Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (30)

Пета глава

Когато на сутринта Джили най-после стана от леглото, опитът й от престоя в затвора сред стотици други жени веднага й подсказа, че тук не е сама. Тъжните тонове на пианото, които идваха някъде отдалеч, говореха за присъствието на още някой в голямата къща. Чудейки се кой може да е, Джили тръгна към накъсаната мелодия, докато стигна до затворена врата сред лабиринта от стаи в задната част на къщата. Отвори я леко и надзърна вътре.

На рояла в дъното на стаята седеше Сара, нейната крехка фигура на фона на огромния инструмент изглеждаше недоразвита. Беше се концентрирала ожесточено, като опитваше един и същ музикален фрагмент, прекъсвайки го с очевидна раздразнителност, след което го повтаряше отново. Накрая, доволна от себе си, почна отначало и настойчивите леещи се тонове на Бетховеновата „Патетична соната“ изпълниха стаята.

Най-добрата музика са звуците на наранената човешка душа, намерила най-после изява. Заслушана, Джили с раздразнение усети как сълзите й напираха изпод клепачите, тъй като цялото страдание в душата й излезе наяве. Тя ядосано се пребори с плача. Никаква проява на слабост! Само слабите могат да си позволят този лукс. Увлечена в музиката, без да усеща присъствието на неканения гост, Сара продължаваше да свири. Джили я наблюдаваше до момента, в който възстанови самообладанието си. После се размърда, за да привлече вниманието на Сара. Изведнъж музиката спря.

— О, не спирай.

— Аз не… Аз и без това не мога да го свиря добре. — Лицето на Сара беше изгубило възторга и живостта си, които имаше по време на свиренето. Сега изглеждаше нацупена и враждебна, сякаш размирен юноша. Да не повярваш, че това е любимата, единствена дъщеря на най-богатата жена в Австралия, мислеше Джили прикрито развеселена. Но и много напомняше на майка си на тази възраст. Джили имаше ярки спомени за Стефани като безнадеждно недодялано и неуверено момиче, твърде високо, за да не бъде забелязано, и твърде пълно, за да не бъде смешно. Дори по времето на първите проблясъци на моминството Стефани бе лишена от стил, грация и увереност. По всичко личеше, че Сас ще мине по същия път.

Джили каза високо:

— Звучеше ми много добре.

Сара се намръщи.

— Цялата тази история с пианото и всичко това — тя посочи с жест добре оборудвания музикален кабинет — си е мамина мечта, не моя. За да свириш наистина добре, трябва да имаш желание. А аз не искам повече.

Джили смени темата.

— Вчера ти бе единствената, която ме поздрави за добре дошла. Искрено ли го направи? Или само за да подразниш Денис?

Сара се засмя неловко.

— По малко и от двете — призна тя.

— Впрочем какво му става на Денис?

— Добър въпрос. Никога не е одобрявал омъжването на мама за Дан.

— Ревнува ли?

— Допускам, че да. Изглежда, че не може и да реши какво иска да прави. Загази в училище, не я кара добре, вдигна голям шум, че ще се оправи сам, а не като син на Стефани Харпър и в края на краищата тя бе принудена да го вземе във фирмата!

— С какво се занимава?

Джили беше любопитна. Но също така спазваше първото правило при воденето на война: опознай врага си.

— О, той работи в „Харпър Пи Ар“ — рече Сара. — Отскоро отговаря за нещо много важно в Пърт. Но сега казва, че е пратил всичко по дяволите.

— Надявам се, че не. — Гласът на Джили звучеше искрено и загрижено.

— Едва ли — отговори Сара. — Във всеки случай Денис има много проблеми. И за всичко сам си е виновен. Обича да харчи пари повече, отколкото да ги печели. Това му навлича неприятности. Сега например… — и тя спря сконфузено.

— Продължавай — настоя Джили меко. — На мен можеш да ми кажеш.

— Е, добре… — Сара не беше много уверена. Но опасявайки се да не обиди Джили с недоверието си, направи решителната крачка. — Денис обича хазарта. Рискува големи суми и сега е затънал до уши в дългове. Дължи няколко хиляди. Но най-много се страхува да не би мама да разбере нещо. Няма да й кажеш, нали?

— Не, няма — отвърна Джили с категоричност. — Дори и не бих помислила.

„Ще се възползвам далеч по-добре от тази пикантна информация“ — каза си тя, ликувайки.

— А ти как беше?… — Сара се колебаеше.

— Как беше вътре в пандиза ли? — Гласът на Джили звучеше твърдо. — Ужасяващо. Поради новия начин на мислене, който придобиваш. И когато си вътре толкова дълго, колкото бях аз… все едно си погребан жив. В мръсотия. — Сара потрепери. — Сега съм изплатила вината си пред обществото, нали така го наричат? Сега съм на свобода — продължи Джили. — Но рецидивистите казват, че когато там вътре си бил твърде дълго, ти просто не можеш да се оправиш отново в истинския живот.

— Истинският живот ли? — рече Сара унило. — На това ли му казваш истински?

— Хайде!

Внезапната промяна в настроението сепна Сара.

— Къде?

— Където и да е! Би трябвало да има място, където да се повеселим.

— Има! — Лицето на Сара просия и тя вече изглеждаше жизнена и привлекателна. — Знам точно такова място. Хайде!

 

 

От цялата дейност на модната къща „Тара“, на която тя беше не само шеф, а движеща сила, вдъхновение и същност, Джоана Рандъл обичаше най-много възбудата от снимането. В момента беше щастливо въвлечена в препирня с най-върховния фотограф в Сидни и един от най-старите й приятели в професията.

— Не можеш, повтарям: не можеш да продължиш с модела в пурпурния цвят, скъпо мамче — каза Джейсън възбудено. — Тя изглежда като загнила слива!

— Джейсън, ако не спреш да ме наричаш мамче, всички ще помислят, че съм ти майка! Не бих го понесла, малък тиранино!

Темпераментът на Джоана беше самата пламенност, както и легендарната й червена коса, ярка както винаги, въпреки че сега ефектът се дължеше повече на нейния фризьор, отколкото на природата. А и животът в този непостоянен свят на дизайна, моделиерството и висшата мода я беше научил да дава толкова, колкото получаваше. Тя въодушевено се върна към препирнята:

— Трябва да ви кажа, господин Пийбълс, че създавам новите модни цветове за сезона още от времето, когато сте седели на нощното си гърне.

— Какви големи зъби имаш, бабо! — прихна Джейсън.

— … аз пък ти казвам, че оранжево и пурпурно си отиват.

— Но не това оранжево и не това пурпурно! — простена Джейсън. — Нека да я извадя от снимката за една микроскопична секундичка и ще разбереш, че имам право. Хей ти, в пурпурното — извика той, — ще изчезнеш ли за момент, изпарявай се или нещо подобно… — Той отправи към Джоана ослепителна усмивка. — Ще ги разместя малко, договорихме ли се, мамче, добре ли е тъй? Ще те извикам. — И той се втурна да организира отново многолюдната сцена.

Смеейки се, Джоана излезе от студиото и се отправи към предната част на сградата, където бутикът й, специализиран в продажбата на модни облекла и аксесоари, даваше сериозния си принос за успеха на бизнеса като цяло. „Е, да, с бутика, студиото и ръководенето на модната къща съм твърде заета за една жена — мислеше си Джоана. — Но ти обичаш тази работа, нали, стара развратнице? Кого се опитваш да пренебрегваш? — запита тя вътрешния си глас. — Не сме толкова стари. Аз съм в чудесна форма на модел от хиляда деветстотин трийсет и първа година — запазена каросерия поне за още петдесет хиляди мили, безукорна външност, а моторът — само да му врътнеш стартера.“

Джейсън наблюдаваше как тя грациозно се отдалечава. Изглежда на двадесет и шест откъм гърба, мислеше си той. А във фас и в профил все още може да бие своите момичета.

В бутика Джоана намери управителката.

— Има ли някой? — попита, забелязвайки спуснатите завеси в дъното на магазина.

Преди жената да й отговори, телефонът звънна досами лакътя й.

— Джоана, моля? Бил Макмастър е на телефона. Слушай, няма да говоря със заобикалки. Страхувам се, че ще трябва да отложим откриването на новата верига от бутици, която бяхме запланували.

— О, Бил, твърде жалко! Мислех, че управителният съвет на „Харпърс“ е одобрил разходите.

— Така е. Това е само временно. Причината е, че в момента се нуждаем от всички налични парични резерви, които можем да съберем.

Джоана разбра работата.

— Това няма нищо общо с Джейк Сандърс, нали? Такова красиво животно… — Докато говореше, очите й попаднаха на жената, която излезе от една кабинка на пробната и запристъпя важно-важно, опитвайки се да се огледа в едно от многото огледала. Джоана замръзна. — Благодаря, Бил, ще ти се обадя отново — изрече бързо. Подавайки телефона на управителката, тя тръгна с бърза крачка напред. — Това е Джили Стюарт, нали?

Джили се усмихна сладко.

— Джоана! Колко хубаво! Не очаквах да те видя тук, мислех си, че си твърде важна особа, за да обслужваш магазина.

— Отслабнала си, Джили — подхвърли Джоана саркастично. — Защо не изпариш и останалата част от себе си вън от моята врата!

— Здравей, Джо. — Джоана не бе видяла Сара, която идваше отзад. Лицето й се изчерви от смущение. — Аз доведох Джили тук. Мислех, че няма нищо по-хубаво от новите дрехи, за да повдигнеш духа си.

— Нямаме нужда от подобна клиентка, Сара.

— Ако за това става дума, можете да сложите на моя сметка всичко, което тя купи. Струва ми се, че всичко с кредита ми при вас е наред, като имам предвид, че магазинът е собственост на майка ми!

Джоана не се уплаши от нетактичната заплаха на Сара. Обичаше я истински, но сега беше изправена пред дилема. Погледна повдигнатата брадичка на Сара и пламналото й лице.

— Сигурна ли си, Сас? — попита внимателно тя.

— Всичко е наред — намеси се Джили. — Не се безпокой, Сара. Грешката е моя.

— Не! — Джоана беше твърда. — Вземи каквото искаш сега. Но в бъдеще от уважение към Стефани бих предпочела да правиш покупките си другаде.

Разговорът бе прекъснат от внезапното появяване на Денис, който бързо влезе и се насочи към Джили обезпокоен, но решителен.

— Казаха, че мога да те намеря тук — извика, без да обръща внимание на останалите. — Ето две хиляди долара и стая, в който хотел си избереш, платен за два месеца. Вземи. — Той хвърли някакъв пакет към нея. — При условие, че си стегнеш багажа и се изнесеш от Рая още днес!

— Моментът да напусна Рая — отвърна Джили с жлъч, — е, когато самата Стефани ми нареди да го напусна. Каквото и да направиш или да кажеш, дребосък такъв, няма значение. Разбрахме ли се? — Тя се завъртя на токчетата. — Довиждане, Джоана. — Без да се оглежда, се отправи към вратата и излезе навън.

На Джоана й се зави свят.

— Искаш да кажеш, че Стефани е позволила на тази жена да отседне в Рая?

— Не само това — отвърна Денис, натъртвайки силно, — настани я за много по-дълго.

 

 

В тишината на кабинета си, на върха на „Харпър Билдинг“, Стефани взе своето решение. Бързо сложи подпис на одобрение върху документа пред нея и като пресече стаята, влезе в светилището на Бил.

— Заеми се с този въпрос днес следобед — нареди тя. — Осигури куриер и достави документа в Рая. Или по-добре, занеси го сам.

Бил се втренчи в написаното с изумление.

— Какво е това? — успя да каже накрая.

— Осигуровка за Джили. — Стефани беше хладнокръвна и решителна.

— Но… пет милиона долара?

— Не искам да слушам повече, Бил. Вече съм решила.

— Мамо, тук ли си? — Денис връхлетя в кабинета, забравяйки както обикновено да почука. — Слушай, аз тъкмо… — Той млъкна, като видя сцената пред себе си. Преди някой да успее да го спре, грабна документа от ръцете на Макмастър и го зачете.

— Мамо, ти няма да го направиш! — Денис пребледня от уплаха.

Стефани го погледна безизразно:

— Съжалявам, Денис, но това няма нищо общо с теб.

— Тогава изслушай ме, Стефани — изпъшка Бил отчаяно. — Компанията не може да си го позволи! Ще се нуждаем от всеки цент, за да се защитим в битката за акциите срещу Джейк Сандърс.

— Ще намерим изход. — Нямаше ни най-малка следа от пробив в бронята на леденото спокойствие на Стефани. — Само го направи, Бил. — И тя излезе.

Денис отправи още един последен призив.

— Бил, ще го допуснеш ли да стане?

— Тази компания е на Стефани — отговори Бил тъжно. — И ако в случая не си забелязал, моето момче, майка ти е жена, която прави това, което иска.

Внезапно нажежено до бяло решение се роди в главата на Денис. Те всички бяха обезумели! Джили им беше промила мозъците напълно. Положението напомняше нашествие на крадци на трупове и той като да бе останал единствен да се бие срещу тях. Добре знаеше какво да прави и щеше да го направи!

Взе си набързо довиждане с Бил и отиде да потърси секретарката на Стефани.

— Обади се на майка ми — рече й той, — където и да се намира. Предай й да ме чака в Рая след един час. Много е спешно.

— Но тя…

— Само й предай. — След което изчезна.

По целия път към Рая объркани и гневни мисли гъмжаха в главата на Денис. Трябваше да докаже на Стефани каква точно е Джили — да я накара да се разкрие какво опасно и извратено създание е. При спомена за срещата тази сутрин, все още прясна в съзнанието му, той пламна, като се сети какъв глупак го бе изкарала Джили. Но какъв безполезен тъпак се бе показал и той самият! Нито му беше времето, нито пък мястото, но, да речем, тя го бе изненадала. Ала пред теб да има жена, зряла, сексапилна и, о да, похотлива и на практика готова за чукане — и всичко, което можа да направиш, е да избягаш с вик от стаята на една проститутка… Денис кълнеше, псуваше и удряше по волана на колата, докато юмруците го заболяха. Е, добре, сега започваше вторият рунд. Слагай ръкавиците. Трябва да й покаже — да покаже на всички.

Пристигайки в Рая, не му беше нужно много време, за да я открие. Джили седеше отпусната във всекидневната, показвайки по най-добрия начин една от новите рокли, които Сара й бе купила днес. Денис я огледа внимателно. Трябва да е на годините на мама, помисли си той, но дори и след всичко, през което бе минала, не изглеждаше жена в разцвета на четиридесетте. Роклята от бутика, прилепнала към все още привлекателната й фигура, беше само част от целия й нов външен вид. Днес Джили беше отделила време за себе си. Косата й блестеше, променена от непозната фризура, а лицето й бе безупречно гримирано. Тя вдигна очи в момента, в който Денис влезе.

— Боже мой! — изрече Джили присмехулно. — Какво води най-големия бизнесмен вкъщи толкова рано?

— Мислих твърде много от сутринта насам.

— Колко изтощително е!

Денис пропусна сарказма край ушите си. Доближи се до канапето, където Джили се беше изтегнала, и седна до коленете й.

— Може би сгреших по отношение на теб — изрече, влагайки нежна нотка в гласа си, — сгреших за много неща.

Джили се напрегна като котка, готова за скок.

— Тогава няма да правиш повече грешки, нали?

Той се наклони напред и се опита да я прегърне.

Джили се възпротиви остро:

— Денис!

— Ти каза тази сутрин, че желаеш моето доверие, че бихме могли да станем приятели. Нека да задвижим нещата, не искаш ли? — Денис несръчно се опита да я целуне.

Съскащият й смях го обърка напълно.

— Двамата с теб действително имаме проблем с разбирателството, не мислиш ли? Решил си, че аз съм те пожелала тази сутрин, нали? Това само показва колко далеч си от истината. — Тя решително се измъкна от прегръдката му и се отдалечи към вратата. — Отивам да взема душ. Не мога да търпя да ме докосват с лапите си и да се лигавят с мен! И запомни: когато поискам любовник, ще избера мъж, а не момче.

Денис седна на канапето, съкрушен от най-голямото унижение, което някога бе преживявал. Откъслечно дочу стъпките на Джили по стълбището нагоре, тракването на вратата на банята.

Тази крава отново го направи смешен! Оказа се измамен, тя не налапа въдицата с неговата преструвка, че иска да се любят. Колко е глупаво, дори и не помисли, че би могла да постъпи тъй с него! Денис пламна от срам, припомняйки си думите й, изражението й, презрителното отблъскване, всеки отделен миг от цялата ужасна сцена.

Колко дълго беше седял там, не знаеше. Но изведнъж се ужаси, като дочу ниското ръмжене на ролс-ройса, изкачващ се по алеята нагоре към къщата. Стефани! За секунда остана вцепенен. После се втурна през стаята по стъпалата, вземайки по две едновременно, сваляйки от себе си тичешком сакото, вратовръзката и ризата. Тъй като главата й беше покрита с шапка за под душа, а външният свят бе откъснат от течащата струя на водата, Джили не чу нищо до момента, в който вратата на кабинката на душа се отвори и Денис влезе под него. Беше гол и се усмихваше странно. Потрепери от силата на топлата струя, която се изля върху тялото му, отметна косата си от очите и се протегна за сапуна.

— Да ти измия ли гърба? — попита с насмешка.

— Денис, какво означава това? — Джили изпадна в недоумение. — Каквото и да си намислил, забрави го. Една жена след седем години в затвора се научава как да се пази.

Той се ухили:

— Мога да си представя.

— Добре. Тогава слушай какво ще ти кажа…

— Мога също тъй да си представя — прекъсна я — как би реагирала мама, ако ни открие в този вид.

— Ще прекъсне ли издръжката ти? — попита Джили с присмех.

— Възможно е. Но ще изхвърли първо теб.

— Тогава щастие и за двама ни е, че тя не е наблизо.

— Ето къде грешиш, лельо Джили — рече Денис. Не можеше повече да скрие триумфа в гласа си. — Тя току-що пристигна вкъщи и трябва да е тръгнала нагоре по стъпалата в момента! — Злорадствайки, той допря двата пръста до слепоочието й. — Изстрел, и ти си мъртва!

Джили замръзна.

— Това заслужаваш, Джили! — продължи Денис. — Ще те изхвърлят по задник! Какъв срам! Твърде сурова съдба за такова хубаво и меко нещо! — Той дръзко плъзна ръцете си от двете страни на гърба й и усети задницата й.

Тя посегна ненадейно и безмълвно като кобра. С едната си ръка го сграбчи за тестисите, а с другата заби ноктите си в пениса му. Денис изрева от шок и болка, хващайки я за раменете и опитвайки се да я отблъсне. Но тя заби още по-дълбоко ноктите си в него, десет отделни точки на агония в меката плът. Сълзи потекоха от очите му. Той би дал всичко, би се съгласил на всичко само да се избави от това мъчение. Но Джили възнамеряваше да затвърди победата си.

— Ти също имаш да губиш много, Денис — просъска.

— Какво, какво?

Джили бавно изви скротума му, карайки го добре да почувства замисъла й.

— Какво ще стане, ако направя тъй, че Стефани да научи как ти целият си затънал до ушите в дългове на комар?

— Кучка такава!

— С колко хилядарки си вътре? Сигурно си залагал много левашки, за да загубиш толкова? Показа се страшно недалновиден, скъпи мой. Хич не е добре да научиш подобно нещо за човек, който има амбициите да се издигне, за да управлява милионите на Харпър, нали така? Сега разбрахме ли се?

Показвайки презрението си, тя го пусна. Стенещ, Денис излезе изпод душа, олюлявайки се.

— Нараних ли го? — попита Джили, насмешливо загрижена. — Клетият малък пенис! Това е малък пенис, нали? Няма значение, може би ще порасне. Сега Стефани идва, нали? Нека да помисля…

Стефани изкачваше стълбите с нарастващо раздразнение. Къде е Денис? Какво означаваше цялата тази мистерия, с която я откъсна от заседанието и я повика спешно в Рая? Тя дочу пуснатия душ в банята. Би ли могъл да бъде там? Почука на вратата.

— Денис?

Вратата се отвори, за да се появи фигурата на Джили, обвита в огромна хавлия.

— Здравей, Стеф — поздрави тя хладно, — рано си се върнала.

— Знаеш ли къде е Денис?

— Бях вътре. Той върнал ли се е?

— Колата му е тук, тъй че трябва да е някъде наблизо. Слушай, можеш ли да се облечеш и да слезеш долу? Бил ще бъде тук всяка минута. Има нещо, за което трябва да поговорим. — Стефани се обърна и се отправи към площадката на стълбището.

Свит зад вратата, стискайки здраво дрехите си, Денис трудно можеше да повярва на избавлението си. Но това беше само малък проблясък на тъмния хоризонт и когато Джили му каза да се маха, той се понесе към стаята си като пребито псе. Белите зъби на Джили проблясваха, докато го наблюдаваше как се отдалечава. Няма да има повече проблеми от тази страна — по-скоро се надяваше, отколкото си вярваше тя!

Долу Стефани очакваше появяването на Джили, както и пристигането на Бил със същото хладно безразличие, което я владееше целия ден. Не знаеше дали върши най-правилното нещо, давайки си вид на много спокойна. Знаеше само, че трябва да направи нещо. Трябваше да покаже на Джили, че цени и признава правата й. И заради себе си трябваше да открие начин да се освободи от ужасното напрежение на виновност, което усещаше, както и от предчувствието за зло, витаещо наоколо, откакто Джили се появи. Ако с това можеше да купи душевното си спокойствие и да възвърне близостта си с Дан, за която се страхуваше, че я изгубва, тогава никаква цена не би била твърде висока, за да бъде платена.

Скоро те седяха отново край масата, както в ужасната вечер, когато бе пристигнала Джили. И този път Бил откри процедурата.

— Джили, съгласно духа на последното ви бащино завещание Стефани е избрала да осигури бъдещето ти, и то твърде щедро. Сигурен съм, че ще се съгласиш. Тук има чек за пет милиона долара.

Бе очаквал реакция на изненада, на радост, на нещо каквото и да е. Джили само сведе очи и прошепна:

— Това е твърде много.

— Не, не е — извика Стефани импулсивно. — По дяволите с тази нерешителност, вземи парите! Само тъй е честно. — Тя се наведе и стисна ръката на Джили. Докато го правеше, с неудоволствие видя появата на Денис. Бил разговаряше с Джили. Стефани се възползва от възможността да потърси обяснение: — Какво се случи? Кое беше толкова спешно, че трябваше да бързам обратно за тук?

— Лъжлива тревога, съжалявам! Мислех, че имам нещо за теб във връзка с Джейк Сандърс. Грешка. Съжалявам.

— Добре, Джили. — На Бил не му допадаше разговора и той бе решен да го приключи колкото се можеше по-бързо. — Ако обичаш, подпиши този документ за преотстъпването… — Макмастър го побутна към нея, държейки готова писалка.

Джили пое хартията от ръцете му и зачете внимателно. После вдигна ядосано глава.

— О, разбирам! — избухна тя. — Не ми вярвате, след като можете да ме захвърлите!

— Това е само формалност, Джили.

— „Формалност“, която ме лишава от право да предявявам каквито и да е претенции към Стефани или имението! Поне Денис беше честен с неговата шепа долари и предложението за стая в хотел!

— Бил — Стефани направи безпомощен призив.

— Такава е общоприетата процедура, Джили — нетърпеливо изрече Бил. — Това са законни основания…

— Не ми навирай законните си основания! Това е обида!

— Тя е права, Бил. — Изведнъж Стефани се почувства засрамена от цялата тази история. — Забрави за документа.

— И бездруго няма значение. Не мога да приема чека сега. — Джили започна да плаче. — Не мога, след като е даден по този начин.

Стефани се отчая.

— Какво искаш, Джили?

— Искам да съм твоя сестра! Не искам парите ти, а твоето доверие и любов. Искам да знача нещо за теб като истински член на семейството ти.

Сега пък Стефани се развълнува.

— О, Джили — започна тя.

— И аз ще ти покажа какво мисля за твоите пет милиона! — Малката й ръка сграбчи чека. Преди някой да е разбрал какво ще прави, Джили го накъса на малки парченца, след което ги хвърли във въздуха над главата си подобно на конфети. — Ето! — извика триумфално.

Стефани я взе в прегръдките си. Над главите им двамата мъже поглеждаха един към друг с изражение, минаващо от гняв и отвращение към мрачно отчаяние.

 

 

Вечерният здрач се спускаше над гробището, когато черната лимузина спря пред входната врата. Пазачът не беше изненадан, че я вижда. Човекът в нея винаги идваше по здрач. Сега слезе от колата, загърнат в същото черно палто, което неизменно носеше, дори в разгара на лятото. Пазачът доближи към него почтително.

— Добър вечер, сър. Грижех се наистина добре за…

— Можеш да си вървиш. — Гласът беше немощен и разстроен. Без да погледне към човека, той му подаде стодоларова банкнота.

Пазачът измърмори сервилно и неясно благодарностите си и се изгуби. Странникът пое по очевидно позната пътека към гроб в тихия ъгъл на гробището. Тук беше спокойно и отдалечено, а малкото парче земя бе добре поддържано и освежено с няколко тъжни цветя. Стоя дълго време, потънал в мисли или молитва, или дори само с горчивата пареща мъка на съкрушения човек. Накрая се върна в лимузината и потегли. През останалата част на пътуването, точно както всеки ден и нощ през последните седем години, продължаваше да вижда пред себе си надгробния камък със застиналия кратък надпис:

„ВЪВ ВЕЧНА ПАМЕТ НА ГРЕГ МАРСДЪН

ПОЧИНАЛ НА 12 ЮЛИ 1978 Г.“