Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (39)

Четиринадесета глава

Бистрото на Виторио, което се намираше в сърцето на търговския квартал, винаги предлагаше разнообразни сутрешни закуски, яйца, приготвени по различен начин, и кафе, колкото можете да изпиете, сервирано бързо и горещо, и то само за няколко долара. На сутринта след боксовия мач редовните посетители, които се отбиваха всеки ден, с раздразнение видяха, че бистрото е затворено, със спуснати капаци, без да е оставено никакво обяснение. Вътре в помещението седяха Денис, Анджело и Виторио, които болезнено обсъждаха едно и също нещо — отново и отново, до безкрай.

— Подари ми сако! Скъпо сако! Може би ще трябва да го облека на погребението на Еди Кинг! — Гневът на Виторио се засилваше, откакто Денис доведе Анджело от залата, и по всичко личеше, че скоро няма да стихне.

Лицето на Анджело се изкриви от мъка.

— Татко, моля те, купих сакото с мои собствени пари, а не със спечелените снощи.

— Пари, които си спечелил, като си разбил главата на някой друг глупак! — озъби се възрастният човек.

— Пари, които съм спечелил, като съм работил за теб, въпреки че никога не си ми плащал заплата, каквато ми се полага! — отвърна му Анджело.

Виторио помръкна.

— Работя много. Местенцето е хубаво. Достатъчно е и за двама ни. Защо не си доволен?

Анджело въздъхна:

— На теб ти харесва да имаш ресторант, а аз харесвам бокса. И съм добър, наистина съм добър. Какво лошо има в туй?

— Анджело, ти нищо не разбираш. Ако се биеш с аматьори, добре, не е лошо за млад човек да прави нещо, което му харесва, да се поддържа във форма, да се пази от неприятности. Но цялата тази работа… не е хубава. Биеш се за пари, но парите ги вземат босовете, а не ти. Ти, ти нищо не значиш за тях. Какво ги интересува, ако останеш сакат или се побъркаш? — Той млъкна, после изпъшка, видимо съкрушен от мъка; тръпки лазеха по гърба на Денис през последния час.

— Добре, татко, можеш да си избиеш безпокойството от главата. — Лицето на Анджело стана мрачно. — Никога вече няма да се боксирам. До края на живота си ще помня какво се случи. Не искам да се повтори.

— Анджи! — Денис беше поразен. — Не можеш да решиш просто ей тъй. Трябва ти време да си помислиш.

Анджело не отговори.

Виторио се загледа настойчиво в сина си, разкъсван от противоречиви чувства. Накрая рече:

— Не трябва да обвиняваш себе си по този начин, Анджело. Беше нещастен случай. Грешката не е твоя.

— Тогава кого да обвинявам? — настоя Анджело с горчивина. — Еди Кинг ли, задето се качи на ринга с мен?

Отговор не последва. Съкрушени, тримата мъже безпомощно се гледаха.

— Хайде, ще те водя вкъщи — предложи Виторио и се изправи тежко. — Лош ден. Днес няма да отваряме.

Анджело вдигна покрусеното си лице към него:

— Татко, аз убих човек!

— Стига, приятелю — прекъсна го Денис неловко, — баща ти е прав. Нямаш работа повече тук.

Тримата бавно се отправиха към изхода. Виторио се пипкаше с ключалките, после отвори вратата към улицата. В този момент плещестата фигура на Джако изпълни рамката, препречвайки изхода. Без да каже дума, той ги блъсна обратно в бистрото. След него се появиха Тейлър и Чика, затвориха внимателно и отново заключиха вратата.

— Вие! — Виторио се тресеше от гняв. — Махайте се оттук!

— Съжалявам, приятелче, няма да го бъде — изръмжа Джако.

Вбесен, Виторио се нахвърли върху побойника. Но силите бяха неравностойни. Джако го сграбчи, разтърси го, после за секунди го стисна в яката си прегръдка. Анджело скочи да помогне на баща си, но Чика го беше взел на прицел с пистолета. Италианчето се спря. Денис трудно можеше да повярва на станалото.

— Хей, Тейлър… кой ти дава право? — едва сега запротестира той.

Тейлър се усмихна.

— Не съм доволен много от италианското ти приятелче, Денис. Ще му дам да се разбере, кажи му да се откаже да се бие, както той иска. Хиляди момчета са го вършили. Но Анджело не. Вместо да слуша, реши да се прави на Роки Марчиано и сега съм без пари. — Погледът му изстина. — А това не ми харесва, както би трябвало да ти е известно, синко.

Денис не беше на себе си.

— Тейлър, ти трябва да познаваш Анджело, не можеш…

— Не ми казвай какво не бива да правя. — Внезапно Денис изпита страх. — Момчетата са тук да дадат малък урок на Анджи. И ако не млъкнеш, може да те последва същото. Искаш ли?

— Замълчи, Денис, туй няма да промени нещата.

Лицето на Анджело изглеждаше болезнено бледо, но той не беше изгубил кураж. Секунди по-късно повалиха Анджело на пода и върху него се посипаха удари. Виторио затвори очи и се разплака. Отвратен, Денис се изненада как е бил способен някога да мисли, че пребиването между мъже е могло да бъде издигнато в спорт и предлагано като забавление. И той се закле, че повече няма дори и да помисли за бокс.

 

 

— Управителният съвет на „Харпър Майнинг“ в пълен състав! Поласкан съм. Благодаря за труда, който сте си направили да ме видите, господа.

— Не сте точен, господин Сандърс. Нашата председателка не е тук днес — отговори Бил Макмастър, силно стиснал устни. — Госпожа Харпър прецени, че след като заседанието ще бъде само една формалност, бих могъл да го ръководя спокойно и аз.

Краткото изявление на Бил съдържаше всичко, но не и истината. Молбата на Джейк да му се разреши лична среща с управителния съвет на „Харпър Майнинг“ на практика извади Бил от равновесие.

— Той напълно е полудял, Стеф! Иска да хване лисицата за опашката! Знае, че е изгубил битката за превземането на компанията. Не може да набере повече от осемнайсет процента в акции. Защо, по дяволите, му е тази среща с управителния съвет? Да не би да си въобразява мошеникът, че ще го поканим да се присъедини към нас, след като водихме седмици ожесточена битка?

— Спокойно, Бил — възрази Стефани. — Може пък да каже и нещо интересно. Няма да го разберем, ако откажем да се срещнем с него.

— В такъв случай ще го сториш ти, а не аз — изказа неодобрението си Бил.

— Да, но… по-добре ще е да си ти…

— Какво? Защо?

Стефани стана от бюрото и отиде до прозореца. Далеч под тях огромната арка на Харбър Бридж се простираше над искрящото от слънчева светлина водно пространство и малките коли надуваха клаксони напред-назад по автострадата… Защото по-лесно мога да избегна изкушението, отколкото да му устоя… Защото за пръв път извън брака си срещам мъж, който наистина може да ме развълнува… Защото съпругът ми вече е подозрителен и ревнува, а аз не желая да утежнявам… — ето това си мислеше Стефани, а гласно рече:

— Защото е по-добра тактиката да не се явя на заседанието и да му покажа, че неговата молба, или каквото и да е, не е толкова важна, че да присъствам.

— Да, да предположим, че има логика — призна Бил. Но той все още не желаеше да се срещне с човека, който му беше създал толкова неприятности и душевна болка. Остарявам вече за тези машинации, рече си тъжно Бил. Беше време, когато обичах почтената борба и можех да се насладя на успехите. Беше време… и почти несъзнателно разтри гърди, където напоследък го мъчеше някаква остра болка.

Сега, докато наблюдаваше гневно Джейк през полираната махагонова маса, Бил отново почувства познатата силна болка; мъчеше го като зъбобол. Реши да съкрати работата на заседанието до възможния минимум. Накратко представи членовете на съвета; беше убеден, че Джейк е наясно с всичко за всекиго от тях, което представлява интерес за него. Сандърс ги удостои с любезна усмивка, повтаряйки имената им по американския маниер при запознаване, но единственият, към когото прояви интерес, беше Денис. Последната информация на доскорошната му любовница Каси се отнасяше за фиаското на паричната история, засягаща „Тара“. Погледна към размирния млад мъж, отпуснал се върху стола с подчертана небрежност; чудно, колко време ще е необходимо да превърне коронования принц в още едно слабо звено от командването във веригата на „Харпър“?

— Е, добре, сега познавате всички, може да започнем.

— Отлично.

„Има глас на мръсен англичанин, помисли Бил, какъв отвратителен акцент…“ После продължи високо:

— Както всички знаете, един от акционерите е направил предложение господин Джейк Сандърс да бъде поканен в управителния съвет на „Харпър Майнинг“. Всички имахте възможност да обмислите и аз предлагам направо да гласуваме. — Бил се обърна към Джейк. — Искате ли да предложите нещо друго?

— Нищо, което да повлияе на крайния резултат — отговори Джейк спокойно.

Бил се опита да потисне изненадата си. Беше сигурен, че Джейк ще опита някаква хватка — лъжливото копеле беше от онези, които мислят едно, а вършат друго! Тъй че какъв беше замисълът му? Бил нервно продължи:

— В такъв случай ще пристъпим към гласуване. Тези, които са за приемането на господин Сандърс в управителния съвет?

Никой не вдигна ръка. Бил отмъстително направи по-дълга пауза от друг път.

— Кои са против? — Със задоволство изгледа стройната редица от вдигнати ръце. — Свалете ги. Изглежда, на дневен ред са съболезнованията, а? — Бил не можа да скрие триумфалната усмивка, изписана върху лицето му.

— Не се безпокойте — отговори Джейк префинено. — Не мога да очаквам винаги победи. Но дали съветът ще разгледа предложение, направено от изгубилия?

Бил се изсмя.

— Какво е то?

— Както знаете, изкупувах акции на „Харпър Майнинг“ с намерение да вляза в управителния съвет. Но след като не мога да увелича осемнадесетте процента, които притежавам, и имам два процента по-малко от необходимите, за да бъда по право един от вас, господа, повече не се интересувам от тези акции. — Всички го погледнаха. — От това следва, че ако искате да купувате, мога да продавам.

— Не се интересуваме! — Възгласът на Денис, седнал в другия край на масата, избухна силно.

— Задръж, Денис! Ти…

Денис невъздържано пресече опитите на Бил да го укроти.

— Не трябва да купуваме! Не знам какво е намислил, но не вярвам, че ще се откаже толкова лесно!

— Много добре. — Джейк се изправи. — Ако не ги искате, ще ги пусна на свободния пазар.

— Денис, ако трябва подробно да ти обяснявам, оставим ли да се случи това, ще бъдем съсипани — отрезви го Бил. — Е, добре, на каква цена?

— Триста и осемдесет.

— Твърде високо. Триста и двадесет е много по-приемливо.

— Хайде. Можете да дадете повече. Триста и седемдесет. Най-ниската възможна цена.

— Триста и шестдесет. — Самообладанието на Бил го напускаше.

— Съгласен.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Случи се така, че моят брокер и адвокатът ми чакат отвън — отбеляза Джейк с безизразно лице. — Предлагам да оформим сделката незабавно.

След десетина минути Джейк беше в лимузината заедно със съветниците си на път за фондовата борса.

— Защо отиваме там? — попита адвокатът. — Ти направи удара си. Ясно е какво ще стане, когато клюката обиколи борсата, че се оттегляш, защото си открил нещо нередно в компанията им и те трябва да изкупят акциите като част от спасителната операция.

— Да, добре измислено, за да им се нанесе най-тежкият удар, нали? — съгласи се Джейк, а зъбите му проблясваха. — Добре свършена работа. Въпреки че сам го казвам, горд съм с идеята си. И искам да съм там, когато ще се лее кръв.

Брокерът слушаше внимателно информацията по телефона в колата.

— Цената на акциите на „Харпър“ е паднала с долар и десет цента, откакто новината избухна — съобщи той. — И ще продължава да пада. — Мъжът се втренчи в Джейк, който гледаше напред с неразгадаемо лице. — И сега какво — да грабваме печалбата и да се махаме ли?

— Не — отвърна замислено Сандърс. — Бихме могли да вложим повече въображение. Изчакайте цената да падне до най-долната си граница и почнете отново да купувате. И този път искам пълните двайсет процента!

 

 

Колата на Денис спря бавно в мизерна малка уличка с няколко къщици и занемарени тераси, притиснати от фабрики и промишлени строежи. Никога по-рано не беше идвал в тази невзрачна и изостанала част на града. Погледна неловко към Анджело, който седеше до него, със скорошни следи от побоя.

— Сигурен ли си, Анджи? — попита Денис обезпокоен. — Не трябва да го правиш.

— Трябва. Все още не съм решил какво ще кажа.

— Най-добре каквото чувстваш. Искаш ли да те придружа?

Анджело поклати глава.

— Почакай за минутка.

Денис потисна въздишката си. Беше глупаво. Анджело беше готов да хвърли на вятъра единственото нещо, което спечели от целия този кошмарен бизнес. Но на Денис му бе писнало от разправии. И двамата бяха упорити — и бащата, и синът — и сега разбра, че не може да разубеди приятеля си.

Също тъй не успя да разубеди Виторио. След като Тейлър и неговите гангстери напуснаха бистрото тази сутрин, Денис се завтече към телефона, за да извика полиция. Но възрастният човек изтръгна телефонната слушалка от ръката му и почна истерично да му крещи на италиански. Денис не успя да разбере нищо. Анджело обаче, като говореше трудно с разбитите си окървавени устни, успя да издума:

— Татко не иска да викаш полицията. Казва, че те всички са подкупени от такива като Тейлър и че онзи ще се върне след час да ме убие.

Денис напразно се опитваше да убеди възрастния човек, че порочната корупция на стария свят не се беше пренесла автоматично в новия. За Виторио, тероризиран от призрака на мафията още от годините на детството, бе достатъчно, че синът му е все още жив. И искаше той да остане жив. Двамата млади мъже бяха безсилни.

„Но поне мога да помогна на Анджи в безумния му план, помисли Денис. Знам, че греши — но за какво са приятелите?“

 

 

Убеден съм, че съм прав, мислеше си пък Анджело; седеше неудобно на една страна и се опитваше да не притиска реброто си, защото усещаше, че е счупено. Чисто и просто е трудно да го направиш, това е всичко. Но по-лесно нямаше да стане, колкото и да умуваше.

— Добре — рече Анджело, като излезе от колата. — Няма да се бавя. — После пресече улицата и почука на вратата на неугледна къща. След като изчака дълго, вратата се открехна. Появи се развлечена жена с подпухнало от плач лице и разчорлена коса. Анджело се стресна.

— Госпожа Кинг? — запита той. — Госпожа Еди Кинг? Донесъл съм ви пари. Мога ли да вляза?

 

 

Щастливи семейства. Кой ли шегобиец е съчинил тази фраза? И какво го накара да си помисли, че като покани Сара на вечеря вкъщи, ще помогне да се опознаят отново? Като се ругаеше наум, Том седеше до Сара в уютната трапезария в дома на Макмастърови. Те почти привършваха най-нелепата и неловка вечеря, на която някога бяха присъствали.

Къде сбърка Сара? Том не можеше да разбере. За него тя изглеждаше прекрасно в леката рокля с цвят на праскова, при това личеше, че роклята е нова и облечена специално за случая. Сара беше внимателна през цялото време; наистина колкото по-често я виждаше, толкова повече се увличаше по нея. Но явно, че не беше направила добро впечатление на родителите му. Какво им става на моите хора?

— Предполагам, всички са обезпокоени от падането на нашите акции — опитваше се Сара за пореден път да намери такава тема за разговор, която нямаше да го изчерпи след няколко изречения.

Бил настръхна.

— Успях да изведа компанията от най-лоши кризи — рече раздразнено той. — Сигурен съм, че и този път ще успея.

— Да, разбира се. — Момичето се притесни. — Искам да кажа… исках да кажа… нямах предвид да критикувам… — неубедително замлъкна тя.

— Е, добре, ако си привършила, Сара. — Рина хладно се наведе и взе чинията й.

Боже господи, дори мама се държи отвратително! Том беснееше в безсилието си.

— Беше много вкусно, благодаря — плахо се обади Сара. — Нека да помогна в разтребването.

— О, не, моля — натъртено отвърна Рина. — Мога да се справя сама. — И изчезна в кухнята.

Том ядосано отблъсна стола си и я последва. След него стана и Бил.

— Извини ме, Сара — произнесе неловко, — имам неотложна работа. — И той напусна стаята.

В кухнята Рина опитваше някаква надеждна защита срещу яростната атака на Том.

— Тя е Сара, не си ли спомняш? — казваше той гневно. — Нали е стара приятелка на семейството, вие и двамата се държите с нея като напълно непозната! Щом се опита да каже нещо, я отрязвате.

— Том, изслушай ме! Баща ти и аз в момента сме малко напрегнати. — С опакото на дланта си Рина отмести кичур коса от лицето. Том изведнъж забеляза, че тя е необичайно разстроена.

— Мамо, какво ти е? — попита обезпокоен. — Каквото и да е, трябва да ми кажеш.

— Няма нищо, Том. Само дето работиш в „Харпър Майнинг“ и ние с баща ти мислим, че не е редно да излизаш със Сара.

— Боже мой! Защото е дъщеря на шефката ли? Не мога да повярвам на ушите си!

Рина се сконфузи.

— Ние смятаме тъй — настоя тя в своя защита.

— Кой от нас не е достоен, мамо — аз или тя?

— Нямах това предвид, Том, не изопачавай думите ми.

— Забрави всичко! — разгневи се Том. — Ще изпратя Сара. Ще поговорим, като се върна! — Той напусна кухнята и се отправи към трапезарията. Но там вече нямаше никой. Сара си беше тръгнала.