Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (32)

Седма глава

— Ако искаш мнението ми, това е щастливо избавление!

На последния етаж в апартамента на „Харпър Майнинг“ Бил Макмастър не можеше да възприеме изведнъж новината за напускането на Джили; впрочем Стефани не бе и очаквала друго.

— Но, Бил, аз не мога просто така да си измия ръцете с нея. Трябва да й предложа парите отново. Този път обаче, без да я обвързвам с определени условия.

Първоначалното задоволство на Бил от новината се изпари за секунди.

— Стефани, недей… — изръмжа той.

— Покритието на чека ще бъде за моя сметка. Допускам, че причината за притеснението ти е положението на компанията.

Бил пое дълбоко въздух и рече решително:

— Това не е достатъчно. Освен ако не искаш оставката ми.

— Бъди справедлив, Бил. Знаеш добре колко много се нуждая от теб.

— Тогава какво се опитваш да направиш, Стеф?

Стефани помисли за момент, преди да отговори.

— Трябва да намеря път напред, Бил. Някаква нова инициатива. Тази история е едно от най-лошите неща, в които съм затъвала през целия си живот. Бих убила баща си, задето ми остави да оправям неговата щурава бъркотия.

Бил кимна, а лицето му се помрачи.

— Семейство Харпър е длъжник на Джили, трябва да го признаеш — продължи тя.

Помощникът й кимна отново.

— Да не би да си забравил какво може да стане, ако Джили потърси по съдебен ред правата си върху цялото наследство?

Бил въздъхна:

— Петдесет на петдесет?

— От всичко — изрече Стефани натъртено. — Изобщо, ако реши да ни създаде трудности и да ни въвлече в процес, фирмата ще бъде съсипана. По-добре да й предложа доброволно и щедро това, което и бездруго й се полага. Освен ако измислиш нещо по-добро?

— Не можеш да се отървеш от грижата за нея, не — призна неохотно Макмастър. — Но аз все още имам усещането, че ти не умееш да преценяваш точно хората, разбираш ли, Стеф. Толкова си последователна, затваряш си очите пред очебийния факт, че някои особи са покварени и нечестни във всяко отношение.

— Не го оспорвам. И все пак предлагам да дадем шанс на Джили да покаже какво представлява сега.

— А аз предлагам да престанем за момента с Джили Стюарт и да се опитаме да заслужим заплатите си!

Насилена усмивка се изписа върху изсечените черти на лицето му.

— Йес, капитане!

„Какъв чудесен човек е той, помисли с дълбока привързаност Стефани. Докато е с мен…“

Върху бюрото на Бил иззвъня вътрешният телефон.

— Да? — изрева той.

— Тук има един господин, който желае да види мис Харпър. Името му е Сандърс.

Стефани и Бил се спогледаха учудени.

— Изхвърли този мръсник навън! — избухна Бил.

— И то веднага! — Стефани явно се забавляваше. Тя взе слушалката. — Въведи господин Сандърс в кабинета ми, Хилари. Ще се видя с него там.

Бил беше все още разярен.

— Това проклето копеле! Какво може да иска?

— Кой знае? — Стефани бързо провери грима и лицето си в ръчното огледалце. — Няма да се случи нищо лошо, ако разбера какво е намислил срещу нас. — После целеустремено тя се насочи към свързаните врати и премина в своя кабинет. В момента, в който тя влезе, седящият мъж се изправи учтиво. Стефани зае мястото си зад махагоновото бюро, преценявайки го внимателно. Посетителят беше облечен в красив сив костюм и безупречно бяла риза, очевидно също ушита специално. Изобщо луксът, който излъчваше, беше дискретен. Само вратовръзката в наситен червен цвят и копринената кърпичка в малкото джобче създаваха усещане за претрупаност. Видът му беше с класическа елегантност, кожата му бледа като мрамор, а гъстата му, черна къдрава коса — ниско подстригана и сресана нагоре. Стефани улови погледа му, докато онзи сядаше отново, и почти изгуби концентрация. Очите му бяха изумително сини и от неговата ослепителна усмивка тя се досети, че посетителят съзнава ефекта, който те оказваха. С известно усилие Стефани се мобилизира и си наложи да проговори остро:

— Моля седнете, господин Сандърс. Мога да ви отделя само пет минути.

— Благодаря. — Гласът му беше отмерен, ала въздействуващ по особен начин. — Това е повече, отколкото имам право да очаквам.

— Може ли да попитам, какво ви води тук?

— Любопитство, нищо повече. — Посетителят се засмя без притеснение и това влуди Стефани; боже, колко спокоен беше той. — Закупих един-два дяла от вашата компания. И исках да разбера как изглеждат нещата отвътре.

— Един-два… — Неговата безочливост я накара да онемее.

— Малко инвестиции за старини — сви красиво раменете си хубавецът.

— Може ли да спрем с тези несериозни приказки и да преминем към фактите? — Стефани се опита да му го върне, като кипеше от гняв. — Първо, вие нападате моята компания. Все още не знам дали възнамерявате да я превземете, или целта ви е само да ни направите по-слаби. Но каквато и да е целта ви, аз ще я осуетя! Второ, каквато и амбиция да имате, няма да успеете.

Джейк беше очарован.

— Как можете да сте толкова сигурна?

— Не се самонадценявайте: това не е първото нападение над моята компания. Вие не сте нищо друго, освен „граблива нощна птица“ — твърде несолиден финансово, за да сте достоен партньор.

Джейк внимателно изучаваше своя противник. Господи, тя е прекрасна, помисли си той изненадан. Джейк беше еднакво силен в усещанията си за нещата от бизнеса и секса. Стимулираха го само жени със силен дух. Лесната победа не е голяма гордост. Понякога се виждаше като обречен да търси вечно и напразно своята войнстваща кралица, амазонка. Винаги бе търсил жена, решителна като него. Досега никоя не бе успяла да отговори на изискванията му. В един момент всички се огъваха и предаваха. Възможно ли е — Джейк почувства възбуда, дали от удоволствие или от страх, не можеше да каже — възможно ли е най-накрая да е срещнал тази, която напразно търсеше?

— Отговорете ми. — С незабележимо усилие да запази самообладание, Джейк се опита да си възвърне инициативата; засега предимство имаше тази висока, чувствена жена, с големи тревожни очи и вълнуващи устни. — Ако в ситуация, която е малко вероятна, все пак направя опит за превземане на компанията, бихте ли възприели идеята за партньорство?

— Категорично не! — Страстта в отговора й го разтърси отново. — Победителят, както е при всяка битка, би следвало да вземе всичко.

— А губещият, мис Харпър?

Стефани стана, излезе иззад бюрото и се насочи право към него. Джейк Сандърс се изправи бързо — не можеше да понася, когато една жена го превъзхождаше, а ръстът на Стефани, ръст на професионален манекен, се доближаваше до неговите шест фута, с които междувременно Джейк се чувстваше добре. Дали умишлено или случайно, но тя се доближи толкова близко, че той почувства дори миризмата на парфюма й. Очите му проследиха обещаващата линия на гърдите й под мекия лен на дрехата. Пръстите му закопняха да се протегнат и да я докоснат.

— Победеният ли, господин Сандърс? Не ме е грижа за победения. Защото това няма да съм аз. А сега довиждане! — Стефани излезе през двойната врата към кабинета на Бил, оставяйки посетителят да се оправя сам.

Бил вдигна поглед от документацията и забеляза не без тревога зачервените й бузи и възбудения й вид.

— Надявам се, че не те е разстроил, Стеф? — запита той.

Като седна върху бюрото му, Стефани набра някакъв телефонен номер.

— Ще раздухаме конфликта, Бил — извика тя възбудено при позвъняването на апарата.

— Какво?

— Шшшшт! — Стефани се впусна в разговора. — Фондовата борса ли е? Господин Хенри, моля? На телефона е Стефани Харпър. Благодаря, добре. Мислех си дали случайно не сте свободен през някой от дните на следващата седмица, за да ви поканя на обяд. Имаме проблем с господин Джейк Сандърс от „Сандърс Инвестмънтс“. Той играе някаква нечестна игра с нашите акции в момента и аз съм на мнение, че фондовата борса… в интерес на нашите акционери, може да го застави да разкрие намеренията си… Благодаря ви много, господин Хенри. Доскоро виждане.

Стефани затвори, а очите й просто затанцуваха.

— Сега ще накараме вълкът да влезе в кошарата — тържествуващо заяви тя. — Ще му дадем да разбере!

— Е, добре, след като днес си настроена да разрешаваш проблеми — подметна дрезгаво Бил, — аз ще те занимая с още един. Денис беше тук. Иска компанията да му заеме двадесет и пет хиляди долара. Какво ще кажеш?

 

 

В приемната на женския затвор в Сидни, разположен в Нулава, десетки затворнички седяха в очакване зад дебелата стъклена преграда. Някои от тях се опитваха да прикрият вълнението си с маската на цинична безпристрастност, докато други не виждаха причина да крият чувствата си. Застанала отзад, надзирателката ги наблюдаваше търпеливо. Но вниманието й се спря върху висока изпита жена, седнала на ръба на стола си, с очи, вперени към вратата, през която трябваше да влязат посетителите. Горката мила Олив! Защо беше в такова състояние? Погледнете я. От смазания й вид веднага личеше, че е прекарала безсънна нощ, и ако продължаваше да хапе така нервно пръстите си, щеше да остане без нокти. Отговорът беше, че нейната приятелка отново напомни за себе си. Тази гърмяща змия! Ако Олив можеше да разбере само, че това, което би получила в замяна, нямаше да бъде нищо друго, освен целувката на Юда!

Чакането беше цяло изтезание за Олив. Какво щеше да стане, ако тя не дойдеше?

В същия момент вратата за посетители се отвори, надзирателката влезе първа и застана отстрани. Зад нея нахлу група от посетители и всички, опитвайки се да изглеждат весели, доближиха стъклената преграда. Скоро затворничките откриха гостите си и потънаха в разговори. С изключение на нея. Олив изгаряше от унижение и разочарование. Нали тя беше казала, че ще дойде!

Измина повече от половината време за посещението, преди Джили да се появи; влезе безгрижно в стаята, като че ли пристигаше на курорт. Въпреки че не й се искаше да си го признае, ала надзирателката се впечатли. Джили беше в скъпи дрехи, издокарана като за модно ревю.

— Ей, кого виждам тук? Изглеждаш добре, Джили.

Джили я изгледа презрително:

— Бих желала да кажа същото и за теб.

— Не си се променила, нали? Твоята приятелка те чака. Имаш петнайсет минути — предполагам, че помниш.

Джили я подмина и седна. Отправи поглед, пълен с неодобрение, към сломеното лице, с хлътналите безумни очи.

— Как си, Олив?

— Как мога да бъда?

— Не ме зяпай така — реагира Джили грубо, — или ще си отида веднага.

— О, Джили, не! Не бих го понесла!

— Ето че можеш и по-добре — измърмори Джили. — Сега слушай. Не съм дошла просто да те видя. Колко време ти остава да лежиш още?

— Три месеца. Защо?

— Какво ще кажеш, ако те пуснат за добро поведение, преди да е изтекла присъдата ти? Кога ще имаш необходимите основания за това?

— Аз вече ги имам. Но всичко е без значение. Не мога да си наема адвокат, а и не бих могла да му платя.

Джили усети, че номерът й ще мине.

— Добре, може би аз познавам един, който би помогнал да те освободим.

Олив се напрегна.

— Кой?

— Моят бивш съпруг. Филип Стюарт.

Олив изпита ревност.

— Какво общо имаш с него?

— Точно това, което ти казах. Сега, ако ти помогна да те измъкна…

— Ще направя всичко каквото трябва!

— Както разбираш, услугата ще трябва да се върне един ден.

Олив се вторачи в безизразните очи насреща.

— Стефани Харпър ли?

— Кой друг?

— Ще го направя.

— Добре. — Джили се усмихна някак тъжно. — Слушай, защо през остатъка на престоя си тук не се захванеш да проучиш… начини и средства? Добро момиче. А колкото до мен, аз ще лежа по гръб и ще си мисля за теб, Олив.

 

 

— Съжалявам, Анджело. — Денис седеше на бара в бистрото на Виторио обезкуражен.

Анджело се усмихна весело.

— Не се безпокой. Може би ще се опиташ да я помолиш отново след няколко дни?

На Денис не му стигаха сили да каже на приятеля си, че през изминалата седмица е настоявал пред Стефани при всеки подходящ случай да му заеме така необходимите двадесет и пет хиляди долара, прибързано обещани на Тони Тейлър — цената на половината дял, подсигуряващ бъдещето на Анджело като боксьор. Докато накрая Стефани бе избухнала в силна ярост и му бе забранила изобщо да споменава пред нея за тази негова неясна и щура „инвестиция“.

— Бедата е — започна Денис несигурно — в настроението, в което тя е изпаднала, и аз не съм в състояние да променя решението й.

— Не можеш ли да ги набавиш от друго място?

— Къде от друго място мислиш, че могат да се заемат толкова пари на две глупави хлапета, за да ги дадат на някакъв хитър гешефтар? — Намеси се нетактично в техния разговор Виторио, бащата на Анджело. — И е по-добре да не ги намерите, отколкото да ги загубите!

— Слушай, и двамата знаем, че Анджело си го бива — възпротиви се Денис.

— Да, татко — подкрепи го Анджело. — А господин Тейлър не е мошеник, а бизнесмен. Той нямаше да ме забележи в салона и да се ангажира, ако не е преценил, че е на прав път.

— Въобразяваш си, Анджело! — Лицето на Виторио почервеня от гняв. — Ще се съсипеш! И защо? Ти си единственият ми син, имаш работа, добър бизнес, никакви проблеми. Но ето че всичко, за което мислиш, е как да се добереш до този проклет ринг, за да ти смажат мозъка. Кога ще забравиш идиотското боксиране и ще започнеш да вършиш нещо? — И бащата плесна неочаквано влажната кърпа върху масата.

— Все още няма много хора — възпротиви се Анджело. Все пак взе кърпата и покорно започна да забърсва плотовете.

— Боксирай тоя, боксирай оня — мърмореше Виторио. — Какво си мисли този Тейлър? Мисли си, че те притежава ли? Само че бърка. Ти си мой!

Анджело се усмихна добродушно.

— Както кажеш, тате.

Виторио бе омиротворен.

— Може би нямаше да е толкова лошо, ако Денис се заемеше с теб. Поне ти е приятел. Но Тейлър! Той пет пари не дава за теб и ние всички го знаем! — Италианецът щракна гневно с пръсти, за да изрази незачитането си. После се оттегли зад бара, захвана да дрънчи с бутилки и чаши, явно избягвайки двамата млади мъже. Денис се изправи. Анджело изглеждаше обезпокоен.

— Хей, не си отивай! Не се стягай от лошото настроение на татко.

Денис се колебаеше.

— Страхувам се, че баща ти може да се окаже прав за Тейлър, Анджи. Той не би дал и толкова за теб като човек.

— Трябва да имам мениджър. Някой, който да се грижи за мен.

— Все още се надявам, че това ще съм аз — рече Денис решително. — Казах ти, че ще намеря парите — обещах ти, ще го направя.

Очите на Анджело се разшириха при оживлението на Денис.

— Как?

— Изобретателност! — Денис грабна кърпата от ръцете на приятеля и я захвърли върху бара. — А сега ще зарежеш ли чистенето?

— Ако не го свърша сега, ще се наложи по-късно.

— Остави го тогава за по-късно.

— Не мога, по-късно трябва да отида в салона.

— Какъв приятел си? — Денис се държеше капризно като малко момче. — Имам нужда от някой, който да ме развлече от лошите мисли. Някой, с когото да изляза.

Анджело се ухили.

— Е, добре, на майка ти може да й е все едно, когато бягаш от работа. Но ако аз се опитам — той хвърли предан поглед към Виторио, — би трябвало да изкарам петнайсет рунда с татко, а той ме плаши повече от Мохамед Али!

 

 

След час Денис бързаше по Бент стрийт, а мислите му се надпреварваха. Докато висеше в бистрото, изчаквайки Анджело, който обслужваше клиентите, през главата му мина идея. Беше прекрасна. Можеше да разреши всички проблеми. Знаеше, че е прав за Анджело. Трябваше само да го докаже или да се възползва от шанса за това. Не можеше да чака повече.

Огромната „Харпър Билдинг“ беше напълно пуста. Дори кабинетът на Бил Макмастър тънеше в тъмнина, въпреки че той се славеше в компанията с това, че идваше на работа най-рано и си отиваше след всички, с изключение на Стефани. Денис привлече вниманието на охраната, ала получи разрешение да влезе. Асансьорът го отведе плавно на двадесет и четвъртия етаж.

Той забеляза в полумрака на коридора, че една от вратите на кабинетите е отворена. Доближи се тихо. В стаята, работейки на слабата светлина на настолната лампа, Каси Джоунс се беше задълбочила в купища от документи и архиви. В един миг тя погледна нагоре и изненадана издаде вик.

— Съжалявам — рече Денис. — Нямах намерение да те изплаша.

— О, всичко е наред. — Цветът започна да се възвръща върху измореното лице на Каси. Притеснено, момичето се захвана да събира хартиите и да ги пъха в картотеката.

— Слушай, не исках да те обезпокоя. Можеш да продължиш. Мразя да преча, когато човек работи.

— Не допусках, че има някой тук в този късен вечерен час. Мислех… да свърша някои неща, за които не остана време през деня. — Тя все още беше зачервена, отбеляза Денис, и като че ли избягваше погледа му. Дали не беше много срамежлива?

— Опитваш се да се докопаш до факти за битката срещу Джейк Сандърс ли? — попита той.

— Нещо такова — отвърна кратко Каси. Беше ясно, че не й се разговаря за това. — Предполагам, че и ти си твърде зает със същото?

— О, да — съгласи се бързо Денис. — Цялата компания се занимава с този проблем. — Той не можеше да не забележи колко привлекателна е елегантната й фигура, лъскавата й коса, а целият й външен вид беше като на излязла от кутия дори в този час. Денис изпита желание да продължи разговора с нея, но тя очевидно искаше вече да си тръгва.

— Е, добре, аз те напускам — рече.

Взе си нещата и се отправи към вратата. Каси погледна към него за първи път както трябва. И неочаквано Денис срещна очи, в които можеше да се удави.

— Искаш ли да вечеряме утре заедно? — изтърси той.

Каси се усмихна, сякаш предложението беше на шега.

— Приятна вечер — пожела тя.

Денис я изпрати с поглед по коридора. Дявол да те вземе, Денис, мислеше си тя. Какво толкова спешно ти е притрябвало, че се е наложило да се върнеш по никое време? Каси щеше да бъде още по-изненадана, само ако бе видяла как Денис работеше упорито на бюрото си, имитирайки подписа на Джоана Рандъл отново и отново.

 

 

Нощта настъпи над западното австралийско крайбрежие с цялата неочакваност на тропическия залез. Небето бързо премина през цветовете на вечерния калейдоскоп от оранжево, кървавочервено и бронз към кадифено плътното черно на тъмнината. Нацъфтелите дървета изпускаха тежките си аромати във въздуха, шумните дневни птици замряха и градът заспа.

Високо над брега, в Рая, всичките обитатели вече спяха. Ала не в мир. В голямата спалня Дан се събуди неочаквано от нещастните стонове на Стефани; изправи се седнал в леглото.

— Добре ли си, скъпа? — Той включи нощната лампа и Стефани премигна на светлината. Очевидно тя тъкмо се беше събудила. Нервно стисна чаршафите. — Лош сън ли сънува? Досещам се дори какъв е бил! — Дан обичаше Стефани толкова много, че беше наясно с всички нейни вътрешни страхове.

Тя кимна.

— Сънуваш такива сънища често напоследък! Сънуваш ги… откакто Джили излезе от затвора.

Тя потръпна и не можа да отговори. Накрая дрезгаво и някак с болка отвърна:

— Защо, когато всичко изглежда чудесно в моя живот, нещата отново започват да се объркват?

— Всичко ли? Но не и ние, убеден съм.

— Не… само че Сара заплашва да изостави пианото и дори не иска да говори вече за това — отбягва ме цели десет дни. А Денис ме влудява с неговите мистериозни двадесет и пет хиляди; казва, че имал нужда от тях…

— Стига, Стеф. — Дан говореше нежно, но твърдо. — Сара се колебае за бъдещето си от шест месеца и повече. А Денис — винаги си е бил Денис! — Те се засмяха едновременно. Напрегнатият вид на Стефани изчезна и тя се отпусна в леглото. Дан нежно отметна кичур коса от лицето й. — А колкото до Джили, то тя невинаги е била твоя сестра. Това те наранява, нали?

Тя кимна отчаяно.

— Когато бяхме деца, си представяхме, че сме сестри. За нас тази представа беше най-прекрасната през отминалото време. Сега, когато знаем истината… не е чак толкова прекрасно.

Дан се замисли.

— Престани да се измъчваш. Джили не е най-добрият човек на света, когото ей така, изведнъж, можеш да приемеш за сестра. Честно казано, Стеф — не знам дали си мислила за това… — Той млъкна, несигурен да продължи или не. — Трябва да си забелязала?…

— Да забележа какво?

— Тя е болна. Очевидно някога е преживяла нервно разстройство. А седемте години в затвора не са помогнали с нищо да се излекува. Всъщност — гласът му стана тъжен, — не мога да измисля по-подходящ режим за влошаване на състоянието й.

— Мисля, че не си прав, Дан. На нея просто ще й трябва време, за да се приспособи към нормалния живот след толкова дълга и абсурдна изолация. А тя има и за какво да е недоволна все пак. Беше права за историята с парите. Не трябваше да позволя на Бил да ме убеди за поставянето на условия.

— Толкова ли й се доверяваш?

Стефани помисли по-продължително.

— Откровено, не мога да кажа, че й се доверявам — че някога бих могла. Но мога да разбера нейното негодувание от факта, че не й вярвам. Положението е идиотско. Не знам как да се справя с него. Сдобих се със сестра, но няма никакъв начин, по който да се разбера с нея.

Страданието й беше непоносимо за Дан. Наведе се над нея, взе я в ръцете си и я прегърна силно. После попита:

— Ще помогне ли, ако поговориш с нея? Знаеш ли къде е?

— Сара спомена, че е отседнала в „Палисейдс“, някакво ужасно занемарено място в Рокс. Трябва да отида и да я видя — да й предложа отново парите, този път без условия.

— Ей, съвземи се! Веднъж вече ти отказа, спомняш ли си? Какво е станало с безмилостната бизнес жена, която познавам и обичам? Забрави за Джили. — Той я целуна по слепоочието.

Стефани стисна устни.

— Не мога. Трябва да го направя.

— Това ще те накара ли да се почувстваш по-добре?

— Поне по-малко виновна.

— Тогава — идеята ти е добра. Кой знае? Джили може да ни докаже, че сме сгрешили.

Стефани се повдигна на лакътя си и погледна Дан. Чудесен е, помисли си, единственият човек на света, който ме разбира. Помилва лицето му нежно, поглаждайки бръчките му, и се усмихна в дяволитите му кафяви очи.

— Знаеш ли какво? — попита. — Много съм щастлива, че те имам, независимо дали те заслужавам или не.

— Не се притеснявай — вметна с приповдигната важност Дан. — Не ме заслужаваш. Нито една жена не ме заслужава. — Но Стефани не отговори на подигравката му.

— О, Дан, ти си прав. Напоследък не ти обръщам достатъчно внимание, приемам, че си мой.

— Можеш да ме имаш винаги — рече той предано. — Стига да продължиш да ме желаеш.

— Казаното предписание ли е, докторе? — Настроението на Стефани се подобряваше. — Дан Маршал — да се взема три пъти на ден? — Тя го целуна по носа.

— Опасявам се, че дозата е твърде недостатъчна. За случай като твоя имам по-специално лекарство. — Той я привлече в леглото и започна да си играе с панделките на нощницата й.

— Слушам — сгуши се Стефани.

— О, ще се наложи да направиш много повече от това — прошепна той и ръката му напипа гърдите й, — много повече от това!