Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (46)

Двадесет и първа глава

Над Рая се зазоряваше. Беше влажно и хладно. Огромните сиви вълни напираха откъм морето, за да се разбият на сушата, и отново се отдръпваха назад, ръмжащи пред поредната атака. Ранната утринна мъгла обвиваше с лепкавите си пипала всички дървета и цветя. Не беше ли това предупреждение за идващия край на лятото и за предстоящите слани. Във въздуха, високо над къщата, отекваше жаловитото бърборене на папагал.

Във всекидневната Сара се пробуждаше от неспокойна дрямка. Вратът и гърбът я боляха, а кракът й беше изтръпнал от неудобната поза в един от обемистите фотьойли. Погледът й се спря върху подноса с бирени чаши и остатъци от няколко сандвича — следи от нощното бдение. Изпитваше непреодолимо желание да се протегне и разтрие местата, където усещаше болка, но се страхуваше да не обезпокои Денис.

— Сас?

— Да.

— Събуди ли се?

Тя седна сковано, като се опитваше да не охка.

— Току-що.

Денис се беше изтегнал в също толкова неудобна поза на отсрещния фотьойл, а тънките му крайници, свити в непривично положение, му придаваха вид на захвърлена кукла. Той уморено вдигна ръка към лицето си и опипа с гримаса на отвращение наболата брада.

— Не се ли обадиха?

Сара отрицателно поклати глава:

— Щях да те събудя.

Брат й се протегна мъчително и се надигна във фотьойла.

— Можехме да си легнем все пак.

— Но не и аз.

— По дяволите. Яд ме е, че не го направих! — прозя се той.

— Опитах се да те убедя да поспиш. Казах ти, че не е необходимо и двамата да чакаме до късно. Но ти твърдо упорстваше.

— Е, добре, по-голяма сестричке, щом като ти решаваш, кажи какво ще правим сега? — Насмешливият му тон си беше всъщност зов за помощ. Той е уплашен, помисли си Сара, и аз също. Не знам как да постъпим. Ах, къде ли е сега майка ми?

Когато предния ден прекъснаха Денис и Стефани точно по средата на телефонния им разговор, нямаше никаква причина за тревога. Телефонните връзки с тропическите ширини бяха прословути със своята неустойчивост. „И този наш отвратителен късмет, беше изругал Денис, тъкмо когато се провежда най-решаващото заседание на управителния съвет на «Харпър Майнинг», на остров Орфей има електромагнитна буря.“

През останалата част на деня те очакваха Стефани да се обади, уверени, че ще успее да се свърже с тях веднага след като се добере до телефон.

— Тя знаеше колко важно е всичко, по дяволите — повтаряше Бил. — Като изключим това, че ни върза да чакаме тук, редно бе поне да поиска да разбере как е протекло заседанието.

Ала след като денят изтече и Стефани не се обади, нещата започнаха да изглеждат твърде озадачаващи. Усилията им да се свържат с ваканционното селище на остров Орфей срещаха неизменното уверение на телефонистката, че линията все още е прекъсната и че техниците „работят по възстановяването й“.

— Невъзможно е да се допусне, че линиите и на другите острови са също прекъснати — заяви Бил. — Стеф трябваше да се добере до някой от тях, та макар и с плуване!

Проверките, които направиха по останалите ваканционни селища от Големия Бариерен риф, потвърдиха думите на Бил. Откъснат беше само Орфей, а всички острови наоколо имаха нормални международни връзки.

Обзе ги внезапен страх, но на никого от тях не му се искаше пръв да си признае. С настъпването на нощта, след като бяха минали дванадесет часа, откакто Денис бе чул последните откъслечни изречения на Стефани, безпокойството и безнадеждността не можеха повече да се прикриват. По изключение простиха дори привързаността, с която Денис наруши мълчанието и заяви:

— Мисля, че нещо не е наред! Ако не тръгнем до довечера за Орфей, аз излитам сам утре сутринта!

Нито Денис, нито Сара можеха да си легнат. В сиднейския си дом Бил също не спеше, но след последните взаимни обаждания решиха да не си звънят повече, за да освободят линиите, ако случайно Стефани се опита да се свърже. Часовете на нощта се изнизваха един след друг, а те седяха мълчаливи около онемелия апарат, тъй като нямаше какво повече да си кажат. Мейти кръжеше разтревожен напред-назад, като им поднасяше непрекъснато нещо за ядене или пиене; повечето остана недокоснато. Накрая заспаха неспокойно. Сара се събуждаше и задрямваше отново, преминаваше от сън в сън, един от друг по-ужасни; като че ли сутринта никога нямаше да настъпи.

— Какво ще правим?

Сара погледна към Денис с раздразнение.

— Във всеки случай същото като вчера, поне в началото. Провери дали има връзка с Орфей и опитай да се свържеш.

— А ако все още няма?

— Тогава ще постъпим, както предложи ти вчера; ще заминем за там.

— По-добре да установим на място какво точно става. — Денис кимна и погледна часовника си. — Твърде рано е да се обаждам на летището за разписанието. Имаш ли представа колко дълго се лети?

— Ей богу, не знам. Зависи дали има директен полет до Таунзвил. — Сърцето на Сара се сви. Мисълта, че трябва да пътува, й стана изведнъж неприятна.

— После ще се наложи да летим до острова с хидроплан — обясняваше Денис.

— Не изглежда твърде привлекателно, може би не трябва да тръгваме — прекъсна го Сара рязко. — О, Денис, защо изобщо си я подтикнал да замине? Ако не го беше сторил, нямаше да се случи нищо.

— Щом като тъй поставяш нещата, ще ти кажа: направих го, защото тя искаше да спаси брака си — пламна Денис. — Може да не си съгласна със съвета ми, но къде беше ти, когато мама изпадна в беда — бе твърде заета със синеокото си момче!

— Слушай, онази вечер бях излязла! Това не значи, че съм пренебрегнала мама. А защо нападаш Том? Той нищо лошо не е направил.

— Напротив — нахвърли се Денис, — и ако не беше тъй сляпо влюбена в него, може би щеше да разбереш какво преследва Том.

— И какво е то?

— Е, добре, за начало ще ти кажа, че твоят хубавец се опитва да спечели доверието на мама с гадното си американско перчене и разните си там дипломи. На кого, по дяволите, му е необходимо да ходи в колеж, за да се научи как се прави бизнес? Но мама понякога е ужасно мекушава. А ти пък си толкова сантиментална! Онзи хубавец започва да ухажва дъщерята на шефката, която е една от най-богатите наследнички в Австралия и също тъй мекушава. Аз съм единственият член на семейството, който може да прозре какво представлява Том Макмастър в действителност.

— Свърши ли? — Сара беше страшно пребледняла, но по врата й избиваше вече червенината. — Винаги съм знаела, че си глупак, Денис, но не съм предполагала, че можеш толкова злобно да изтълкуваш всичко. И то само защото Том се е трудил, учил, докато теб те мързеше да прочетеш дори една книга; беше ти по-приятно да излизаш с момчетата, да се перчите наоколо и да се правите на мъже. Той е стигнал донякъде, а ти доникъде. Просто ревнуваш! — И Сара избухна в сълзи.

Денис скочи, спусна се към нея.

— Не плачи, Сас — рече, — не исках да те огорча. — После я обгърна с ръка, започна да я успокоява, докато мъчителните ридания затихнаха; едва тогава допълни неуверено: — Наистина не мислех, че ти толкова много държиш на него.

— Да, така е, така е — извика Сара и сълзите й потекоха отново. — Работата е там, Денис, че аз го обичам. А не знам дали той ме обича също, или дали изобщо желае да ме види отново… ние се скарахме снощи, беше ужасно. Причината беше ти. А сега двамата с теб се караме за него — не мога да го понеса!

— Е, Саси, стига. — Постепенно Денис я накара да се успокои и се опита да измисли нещо полезно. Установи поразен, че нещата са разменили местата си — през целия им съвместен живот Сара беше човекът, който го успокояваше и уреждаше всичките негови проблеми. Беше му като втора майка, особено когато Стефани отсъстваше по работа. А сега той трябваше да я покровителства. Какво можеше да й каже? — Работите ще се наредят, не се безпокой — подхвана отново Денис. — Том не е глупав, няма да се поддаде на една малка разправия, за да скъса с теб.

Сара вдигна глава.

— Сигурен ли си? — попита тя недоверчиво.

Денис не успя да отвърне. Иззвъня телефонът. За момент те се спогледаха, вцепенени от внезапния силен звън.

— Да? Да, Сара Харпър е на телефона. Да, ние сме.

Тя слуша дълго какво й говорят, а лицето й губеше цвета си. Накрая остави слушалката и се обърна към Денис.

— Вчера сутринта мама е напуснала остров Орфей, за да стигне до телефона на съседния остров. С Дан са взели моторница. Не са се завърнали.

 

 

Утринното слънце проникваше в светлата малка кухня на луксозния апартамент на „Елизабет Бей“… Но вече се чувства и хлад, реши Филип. Есента наближаваше. Той се суетеше с приготвянето на закуска за Джили: прясно изстискан портокалов сок, силно черно кафе и кроасани, които беше купил специално от най-модерния френски магазин за хлебни изделия в Сидни. Всичко трябваше да е точно тъй, в противен случай щеше да си навлече гнева на Джили, преди денят дори да е почнал.

Почти готов, Филип извади чиста салфетка от шкафа и я постави до чинията. Тъкмо беше привършил с всичко, когато Джили се появи, все още топла от леглото, и се протегна като котка. Филип я предпочиташе в този й вид, разрошена и без грим. Подобно на много мъже, той се чувстваше неудобно в компанията на жена, натруфена и силно гримирана. Рано сутрин Джили беше истинската Джили — такава, каквато е — и тогава напълно му принадлежеше. Ето го всичко онова, рече си, което някога беше искал или имаше правото да пожелаеш.

— Кафе, скъпа? — Тя кимна утвърдително, настани се върху стола и протегна ръка към портокаловия сок. Филип я наблюдаваше как си взема от кроасаните; първо ги разчупваше с пръсти, след което ги напъхваше парче по парче в устата си. — Какво ще правиш днес?

Джили повдигна рамене.

— Ще ходя на фризьор, покупки… може да изгледам някой филм. А ти?

— Нищо интересно за съжаление. В момента се занимаваме с важно дело по договорите на един от нашите основни клиенти и ще се съвещаваме целия следобед…

Но Джили вече бе престанала да го слуша.

— Нека да вечеряме навън — прекъсна го тя някак настойчиво. — В новия ресторант, за който четох във вестника.

— Индонезийският ли?

— Аха.

— Но ти не обичаш индонезийската кухня, Джили.

— Откога? — Тя вдигна гневно поглед от закуската си.

— От последния път, когато я опитахме, преди месец — отговори Филип меко.

— О, Филип, понякога си толкова глупав! По-скоро не харесах мястото, а не храната — не ми се понрави обстановката, онези кафяви и тъмночервени цветове, нищо лошо й нямаше на храната.

Филип си припомни тъкмо обратното, но благоразумно замълча.

— Филип? Не се сърдиш, нали?

— Не, скъпа, разбира се, че не.

— Помислих, че би могъл — знаеш — след снощи…

Снощи. Филип се усмихна тъжно. Може би то трябваше да се очаква. Мъж, който е живял седем години без жена, почти сигурно е, че е — коя е най-меката дума — позабравил? Загубил форма? Трябваше да го очаква, особено на своята възраст. Но той не беше подготвен да разбере, че нещата не вървяха към подобрение. Не беше стар, както и да се погледнеше. Обичаше жена си, при това много. И тя го обичаше. Унизително му беше да си спомни колко често се проваляше пред нея през новия им съвместен живот. Но изглежда, че тя му прощаваше. Сигурно го обича.

Джили прецизно напъха и последната хапка от кроасана в широката си уста и избърса ръце в салфетката. Господи, мразя го, помисли тя безжалостно, как мога да издържам повече? След Джейк да трябва да си играя с отпуснатия, мек и стар член на Филип, като се опитвам безнадеждно да го възбудя. Може да живея охолен живот, но съм го заслужила! Знае ли мъжът колко противно е за една жена, когато не му става? Вероятно не, заключи тя цинично, защото жените никога не им го казват. Наша работа е да ги караме да се чувстват по-мъжествени след това, да ги успокояваме, когато самите ние сме напълно разстроени. Ако моят полов живот се ограничаваше само с Филип, по-добре да бях отишла в манастир!

— Снощи ли? — Филип леко се изчерви. — Съжалявам, дължа ти отново извинение, скъпа.

— Забрави го — отвърна Джили безгрижно. — Аз ще се оправя. — „В момента, в който ще съм при Джейк“ — мислено добави тя.

Телефонът в антрето иззвъня. Филип се извини и отиде да вдигне слушалката. Като отпиваше от кафето, Джили почна да планира деня си. Първо косата, после козметичният салон, обедът…

Блед и съкрушен, Филип се върна в кухнята.

— Скъпа — рече той напрегнато. — Страхувам се, че трябва да се подготвиш за лоши новини. Отнася се за Стефани. Както изглежда, не са я намерили… О, Джили, ужасявам се само като си помисля каква болка ще ти причини всичко това…