Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (20)

Двадесета глава

Изгревът на слънцето заливаше равнината около Рая с аленото си великолепие. Денят се очертаваше горещ и зората агресивно пълзеше по пустинните плата, като се промъкваше и в най-тъмните кътчета на клисури, пропасти и скалисти ридове, и навсякъде носеше светлината със себе си. Тишината се нарушаваше единствено от протяжния напев на някаква птица. Голият пейзаж сякаш изчакваше развитието на събитията.

Тъжният писък на птицата прозвуча отново. Тара безшумно се измъкна от стаята си, плъзна се внимателно покрай спалнята на Грег и напусна къщата. Навън я лъхна свежият хлад на ранното утро, макар че лъчите на слънцето, попаднали върху голите й ръце, още отсега загатваха за предстоящата жега. Тя пое дълбоко дъх и дробовете й се изпълниха със сухия въздух, който винаги я връщаше в детството й, а после прекоси двора и се отправи към конюшните и стопанските постройки.

Прецизният слух на конете веднага долови приближаването й и те наостриха уши и подадоха глави над преградите на клетките, за да видят кой идва. Тара влезе и тръгна по коридора, като се спираше и поздравяваше всеки кон като стар приятел. Конете пръхтяха и тихо процвилваха, понеже веднага я познаха и й се радваха. Навсякъде ухаеше на прясно сено. В присъствието на тези верни приятели Тара усещаше как ранената й душа се изпълва с нови сили.

Най-сетне стигна до последната клетка. Тя беше по-голяма от останалите, защото бе предназначена за току-що родили кобили и кончетата им, но впоследствие я предоставиха на огромния жребец Кинг, на когото иначе щеше да му е тясно в обикновените клетки. Тара доближи преградата и погледна вътре. Кинг стоеше кротко в дъното на клетката, но ушите му бяха наострени, а лъскавочерното му тяло потреперваше от възбуда. Тя влезе в клетката, затвори вратата и бавно тръгна към него, като тихо му говореше:

— Здравей, Кинг. Здравей, красавецо. Сещаш ли се коя съм? Помниш ли ме още?

Застанала до него, Тара се пресегна и го погали по врата. По тялото на коня пробягна тръпка и мускулите му под ръката й се стегнаха като камък.

— Липсвах ли ти, момчето ми? Защото ти на мен ми липсваше. Кажи ми сега, позна ли ме?

Вместо отговор гигантското животно си наведе главата и подуши ръката й. Тара усещаше горещия му дъх и меката муцуна, докосваща като коприна пръстите й. После един грапав език внимателно проучи дланта й. Тя се засмя от радост, защото това бе част от ритуалната размяна на поздрави помежду им. Кинг вдигна глава, бръсна устните й с муцуна и й духна леко в лицето. Тара примря възторжено. Последното беше поздрав, който обикновено си разменяха конете, и следователно бе най-големия комплимент за нея.

Изпаднали сякаш в дълбок унес, те прекараха така известно време, като си духаха в лицата и всеки вдишваше присъствието на другия. После Тара се пресегна и погали дългите черни уши. Още от едно време тя добре знаеше как точно да го гали, заедно с всичките му любими места зад ушите и между тях, и пръстите й с лекота ги откриваха. А Кинг триеше муцуна в лицето й и душеше врата й, като от време на време тихо и гърлено процвилваше от удоволствие. Тара не можеше повече да издържа, застана пред него и обхвана с ръце врата му. Това също бе част от ритуала — Кинг изправи глава и краката на Тара се отлепиха от земята. Той започна да разтърсва врат, като я подмяташе насам-натам подобно на парцалена кукла, а тя крещеше от удоволствие. Чрез тази прегръдка мощта на жребеца сякаш се предаваше и на нея.

За ненадейно появилата се в конюшните Кейти това бе последното и решаващо доказателство, че Тара е Стефани. От всички работници във фермата единствено Крис можеше да влиза в клетката на Кинг и да го извежда за раздвижване във вътрешния двор. Никой, освен Стефани, не можеше дори да се доближи до жребеца, да не говорим за докосване или почесване зад ушите. Докато тя безмълвно ги гледаше, Кинг внимателно спусна Тара на земята, без изобщо да помръдва с тяло, за да не я настъпи. Кейти повече не можеше да издържа.

— Ефи!

Тара замръзна. Как можа да не предвиди, че някой може да я види, докато прекосяваше двора към конюшните! А сега не беше време за откровения. Тя се насили и криво-ляво успя да се усмихне.

— Кейти! Добро утро. Как си?

Кейти я гледаше, като че ли е попаднала на привидение.

— Свикнала съм да ставам много рано — невъзмутимо продължаваше Тара.

— Зная. — Намекът на Кейти бе очевиден.

— Чудесен е този кон! Реших, че непременно трябва да станем приятели.

Кейти заговори бавно и внимателно, като че ли се обръщаше към малоумен:

— Кинг беше конят на Ефи. Подари й го баща й като съвсем малко жребче. Тя го отгледа и го обучи. Освен Крис, никой друг не може да го доближи. Много капризен жребец. Слушаше само Стефани. Никога не би послушал някой друг!

— Винаги съм се разбирала с конете — упорстваше Тара. — Не зная как става, но те ме слушат.

— Точно мен не можеш да ме заблудиш! — нетърпеливо избухна Кейти. — Знаех, че не си мъртва и един ден ще се върнеш. Молех се всеки божи ден и молитвите ми бяха чути.

Тара се опита да я прекъсне, но Кейти не желаеше да слуша нищо и продължи:

— Ще ти кажа само, че никой не можеше да язди като Стефани Харпър. Тя си имаше собствен стил. Естествено, себелюбив човек като Грег Марсдън никога не би забелязал подобно нещо, но за разлика от него, аз не съм сляпа.

— Мисля, че грешиш.

— Ти грешиш, че не ми се доверяваш. Нищо не разбирам. Нито промените в тебе, нито как са станали. Не зная и как си успяла да се спасиш и къде си живяла. Кажи ми какво става, Ефи! Никога не си криела нищо от мен.

„Кажи ми, Ефи.“ Думите отекнаха в съзнанието на Тара и я върнаха в детството й — тук, в Рая, под вечно бдящия взор на Кейти и прекалената й грижовност. Любовта й към детето бе съвсем истинска и непресторена, но в нея имаше нещо, което не укрепваше духа, а по-скоро го отслабваше и разглезваше. „Остави на мен, аз ще го свърша“ — с подобни думи Кейти я бе направила зависима и я бе лишила от свободата сама да се грижи за себе си, а не непрекъснато да очаква някой друг да й върши задълженията. Ти ме направи мамино детенце, Кейти, обвиняваше я тя в сърцето си, и видя ли какво стана? Вместо да подхранваш страха ми от водата, след инцидента с проклетото ти куче, трябваше да ми помогнеш да го преодолея. Защото когато онзи тип ме блъсна във водата, аз дори не умеех да плувам!

— Кажи ми, Ефи — отново се обади Кейти, но Тара я гледаше с очите на непознат.

— Не разбирам за какво говориш.

— О-о, я не се занасяй! Хич не ме интересува как се наричаш, от мен не можеш да се скриеш. И от себе си.

Тара отново изпита познатото чувство за вина и непълноценност, което беше постоянен спътник на Стефани. Тази присъща на хората с ограничен мироглед философия, че не можеш да се промениш, каквото и да правиш, доминираше над цялото й детство и някак си успя да подкопае и изкриви развитието й. Само че Тара доказа погрешността на концепцията и нямаше никакво желание да отстъпва. Сега трябваше да отстоява новата си същност. Новият живот.

— Аз съм Тара Уелс — твърдо заяви тя.

Очите на Кейти блеснаха. Опитите й за възстановяване на старата им връзка и предишното й влияние бяха пропаднали. Но пък собственото й силно развито чувство за независимост се сблъскваше с ехото си у човека, когото обичаше най-много на света, и тя, макар и неохотно, го приветства.

— Добре, добре — възкликна. — Разбирам, че сигурно си имаш причини, и си затварям устата. Но знай, че можеш да разчиташ на мен, каквото и да правиш.

Кейти излезе, а Тара уморено отпусна глава върху шията на Кинг. Чувстваше се напълно изсмукана. В това време зад гърба й се чуха стъпки и леко подрънкване на метални такъми. Вратата се отвори и в клетката влезе Крис със седлото и юздата на Кинг, като му заговори нежно на родния си език:

— Хайде, момчето ми, излизаме на езда — и после мълком подаде на Тара юздата.

Тя се усмихна и веднага усети старата безмълвна връзка между тях двамата.

— Хей, Крис, как позна, че искам да пояздя? — заяде го шеговито Тара.

Големите му изразителни очи внимателно я гледаха, а от бездънните им дълбини лъхаше древната мъдрост на предците му. Погледът му сякаш я заливаше с човешка топлина и обич.

— Не е ли по-добре да взема коня, който яздих вчера? — продължаваше да се преструва Тара. — Това нали е жребецът на мис Стефани? Казаха ми, че освен нея, никой друг не може да го язди.

Крис невъзмутимо я заобиколи и постави седлото върху гърба на Кинг, наведе се, пристегна коланите под корема и закопча катарамите. После се изправи, взе юздата от Тара, сложи металната юздечка на дланта си и я поднесе към едрите жълтеникави зъби на жребеца. Челюстите му щракнаха и той я захапа. Крис внимателно го огледа, за да се увери, че всичко е наред и прекара тъмната си ръка по още по-тъмната кожа на коня. Жребецът вече целият тръпнеше в очакване на предстоящата езда, докато Крис с усилие повдигаше едно по едно тежките му копита, за да провери подковите. Тара забеляза, че Кинг не бе изоставил стария си навик да се отпуска с цялата си тежест върху онзи, който му вдигаше краката, но пък и Крис си го знаеше и действаше с крайна предпазливост. Най-сетне всичко бе готово и Крис поведе Кинг към вътрешния двор, където жребецът не закъсня да покаже истинския си нрав като започна да лудува и отказваше да стои мирно. Крис здраво хвана стремето от едната страна, докато Тара се качваше от другата, и се притисна към главата на коня в усилията си да го удържи още малко, преди да се е втурнал към мамещите го простори на равнината.

— Готово, Крис — рече му тя.

Поводите вече бяха в ръцете й и Крис отпусна юздата. Жребецът веднага се втурна напред и се понесе в бесен, но равномерен галоп, за който Тара от опит знаеше, че може да поддържа и цял ден, стига да го оставеха.

— Хайде, красавецо! Хайде, любими! Още по-бързо! — пошепна тя в ушите му.

Кинг обаче съвсем не се нуждаеше от подобни подканяния. Денят едва започваше, на гърба му бе познатият ездач, а пред погледа му се ширеше безкрайното поле — какво повече можеше да се желае? Той вложи цялото си същество в галопа и препусна като луд.

На Тара й се струваше, че това е най-важната езда в живота й. Просто не знаеше как по друг начин да освободи почти непоносимия товар на напрежението, натрупано в Рая поради несъвместимостта на спомените й за спокойното и безметежно детство в имението и случилото се след разрушителната поява на Грег, която изведнъж срина всичко. Плюс това имаше нужда от време и място, където да е сама, за да обмисли на спокойствие плановете си — събитията наближаваха своята развръзка, през следващите двайсет и четири часа всичко щеше да се реши и затова Тара трябваше да е подготвена, спокойна и най-вече да владее ситуацията. Пък и не беше зле да прекара известно време извън къщата — така щеше да поддържа несигурността на Грег и да го кара да прави догадки, а за нея това бе от съществено значение. В своето невежество той си въобразяваше, че в Рая тя няма къде да му избяга, забравил напълно за безкрайните полета, където спокойно можеше да се скрие цяла армия, да не говорим за жена и кон. В тази пустош Грег никога не би я открил. Тара беше съвсем сама.

Макар и отдала се напълно на лудешките темпове на галопа, Тара не забравяше и една друга съществена част от плана си. Днес щеше да пристигне Джили — в това тя бе уверена. Неистовата й ревност в никакъв случай нямаше да я остави да си стои в Сидни, докато през това време Грег се радва на живота със съперницата й. Така че Тара бе твърдо решила да не присъства на пристигането на Джили и да остави любовниците, явно вече изпълвани от омраза един към друг да си вдигат скандали до насита. Но все пак й се искаше да разбере, че Джили е пристигнала. Затова гледаше да не се отдалечава прекалено много от имението и непрекъснато караше Кинг да описва кръгове около него, подобни на венчелистчетата на гигантско цвете.

Утрото беше доста напреднало, когато най-после се чу звукът на самолета. Равнината отдавна бе загубила утринния си златист оттенък и вече се гърчеше под безмилостните лъчи на слънцето. Сънливото бръмчене на двигателите отначало силно наподобяваше жуженето на многобройните насекоми. Застанала под сянката на евкалиптите върху един близък хълм, Тара не откъсваше поглед от имението и приличаше на някакъв древногръцки бог, който от висините на Олимп наблюдава жалките и глупави постъпки на смъртните под себе си. Почти веднага след спирането на самолетчето, вратата му със замах се отвори и Джили изскочи отвътре с такава припряност, че едва не падна на пистата. Мярна се и фигурата на пилота, който й подаде багажа и вратата отново се затвори. Джили за момент постоя в нерешителност, после взе багажа си и провлече крака към къщата.

Оттам към нея изтича Грег, сграбчи я грубо за ръката и я помъкна обратно към самолета. До Тара долетяха викове и крясъци.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Не ми дръж такъв тон, мръсно копеле!

Грег продължаваше да я дърпа към вратата на самолета, но двигателите вече бяха запалени. Пилотът не ги виждаше и се подготвяше за излитане. Грег тъкмо бе хванал дръжката на вратата, когато самолетът тръгна и от тласъка и двамата с Джили паднаха на земята, като за миг изглеждаше, че малката машина ще ги закачи с колелата си, докато набираше скорост и излиташе. Струята от двигателите ги засипа с облаци прах, а те продължаваха да лежат, неподвижни и прилични на трупове, сякаш уловени в прелюбодеяние от потоци лава, вкаменили навеки преплетените им крайници.

Първи се съвзе Грег и отскочи от Джили като от нещо отровно. Двигателите на отдалечаващия се самолет заглушаваха крясъците им, а фигурите им все още бяха полузакрити от червеникавия прахоляк, който продължаваше да се стеле във въздуха. Тара ги виждаше като през някакъв тънък слой кръв и яростните им жестове и ръкомахания, докато крачеха към къщата, й напомняха движенията на зловещи марионетки. Тя яхна Кинг и го насочи право към слънцето, към огромната празнота, проснала се пред нея.

— Хайде, момчето ми — пошепна тя в наостреното ухо на жребеца. — Хайде да видим колко бързо умееш да тичаш!

— Грег! Пусни ме! Причиняваш ми болка!

Джили на висок глас протестираше срещу начина, по който Грег, все още здраво стиснал лакътя й, я теглеше след себе си по коридора на къщата, без да обръща внимание на това, че тя се блъскаше в стените и рамките на вратите. Той не отвърна нищо, а накъсаното му дишане и плътно стиснатите му устни й показваха, че е побеснял. Макар и поуплашена, щом влязоха във всекидневната, Джили веднага се нахвърли върху него:

— Казвай къде е тя! И недей да отричаш, че я няма, защото зная, че е тук!

Грег обаче нямаше никакво желание да обсъжда Тара с Джили.

— Не разбирам за какво говориш.

— Мръсен и долен лъжец!

— Кой ти каза, че съм тук? — Грег вече едва се сдържаше.

— Има ли значение? — Обзета от нов пристъп на страх, Джили не посмя да признае, че те двете с Тара вече се познаваха, откакто преди няколко седмици тя отиде при нея с обвинението, че е любовница на Грег. Ако му го кажеше, той сигурно щеше съвсем да побеснее. Затова тя отново премина към нападение: — Къде е Тара? Искам да си поговоря с нея. Мисля да й кажа някои неща.

— Джили!…

Вероятно за първи път в живота си Грег почувства истински страх. В главата му с пределна яснота се очерта разрушителната стихия на Джили, помитаща всичките му шансове за успех с Тара — жената, която в момента бе повече от всичко друго за него. А това в никакъв случай не биваше да го допуска.

— Джили, за бога…

— За бога ли? — възмутено се провикна Джили. — Та какво разбираш ти от бога? Именно ти, който…

— Престани!

Джили отново смени тактиката и запита:

— Добре тогава. Разкажи ми за другите.

— Какви други?

— Другите жени — злъчно изрече тя. — Мацета, спаначета, самосвалчета и не знам какви още…

На Грег не му бе никак приятно името на Тара да се свързва с подобна терминология, но не знаеше как да накара Джили да млъкне, без да я предизвика още повече. А и в момента най-важното бе да се отърве от Джили, преди Тара да е узнала за идването й.

— Няма други, Джили — отвърна той, като се опитваше да поеме нещата в свои ръце. — Виж какво…

— Жалък лъжец! — изпищя тя.

— Не вдигай шум, Джили! — предупреди я Грег и пристъпи към нея.

— Защо? Нима се боиш, че някой може да види истинския Грег Марсдън? — Тя предизвикателно се изсмя в лицето му, отиде до барчето и си наля чаша уиски. Вдигна подигравателна наздравица и я гаврътна на един дъх, след което хвърли войнствен поглед наоколо и настоятелно повтори: — Къде е Тара? Искам да говоря с Тара!

Това неприятно повторение на името й бе капката, която преля чашата на търпението на Грег.

— Няма я. А дори и да беше тук, не бих те допуснал при нея. Разбра ли, Джили? Набий си го най-сетне в дебелата глава! Писна ми от тебе! Писна ми от скандалите, сцените, пиенето ти и противния ти пиянски дъх! Между нас всичко е свършено. Край. — Той замлъкна и я изгледа с унищожителен поглед. — Отвращаваш ме.

Джили простена, сякаш я бяха ритнали в стомаха и мъчително запита:

— Влюбен ли си в нея?

— Да.

— Не! — Джили вече виеше от мъка. — Не вярвам!

— Ще ти се наложи — язвително каза Грег. — А сега се махай, Джили. Изчезни от къщата и от живота ми. Утре сутринта можеш да вземеш самолета от Пайн Крийк. Ще накарам някое от момчетата веднага да те закара дотам. И повече не желая нито да те виждам, нито да те чувам. На погребението ти също няма да дойда. Просто от сега нататък изобщо не ме интересуваш! Разбра ли?

Той млъкна и изчака да види ефекта от думите си. Но и един поглед стигаше, за да се разбере, че Джили не бе приела нито една сричка от казаното. Със зачервено лице и гордо вдигната глава, тя на свой ред отвърна ехидно:

— Не говориш за мен, нали, Грег? Имаш предвид нея. Хайде, изкарвай я от къщата и я пращай да хваща оня тъп самолет от Пайн Крийк.

Животинската природа на Грег веднага долови опасността:

— Ами ако не го направя?

— Ако не го направиш ли… — Джили се засмя и му показа дребните си бели зъби. — Тогава смятам да се отбия в полицията. Напоследък имам чувството, че съвестта нещо ме измъчва. — Това тя произнесе с явна наслада. — Ще ми се наложи да им разкажа цялата история за романтичната вечерна разходка с лодка в блатата на крокодилите. Представям си ги, и тях заедно с всичките ти почитателки, как ще реагират, като узнаят, че великият тенисист е блъснал богатата си жена в блатото още по време на медения им месец, защото е започнал да чука най-добрата й приятелка!

— По дяволите! — На Грег вече не му достигаха и обидните изрази.

Джили си наля още едно уиски и го погълна триумфално.

— Ти си една глупава патка — тихо каза той. — Нима не разбираш, че в това отношение и двамата сме еднакво вътре?

— О, нима? — Очите на Джили блеснаха с маниакална лукавост. — Не думай! Вътре си само ти, драги, и то затънал до красивата си шия! Струваше си да дойда дотук, ако не за друго, то поне за да ти видя изражението на лицето. — Тя наперено отиде до барчето и отново си напълни чашата, върна се и седна на ръба на масата. Сега вече държеше Грег в ръцете си. — Освен това аз и ти не сме единствените, които знаят какво се случи тогава. Знае го и Филип.

— Казала си на Филип? Защо?

— Защото той още ме обича! Може и да не ти се вярва, но е така. И не знам защо, но никак не си пада по теб. А е най-добрият адвокат в Сидни. Така че той мен ще оправи, но всичко ще се струпа на твоята глава. — Джили съвсем определено злорадстваше. — Свършено е с теб, момчето ми! А мен най-много да ме обвинят в неволно съучастие, но аз ще кажа, че си заплашил да убиеш и мен. Мда-а. Пък после ще видим на кого ще повярват. Да не говорим, че си имал и съответните мотиви.

Грег мълчеше и я слушаше като в транс. А Джили продължаваше да дава израз на отчаянието си и очевидно намираше някакво садистично удоволствие от мъченията, на които го подлагаше.

— Веднъж наблюдавах как скопяват един жребец. Червата си щях да повърна. Та искам да кажа, внимавай в картинката, Грег. Една погрешна стъпка, и ще се окажеш в още по-лошо положение. Ясно ли ти е? Така че, ако някой ще си заминава, това е Тара. Ти ли ще й го кажеш, или аз?

Джили така и не видя как Грег замахна и я удари с такава сила, че я просна на пода. И без да го поглежда, беше ясно, че това не е нищо друго, освен проява на безсилната му злоба. Бавно и внимателно, тя се опря на една ръка, надигна се, като внимаваше да не се пореже на парчетата стъкло от счупената чаша, и каза, все едно нищо не беше станало:

— Не мисля, че е редно да сключваме църковен брак, какво ще кажеш? — Тя внимателно опипваше с език зъбите си и усети кръвта, която се стичаше от единия край на устата й. — Хм… По-добре ще е да го направим в гражданското. Все едно, няма значение. Филип ми обясни, че след като се разведем и се омъжа за тебе, това слага край на издръжката му, но няма значение. — Джили с усилие се изправи и едва сега погледна Грег. — Все ще се оправим някак. С наследството ти от Стефани пари няма да ни липсват. Чака ни чудесен живот, любими.

Грег стоеше пред шкафа за ловно оръжие с пушка в ръка. Без да бърза, той я отвори, зареди я, запъна петлето и я подпря до себе си. Също като скорпионите, към чийто зодиакален знак принадлежеше, той предпочиташе коварния удар отзад, вместо директното разчистване на сметките.

— Възхищавам се на умението ти да предвиждаш всичко, Джили — усмихна й се той. — Само че си пропуснала едно-две неща, любима — имитира я Грег. — Наскоро разговарях с Бил Макмастър. Та той изглежда е накарал Стефани да добави специална клауза в завещанието си, съгласно която ако се оженя повторно, няма да получа нито цент. Елементарно, нали? Дори се питам, да не би да са визирали именно тебе? Така че, хайде да не си говорим повече за сватби. — Той й се усмихна със самочувствието на човек, напълно удовлетворен от размера на отмъщението си, и добави: — Просто реших, че това може да представлява интерес за теб.

Лицето на Джили бе замръзнало в израз на абсолютно отчаяние. Устните й беззвучно мърдаха, сякаш устата й беше пълна с пясък. Грег доволно се засмя и излезе от стаята.

Изведнъж изострените му сетива доловиха някакво движение в дъното на коридора. Неясна фигура бързо се шмугна в една от стаите и изчезна. Нима ги бяха подслушвали? Грег набързо си припомни разменените между него и Джили реплики, които бяха напълно достатъчни да ги пратят и двамата на въжето, и веднага се втурна по петите на тайнствената фигура. Цялата къща бе празна, с изключение на кухнята, където някой говореше. Вътре Кейти отчаяно се опитваше да установи връзка по радиото:

— Рая вика Пайн Крийк! Рая вика Пайн Крийк! Пайн Крийк, чувате ли ме? Тук е Рая…

С пушката в ръка, Грег безшумно пристъпи зад нея.

— Къде е Тара?

Долната челюст на Кейти увисна и тя го изгледа с ужас в очите. Знае нещо старата кучка, реши Грег. Най-важното е да запазя спокойствие, а после ще видя какво да правя.

— Потърсих я в стаята й, но я нямаше. Не знаеш ли къде е? — повтори той.

— Тя… ъ-ъ-ъ… отиде на езда, още много рано сутринта. Каза, че трябва да помисли за нещо — отвърна дрезгаво Кейти.

В това време радиото изпращя и се чу глас:

— Тук е Пайн Крийк. Тук е Пайн Крийк.

И двамата стояха, без да мърдат. Кейти бе като прикована от погледа на Грег.

— Накарай Сам и Крис да изкарат ландроувъра и ги питай дали не знаят в каква посока е тръгнала.

Анонимният глас по радиото отново се обади:

— Ало… Ало… Пайн Крийк вика Рая. Пайн Крийк вика Рая. Ало… Кейти, защо не се обаждаш?

Кейти продължаваше да стои като заек, хипнотизиран от погледа на питон.

— Хайде, какво чакаш! — избухна Грег. — Тръгвай по-бързо, дърта вещицо. Цял ден ли ще ми се мотаеш?

Кейти се обърна и трескаво побягна от кухнята.

— Ало, Рая! Чувате ли ме? Пайн Крийк вика Рая…

Грег сграбчи микрофона и го изтръгна. После свали задния капак на радиото и извади една от лампите му. Апаратът безпомощно замлъкна. Грег пъхна лампата в джоба си и излезе.

Пред къщата ландроувърът вече беше готов, а до него стояха Кейти, Сам и Крис. И тримата мълчаха и си личеше, че са напрегнати.

— Някой от вас видя ли мис Тара тази сутрин? — обърна се Грег към братята.

Те се спогледаха и поклатиха глави.

— А къде бяхте, по дяволите? Пак сте се успали, негодници проклети!

По-полека, рече си Грег. Няма смисъл да ги настройвам още повече срещу себе си.

— Както и да е. Тръгваме да я търсим. Няма къде да изчезне, ще я намерим — и той извади патроните от пушката, която продължаваше да стиска, и я подаде на Сам, за да я сложи в ландроувъра. — Тъкмо ще половуваме и ще ударим някой и друг заек за вечеря, Кейти.

Но Кейти още стоеше като парализирана, впила ужасен поглед в очите му. Грег й се усмихна приятелски, метна се в колата и даде знак за тръгване.

А във всекидневната Джили почти не бе помръднала, откакто Грег излезе от стаята. Съзнанието й упорито отказваше да възприеме казаното от него. Всичко звучеше толкова невероятно. Нима наистина в завещанието на Стефани имаше такава специална клауза? Сякаш дори и от гроба Стефани продължаваше да й нанася удари и да я наказва, точно както бе постъпил и старият Макс навремето с баща й. Освен това беше загубила Грег — по този въпрос нямаше никакво съмнение. Той съвсем ясно бе заявил, че е влюбен в Тара. А подобни думи никога не бе казвал на Джили — независимо от бурния им романс и от всичките й усилия да му угажда на сексуалните капризи. Това бе върхът на всичко.

Джили със залитане отиде до барчето и си наля още едно уиски. Печално притисна чашата към гърдите си и се опита да мисли за онова, което я чакаше от сега нататък. Но както и да го гледаше, бъдещето й се струваше отчайващо мрачно, без никакъв проблясък на надежда. Загуби Грег. Загуби и Филип, а сега вече зависеше изцяло от моралната и финансовата му подкрепа. Той изведнъж започна да се превръща в необходимата й искрица надежда — нещо, което отдавна не бе изпитвала към него. Господи, какво да правя? Обземаше я непреодолима паника и тя прибягна до единственото средство, което напоследък й служеше безотказно — посегна към бутилката и си наля още малко от течната утеха.