Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (3)

Трета глава

В петък, малко преди обяд, Филип излезе от службата си, която се намираше в дъното на Маккуори стрийт, и пое надясно нагоре по хълма. Зад гърба му оставаха Кръглия кей със стария фериботен пристан, вдаващ се в Сидни Коув, и Бенилонг Пойнт с пищната сграда на операта, която се издигаше на единия му край. Обикновено Филип спираше и се наслаждаваше на гледката, но днес не й обърна никакво внимание. Изминалата седмица не беше никак лека. От сватбата насам Джили бе силно разстроена и той сериозно се притесняваше за нея.

Това, че бяха прекъснали престоя си в САЩ, за да се върнат в Австралия навреме за сватбата на Стефани, не го смущаваше особено. Беше си свършил работата, а Ню Йорк този път не успя да предложи на Джили нищо интересно, така че и на нея не й се оставаше. Единствено драматичните вести за предстоящата женитба на Стефани и поканата Джили още веднъж да бъде шаферка, я накараха да обиколи магазините и да изпонакупи куп неща, така че в крайна сметка Джили се качи на самолета с изцяло подменен гардероб. Новата шапка беше толкова голяма, че стюардесите дълго се чудиха къде да я поставят. През цялото пътуване тя развълнувано си мислеше за щастливото събитие и за промяната в живота на своята най-добра приятелка.

Сега обаче Филип си мислеше, че на самата сватба с Джили бе станало нещо. Както се движеше по Маккуори стрийт, той изведнъж рязко свърна наляво към Кралската ботаническа градина, простираща се от Сидни Коув до Маккуори Пойнт. И без това беше подранил за деловия обяд на Елизабет стрийт и можеше да си позволи да поседи сам и да се опита да разбере какво става.

Не му се вярваше състоянието на Джили да се дължи на неприятна случка, скандал или скарване. Не че не беше възможно — познаваше добре сприхавия й нрав — но нали той през цялото време не я бе изпускал от поглед. Не беше пропуснал нито един неин разговор, но с когото и да бе говорила, всички или я поздравяваха с добре дошла, или й правеха комплименти за облеклото. Както винаги, така и тогава, Джили бе привлякла погледите на околните, защото беше красива жена в разцвета на силите си, която добре знаеше как да се облича и се възползваше от това в максимална степен. Само че нещо се бе случило, тъжно размишляваше Филип, докато крачеше из градината, без изобщо да забелязва цъфналите хибискуси и олеандри около себе си. След онзи ден Джили се държеше много странно — ту изпадаше в депресия, ту я обземаше някакво мрачно безразсъдство. Забелязал беше, че нощно време страда от безсъние, а сутрин спи до късно и, че вече цяла седмица не посещава занятията си по аеробика, нито се среща с приятелки. Освен това нямаше апетит и пушеше твърде много. Без съмнение нещо бе нарушило душевното й равновесие.

Филип стигна до края на градината, спря и се загледа към Фарм Коув. Под него се бе ширнало Тасманово море, а някъде по-нататък започваше Тихият океан. Той се обърна и пое по Куин Елизабет Уок, следвайки очертанията на залива и собствените си мисли. На сватбата на Стефани имаше само едно неочаквано нещо, само една промяна — самата Стефани. Според Филип, Джили не можеше да понесе случилото се със Стефани.

Той отдавна знаеше, че както при всички така наречени „женски приятелства“, така и между Джили и Стефани съществува известна доза ревност, поне от страна на Джили. И тя датираше още от самото начало на дружбата им, дълго преди появата на Филип. За съжаление Джили още не бе успяла да преодолее тази ревност. В това отношение Стефани нямаше никаква вина, защото обичаше Джили съвсем чистосърдечно, и никога не бе сторила нищо, с което да провокира подобни чувства у приятелката си. Само че Джили не можеше да прости на Стефани огромното богатство на рода Харпър, макар че, Господ ми е свидетел, и ние имаме повече от достатъчно, мрачно размишляваше Филип. Когато Джили се омъжи за него, Филип беше заможен четирийсетгодишен ерген, а след това кариерата му на адвокат потръгна още по-добре. В момента фирмата му откриваше филиали в САЩ. Винаги бе разполагал с достатъчно средства дори за екстравагантните прищевки на Джили и те бяха напълно достатъчни да осигуряват сравнително луксозен живот на бездетната двойка.

Бездетни. Мисълта го удари като парен чук и по лицето му пробягна сянката на стара болка. Той отдавна се бе примирил с факта, че някакво неизлечимо хормонално заболяване беше лишило Джили от възможността да има деца. Но не и тя. Вътре в себе си обаче, Филип се съмняваше дали от нея би излязло добра майка — липсваше й всеотдайност. В продължение на четирийсет години той беше живял без изобщо да се замисля за деца, а и сега не му липсваха особено. Но за Джили потвърждаването на безплодието й се оказа голям удар и тя така и не успя да го преодолее. А Стефани вече имаше и син, и дъщеря, а с този нов съпруг беше готова и за още деца. Нямаше четирийсет и спокойно можеше да си го позволи, стига да искаше. Да не би да е споделила нещо в този смисъл с Джили, докато бяха на горния етаж? Дали пък това не бе причината за страданията й?

Или е нещо по-дълбоко, продължаваше размишленията си Филип. Той стигна до края на градината и тръгна обратно. Джили беше изключително красива жена. Имаше сърцеобразно лице с елегантни котешки черти и широко разположени очи. Косата й бе гъста и с цвят на мед, а закръгленото й тяло беше покрито със златист загар. Харесваше й да привлича мъжете и сега сърцето на Филип болезнено се сви, като си спомни как в близкото минало, на няколко пъти му се налагаше да си затваря очите, за да запази поне остатъците от намаляващата любов на Джили. Но на сватбата, независимо от разкошния си тоалет, Джили някак си остана на заден план в сравнение със Стефани, която просто преливаше от щастие в добре подбрания си светлосин костюм, и именно това щастие я правеше истинска красавица. Новият й вид много добре обясняваше как е успяла да привлече такава звезда на тениса като Грег, който освен това беше и голям красавец. Да не би Джили да ревнуваше, че Стефани я е засенчила, та макар и на собствената си сватба? Не го ли приемаше едва ли не като лична обида?

Бедна моя, мислеше си Филип във внезапен пристъп на съчувствие, как да те измъкнем от тази каша? За него беше характерно винаги първо да мисли за Джили, а после за себе си. Нейните нужди бяха основната му грижа. Всичките й недостатъци му бяха добре известни, но той не я обвиняваше, а точно обратното — съчувстваше й и тя му ставаше по-мила. Слабостите й усилваха желанието му да я защищава и пази, а внезапните й избухвания само го правеха по-толерантен. Знаеше всичките й неприятни черти, но продължаваше да я обича. От самото начало на връзката им, той я бе приел такава, каквато е, и все още не виждаше основания да я изостави.

С подобни мисли Филип прекоси парка и тръгна към площад „Сейнт Джеймс“ и Елизабет стрийт. Ако това е причината, мислеше Филип, значи мога да й помогна. Той се замисли за евентуалните развлечения, които би могъл да й предложи. Дали да не обиколят Източното крайбрежие на САЩ, след като Ню Йорк този път не се оказа на висота? Или да посетят нещо по-екзотично — Папуаските острови например? А защо не и Бали? Обзет от притесненията си за Джили, той почти не бе обърнал внимание на преждевременното завръщане на новобрачните от сватбеното им пътешествие с яхтата. Но сега си спомни, че за края на тази седмица те бяха организирали парти с игра на тенис — Джили щеше да се зарадва, защото обичаше да играе тенис, а после сигурно щяха да пийнат нещо и да побъбрят. Да, тенисът хич не беше лоша идея, мислеше си той. Джили положително щеше да се поразсее и ако проблемът й наистина беше в това да свикне с промененото социално положение на Стефани и с новите й перспективи, колкото по-рано се заемеше с тази работа, толкова по-добре. Поуспокоил се малко, че засега не може да направи нищо повече, Филип ускори крачка към мястото на своята делова среща.

А докато Филип Стюарт притеснено бродеше из Кралската ботаническа градина, от другата страна на Маккуори стрийт, в управлението на „Харпър Майнинг“, бе пристигнал Грег Марсдън, със самочувствието на извънредно доволен от себе си човек. Още преди сватбата той знаеше, че в брачния контракт Стефани му е осигурила доста щедра финансова независимост. А наскоро разбра, че му се предоставя и реална власт в управлението на компанията. „Включила съм те в управителния съвет, скъпи — беше му казала тя. — Крайно време е да влеем нова кръв в компанията.“ И сега Грег ликуваше. Вече нямаше нужда да се подмазва на онези дърти пръчове — той ядосано си спомни как, преди да се оженят трябваше да се срещне с финансовия директор на „Харпър Майнинг“, който тогава ясно му показа, че изобщо не му се нрави идеята да заделя средства за Грег от фондовете на компанията. Но от сега нататък щеше да им се наложи да се съобразяват с него, защото той вече не беше кой да е.

Ето защо Грег сега идваше на срещата с Бил Макмастър във великолепно настроение и с голяма доза самоувереност. Беше пристигнал навреме и успя да паркира ролс-ройса без проблеми откъм Бент стрийт, след което с асансьора се изкачи до последния етаж на сградата, където се намираше мозъчният тръст на „Харпър Майнинг“. Седеше в приемната пред апартамента на главния директор и одобрително оглеждаше наоколо. Луксозната обстановка беше точно по вкуса на Грег. Той се наслаждаваше на дебелия сив килим, чийто цвят чудесно пасваше на розовите кресла и на бледорозовите копринени тапети. Харесваха му и махагоновите бюра и врати с внушителни позлатени орнаменти. Но през цялото време очите му внимателно отбягваха пищната секретарка, която охраняваше достъпа до кабинета на Бил. Рече си, че сега не е време за лекомислени авантюри, макар и да знаеше, че тя го наблюдава с интерес и е готова да подхване разговор и при най-малкия знак от негова страна. Но той се правеше, че чете „Файненшъл Таймс“, за да свиква с мисълта, че вече е голям бизнесмен.

— Здравей, Грег. Заповядай. — Бил Макмастър не беше от онези директори, които се обаждаха на секретарките си по интерфона, за да им кажат да въведат посетителя, а предпочиташе да го покани лично. — Как си?

— Благодаря, добре. А ти?

— Не мога да се оплача.

Бил въведе Грег в кабинета си и както винаги изчака малко, за да се наслади напълно на въздействието му върху новодошлия, което неминуемо ставаше, щом той прекрачеше прага.

От гнездото си на четирийсетия етаж на небостъргача, компанията „Харпър Майнинг“ разполагаше с един от най-хубавите изгледи в Австралия. Оттук се виждаше целият залив на Сидни, а в центъра на картината се намираха мостът над залива и операта. Вдясно, върху сградата на Асоциацията на селскостопанските производители от Нов Южен Уелс се вееха националното знаме и британският флаг. Под тях се виждаше оживеният булевард „Кахил“ и неспирният поток от подобните на бръмбари автомобили. И един самотен влекач, който бавно пресичаше залива.

Предобедното слънце хвърляше весели зайчета върху водната повърхност. Бил също беше в добро настроение.

— Харесва ли ти гледката? — усмихна се той на удивлението на Грег.

— Фантастична е!

— Това май е най-големият плюс на управляващия директор. Този кабинет. Като се пенсионирам, гледката много ще ми липсва.

— Ще трябва да ти дадем и моста заедно с първата пенсия — пошегува се Грег, за да влезе в тон с Бил като начало на деловите им отношения.

— Онази стара закачалка ли? Не ми трябва. Нека си стои, където е. Макар че ще ми липсва.

— Рано ти е още за пенсия, Бил. Мисля, че „Харпър Майнинг“ още дълго ще има нужда от ръководството ти.

— Дано да си прав. Заповядай, седни, Грег. — Бил отвори един махагонов шкаф, в който се оказа, че има вграден хладилник. — Нещо за пиене?

— Благодаря. Бира, ако има.

Известно време двамата мълчаливо отпиваха от бирите си, след което Бил започна:

— Искам да поговорим за теб, Грег. Да видим как точно да те впишем в дейността на компанията, нали вече си част от семейството. Занимавал ли си се някога с… — Бил за малко да каже „нещо прилично“, но се усети и добави: — … с нещо друго, освен с тенис?

— От дванайсетгодишна възраст насам, не — отвърна Грег и се ухили по момчешки. — Но напоследък и тенисът стана бизнес. Само дето при него всички активи, акции и основни средства са съсредоточени в едно тяло, което лесно излиза от строя и бизнесът отива на кино.

— Все пак сигурно си припечелил нещо — полюбопитства Бил.

— Така е. Но от друга страна предполагам, че изобщо нямаш представа колко мизерен е наградният фонд на Уимбълдън, а само със слава трудно се живее. Същото важи и за френския шампионат. Най-добри са турнирите в САЩ, но и те не носят кой знае колко.

Бил мълчаливо слушаше, а Грег продължаваше да развива темата. Стана ясно, че спечелените от него суми, било от турнири, било от различни форми на спонсорство, съвсем не са чак толкова мизерни. Така че Грег беше водил доста луксозен живот, свързан с усвояването на скъпи привички. На Бил му стигна само да чуе дългата лекция за различните френски вина, макар че според него и австралийските никак не им отстъпваха, за да разбере къде са отишли парите на Грег. Защото тях вече ги нямаше и дори не го бяха научили на нещо.

Все пак още не беше късно да понаучи това-онова, размишляваше Бил, стига да му намерят подходящо място. В момента дори името му само по себе си беше актив. От отдела на компанията за връзки с обществеността например, с огромно удоволствие биха издали информационен бюлетин със следното заглавие: „Шампион от Уимбълдън на работа в «Харпър Майнинг»“, и после биха мъкнали Грег на всякакви благотворителни и публични прояви, които представляваха съществена част от дейността на компанията. Той щеше доста да увеличи популярността им. Но това нямаше да трае дълго. Трябваше да се намери нещо по-трайно. Пък и от изненадващата му победа на Уимбълдън бяха минали години.

— Имаш ли някакви идеи с какво би желал да се занимаваш при нас? — попита най-сетне Бил. — Възможности дал господ, и то не само в областта на минното дело. Знаеш, че имаме и други филиали. Какво ще кажеш?

— Ти ще кажеш, Бил. На мен ми е трудно да преценя.

По-късно двамата отидоха да обядват и там подробно обсъдиха перспективите и развитието на многостранната дейност на компанията, която се простираше в много страни на света. Грег напусна управлението чак след четири часа следобед, претъпкан до насита с описания и данни за областите, които най-много го привличаха като място за изява на талантите му. В чудесно настроение той се качи в колата и подкара по Пит стрийт. Струваше му се, че няма бизнес, който да му се опре.

Същото се отнасяше и за домашните неприятности — и там нямаше от какво да се притеснява. Нищо сериозно. Той смутено се ухили като си спомни провала на първата брачна нощ, когато изнервената от своята неопитност Стефани, въпреки всичките си старания лиши и двамата от удоволствието на любовната игра. Веднага след това, като капак на всичко, дойде и месечното й неразположение, според нея по-рано, отколкото трябваше, и тя съвсем се смути и обърка. Вече цяла седмица съм женен, а още не съм чукал собствената си жена, мрачно размишляваше Грег. Семейният живот май не е както си го представях. Макар че всичко ще се оправи — има време. Пък и нали за края на седмицата бяха поканили гости да поиграят тенис — ето как щеше да се сближи с Джили. При мисълта за нея нещо приятно го жегна в слабините. Интересна беше тази мацка. Но трябваше да внимава и да играе ролята на примерен съпруг. Така че на път за вкъщи той купи пищен букет от бели и розови карамфили и посвети остатъка от вечерта на трогателно изненаданата Стефани, която не очакваше подобни прояви на внимание.

 

 

Под изгарящите лъчи на следобедното слънце тенисът бе в разгара си. Играеха по двойки — Грег и Джили срещу семейство Ръдърфорд, които бяха съседи на Стефани и живееха малко по-надолу на Дарлинг Пойнт. Стефани и Филип седяха на сянка и ги наблюдаваха, а Кайзер дремеше в краката им. Кортовете за тенис в имението Харпър Маншън бяха обградени от всички страни с кипариси, които образуваха естествен завет, така че никакви ветрове не можеха да променят посоката на топката. До тях се намираше и огромният плувен басейн, предлагащ разхлада на всеки, който решеше, че не може повече да издържа жегата на неподвижния въздух. В момента обаче и четиримата играчи преливаха от енергия, докато зрителите по-скоро бяха онези, които лениво се изтягаха в сянката на кипарисите. По едно време Стефани запита Филип:

— Фил, как се чувстваш след шестнайсетгодишен брачен живот с един и същ човек?

— Има си и добрите, и лошите страни — отвърна предпазливо Филип. — С Джили поне не е скучно. Разбира се, всичко щеше да е далеч по-различно, ако тя можеше да има деца, но няма как, какво да се прави. Как са твоите, между другото?

— Добре са. Върнаха се в пансиона, докато изкараме медения си месец с Грег. Щеше ми се да бъдем само двамата първите няколко седмици. Но Джили… сега си спомням колко трудно го понесе в началото… Макар че отдавна не го е споменавала.

— Така е. Но не го е забравила. Тази мисъл често я преследва и я прави мрачна. Всъщност съм доста загрижен за нея. Напоследък все изпада в някакви крайности.

Стефани внимателно погледна приятелката си. Джили жизнерадостно тичаше по корта и весело се смееше. Играта очевидно й доставяше огромно удоволствие.

— Не виждам нищо особено в поведението й — каза тя. — Дори ми се струва, че й е приятно. Радвам се, че си допаднаха с Грег, защото отначало се притеснявах, че няма да го хареса.

— Излишни притеснения — сухо отбеляза Филип.

С характерната чувствителност на пренебрегнат съпруг, той беше забелязал старателните приготовления на Джили за предстоящото гостуване и внезапното й оживление като пристигнаха. Нещо му казваше, че доброто й настроение няма нищо общо нито с него, нито със Стефани. Но пък и от страна на Грег не бе забелязал нищо повече от обичайните любезности. Само че нито Филип, нито Стефани видяха как, когато геймът свърши и двамата Ръдърфорд се насочиха към тях и за момент закриха от погледа им Грег и Джили, той придърпа към себе си партньорката и я целуна. Допирът на устните им мигом се превърна в нещо повече и Джили уплашено се дръпна от страх, че ще ги видят.

— Поздравявам те — тихо й каза Грег. — Беше направо фантастична.

— И аз те поздравявам — прошепна смутено тя. — Друго си е да играя с професионалист, макар че изобщо не съм на нивото ти.

— Ще те тренирам, Джили. Ще ти давам частни уроци.

Намекът беше съвсем очевиден и Джили се развълнува. Не смееше да го погледне, но усещаше силните му ръце до себе си, долавяше миризмата на великолепното му тяло и изведнъж неудържимо й се прииска тези ръце да я прегърнат и да започнат да я милват. Отговорът сам дойде на устните й.

— Идеално — привидно спокойно отвърна тя. — Скъпо ли вземаш?

— Доста — арогантно й се ухили той. — Но съм много добър, както ще видиш.

Със собственически жест той постави ръка на раменете й и я поведе към останалите.

— Ало, скъпа — извика той на Стефани. — Какво ще кажеш за динамичната двойка Марсдън и Стюарт?

Стефани погледна към приближаващите се Грег и Джили и сърцето й радостно трепна. Чудесно бе, че Грег така добре се забавляваше. Когато отначало й хрумна да покани гости за игра на тенис, тя не беше сигурна дали Грег ще хареса идеята, или ще каже, че е под достойнството му да играе с аматьори. Все пак реши да рискува, защото се боеше, че иначе Грег може много бързо да се отегчи. Нямаше представа какви развлечения да му предлага, а пък не смяташе, че интересът му към нея би се запазил дълго време. Особено след първата брачна нощ…

Стефани усети, че се изчервява и се наведе да погали Кайзер, за да прикрие смущението си. Има нещо унизително в това, мислеше си тя, да гоня четирийсетте и в някои отношения да зная по-малко и от двайсет и пет годишните. А и как можа да се провали точно с Грег, когото толкова много обичаше? Дори твърде много. От яд тя се зачерви още повече, като си спомни несръчните си целувки и тромавите си жестове, които явно не донесоха никаква наслада на Грег. Стефани беше твърде почтена, за да лъже себе си и не желаеше да отминава с лека ръка поведението си. „За нищо не ставаш!“ — от онази злополучна нощ насам тази мисъл не излизаше от главата й, а сега отчаянието й се усилваше от неразположението и знойния ден.

Настроението й донякъде се оправяше единствено от хубавото отношение на Грег към нея. Търпението и грижите му по-скоро бяха като на човек с двайсетгодишен брачен стаж, а не като на младоженец. Той я успокояваше и утешаваше и с готовност се съгласи да прекъснат пътешествието с яхтата и да се приберат в Харпър Маншън по-рано от предвиденото. После веднага отиде в „Харпър Майнинг“ на делова среща с Бил, точно както правеше и баща й, но за разлика от него се върна с цветя. Сега Стефани гледаше как Грег бъбри приятелски с Джили и със семейство Ръдърфорд и сърцето й преливаше от любов. Обещавам, че ще те направя щастлив, скъпи, закле се тя. Ще се науча да правя любов — ти ще ме научиш! Нали си най-важното нещо в живота ми. Всичко ще се оправи, повярвай ми.

Грег улови погледа й и се усмихна топло. Тя се намери на седмото небе.

— Слушайте всички — весело се провикна Стефани. — Вземете по един душ и да влезем да пийнем по нещо разхладително. А после ни чака сериозно ядене и пиене.

 

 

Малко по-късно всички вече се бяха изтегнали в сянката на верандата и наблюдаваха красивия залез, окъпал целия залив в оранжево и алено. От стереоуредбата в къщата тихо се носеше „Малка нощна музика“, а Стефани от време на време й пригласяше. Беше великолепно парти. Джили се разтапяше от възторг, а Естел и Рег Ръдърфорд ги заливаха с вицове и забавни истории. Само Филип нищо не казваше, но той си беше мълчалив по природа. Сега всички се бяха умълчали, но по едно време Грег се обади:

— Някой да иска още нещо за пиене? — Той стана и тръгна към френските прозорци на всекидневната, където на една маса до вратата стояха напитките.

— Да, да! — извикаха едновременно Естел и Рег.

— А ти, Филип?

Грег наистина е страхотен домакин, помисли възторжено Стефани. Той сякаш прочете мислите й и се извърна към нея със същата очарователна усмивка на лицето.

— Ти искаш ли нещо, скъпа?

— Само чаша минерална вода, благодаря.

Грег се обърна и хлътна във всекидневната, за да донесе напитките.

— Много съм доволна — каза Естел. — Никога не бях играла професионален тенис.

— Няма и да играеш — добродушно се обади мъжът й.

— Стига си се занасял, Рег — разсмя се Стефани. — Естел игра чудесно и се бори докрай.

— Чувам, чувам. Всичко чувам — намеси се Грег отвътре.

— Поне се постарах. — Естел не се бе засегнала ни най-малко. — Исках да кажа, че човек не всеки ден играе срещу бивш шампион. — Внезапно настъпилата тишина накара Естел да се огледа смутено наоколо. — Нещо лошо ли казах? — запита несигурно тя. — О, извинявам се. Всъщност не исках да кажа „бивш“. Защо никой не ме цапна през бъбривата уста?

От къщата се появи Грег с чашата на Естел в ръка. Усмихваше се любезно, както винаги, но очите му бяха сериозни.

— Заповядай, Естел. Искаш да кажеш, че от Уимбълдън са минали три години, така ли?

— Извинявай, Грег — измърмори Естел.

— Няма нищо — и той влезе обратно в къщата.

— Ще ти помогна, Грег — извика Джили и скочи от шезлонга си.

Каква глупава крава е тази Естел! Някак инстинктивно Джили застана на страната на Грег и се втурна да му помага.

— Грег не е бивш — високо каза Стефани. — Той още не възнамерява да се оттегля от спорта. Нали, скъпи?

— Няма начин — отвърна Грег отвътре. — Нали трябва да издържам семейството си.

Всички се разсмяха и с това неловката ситуация от забележката на Естел бе напълно преодоляна.

Джили пристъпи в полумрака на всекидневната. Грег я видя и сподави самодоволната си усмивка. Макар и ужасен женкар, той спокойно можеше да се закълне, че никога не насилва жените. Те сами идваха при него. Така стана и сега — още от първия миг той знаеше, че и Джили ще дойде. Затова спокойно продължи да приготвя питието за Рег, като вътрешно се наслаждаваше на новото си завоевание и на чувството за надмощие, което му даде появата на Джили.

Тя застана пред него и насочи цялата сила на магнетизма си към това, да го накара да й обърне внимание. Грег усещаше аромата на чистата й коса и виждаше очертанията на тялото й, които прозираха през ефирната лятна рокля. Той бавно се пресегна и с върховете на пръстите си леко докосна гърдите й. Зърната й мигновено се изправиха и той усети, че се възбужда. Нейното дишане също се учести и тя тихо простена.

Прекъсна ги гърленият глас на Естел. Джили и Грег замряха неподвижно, без да откъсват очи един от друг.

— Стеф — каза Естел, — не ревнуваш ли като гледаш всички онези мацки, които ходят на срещите на Грег, но не за да наблюдават тениса, а за да се мъкнат след него?

— Разбира се, че ревнувам.

— Честна жена си ти, Стефани — одобрително каза Рег. — Всичко си признаваш.

— Честна жена ли? Трудно се намират такива напоследък.

Саркастичната забележка на Филип се чу доста ясно във всекидневната и Джили разбра, че е предназначена за нея. Само че не й беше възможно да се откопчи от силата на магията на Грег. Чувстваше се по-жива от всякога и цялата трепереше от възбуда. С едната си ръка Грег взе бутилка минерална вода, шумно я отвори и докато наливаше я чукна в чашата така, че да се чуе навън. Едновременно с това с другата ръка плъзна презрамката на роклята на Джили от рамото й и смъкна горнището, за да оголи гърдите. Нейното дишане съвсем се учести, а бледите й очи потъмняха и тя вдигна ръце, за да се освободи изцяло от роклята.

Грег усещаше огромната си ерекция, а трябваше да се внимава. Дори от възбуда всички косми по тялото му бяха настръхнали. Той бързо върна презрамката на Джили обратно на мястото й и се съсредоточи върху метода, който си бе изработил още в пубертета, за прогонване на плътски помисли и компрометиращите ги последици. След това, без да я поглежда повече, взе чашите за Рег и Стефани и излезе на терасата. Миг по-късно към групата се присъедини и Джили, а ако Филип забеляза някакъв блясък в очите й, той деликатно не каза нищо.

 

 

— Значи така. Утре заминавате за Рая.

Наближаваше краят на партито. Семейство Ръдърфорд си бяха тръгнали още преди час, а от известно време и Филип полагаше безплодни усилия да убеди Джили да си ходят. Но Джили не му обръщаше никакво внимание и продължаваше разговора.

— И колко време ще стоите там?

— Един месец — сияеше Стефани. — Цял месец сами в пустошта. Разбира се, и Кейти ще е там, а и Крис и Сам, и всички останали също, но на практика ще сме сами. Само ние, пустошта и кучетата динго.

— Грег, сигурна съм, че Рая много ще ти хареса — каза Джили.

— Ще ми се да го обикне, както аз го обичам — продължаваше Стефани. — Там е единственото място, където винаги съм била щастлива.

— Имам страхотна идея, скъпа — на Грег току-що му бе хрумнало нещо безразсъдно. Той ясно съзнаваше опасността, но не можеше да направи нищо и продължи: — Защо не поканим и Филип и Джили с нас в Рая?

Сепната, Стефани обидено го погледна и Грег побърза да замаже положението.

— Е, поне за последните две седмици.

— Да, но Филип ще отсъства тогава — Джили се опитваше да звучи равнодушно. — Пак ще ходи в Ню Йорк.

— Тогава нека Джили дойде сама. Иначе само с мене бързо ще ти стане скучно.

Грег използваше цялата си убедителност. На Джили й се струваше, че ще припадне от вълнение.

— О-о, я не се излагайте. Та това е меденият ви месец.

Стефани се усмихна мъчително. Грег взе ръката й и я доближи до устните си.

— Целият ни живот ще бъде един безкраен меден месец — нежно каза той. — Не съм ли прав, скъпа?

— Често ще ти го напомням — малко нервно отвърна Стефани.

— Просто ми се искаше да вземем и най-добрата ти приятелка. Мислех, че ще се зарадваш.

Стефани изведнъж се почувства гузна с този неин глупав егоизъм. Та нали Грег искаше да й достави удоволствие.

— Господи, като си помисля, че от цяла вечност не сме били в Рая заедно с Джили…

— Вярно, вече не помня откога — нерешително добави Джили.

— Какво ще кажеш, Филип?

— Както реши Джили. — На Филип вече му беше ясно, че нещата са излезли от контрола му. — Но сега се боя, че трябва да си ходя. Отдавна трябваше да съм в леглото. А ти ако искаш остани, Джили. После можеш да вземеш такси.

— О, разбира се. Джили ще остане да пийнем още по едно — любезно се намеси Грег. — Аз също ще оставя момичетата за малко сами. Ще изведа Кайзер на нощната му разходка, а после лично ще докарам Джили до вас. Не се притеснявай — и той излезе да изпрати Филип до външната врата.

— Наистина, Джили. Защо не дойдеш в Рая? — Стефани вече бе взела своето решение.

Щом Грег искаше така, за нея това беше достатъчно. Джили очевидно му допадаше, пък и така щеше да има повече развлечения и нямаше да се отегчава. Можеше да играе тенис с нея, защото самата Стефани така и не се беше научила на тази игра.

— Ами… ъ-ъ-ъ… не зная дали е редно — колебаеше се Джили, макар че много й се искаше.

В този момент в стаята влезе Грег, изправи се зад Стефани и погледна Джили със самонадеяната си усмивка. Въпросът беше решен.

— Добре. Ще дойда.

Джили също взе своето решение.