Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (17)

Седемнадесета глава

Докато таксито я връщаше от Дарлинг Пойнт към града, Тара умишлено се стараеше да не мисли за Грег и Джили. Тя се наслаждаваше на спомена за срещата с децата си и непрекъснато я изживяваше отново и отново. После се замисли за предстоящата вечер. Щеше да я прекара сама, да си стои в къщи и да чете. Дори смяташе да се похвали на котарака Макси и да му каже колко се гордее със Сара и Денис. А телефонът обезателно щеше да е изключен.

Като пристигнаха пред кооперацията й, Тара плати на шофьора и за момент остана пред входа за глътка чист въздух. Вече се бе стъмнило и по небето блещукаха хиляди звезди. Тъкмо се канеше да влезе във входа, когато от мрака изплува някаква фигура и тръгна към нея.

— Дан!

— Здравей.

— Мислех, че… че вече си напуснал Сидни.

— Нима човек не може да си промени решението? — усмихна й се той.

— Отдавна ли чакаш? — Тара едва си поемаше дъх от изненада.

— Почти цял ден. — Дан не виждаше смисъл да крие истината. — Вече почвах да си мисля, че си заминала някъде за уикенда. Но виждам, че си тук и това е най-важното.

— Ще се качиш ли за чаша кафе?

— Не — отвърна рязко той. — Всъщност, може би да. Но първо искам да те питам нещо. От теб се иска само да отговориш с „да“ или „не“.

Тара се колебаеше. Досещаше се накъде бие Дан и хич не й се щеше да чуе въпроса му.

Зад тях светлините на залива прорязваха нощта. Въздухът бе мек и неподвижен. На Тара й се струваше, че от милион години е знаела за настъпването на този момент, но нямаше как да го избегне.

— Тара, скъпа… — започна Дан. — Ще се омъжиш ли за мен?

Тя така втренчено бе забила поглед в земята, че след това колчем погледнеше пукнатините на тротоара, винаги я обземаше неописуема мъка.

— Това ли е отговорът ти? — съвсем тихо запита Дан.

— О, Дан… Разбери ме… Аз… не мога.

— Защо?

— Дан… Моля те…

Той я хвана за ръцете и я извърна към себе си.

— Тара, въпросът ми е съвсем уместен. Не съм ли ти казвал, че те обичам? Влюбен съм в теб и искам да живеем заедно. Искам да се оженим, по дяволите! Какво лошо има?

Тара трепереше. Той стисна ръцете й почти до болка и продължи:

— Освен това съм се научил да постигам онова, което искам от живота. Знай, че съм голям инат и лесно няма да се предам.

Тара затвори очи. Копнееше да положи глава на гърдите му, да го прегърне и да се сгуши в него, да забрави цялата тази борба… да сложи точка на всичко… Тя изпъна тяло и изправи рамене. Дан разбра какво ще му каже, преди още да е започнала.

— Знаеш ли, Дан, докато бяхме на остров Орфей, смятах, че с теб сме постигнали… ъ-ъ-ъ… известно разбирателство и… — Независимо от твърдото й решение, очите й започваха да се пълнят със сълзи. — Господи, колко съм уморена…

— А как мислиш, че се чувствам аз?

— Дан, веднъж вече ти казах…

— Нищо не си ми казала! — Дан вече бе истински ядосан и огънят в очите му направо я изгаряше. — Цялата ти мистериозност започва силно да ме дразни. Но на теб тя сигурно ти се струва вълнуваща. Само че ще ти кажа нещо — онази нощ ти наистина ме желаеше и не беше нужно човек да е лекар, за да го разбере! А после нещо ти стана — мрачно се усмихна той. — Жалко, че не си лекар. Поне щеше да знаеш, че човек трябва да уважава тялото си. — И леко стисна ръцете й, за да подчертае думите си. — Виж какво, зная, че има нещо. Знам, че си въвлечена в някакви истории, които изглежда са извън сферата на моя опит, а и на твоя. Направо ме побиват тръпки, като си помисля.

— Дан…

— Не се опитвай пак да увърташ, Тара. Всичко това много ме притеснява. Ти също ме притесняваш.

— Дан, чуй ме внимателно. — Тя се стараеше да говори максимално твърдо. — Това не е твоя работа. И аз не съм твоя работа.

— Я гледай ти! Само че аз съм нахален и ще го направя моя работа! — Тара ядосано понечи да си издърпа ръцете, но нещо в гласа му я спря. — Моля те, Тара. Знаеш добре, че нито ти, нито аз сме хора на празните приказки. Какво става с тебе? Кое е онова нещо, което стои между нас? Лично аз нямам тайни от теб — животът ми ти е известен. Ти прекара няколко месеца на острова. Това ли е проблемът? Че не се виждаш в ролята „съпругата на провинциалния доктор“? Но да живееш на остров не означава да си затворник. Винаги ще можеш да ходиш, където си поискаш.

— Не е това! — Тара се чувстваше ужасно нещастна, както никога в живота си.

— Зная, че не е. Там, на острова, всички до един те обикнаха — и пациентите, и персоналът. Дори и домашните животни.

Тара вече едвам издържаше.

— Дан, та ти нищичко не знаеш за мен!

— Господи… — въздъхна дълбоко той. — Познавам всеки милиметър от тялото ти. Зная, че си другата половина на душата ми. Както зная и че искам да прекарам живота си с тебе.

Нежните му думи почти я сломиха, но това бе гибелно за нея и тя изведнъж избухна:

— Моля ти се, Дан! Не си единственият човек с отговорности на този свят.

— Отговорности ли? — озадачено се засмя той. — Знам, че не съм и никога не съм го твърдял. Това било, значи. Ами тогава нека да ги споделим. Нека си помагаме един на друг. Нали бракът всъщност е именно затова.

Господи, разкошен беше този човек. Любовта му направо я смайваше. Никой никога не бе предлагал на Тара подобно споделяне на проблеми и трудности. Тя усещаше как земята се изплъзва изпод краката й. Непременно трябваше да се откъсне от него, преди да е станало късно.

Тръгна замаяно към входа на кооперацията, но Дан я изпревари. Постави ръка на рамото й и повдигна лицето й към своето, за да го гледа в очите. Гласът му звучеше някак ледено.

— Извинявай за ученическия въпрос, но и ти се държиш като ученичка. Да не би да си имаш някой друг?

Тара се вцепени. Как, за бога, да му отговори?

— В известен смисъл, да.

— Господ да ни е на помощ — измъчен до крайност, Дан полагаше усилия да се овладее. Ръката му стисна още по-здраво брадичката й, той доближи лице до нейното и изсъска: — Нищо не разбирам. Не е ли крайно време да пораснеш, Тара, и да се научиш да се изразяваш като хората?

Тя обидено се измъкна от хватката му:

— Това е единственият отговор, който ще получиш!

— Влюбена ли си в него?

Сега бе моментът. Бавно и натъртено, Тара отвърна:

— Моля те, Дан, остави ме на мира. Върви си на острова и забрави, че изобщо някога съм съществувала!

— Естествено! Като едното нищо! — горчиво каза Дан и после заговори със същата натъртеност като нейната: — При условие, че ме погледнеш в очите и ми кажеш, че не ме обичаш.

За Тара това бе жесток удар. Тя пое дълбоко дъх и промълви:

— Не те обичам!

— Не ти вярвам! — Надеждата на Дан бавно се отдръпваше от лицето му.

— Какво да направя, за да ми повярваш?

— Тара… — Той мъчително се запъна.

У нея сякаш всичко се бе превърнало в камък. Останала почти без дъх, тя го гледаше как се разкъсва пред очите й. Изведнъж Дан рязко се обърна и пое в мрака. Направи няколко стъпки и като че ли се поколеба. Ах, защо не се върне… Но внезапно прегърбилата му се фигура ускори крачки и след малко нощта го погълна. Отиде си. Без да осъзнава какво прави, Тара като робот вдигна чантата си и с несигурни крачки се запъти към апартамента си. Просна се на леглото, както си беше с дрехите, и се сви на топка. Цялата трепереше. Часовете се нижеха един след друг, но в главата й имаше само една мисъл — погубих единствената истинска любов в пропадналия си живот!

 

 

В Харпър Маншън следобедният спорт се отрази добре на Грег. Той тъкмо се бе събудил след посткоитусната дрямка. Затискаше го дребното, но учудващо компактно тяло на Джили, която още спеше, просната върху него. Първата му мисъл бе, че трябва веднага да се отърве от нея — нямаше още такава жена, с която Грег би искал да бъде и след като я е чукал. Непременно трябва да я чупя, мислеше си той. Час по-скоро. Но и един поглед му стигаше, за да се убеди, че работата няма да е толкова проста. Комбинираният ефект от алкохола, свадата, побоя и чукането бе оставил Джили в състояние на почти пълно безсъзнание. Легнала по гръб с отворена уста, тя дишаше тежко и мъчително. Грег я гледаше с отвращение. Чудесно щеше да е, ако всички жени ги държаха затворени на едно място, като в зайчарник, и ги пускаха само за хоризонтални мероприятия. Както и да е, крайно време беше да събуди този заек и да го отпрати.

— Хей, Джили — надигна се той и тя се изхлузи на пода. — Хайде, ставай! Скачай веднага!

Джили бавно идваше на себе си. Изправил се над нея, Грег си напъхваше ризата в джинсите и вдигаше ципа. В задоволството, с което изгледа разпокъсаните й дрехи, имаше нещо садистично. Падаше й се. Тъкмо да знае за друг път. Още по-добре щеше да е, ако я натовареше в колата така, както си беше гола, и я откараше в дома й на Хънтърс Хил в същия вид. Ония снобарчета от квартала положително щяха да говорят поне цял месец за събитието. Щеше да е най-голямата сензация, след неговото спечелване на купата на Америка. Той си представи сцената и се ухили. Но не, нямаше да постъпи така с тази нещастна крава. Все пак хубаво беше да я отпрати колкото се можеше по-скоро, преди идеята да го е изкушила.

— Хайде, скъпа, ставай — рече й той и грубо я побутна с крак.

Тя простена, размърда се и пак се отпусна, като постави ръка пред лицето си, за да се закрие от ярката светлина на запалената от Грег лампа. После се претърколи по корем право върху едната половина от разкъсаната надве рокля. Това изглежда й напомни какво бе ставало преди известно време и тя подскочи ужасено.

— Грег! Дрехите ми! Какво ще облека сега? — Внезапно обаче се успокои и сънливо се усмихна. — Май ще се наложи да остана тук, докато не изпратиш някой да ми купи нови.

Само дето няма да стане, помисли Грег. Има си и други начини. Той излезе и се качи на горния етаж. Отвори гардероба и извади най-малката си фланелка и едни срязани дънки, които носеше само на плажа, намери и колан и бързо се върна в трапезарията. Не че се боеше да не би някой от персонала да го види — всички бяха в своята част на гърба на просторната къща — но просто не можеше повече да понася присъствието на Джили. Преди да влезе, той се обади по телефона и поръча такси.

Джили продължаваше да се търкаля на пода. Грег не особено нежно я изправи до седнало положение и я облегна на един стол. Провря фланелката през главата й и напъха една по една безжизнените й ръце в ръкавите, без да обръща никакво внимание на вялите й протести. Така дори изглежда по-добре, реши той, докато одобрително оглеждаше очертанията на гърдите й под меката тъкан. После я вдигна на крака.

— Хей, чакай малко! Какво става? — сприхаво се вторачи в него вече напълно будната Джили.

— Време е, скъпа — спокойно отвърна той и бегло я целуна по бузата. — Трябва да излизам. Довечера съм на официална вечеря с разни собственици на мини.

— Не може ли и аз да дойда? — изхленчи тя умолително.

Грег едва сподави презрителното си изсумтяване. Само това оставаше — да го виждат на публични места с тази пияна уличница.

— Не може. Вечерята е стриктно делова.

Той се пресегна за дънките и, като я придържаше с мъка, напъха краката й в крачолите и ги вдигна. Грубата им тъкан се впи болезнено в разтворената мека плът между краката й и тя извика.

— Ох, Грег! Причиняваш ми болка.

— Хайде, хайде. Знам, че ти харесва.

— Не мога да си отида без сутиен и гащи.

— Да не искаш да кажеш, че като пристигна, под роклята ти имаше нещо? — Той ловко надяна колана в гайките и го стегна, за да не й се свличат дънките. — Готова си. Като по последна мода.

В преддверието иззвъня домофонната уредба на външната врата към имението. Грег изтича и натисна бутона на електрическата брава, за да отвори на таксито, а после се върна при Джили. Тя си стоеше както я бе оставил и нещо се мръщеше. Той припряно събра всички парчета от дрехите й и ги напъха в чантичката й. Нямаше никакво намерение да оставя в кофите за боклук на Харпър Маншън издайнически доказателства за следобедните си занимания — така че цялата прислуга да разбере за какво става дума.

Пред входната врата прозвуча клаксонът на таксито. Той подхвана все още нестабилната Джили и я помъкна към изхода. Тя разбра какво става, едва когато излязоха отвън на площадката.

— О, Грег… Не искам да си ходя… Обичам те… — обви ръце около врата му тя.

Над главата й Грег виждаше очите на шофьора, който ги наблюдаваше с нескриван интерес.

— Ще ти се обадя, не се безпокой.

Той се пресегна и се освободи от ръцете й, като я обърна с лице към таксито. После, пред погледа на шофьора, протегна ръка изотзад, сграбчи я за едната гръд и не чак дотам нежно я стисна, плесна я като юница по задника и я последва надолу по стълбите.

— Хънтърс Хил, приятелче — рече той на възхитения шофьор и напъха голяма банкнота в ръката му. — И да внимаваш с дамата, ясно ли е?

 

 

Малко по-късно мислите на Грег се върнаха към недовършеното дело, прекъснато от ненадейната поява на Джили. Вече от няколко часа той безуспешно се опитваше да се свърже по телефона с Тара. Без Джили наоколо, установяваше, че гледа на Тара по начин, съвсем различен от обичайното му отношение към жените. Искаше я, и то много. Но имаше и нещо друго. Необходима му бе компанията й, усмивката й, тихото й присъствие. С една дума, искаше не само тялото, но и любовта й. Нещо повече — изпитваше страхотна нужда да усеща, че Тара го харесва и го смята за добър човек. Гръм и мълнии, нима се влюбвам в нея, питаше се той озадачено. Нямаше как да разбере, защото макар и често да бе шептял любовни слова, дълбоко в себе си никога не беше изпитвал това чувство, заради което умираха хора и се пишеха стихове. Същинска главоблъсканица, но сега не му беше до нея. В момента най-важното бе, че връзката с Тара му беше необходима повече от всичко друго, което някога бе искал, а не можеше да я открие.

Въртеше телефона без прекъсване, но отсреща никой не вдигаше слушалката. Дори два пъти се обажда в пощата, но оттам му отвръщаха, че въпросният апарат е наред. В един момент реши да скочи в колата, да иде до Елизабет Бей и да я потърси направо в жилището й. Но изобщо не бе сигурен, че тя се е прибрала в къщи — много вероятно беше да е отишла някъде, за да си оправи настроението след проваления уикенд. Ами ако му се обади по телефона, докато той като луд обикаля Сидни? Така че в крайна сметка Грег реши да не излиза, намести се удобно на канапето в кабинета и примъкна телефона до себе си, заедно с бутилка уиски за утеха.

Телефонът иззвъня в един и трийсет сутринта, когато той вече бе загубил всяка надежда, че ще успее да се свърже с Тара. Нямаше никакво съмнение, че това е тя — знаеше го още при първия звън.

— Грег?

— Кажи.

— Какво правиш?

— Мисля за тебе. Напоследък все това правя.

— Много мило.

— Слушай, Тара, съжалявам за днес. Голям фарс се получи. Огромен.

— Не се безпокой.

— Кога мога да те видя?

Отсреща настъпи пауза. Имаше нещо…

— Грег, знаеш ли какво си мисля… Искам да отидем някъде, където няма да има други хора… Където никой няма да ни пречи. Питах се… — Тя замлъкна и той затаи дъх. — Питах се какво ще кажеш, ако отидем в Рая.

Рая. Последното нещо, което би му хрумнало. Той трескаво обмисляше идеята.

— От онова, което съм чула от тебе — продължаваше Тара, — разбирам, че мястото е идеално за двама души, които желаят да се усамотят за известно време.

Дори за трима, помисли си Грег иронично, като си спомни за последния път, когато беше там заедно със Стефани и Джили.

— Рая ли? Знаеш ли, не ми се струва особено подходящо…

От гласа на Тара ставаше ясно, че тя е очаквала подобен отговор:

— Да, разбирам, че мястото ти навява болезнени спомени.

— Така е. А защо да не прекараме една седмица на Синята планина? Много по-добре ще…

— И двамата сме доста известни — прекъсна го Тара с въздишка. — Няма да можем да се отървем от почитателите ти.

— И от твоите, красавице — нежно добави той.

— Грег… — Тонът на Тара също поомекна. — Просто искам да съм само с тебе…

— Наистина ли?

— Съвсем. В Рая.

Той се замисли. Там действително щяха да бъдат сами и тогава вече нямаше как да му се изплъзне. В онази пустош такси трудно се поръчва. Решението му не закъсня.

— Добре. Тръгваме утре. Ще се свържа по радиото с икономката Кейти, за да я предупредя, че идваме.

— Господи, Грег! Ще бъде фантастично!

— Вземи си банския костюм. Иначе няма какво толкова да приготвяш. — Грег направи многозначителна пауза, за да се разбере какво има предвид, и добави: — В Рая няма кой да ни заглежда.

— Бански, фланелка и дънки. Нищо друго няма да вземам. Обещавам. А как ще се доберем дотам?

— Лесно. Първо с редовен полет до Дарвин, а оттам с малко самолетче. Дори може аз лично да го управлявам.

— Нима умееш да караш самолет?

— Естествено. — Само почакай, рече си той, и така ще те литна, че изобщо няма да ти се слиза. — Вече няколко години имам пилотска книжка. Дори можем да разгледаме Рая от въздуха — там държат едно малко самолетче за непредвидени случаи. Ти само се приготви. Аз ще уредя транспорта. Утре ти се обаждам и тръгваме.

— Идеално.

— Какво правиш сега?

— Сега ли? — Тара направи прелъстителна пауза. — Лежа в леглото заедно с котката.

— Идвам веднага.

— В никакъв случай.

Грег се засмя. Вече знаеше, че съпротивата е само символична, нещо като част от ритуалния танц — стъпка напред, две назад и прочие. Но пък от тук нататък неговите ходове бяха само напред. Черният цар взема бялата царица. Има ли въпроси?

— Мога да пристигна за пет минути. Където кажеш — лениво процеди той.

— Вярвам ти напълно. Не е нужно да го доказваш. — От гласа й се виждаше, че Тара бе приела намека, без да се засегне. — Само че за да изглежда красива, всяка жена първо трябва да се е наспала добре. Утре ще ти се обадя по телефона.

— Става. Целуни котката за лека нощ от мое име.

— Добре. Лека нощ, Грег.

— Приятни сънища, скъпа.

Той затвори телефона и се излегна на канапето. Успя. Работата потръгваше. Настроението му беше чудесно. Без съмнение в тази жена имаше нещо, което го караше да се чувства толкова добре, колкото не се бе чувствал от един бог знае колко време.

Но Грег изобщо не подозираше до каква степен собственият му триумф се явява огледален образ на триумфа на Тара. Иначе самодоволството му щеше силно да се разклати. Тара също едвам се сдържаше да не заподскача от въодушевление. Успя. Работата потръгваше. И не бе толкова мъчно, колкото си го представяше. След всички планове, схеми и страхове най-после намери идеалното решение — да върне Грег на мястото, откъдето започна всичко. Там щеше да си отмъсти. Нямаше как да й избяга от това място.

Замисълът й се осъществи неочаквано лесно. Но пък колко мъка имаше в него! И болка. Отблъсна Дан завинаги. Защото просто вече не можеше да си позволи да се откаже от осъществяването на плана си, след толкова усилия и загуба на време. Невъзможно бе и да го сподели с Дан, тъй като беше сигурна, че той веднага ще вземе всичко в свои ръце и първата му работа ще бъде да уведоми полицията. А това и тя самата можеше да направи, веднага след злополуката. Но не искаше. Нещо просто й казваше, че трябва сама да се заеме с тази работа. Дори и с цената на любовта на Дан. Сега я бе обладал същият дух на неистова независимост, който навремето, когато пристигна в Сидни, не й позволи да грабне телефона, да обясни коя е и да си възвърне наследството и общественото положение. Окончателният й план се оформи именно през нощта на мъката й по Дан. Трябваше да е безупречен, за да оправдае пожертването на всичко онова, което й бе скъпо. Вече се разсъмваше, а обзетата от подобни мрачни мисли Тара още не можеше да заспи. Но пък беше сигурна в плана си. В Рая поне щеше да е на своя земя. Плюс това този път изненадата щеше да е изцяло за сметка на Грег. И тя възнамеряваше да се възползва докрай от нея. Точно като Грег!

 

 

Над Рая се зазоряваше. Златистото слънце изгряваше във внушителното си великолепие и принуждаваше мрака да отстъпи пред силата на светлината. Цялото имение се къпеше в благодатните му лъчи. До огъня, който продължаваше да гори в близките храсталаци, се размърда някаква фигура, сякаш се пробуждаше от дълбок транс. Съновидението на Крис, един от работниците във фермата към имението, бе приключило. Сега той се чувстваше като съвсем нов човек. За сетен път се беше потопил в особеното мистично единение с всичко онова, което съществува още от зараждането на света и което не признава минало и настояще, защото те са неразделно свързани в едно и всъщност представляват основата на всичко живо. Виденията на Крис бяха част от собствения му живот. Чрез тях той бе наясно с природните закони, с войната и мира и с истинския враг. Всички аборигени вярваха на своите видения и ги следваха безпрекословно в действията и задълженията си към другите. Те бяха средството, чрез което древните духове на предците им нашепваха напътствия, а на малцината избраници дори откриваха и тайните на бъдещето. Тези щастливци прозираха в предстоящите събития с такава яснота, с каквато обикновените простосмъртни си спомняха миналото.

Още от дете Крис беше един от тях. Така че когато той внезапно напускаше имението и потъваше в гората, или пък запалваше нощем огън в околните пущинаци, брат му Сам винаги гледаше да прикрива отсъствието му. Днес обаче това не бе необходимо, понеже Крис се върна навреме за началото на работния ден. Както винаги след подобен сеанс, очите му силно блестяха и той изглеждаше обновен, но за разлика от друг път сега Крис намекна и за някакви неща, които скоро щели да се случат.

Ето защо нито един от братята аборигени не се изненада, когато дългогодишната икономка на Рая, Кейти Басклейн, им донесе вестта, която току-що бе научила от радиовръзката със Сидни.

— Пристига Грег Марсдън с някаква жена.

Колкото и да се стараеше, Кейти не успя да прикрие неодобрението в гласа си. А фактът, че братята изобщо не се изненадаха от съобщението, съвсем развали настроението й. Човек можеше да реши, че вече знаеха. Кейти живееше в Рая от толкова дълго, че това съвсем не би я учудило. Не че аборигените знаеха всичко с подробности, но във всеки случай улавяха сенките на предстоящите събития. Гласът на праотеца звучеше от всяко нещо и те добре разбираха думите му. Слушаха го и приемаха неизбежността на съдбата.

— Няма как, ще го посрещнем. Хич да не си мисли, че ще ни свари неподготвени.

Малките черни очи на Кейти се присвиха от омраза. Тя така и не прости на Грег за злополуката със Стефани, която бе отгледала от малка като своя дъщеря. Майка й бе починала при раждането, а самата Кейти нямаше свои деца и едва ли някога щеше да има. Тя дълго време храни надеждата, че ще стане чудо и някой ден Стефани отново ще пристъпи прага на Рая. Когато последните искрици на тази надежда я напуснаха, заедно с тях си отиде и късче от сърцето й. А сега онзи тип имаше нахалството пак да идва тук и да се разпорежда в дома на Стефани, в къщата на стария Макс. Кейти едвам се сдържаше да не посегне към пушката. Същия следобед тя излезе на лов и уби доста зайци, като си представяше, че всеки един от тях е Грег. Това изглежда така укрепи десницата й, че тя не пропусна нито един изстрел, макар и да си мислеше, че ако й възложат да екзекутира Грег, би предпочела да го хвърли на крокодилите.

Но сега той пристигаше и тя трябваше да се погрижи за посрещането.

— Сам, не е зле да окосиш ливадите пред къщата. Знам, че още не им е време, но така ще изглеждат по-добре. А ти, Крис, хубаво огледай конете — нищо чудно да му се прииска да поязди. Аз ще оправя вътре, макар че и там не е нужна много работа. Няма страшно, всичко ще е наред. Пък и той няма да стои дълго. Два-три дни най-много и после всичко пак ще си бъде постарому.

По-късно Сам често се питаше да не би и Кейти да е имала съновидение или да е чула гласа на праотеца. Оказа се, че в думите й се съдържа голяма доза пророчество.

 

 

Нищо обаче не успокояваше душата на човека, който в момента се намираше на сиднейската аерогара „Маскът“ и си купуваше еднопосочен билет до Куинсланд. Нито духове, нито сън или съновидения. Външният вид на Дан напълно отговаряше на умората и унилото му настроение. Беше заложил всичко и загуби. Усилията му да спечели Тара Уелс отидоха напразно. Изгаряше го мисълта, че я бе прегръщал гола и открита като цвете — дори и само споменът за приказните й гърди нощем не му даваше да спи — и въпреки това тя някак си му се изплъзна. Къде сбърка? Защо се провали така? Защо? Защо?

Само че независимо от всички самообвинения, в сърцето си Дан усещаше, че вината не е негова. Тара не бе побягнала от леглото му от страх или поради неговата неопитност, а защото имаше някаква сянка, някаква тайна, която застана между тях още от самото начало. Докато беше в Сидни, той не можа да научи кой знае колко нови неща за нея, освен че на сцената има и друг мъж. А и малкото, което узна, не само че не му помогна, а усили дори още повече страданията му. Той така и не успя да я накара да го посвети в тайната си, да го допусне в своя свят.

Това беше. Край на всичко. Мразеше да се отказва и затова мразеше и Тара. Но нямаше друг избор. Снощната сцена в Елизабет Бей пред жилището й окончателно го убеди, че връзката между двама им няма бъдеще. Затова по-добре се измъквай овреме, рече си той. Достатъчно страда, а и тя достатъчно те нарани. Ще трябва просто да се научиш да мислиш за нея като за луксозна лека кола, на която й липсва основна част — красива, но дефектна. С това решение той плати билета, предаде куфара за обработка на багажа и метна ръчната чанта на рамото си. Към обед вече щеше да е пристигнал на остров Орфей, заедно с непосилната задача да се опита да повярва във всички онези обидни неща, които си мислеше за Тара.

 

 

Както на всички големи аерогари, така и на „Маскът“ бяха свикнали на какви ли не сцени — сълзи от радост, сълзи за сбогом, телефонни обаждания в последния момент и какво ли не още. Затова и никой не обърна внимание на пътничката с полета за Дарвин, която в момента говореше по телефона.

— Ало, ти ли си, Джили?

— Да, а кой се обажда.

— Тара.

— Какво има?

— Нищо. Просто исках да ти кажа нещо… Да знаеш истината…

— Каква истина? — настръхна Джили.

— В момента се намирам на летището. Заедно с Грег.

— Не!

— Отлитаме за Рая.

— Не може…

— Нали ти казвам, на летището сме. Заминаваме след няколко минути.

— Колко е часът? Кога…

— Реших, че е хубаво да знаеш. — Гласът на Тара звучеше искрено и загрижено.

— Но нали ми каза, че между теб и Грег няма нищо! — Джили вече почти пищеше и не й се разбираше какво говори.

— Излъгах те. Боях се, че ще ти е трудно да възприемеш идеята, че Грег ходи с мен. Но вече няма значение. Довиждане, Джили.

— Хей, чакай малко…

В слушалката нещо щракна и Тара изчезна.