Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (27)

Втора глава

Понеделник е. Началото на още една работна седмица. Ставай и тръгвай за офиса, мислеше си Стефани. Но като се остави на съблазнителната слънчева топлина, тя си каза наум: не сега, по-късно. Ранните утрини бяха единствената възможност в прекомерно заетия й живот за слънчеви бани и почивка край великолепния басейн, заел пространството зад къщата. Така през дългите горещи лета тя ставаше всяка сутрин със зората да се порадва на най-меките лъчи, да поплува енергичен кроул и да закуси край басейна или на някое тайно местенце в градината, която си бе създала.

Градината на Рая. За пореден път мислите на Стефани се върнаха към тъй добре познатите неща. Умно ли направи, като нарече новия си дом Рая според името на старото семейно имение? Както сънливо се беше отпуснала върху шезлонга, Стефани затвори очи и можа да види стария Рай толкова ясно, сякаш беше сега пред нея. Старинен каменен замък, заобиколен от прохладни веранди, с елегантни балкони над тях, той представляваше едно от чудесата на австралийската обширна северна територия. Интериорът подражаваше на най-изтънчените белези на английска къща на земевладелец, нейната облицована с мрамор гостна и библиотеката с дъбова ламперия бяха уникални за тази част на света. А отвън бе постигната най-добрата обстановка за южния климат. Издигаха се палми и огромни иглолистни дървета, жив плет и горички ограждаха градината, като създаваха блестящ зелен оазис в тази равна, изгоряла от слънцето пустош, простряна до хоризонта. По-близо до къщата дървовидна папрат, вековен мъх и трептящи цветя избуяваха в богатата червена почва, докато розовата градина беше гордостта на собствениците на Рая от поколения наред. Наистина това беше имение, с което можеш да се гордееш.

Но не и да си щастлив в него. Раснала там като самотно момиче без майка, Стефани беше пренебрегвана от баща си Макс, минен магнат, заинтересован повече от развиването на своята непрекъснато разрастваща се империя от нефт, злато и уран, отколкото за високата си, недодялана дъщеря, чието присъствие му напомняше всекидневно за загубата на съпругата му — единственото нещо на света, освен парите, което Макс Харпър винаги беше обичал истински. Иначе дъщерята на Макс имаше всичко — всичко, с изключение на онова, което парите не можеха да купят: любов, доверие и сигурност.

От детството до женската си зрелост Стефани се държеше здраво за Рая като за единствената спасителна скала в своята несигурност. Рая никога не се промени, никога не я огорчи. И когато отиваше на училище, и при пътуване, а по-късно и по делата на бизнеса, след като Макс в желанието си за син, който да го наследи, постепенно, макар и неохотно почна да я въвежда в работата на „Харпър Майнинг“, Стефани бързаше да се завърне в Рая като вкъщи. Дори след като „Харпър Майнинг“ премести седалището си в Сидни, за да бъде в центъра на австралийския бизнес, и компанията разшири операциите си в Югоизточна Азия, а по-късно и по целия свят, тя продължи да мисли за себе си като за севернячка. Трябваше да се наслаждава на новото творение на Макс, великолепния „Харпър Маншън“, построен от него на най-доброто място извън Сидни, гледащо към пристанището на Дарлинг бей. С изключение на два кратки и неуспешни брака, първият от които й донесе Сара, а вторият — Денис, Стефани беше живяла в „Харпър Маншън“ без оплакване в случаите, когато трябваше да бъде в Сидни. Но при всяка възможност пътуваше обратно до Рая. Беше единственото място на света, където се чувствуваше в безопасност.

Докато… Стефани се обърна развълнувана върху шезлонга. Не мисли за това, не мисли за това, заповядваше си тя, както бе правила и много други пъти. Ново начало. Мисли за него. За Дан. Под миглите й се прокрадна поглед по терасата край басейна към съпруга й, който подобно на нея попиваше ранното утринно слънце. Колко неочаквано влезе в живота й той, за да й помогне да преодолее най-сериозната криза и да й даде обет за бъдещето! И то във възрастта, когато повечето жени почват да се страхуват, че вече всичко е свършено за тях, помисли тя с удоволствие. Е, добре, някои казват, че животът започва на четирийсет години! Устните й се извиха в усмивка на удовлетворение, като поглади тялото си — то съвсем нямаше вид на четирийсетгодишно — и си припомни блаженството, което се беше научила да получава от него през последните седем години. В техния полурай, новия Рай.

Началото на нейния нов живот с Дан й беше дало увереността да извърши много належащи промени. Въпреки че беше господарка на „Харпър Майнинг“ и на цялата империя след смъртта на баща си още от седемнайсетгодишна възраст, едва сега радостта от първия щастлив и успешен брак й помогна да добие опитност по отношение на наследството и да го управлява по свой начин. Най-после Стефани бе в състояние да приложи резултатите от търпеливата подготовка, на която директорът на „Харпър Майнинг“, преданият Бил Макмастър, я подложи през последните години. В действителност тя пое юздите на компанията, както и името и подобно на нова метла захвана да мете.

Първото, с което започна, беше „Харпър Маншън“ — Стефани реши да излезе от сянката на Макс. Тя и Дан построиха нов дом за себе си извън града върху горист нос, надвиснал над морския бряг. По лични проекти на Стефани издигнаха елегантна къща в колониален стил. Нейните изящни пропорции, сложно изработени балкони и бляскава белота я направиха забележителност по протежението на Тасманско море и отвъд южното тихоокеанско крайбрежие. Къщата и градината се създаваха дълго и през цялото това време Стефани нито веднъж не се завърна в стария си дом, дори се стараеше да не мисли повече за него. Но щом дойде моментът да кръщава новопостроеното, тя не можа да измисли друго име, освен онова — „Рай“.

Рано или късно трябваше да вземе решение и за старото имение и тя го знаеше. Но беше по-лесно да го отлага. В пълноценността на новия си живот, открила радостта от взаимността с Дан, включила се по-активно в бизнеса, помогнала на децата си да пораснат, задачата с имението се изплъзваше на Стефани през годините и проблемът оставаше все още неразрешен. От редовно пристигащите чекове знаеше, че от четирийсет години собствеността е добре поддържана под грижите на икономката на Рая и нейните предани помощници местните аборигени. Но знаеше също така, че самата тя повече не би могла да живее там. Един ден трябваше да реши дали да приспособи къщата за друга цел, или да я обяви за продан. Но през цялото това време тя дори не беше дала нарежданията си за ремонт и подновяване, които станаха належащи след пожара.

 

 

Пожарът… Стефани отново се опита да отблъсне неприятния спомен. Неканените, неумолими образи нахлуха в съзнанието й — строшеният на пода газов фенер, ужасяващата скорост на плъзгащите се пламъци, огънят, обгърнал добре изсъхналата дървения и доминиращото над всичко лице на лудостта и смъртта. Само преди месец си бе наложила да прогони тези духове на изминалия ужас, за да се разпореди да започнат реставрацията и строителните работи. И когато всичко бъде завършено, тогава какво? Е, тогава, си каза твърдо тя, ще видим!

Скачайки от шезлонга, Стефани претича през терасата при Дан:

— Ще влезеш ли?

Дан повдигна старата смачкана шапка против слънце, която хвърляше сянка върху лицето му, и отвори едното си око:

— Изчезвай, госпожо Маршал — рече миролюбиво той.

Стефани се изкикоти, после клекна ниско до него и започна да масажира дългото загоряло тяло. Играеше си закачливо със златистите косъмчета по гърдите му, галеше с кръгообразни движения зърната му и ласките й стигаха надолу до стегнатия прибран корем. Дан стана внезапно и стисна ръката й.

— Хей! Дръж се прилично! — ухили се той. — Хайде, скачай в басейна и охлади жарта си… Някои от нас се опитват да се подготвят за тежък ден, за да се изпотят над горещата операционна маса. И всичко им е наред на онези, които трябва да играят на международните фондови пазари.

Като се бутаха към водата, те имитираха среща по борба край басейна, докато накрая Дан успя да я блъсне вътре.

Водата беше много студена след горещото слънце. Тежко дишайки, Стефани се показа на повърхността, после заплува щастливо към другия край. С бърз кроул мина няколко дължини, докато се задъха и изтръпна цялата. Завършвайки последната си обиколка, видя как от къщата излезе човек и тръгна към моравата. Мейти, достолепният стар глава на Харпъровото домакинство от незапомнени времена, извършваше сутрешния ритуал по поднасяне на закуската. Произходът на Мейти беше забулен в тайна; Стефани си спомняше как порасна с приказката, че Макс го е отмъкнал от семейството на английски аристократи или че е бил главен прислужник в разкошен европейски дворец. Но откъдето и да беше дошъл, неговият звезден час започна от деня, в който Макс го доведе в „Харпър Маншън“ и му нареди да ръководи голямата къща в аристократичен стил. Както обикновено, Макс не беше сбъркал в своя избор. Дори и сега, навлязъл в седемдесетте си години, Мейти все още обичаше да поддържа старите стандарти и тайно изпитваше гордост, че успя да издигне семейство Харпър над нивото на останалата по-непретенциозна част от поколението, докато предпочитанията на доктор Маршал бяха за по-семпъл живот. Но каквото и да казваше той, закуската продължаваше да идва върху прастара махагонова масичка на колелца, с пълен сребърен сервиз, с блестящи розови салфетки и цялата възможна елегантност. Така беше и днес.

— Добро утро, Мейти — извика Стефани и се измъкна от басейна. — Можеш ли да донесеш телефона тук при мен?

Това беше още един утринен ритуал. Мейти не одобряваше телефонните разговори по време на закуска и беше глух за аргументите, че международните финансисти и бързите медицински случаи не търпят отлагане. Но въпреки че отбелязваше своите възражения, като изпъваше гръб и се отдалечаваше, той изпълняваше услугата с повторно отиване до къщата и обратно, което правеше всеки ден.

Стефани грабна хавлия, приближи до Дан и като обгърна врата му с мокрите си ръце, прекъсна опитите му да прочете сутрешния вестник, захапвайки ентусиазирано ухото му.

— Отново си ти — изпъшка той.

— Не съм аз! — изръмжа тя с дълбок глас. — Това е Мейти! Някакви оплаквания?

— Капеш върху вестника ми. Ела тук.

Дан взе хавлиената кърпа и се зае да подсушава гърба й с бавни, нежни движения.

— Ммм — промърмори тя. — Това ли си правил, за да преживяваш, преди да се захванеш с медицина?

— Това. О, и големи кражби, крайпътни обири и пиратство в открито море!

— Ти си идиот — изсмя се тя.

— Сериозен съм! — противеше се Дан. — Взех скалпела, когато се провали амбицията ми от детинство да стана съвременният Нед Кели.

— Имаш нужда от закуската си, докторе — изрече Стефани натъртено. — Ти очевидно ще получиш нервен припадък!

По време на кафето Дан попита тихо:

— Как си днес, Стеф?

— Какво имаш предвид?

— Вчерашното замайване. Дали нещо… не криеш?

— Няма нищо — отвърна тя насмешливо.

— Не съжаляваш ли за решението си да започнат ремонт на стария Рай?

По лицето на Стефани премина сянка и тя отговори уклончиво:

— Беше моят дом.

Дан сви устни в знак на съмнение.

— Беше — настояваше Стефани. — Въпреки всичко, станало там, беше.

Той взе ръката й и нежно поглади вътрешната страна на пръстите.

— Знам, че ти е трудно да се отърсиш от миналото — каза бавно, — но аз имам нужда от потвърждение, че този е твоят дом сега — нашият нов Рай.

Тя погледна нагоре и нежно проследи с пръст извивката на неговата челюст:

— Ето го нужния ти отговор, Дан. Ти, аз, ние тук заедно закусваме както всяка друга двойка. Това е всичко. — И тя престана да говори и да потреперва.

— Какво?

— Понякога през последните дни чувствам… имам странно усещане. Като че ли нещо идва към нас, нещо лошо. О, скъпи. — Тя беше разстроена и Дан видя сълзи в очите й. — Страхувам се, че нещо ще стане, ще ни бъде отнето. — Побиха я силни тръпки. — Ето, лазят ме тръпки — каза Стефани със слаба усмивка, като се опитваше да се съвземе.

— Стеф, послушай ме. — Дан се колебаеше. — Предложението ми няма да ти хареса, но ти имаш нужда да се махнеш от компанията. Имаш нужда от време за теб самата. И време за мен. Разбираш ли, че партито за годишнината бе първата ни възможност от месеци да прекараме заедно повече от няколко часа? Макар че трябваше да ги прекараме заедно с още сто и петдесет други хора!

— О, Дан, президентът на „Харпър Майнинг“ не може просто ей така да се махне от своята компания.

— Но компанията може да мине без теб един ден. Днес.

Стефани се усмихна с одобрение:

— Какво си намислил?

— Всичко. Или нищо по-специално. Такова, което ще правим заедно. — Той се засмя по начин, който тя намираше много привлекателен: — Не може ли най-богатата жена в Австралия да си позволи от време на време някой друг почивен ден?

— Докторе, споразумяхме се!

В момента, в който Стефани се наведе да го целуне, телефонът почна да звъни.

— Не му обръщай внимание!

— Дан…

— Дяволите да го вземат „Харпър Майнинг“ поне веднъж!

— Може да са Денис или Сара. — Тя вдигна телефона.

— Стефани?

Сърцето й се сви. Веднага позна гласа.

— Тук е Бил Макмастър. Съжалявам, че ти се обаждам толкова рано, но възникнаха няколко неотложни проблема. Обаждам се да те помоля да дойдеш в офиса възможно най-бързо. Става ли?

— О, Бил… — Знаеше, че звучи безпомощно и нерешително. — Не е ли нещо, с което можеш да се справиш сам? Щях да ти се обадя… Мислех да си взема почивен ден… Дан и аз…

— Стеф, това е сериозно! — Тонът на Бил беше гневен.

Стефани погледна крадешком към Дан, който по унилото й изражение беше отгатнал посоката на разговора.

— Моля те, Бил — не ми разваляй деня.

— Това не е твоят проклет ден, за който говорим — избухна Бил. — Отнася се за твоя живот! Сега ще дойдеш ли веднага тук? — Той тресна телефона.

Разтреперана, Стефани остави слушалката.

— Добрият стар Бил — каза Дан язвително. — Винаги е гарантиран, че приема проблемите на „Харпър Майнинг“ присърце.

Докато пристигне до масивната „Харпър Билдинг“ на улица „Бент“, разположена в сърцето на бизнес квартала в Сидни, Стефани беше успяла да се овладее. Влизайки в офиса, тя подмина сутрешния поздрав на секретарката си.

— Счетоводството и отделът по европейските операции настояват за незабавни съвещания, госпожо Харпър!

— Искам да се запозная със сводките на Уол стрийт веднага след като бъдат готови, Хилари — отправи Стефани своето собствено искане.

През преходната врата на президентския офис тя можеше да надникне в кабинета на изпълнителния директор. Бил говореше по телефона и неговото настроение не беше се променило.

— Вземи проклетата кирка и копай, ако трябва, но изкопай онези имена! — крещеше помощникът й. — Искам да зная кой, искам да зная защо и не приемам никакви извинения!

Той постави слушалката и премина в кабинета на Стефани, размахал извлечението за състоянието на акциите. Стефани моментално се досети за положението:

— Някой си прави шега с нашите акции?

— Като прикрива добре следите си, дявол да го вземе — изръмжа Бил.

— Чрез прехвърляне?

— Възможно.

— Кой стои зад това?

— Ето кое се опитвам да отгатна. Наредил съм всички да работят по случая. Но нищо определено не сме открили все още по местоназначението на акциите.

Стефани се намръщи замислена:

— Добре, докато разберем къде отиват акциите — кой изведнъж е решил да се рови активно в нашите работи — не можем да направим бог знае какво. Все пак двамата с теб ще прегледаме предварителните цифри с голяма прецизност и ще отделим, каквото можем.

Тя се доближи до бюрото си и посочи на Бил да придърпа един стол до нея.

Необичайно за такъв решителен човек, Бил се колебаеше. Той небрежно се обърна към прозореца и се престори, че се любува на гледката. Накрая проговори:

— Видя ли… видяла ли си вестниците тази сутрин?

— Вестниците ли? Не.

Без да каже нито дума, Бил извади от джоба си сгъната вътрешната страница на ежедневник и през бюрото я подаде на Стефани. Стана му ясно отведнъж, че тя се досети за съдържанието й.

— Не, Бил, не — прошепна Стефани.

— Трябва да го приемеш, момичето ми. Горе главата, това е единственият начин.

Насилвайки се, Стефани взе изрезката. Под заглавието „Таун ток“^[1] тя съзря откъса, от който най-много се боеше.

„Днес една от най-любопитните вестникарски истории през последните години навлезе в своя край, когато Джили Стюарт напусна затвора като свободна жена. Жителите на Сидни щяха да си спомнят, че преди седем години тя беше затворена по две обвинения: съучастничество в убийство и убийство с виновност от първа степен. Нейното освобождаване със сигурност ще разрови противоречивите обстоятелства, които заобикаляха драматичния съдебен процес. Съдебният състав тогава я обвини като съучастник в преднамереното убийство на нейната близка приятелка, наследницата на минния бизнес Стефани Харпър. Тя беше обвинена също така в убийството на съпруга на Стефани Харпър, шампиона по тенис Грег Марсдън, за когото по това време се твърдеше, че бил любовник на Джили Стюарт. Но извън тези очевидни факти лежеше заплетено кълбо от странни обстоятелства, които владяха със седмици международните средства за масова информация. По време на процеса се разбра, че обвиняемата е била поканена като гост по време на медения месец на жертвата. Оръдието на убийството е соленоводен крокодил, дълъг дванайсет фута. А жертвата като по чудо оцеляла с жестоко обезобразяване, за да стане глава на «Харпър Майнинг» и водеща фигура в живота на деловите и обществени среди на страната. Понастоящем омъжена за човека, който възстановил лицето и тялото й, пластичния хирург доктор Даниел Маршал, Стефани Харпър…“

Отвратена, Стефани остави вестника и се обърна към Бил, задавена от болка:

— Аз… аз не го очаквах!

Гласът на Бил прозвуча с неочаквана нежност:

— Но ти знаеше — със сигурност.

— Знаех, че трябва да я освободят по това време. И то беше всичко, което исках да зная. — Лицето й беше тъжно, а очите й пълни с мъка. — Мислех, че кошмарът е свършил, Бил! Защо не ме оставят на мира?

Бил се изкашля:

— Има още нещо, което трябва да ти кажа, Стеф — и съжалявам, но изглежда, че то едва сега започва…