Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (43)

Осемнадесета глава

Стана десет часът. Без да може все още да повярва какво се бе случило само за един-единствен час, Стефани излезе с колата от Бент стрийт, зави надясно по Маккуори стрийт и се отправи към „Тара“. Погледна часовника си и усети тъжната невъзвратимост на момента — самолетът на Дан вероятно вече е във въздуха, и то без нея. Дан не беше отговорил на настойчивите й обаждания до летището. И никога нямаше да узнае, че тя беше решила да тръгне и щеше да е с него в този момент, ако не бе притисната в последната минута от напълно неочакваната победа на Джейк. Какво щеше да стане, ако се бе втурнала към летището, вместо да се захване с работните си ангажименти? Тогава след завръщането от остров Орфей най-вероятно щеше да е загубила не само битката, но и цялата проклета компания, помисли си мрачно Стефани. Все още мога! О, по дяволите, мога ли?

Пръстите й трескаво потърсиха копчето на радиото, за да отвлече вниманието си от нахлулите ужасни мисли. Гласът на говорителя изпълни пространството в колата:

„… се очаква през следващите две седмици. По-близо до нас е новината за ожесточената битка, която ще предреши контрола върху промишления гигант «Харпър Майнинг». Би могло да се каже, че новопоявилият се на бизнес сцената Джейк Сандърс извърши днес успешен удар, набавяйки си необходимия пакет акции, за да стане член на управителния съвет на раздираната от проблеми корпорация. Говори се, че намерението на Сандърс да спечели председателското място в «Харпър» е непоколебимо. И армия от инвеститори вероятно си задават въпроса дали непоклатимата администрация на «Харпър Майнинг» ще продължи да изпреварва бързодвижещата се машина на Сандърс в опита му да превземе компанията. Добре осведомени източници предсказват, че точно премерените усилия на Сандърс да спечели контрол биха могли да означават край на фантастичната кариера на Стефани Харпър и като президент на компанията.“

„И на брака й“, помисли Стефани.

„Репортажът е от нашия градски кореспондент. А сега прогнозата за времето…“

Сара очакваше с нетърпение появяването на Стефани в „Тара“, за да обсъдят модната линия за пролетта на следващата година. А за Стефани беше истинско облекчение да се отдаде на нещо твърде далечно на сегашните й грижи, да има възможността да работи с някого, който блажено не забелязва бурята, разтърсваща компанията до основи. Реши да не разваля настроението на Сара — виждаше се, положила е много усилия да съчетае модели, цветове и материи за бъдещия моден сезон. Довечера, по време на вечерята, ще разполагат с достатъчно време да й съобщи лошата новина. Като реши да постъпи така, Стефани се опита да слуша с внимание онова, което й говореше Сара.

— Тази част на колекцията е предназначена за деловия тип млада градска жена, между деветнайсет и двайсет и шест години…

— Моделите наистина са обещаващи.

— Прекрасни са, нали? Забелязах художничката на едно студентско модно ревю. Джоана беше очарована от работата й и ме посъветва да опитам с нея.

— Какво ще кажеш за цветовете? — попита Стефани, докато наблюдаваше с чувство на потиснатост тъмните сиви, кафяви и черни цветове.

— Става дума за делови жени, мамо. Те не могат да танцуват сред заседателната зала в розово и тъмночервено. — Сара се засмя нежно.

— Не разбирам, защо не?

Преди да дочака отговора, Стефани вдигна глава и кръвта замръзна в жилите й. Незабелязан от никого, в помещението се бе вмъкнал… Джейк.

— Господин Сандърс! С какво можем да ви бъдем полезни?

— Като директор на „Харпър Майнинг“ нуждая ли се от причина, за да се отбия в един от главните ни филиали?

— Директор ли? — Сара чак зяпна от почуда.

— Това е дъщеря ми Сара — представи я Стефани. „За бога, затвори си устата, Сас“, искаше да й внуши тя.

— Значи тук е мястото, откъдето започва невероятната ти кариера на манекен — красивата Тара Уелс. Не си загубила нищо от склонността си към модата, нали?

— Господин Сандърс, дъщеря ми и аз обсъждаме нещо важно…

— О, няма да ви отнема много време. Отбих се, защото реших, че довечера ще трябва да вечеряме заедно.

Стефани замълча за миг.

— Съмнявам се, че някога ще бъда толкова гладна или толкова самотна, за да вечерям с вас.

— Та дори и ако това е начинът да научите откъде се сдобих с акциите, които ме вкараха в „Харпър Майнинг“?

Стефани наостри уши.

— Вие?…

— В такъв случай до довечера? В моя апартамент на „Рийджънт“, в осем часа. — И Джейк Сандърс излезе.

— Мамо, ти няма да вечеряш довечера с него, нали? — Сара я гледаше с уплаха и недоверие.

— Не знам — отвърна Стефани. — Той има твърде голям финансов интерес към нашия бизнес; и съм готова да дам всичко, за да открия кой ни предаде. А с какво удоволствие бих искала да наругая Сандърс, да се накрещя като продавачка на риба, да зашлевя това бледо хитро лице… — Тя почувства, че се изчервява.

— А какво ще стане с Дан? — попита Сара внимателно. — Не страда ли, докато те чака на остров Орфей? Мислех си, че ще вземеш първия самолет за там.

— О, Саси, не е толкова лесно. Хайде да не обсъждаме тези неща точно сега. Можем ли да се върнем към пролетните модели?

 

 

След края на работния ден, който изглеждаше по-дълъг и по-мрачен от всеки друг път, Стефани подкара колата към Рая, без да е решила все още какво да прави с поканата на Джейк. Навярно ще трябва да го опознае, след като ще работят заедно. Възможно е дори на този етап да й направи някакво предложение — би могъл да й продаде обратно акциите, да отстъпи мястото си в управителния съвет, да й предложи подкрепата си като на дългогодишен президент… а може би ти се иска вечеря на свещи за двама с мъжа, който не се опита да скрие влечението си към теб, който възстанови нараненото ти себелюбие и те накара да се почувстваш отново жена, а, Стефани Харпър?

Разочарована от всичко и най-вече от себе си, тя навлезе в главната алея на Рая. Колата на Денис беше паркирана пред входната врата на широката, настлана с пясък извивка.

— Денис? — извика Стефани, като влезе в къщата.

— Тук съм, мамо. — Синът й беше във всекидневната и преглеждаше вестниците. Всички бяха отворени на бизнес раздела. Набиващите се заглавия привлякоха вниманието й: Сандърс успя да си свърши работата с „Харпър“. Тя потрепери. — Да ти донеса ли нещо за пиене, мамо? — попита Денис с неочаквана нежност.

— Уиски. — Стефани се отпусна с благодарност върху канапето. После внезапно смени темата: — Дан замина.

— Къде?

— За Големия Бариерен риф. Искаше и аз да тръгна с него.

— Защо не го направи? — Денис й подаде чашата и седна срещу нея.

Стефани отпи с удоволствие от уискито.

— Всичко това — и тя посочи към вестниците — избухна в лицето ми, когато бях тръгнала за летището. Не можех да се откъсна от открития конфликт. Но в момента наистина усещам, че цялата тази история не ме интересува повече.

— Тогава защо не го последваш?

— Твърде късно е. — Стефани се почувства ужасно уморена. — Трябваше да го направя днес сутринта, Дан беше ясен. А и ако избягам точно сега, след като съм приела предизвикателството, ще означава, че поднасям на Джейк „Харпър Майнинг“ на тепсия.

— Мамо, грешиш. Няма да е бягство. Нищо особено не може да се случи за една седмица. Пък и кризата с акциите свърши. От значение сега сте само ти и Дан.

— Мога да свърша, като загубя и него, и компанията — изрече Стефани съкрушено.

— Няма да загубиш Дан, ако го последваш още на часа. — Денис направи пауза. — Знаеш, че ние двамата невинаги сме се спогаждали. Но той е добър човек, мамо, и като че ли сте създадени един за друг. Дръж се за него, не го напускай; това мога да те посъветвам.

— Денис — промълви тя почти победена от изблика на зрелост и разбиране в сина й.

— Спести си благодарностите, мамо. Стягай багажа! Ще те закарам на летището.

 

 

Рина Макмастър рядко посещаваше „Харпър Майнинг“. Това беше светът на Бил, не нейният; пък и предпочиташе да не се шляе тук, тъй както и той не се бъркаше в кухнята й. Но след ужасния ден, последвал успешния пробив на Сандърс, Бил беше почнал да остава в компанията все по до късно и по до късно и накрая Рина не издържа. Ако трябваше, щеше да го изтръгне от „Харпър Майнинг“ със сила, да го заведе вкъщи и да го накара да си почива.

Намери го на бюрото му да преглежда задълбочено куп компютърни разпечатки. Беше смазан от умора и Рина забеляза, че с дясната си ръка масажираше областта около сърцето; напоследък го правеше често.

— Свършваш ли? — попита тя.

Бил вдигна поглед и лицето му омекна.

— Почти.

— Изглеждаш много уморен.

— Добре съм. — Тонът на Бил беше строг.

Рина опита да продължи разговора по друг начин.

— Доктор Андерсън се обади по телефона. Интересува се дали ще си свободен да поиграете голф някой ден през седмицата.

Бил продължаваше да я гледа втренчено.

— Сигурна ли си, че не си се обадила ти?

— Тревожа се за теб. Какво лошо има в туй?

— За бога, Рина, добре съм!

Тя беше поразена от остротата на гласа му — то не бе характерно за него. Бил се поколеба, след което някак извинително рече:

— Опитах се да говоря с Том тази сутрин — за Сара.

Рина се напрегна:

— И?…

— И нищо. Каза ми да си гледам проклетата работа. Но призна, че се виждат все по-често. Днес вечерта също ще излизат заедно. — Бил Макмастър замълча, после продължи мъчително: — Рина, трябва да приемем нещата такива, каквито са. Те не са деца, а и в тези времена може да е само въпрос на време…

— Докато преспят заедно? Разбира се. Но можеш ли да ми кажеш как ще го предотвратим?

 

 

Странно как един мъж иска да прекара най-нещастните дни от живота си там, където някога се е чувствал най-щастлив, размишляваше Дан. Какъв носталгичен инстинкт го бе довел обратно на остров Орфей? В този момент трудно можеше да свърже себе си с младия лекар идеалист, който беше избрал Големия Бариерен риф като най-естествената оздравителна среда на света, за да основе своя клиника на малкия, подобен на скъпоценен камък остров Орфей; тук беше живял и работил щастлив от сутрин до вечер. Беше открил своя рай, тропическа страна на чудесата, където разноцветните риби се движеха мързеливо в прозрачната вода, където земното изобилие беше пълно и всяко желание се задоволяваше. Той приличаше на Адам преди грехопадението. Как стана тъй, че напусна райската си градина? Ах, беше срещнал своята Ева.

Застанал на брега на морето, на границата между сребристия пясък и златистата грива на отливащите се вълни, Дан Маршал сякаш съзираше Стефани да идва към него — толкова ясни бяха спомените му от онези ранни дни. При все че бяха лекар и пациент, те се влюбиха лесно и безболезнено един в друг, влюбиха се неусетно като деца. И въпреки че сагата им беше дълга и често пъти мъчителна, сага на преследване и борба, преди да се открият отново, тяхната любов винаги запазваше нещо от невинното чудо и доверие. Всичко ли беше загубено? Измени ли му Стефани със Сандърс? Дори ако все още не беше любовница на Джейк, нямаше ли да се възползва от отсъствието на Дан, за да скочи в леглото на неговия съперник? Мисълта го измъчваше. Трябваше да остане. Но за какво? Мислите му кръжаха по един и същи начин в съзнанието му, а болката оставаше.

Слънцето потъваше надолу, за да настъпи вълнуващият тропически здрач. Небето над гладката морска повърхност беше наситено в пурпурни, червени и златисти цветове. Със свито сърце Дан стоеше и си спомняше как на същия този бряг двамата със Стефани си бяха правили барбекю през нощта — толкова влюбени един в друг, че след приготвянето на най-прекрасната храна те почти не се докоснаха до нея. Никога не се беше чувствал по-самотен през целия си живот. Стеф, къде си? И като се обърна, в светлината на последните отблясъци на слънцето Дан я видя: тичаше по брега към него с протегнати напред ръце.

 

 

Независимо от очевидните надарености на Джили в хоризонтално и вертикално измерение, Джейк невинаги усещаше желание да се срещне с нея. Той внимателно контролираше честотата на срещите им, както и колко време прекарваха заедно. Не можеше да позволи Джили да помисли, че връзката им е нещо повече от… един приятен епизод. Беше насърчил повторното й омъжване за Филип като повод да отвлече вниманието й, а и да я откъсне до известна степен от себе си. Но нямаше и съмнение, че тя му беше полезна, и то доста. Изчака завръщането й от медения месец с известно нетърпение. Ситуацията беше критична и колкото повече вътрешна информация получеше, толкова по-добре щяха да се уредят нещата за него.

— Не мисли обаче, че ще ти съобщя нещо изключително ново и вълнуващо за теб — предупреди го Джили по време на първата им среща след завръщането й. — Тук си бил ти, а не аз. Вероятно вече знаеш трогателната история: Дан е напуснал Стефани, но нейното състрадание я е накарало да полети на север, за да прелее спешно кръв на техния брак, преди да е умрял от недоимък.

— Удивително разбъркан отчет, но ти прощавам. Да, историята вече ми е известна.

— Шегуваш се, нали? Освободена жена, дяволски делова, същинско човешко динамо, но щом стане дума за Дан, се размеква като маджун. Макар че се опитва с всички средства да бъде независима, тя просто не може нито ден без него.

— Няма що, щастлив мъж. — Насмешливостта на Джейк прикриваше някакво по-силно чувство.

Джили се намръщи.

— Всички мислят, че тя е прекрасна! Просто не мога да разбера какво толкова намират у нея.

— Навярно може да го каже само един мъж.

— Добре тогава, научи ме!

— Стефани Харпър има стил, чар, интелект. И преди всичко представлява предизвикателство.

Джили избухна в подигравателен смях.

— Тя ли? Тя винаги е била съвсем слаб противник. Когато бяхме деца, беше толкова неопитна, просто да не повярваш. Бързо налапваше въдицата. Оплеска работата на седемнадесет години. Не си го знаел, нали?

— Оплеска работата ли? Не съм запознат с твоя очарователен език.

— Ами забременя!

— Сериозно! — Джейк умело прикри учудването си.

— Аха — увери го събеседничката му безгрижно. — Баща й я изпрати в Европа веднага след раждането на детето. А няколко месеца по-късно заминах и аз, за да я придружавам. Тогава направихме голямото пътешествие — Лондон, Париж, Венеция; беше прекрасно. — И погледът на Джили стана занесен.

— А бебето? — подсети я Джейк.

— О, малкото умря.

— Но всичко е било твърде отдавна, Джили. Сега то не влияе на начина, по който хората гледат на Стефани.

— Тъй е, защото никой не го знае! Старият Макс похарчи много от парите на „Харпър“, за да прикрие историята. При все че тогава тя все още не беше богатата и известна Стефани Харпър, „водещата бизнесдама на Австралия“, както винаги я наричат. Но сега тя е.

Внезапна идея се зароди в мозъка на Джили. Как не се беше сетила по-рано? Само да намереше начин да хвърли светлина върху тази стара скандална история! Можеше така да разруши доверието към Стефани, че…

— Аз се интересувам повече от настоящето, отколкото от миналото — заяви Джейк. — Докато Стефани отсъства, управителният съвет на „Харпър Майнинг“ ще се лута като муха без глава. Добре ще бъде да се възползвам бързо от случая.

— Председателско място до края на седмицата, охо? — Очите на Джили светнаха.

— Вече се срещам насаме с внимателно подбрани членове на съвета. Не е толкова трудно да ги убедиш къде е изгодата им. Те ще гласуват за мен, когато му дойде времето.

— Скоро ли? — Жаждата на Джили за провала на Стефани беше направо потресаваща.

— Ще поискам вот на недоверие към Стефани след няколко дни.

— Браво! — Устните на Джили се разтвориха алчно. — Виждам, че не си си губил времето, докато ме нямаше. Ах, ти, хитро момче! Ела и ми позволи… да те поздравя. — Бавно разкопча най-горното копче на ризата му. Дишаше учестено и Джейк можеше да усети желанието за секс в нея.

— Не точно сега, Джили — отклони я той, едва прикривайки внезапен спазъм на отвращение. — Имам работа, както знаеш. А освен това имам и главоболие.

 

 

Ако Каси преди се чувстваше отвратително, че предава „Харпър Майнинг“ на Джейк, то това беше нищо в сравнение със сегашната ситуация, когато към нейната лоялност спрямо компанията се прибавяше и влюбването й в Денис. Последното предателство, за което я бе изнудил Джейк, изглеждаше хиляди пъти по-ужасно от всичко останало, направено до момента. Беше го вършила като на игра, само че в тая игра участваше вече с мъжа, по когото бе направо луда. Чувстваше се толкова потисната, че едва успя да се завлече на работа тази сутрин. Очакваше всеки момент да бъде разкрита. Мислите се въртяха безнадеждно в главата й, а когато влезе в кабинета си, откри, че Том я очаква.

— Можеш ли да отделиш време, за да прегледаме заедно компютърните досиета за регистрирането на акционерите? — започна той рязко.

— Нещо не е в ред ли?

— Липсва цяла партида от регистрации за прехвърлянето на акции.

— Ах да, възможно е — с усилие произнесе Каси. — Цялата система блокира вчера рано сутринта и загубихме някои данни от предишния ден.

Том изруга.

— Проклети компютри! Изиграват ни този номер в най-решаващия ден на покупко-продажбите! — Той помисли за момент. — Добре, слушай какво трябва да направим. Ще възстановим досието от необработените данни. Документът за прехвърлянето на акциите се намира все пак някъде. Ще го открия. — Цялата фигура на Том излъчваше решителност.

— Том, ти не можеш! — Каси се опитваше да прогони страха от гласа си. — Ще ти отнеме цяла вечност.

— Не се грижи за това, Каси — отвърна Том мрачно. — Аз съм упорит и ще открия откъде Сандърс се сдоби с акциите, които го вкараха в съвета на „Харпър Майнинг“!

Ужасена, Каси прозря една спасителна възможност.

— Остави го на мен, Том. Времето ти е твърде ценно, за да се нагърбваш с такъв вид работа.

— Би ли го направила? — Младежът не се замисли много върху предложението й. — Ще наредя да ти изпратят веднага книжата от сделките. Бъди внимателна с тях — те са последното сигурно доказателство, с което разполагаме.

Когато получи материалите, Каси ги прегледа най-щателно и по-специално един от тях. Документът, на който пишеше: „От: Стюарт, госпожа Дж. За: Сандърс, Дж.“ наистина беше преместен твърде внимателно от папката във вътрешния джоб на сакото на Каси; тя не го съблече повече до края на работното време. А Том, вече в собствения си кабинет, се опитваше да се справи с поредната бомба, хвърлена от баща му, която заличи в съзнанието му всички други мисли, дори и тези, свързани с акциите: „Сандърс е депозирал писмено предизвестие за намерението си да се свика извънредно заседание на управителния съвет в рамките на двадесет и четири часа. Той възнамерява да предложи вот на недоверие към председателя“.

 

 

Животът на остров Орфей преминаваше в омарата на щастието, преоткрито от Стефани и Дан. Дългите слънчеви часове на нежно и безумно любовно опиянение се сменяха с пиршества на лунна светлина върху сребристите плажове, запалени от опалесцентното море. Двамата правеха дълги разходки, хванати ръка за ръка, по лъкатушещата пътека на отлива, сред перлените раковини и ярките парчета от корали; тях природата небрежно бе разхвърляла наоколо в разхитително изобилие. И винаги имаше разговори, прошепнати думи, тревожни въпроси или откровени изповеди за ревност, страх и гордост — всичко, което ги беше отдалечило един от друг.

— Кажи ми нещо за Джейк Сандърс. Намираш ли го привлекателен?

— Да. Но това е всичко, Дан. Отдавна съм се отказала да се влюбвам в коравосърдечни и себични мъже.

— Слава богу!

— Надявам се, не си ме подозирал сериозно, че бих могла да спя с него.

— Много други жени са го правили.

— Аз не съм като „многото други жени“ — запротестира Стефани. — Аз съм си аз.

— Да си призная, не бях сигурен в теб.

Те се излежаваха на широкото двойно легло в едноетажната къщичка, която с още дузина подобни на нея, разположени на спокойствие под палмите, образуваха хотелския комплекс. Внезапно обезпокоен, Дан се надигна, протягайки се за чашата изстуден лимонов сок върху страничната масичка. Стефани нежно го накара да продължи.

— Нямаш ли ми доверие?

— Да… но…

— Хайде де, продължавай.

Дан се поколеба.

— Ще прозвучи ужасно нелепо, особено след като никога в действителност не съм се сблъсквал с него… и не знам защо имам точно това усещане, но всичко, което съм видял и чул за Сандърс, ми напомня за… Грег Марсдън.

Стефани притихна… Грег Марсдън. Моят съпруг, моят любовник и моето проклятие. Мъжът, който най-напред ме преследваше заради парите ми, а сега, искайки сякаш моята смърт… Образът му се появи пред очите й толкова ясен, като да беше все още жив — слаб, арогантен и толкова красив… Да, Дан беше прав. Имаше нещо общо в начина, по който Джейк се взираше на моменти, насмешливо или подобно на ястреб; добре оформената му горна устна; фините атлетични ръце. А Грег също обичаше злостните игри с жените…

Побиха я тръпки.

— Дан, нима е възможно да си мислиш, че приликата ще го направи привлекателен в моите очи.

— Но ти някога си обичала Марсдън.

— Всичко е в миналото. Трябва да мислим за бъдещето. Едно ми е ясно: „Харпър Майнинг“ представлява по-голяма заплаха за нашия брак, отколкото всеки друг мъж.

— Съгласен съм. Само че как да се преборя с международната корпорация?

— Не е необходимо. Просто трябва да намерим компромис.

— Това ли искаш? — Като се спусна надолу в леглото, Дан се наведе над нея, а кафявите му очи гледаха изпитателно.

— Все още разсъждавам над въпроса какво точно искам. Знам, че ти трябва да си част от него — голяма част. Нужно е да помислим заедно какво ще излезе от всичко това.

— Добре, докато съм включен в плановете ти, надявам се, че можем да се справим — заяви бодро Дан. — Всяко нещо с времето си, нека да видим най-напред как ще потръгнат нещата. Дори е по-добре, ако нещата се решават постепенно. — Той разтвори леката плажна хавлия, с която бе облечена, и плъзна ръце по дължината на тялото й. — Като това например?

— Както нареди докторът — промърмори Стефани дрезгаво. — Винаги мисля по-пълноценно, когато си върху мен. — Тя го прегърна.

В този момент пронизителният телефонен звън наруши спокойствието в стаята. Като се смееше и ругаеше, Стефани протегна ръка към слушалката.

— Ало? Слушайте, нали дадох точни нареждания да не ме безпокоите…

Управителката на курортното селище се оправдаваше засегната:

— Нямах желание, госпожо Маршал, но вашият син настоява, че случаят е спешен.

— Добре, свържете ме с него.

— Мамо? — Гласът на Денис едва се чуваше. — Съжалявам за безпокойството… — гласът му изчезна, после отново се появи — този път има нова криза. Сандърс е насрочил заседание на управителния съвет. Струва ни се, че повечето от членовете са на негова страна. Той е успял да спечели и подкупи някои от тях… — Момчешкият глас отново замлъкна.

— Денис, говори! — закрещя Стефани като обезумяла. — Имаш предвид да заеме председателското място ли?

— Да, ако не получим твоя глас.

— Кога започва заседанието?

— След около час.

— Добре, слушай какво ще направим — каза Стефани твърдо. — Сложи конферентната уредба в заседателната зала. Ще ръководя заседанието по телефона оттук.

— Чудесно! — Тя успя да схване облекчението на Денис. — Мамо, Бил иска да ти каже нещо…

Линията прекъсна. Стефани напразно удряше по вилката на телефона; после скочи от леглото и се втурна към приемната на административната сграда. Намери управителката напълно отчаяна, стиснала слушалката в ръка.

— Толкова съжалявам, госпожо Маршал — изрече жената, — изглежда, изгубихме връзката със сушата. За съжаление, случва се непрекъснато. Но не се безпокойте, само след час-два линията ще бъде възстановена.

— След час-два ли? Аз не разполагам с толкова време! Слушайте, кой е най-близкият остров?

Сепната, жената отвърна бързо:

— Той е само на половин час път с лодка. Можете да вземете моторницата на хотела, след като е толкова спешно.

— Да, спешно е. Благодаря ви!

След няколко минути тя и Дан бързаха по дървения кей.

— Ще успеем, скъпа — рече Дан успокояващо, след като потеглиха.

— О, Дан. — Стефани не знаеше дали да се смее, или да плаче. Двамата бяха застанали на носа на малката моторница, която вече пореше зеленикавосинята вода на морето. Пипалата на неприятностите и нещастието как можаха да ги достигнат дори тук? Тя сложи ръка върху ръката на Дан. — Каквото и да се случи сега — изрече, без да трепне гласът й, — искам да знаеш, че те обичам. Ти си на първо място в живота ми — сега и винаги.

— И ти за мен — прошепна Дан Маршал, като се наведе да я целуне.

Никой от двамата не забеляза плаващия точно под повърхността на прозрачната вода дънер, предвещаващ смърт. Моторницата се удари с пълна сила в него, подскочи стремително във въздуха и се разби на хиляди парчета.