Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (12)

Дванадесета глава

Тара излезе от модната къща и подкара лудешки по тясната Ливърпул Лейн. Сърцето й възторжено пееше. Най-после! Пипнах го, ликуваше тя, като си мислеше за снощното галаревю, организирано от Джоана за представяне на последните колекции на водещите моделиери, където зрителите се допускаха само с покана, тъй като местата бяха ограничени. Грег Марсдън също бе сред поканените и това много го зарадва, защото напоследък се боеше, че славата му залязва, а сега излизаше, че все още го водят за един от първите красавци. Той обаче не знаеше, че всъщност поканата му е уредена от звездата на ревюто, от новата царица на фотомоделите и манекените.

Тара съвсем умишлено желаеше Грег да присъства на ревюто. В момента тя беше последното откритие на сиднейската модна сцена и щеше да демонстрира най-зашеметяващите и оригинални тоалети от колекцията. А тъй като цялото шоу се организираше от Джоана, която изпипваше всичко до най-малките подробности, Тара бе уверена във впечатлението, което щеше да направи. А и едва ли имаше по-добър начин да се привлече вниманието на Грег, който си падаше по именно такъв тип жени. Трябваше да се направи така, че той непременно да присъства на ревюто.

Идеята й хрумна още докато разговаряше с него на срещата след благотворителния мач по тенис. Ясно й беше, че е хванала окото на Грег и затова се държа като Мона Лиза — загадъчно и непроницаемо — и веднага щом установи, че го е заинтересувала достатъчно, побърза да се сбогува и двете с Джоана си тръгнаха.

— Сега вече разбирам защо жените така го преследват — каза Джоана замислено, докато вървяха към паркинга. — Сигурно събаря с поглед и птиците от дърветата — усмихна се многозначително тя и добави: — Внимавай, пиленце. Като видях как безцеремонно го заряза, съм готова да се обзаложим, че не след дълго той пак ще те потърси.

Тара крачеше мълчаливо.

— Ясно, ясно. Разбирам — продължи Джоана. — Но искам да ти кажа, че точно сега не е най-удачният момент да се захващаш с Грег. Ще те убия, ако заради него ми пропадне ревюто!

Тара искрено се надяваше Джоана да е права за това, че Грег скоро ще я потърси, макар привидно да се правеше, че й е все едно. Тя разчиташе на малката бяла картичка, върху която отпред със златни букви пишеше: „Модно галаревю“, а отзад — „Мис Тара Уелс“. Много искаше да измъкне лисицата от дупката й. Но колкото повече приближаваше вечерта на ревюто, толкова по-неуверена се чувстваше. Изнервяше я и трескавата подготовка за ревюто, така че в крайна сметка отсъствието му не я изненада особено. Още преди първото си излизане на пътеката, тя бе проучила разположението на местата в залата и знаеше къде е неговата маса, но когато попадна под светлината на прожекторите и хвърли поглед натам, видя, че масата е празна.

Може пък да е за добро, мислеше си тя, докато се преобличаше за следващата поява. И без това трябва да се концентрирам върху работата си. Навсякъде около нея се суетяха манекенки, козметички и стилисти и забързано сменяха тоалети, оправяха прически и подготвяха момичетата за безупречното протичане на ревюто. И сред целия този хаос Джоана бе в стихията си: ту ругаеше, ту съветваше с майчинска загриженост, ту се втурваше нанякъде и изобщо действаше неуморно като някакво живо динамо.

— По-бързо, по-бързо! Хей, Клио, внимавай! Това не е твоята закачалка. И престани да се кикотиш, а гледай какво вършиш. Ким, да си оправиш походката, защото първия път не беше в такт с музиката. А ти, Джени, си вдигни погледа като излезеш на пътеката. Махни сега тази шапка! Не виждаш ли, че не е от същия комплект? Хайде, моля ви! Не се мотайте… По-чевръсто! Тръгвайте и не забравяйте — отпуснете се и се усмихвайте непринудено… Хайде…

Ролята на Тара беше основна и в трите части на ревюто, особено в заключителната, където се предвиждаше и танцова стъпка, така че тоалетът да изпъкне най-добре. Вече на два пъти тя излиза на пътеката и всеки път се връщаше с ослепителната си усмивка, макар вътрешно да се ядосваше на отсъствието на Грег. На третия път дори и не погледна към масата му. Само че Грег бе там и я наблюдаваше с интерес, докато, придружавана от двама манекени, облечени като плажни спасители, тя се появи със сребриста вечерна рокля, която веднага събра погледите на присъстващите.

Зад сцената Джоана продължаваше да ускорява темпото:

— Хайде, давайте! По-бързо, момичета! По дяволите, кой пуши? Гаси веднага цигарата! Само гледай да изгориш роклята, гъско такава, и ще те подпаля жива като Жана Д’Арк! Стегнете се, момичета, защото идва заключителната част. Вдигнете погледа и следвайте музиката, разбрахте ли?

Независимо от цялата задкулисна суматоха и истерия, Джоана не пропусна да забележи триумфалния поглед на Тара, когато тя се върна в стаята за преобличане, но го приписа на големия й успех в ревюто. Последвалото парти добави нови възможности за омагьосването на мистър Марсдън. Той се появи сякаш отникъде и отне Тара от Джейсън, с когото тя танцуваше. Дребосъкът побесня, но нищо не можеше да направи. Работата свърши Тара, която пошепна на Грег да я извини за секунда и бързо прекоси залата. След малко вече бе напуснала и сградата, а той дълго стоя на дансинга, преди да осъзнае, че тя си е отишла.

Това беше пресметнат риск, защото след този номер Грег можеше да побеснее и повече да не я потърси, но тя разчиташе загадъчното й поведение по-скоро да го заинтригува, отколкото ядоса, защото така се появяваше и тръпката на преследването. И сега цветята доказваха колко е била права. Тя вече знаеше как ще отговори на поканата му за вечеря. „Ресторант «Роуина». Петък, девет и половина.“ С цветя, разбира се.

 

 

Телефонът иззвъня настоятелно, но Мейти, без да бърза пристъпи с достойнство, както подобаваше на положението му, и вдигна слушалката:

— Харпър Маншън. Добър ден.

Той много се гордееше с умението си да говори по телефона и смяташе, че няма ситуация, с която да не може да се справи. Но с тази жена, която от две седмици безуспешно се опитваше да се свърже с Грег Марсдън, уменията му нещо не помагаха. Джили бе убедена, че Грег е там, дори и когато него наистина го нямаше, и цялата дипломатичност на Мейти се подлагаше на тежко изпитание.

— Съжалявам, но в момента го няма. Да му предам ли нещо? Уверявам ви, мадам, че му предавам всички съобщения веднага, щом той се прибере. Боя се, че не зная защо не ви се е обадил. Ако желаете, пак ще му предам… Не, не. Съжалявам, но нямам представа кога ще се прибере. Той излиза и се връща по всяко време. Да му предам ли да ви се обади?

Горе-долу така протичаха разговорите между невъзмутимия Мейти и Джили, която си го изкарваше на него за това, че не може да се свърже с Грег. Накрая тя приключваше с думите, че Грег трябва непременно да й се обади, веднага щом се прибере. Докъде я докарахме, божичко, тюхкаше се Мейти. Какво падение за дома на мис Стефани… Известно време той стоя потънал в мрачните си мисли, а после се обърна и с тежка походка тръгна да си гледа задълженията.

 

 

— Вие наистина сте очарователна, казвал ли ви го е някой?

Грег и Тара бяха в един от най-скъпите и престижни ресторанти на Сидни. Триумфът на Тара бе толкова голям, че тя се чудеше как Грег още не го е усетил, особено сега — след последните му думи, когато сърцето й подскочи от възторг. За първи път ми го казва, помисли Тара и очите й за миг блеснаха, но бързо сведе поглед и измърмори:

— Благодаря.

— Сигурно не съм единственият, който го е открил — продължаваше той.

— Не са чак толкова много…

— Така ли?… Колко са, впрочем?

Тя се престори, че прави някакви сложни изчисления.

— Един… двама… о, да… и онзи…

— М-м-м… — Грег нервничеше нетърпеливо.

— … и още един, щях да забравя… — продължаваше Тара.

— Стига, стига! Престанете, че ревнувам.

— Ревнувате ли? — усмихна се Тара. — Та ние почти не се познаваме, мистър Марсдън.

Грег внимателно я огледа. Тъмносинята вечерна рокля великолепно подчертаваше очите и кожата й, а грациозната й фигура по някакъв необясним начин отразяваше жизнеността на личността й. Тази жена все повече го привличаше.

Тара спокойно отвърна на погледа му. Откакто срещна Мейти, не се безпокоеше, че някой може да я познае — особено пък Грег, който както винаги бе погълнат най-вече от собствената си личност. Всеки друг мъж веднага би познал жена си по хиляди най-различни дребни белези, които нищо не може да промени, но не и Грег Марсдън.

Пък и тя се бе подготвила много грижливо за предстоящата вечер, така че въздействието й върху Грег никак не я учудваше. Да не говорим, че добре знаеше с кого си има работа. Затова бе подбрала тоалет, който хем я правеше съблазнителна и предизвикателна, хем не биеше на очи, но опитното око веднага улавяше истинската му стойност. А Грег не си падаше по евтините дрехи. Роклята й беше от една от най-добрите дизайнерски къщи в Сидни, които предоставяха колекциите си на Джоана, така че момичетата й да ходят с тях по елегантните заведения на града и да ги рекламират. Беше от някаква блестяща тъкан, която променяше цвета си при всяко движение на Тара и обхващаше целия диапазон от светлосиньо до сапфиреносиньо. На масата между тях гореше свещ и на нейната светлина Тара приличаше на някаква светулка.

Тя усети, че Грег я наблюдава и извърна поглед встрани, като се преструваше на безразлична. Самият Грег чудесно знаеше, че трябва да успокои топката и да подхване някакъв неангажиращ разговор, но не можеше да откъсне очи от нея. На Тара й беше ясно, че той лека-полека захапва въдицата. А той продължаваше да я гледа като омагьосан. Роклята деликатно загатваше разкошните й гърди. Около шията си носеше тежка сребърна огърлица, чийто студен блясък контрастираше с топлината на кожата, която той така желаеше да целува. При всяко движение на главата й в полумрака проблясваха сребърните й обици и на него неистово му се искаше да ги изтръгне и да прави любов с нея още тук — на пода в ресторанта. Тя бавно кръстоса крака и изострените му от възбуда сетива доловиха изшумоляването на чорапогащника й и дори почти неосезаемото движение на подплатата на роклята. А за човек с прекалено развитата чувственост на Грег тези звуци бяха нещо като покана, чиято сладост ставаше още по-голяма от невъзможността му да й откликне. Искаше му се да я разсъблича цяла седмица, а после най-малко месец да я носи към леглото. Цялото му досегашно чукане сякаш бе подготовка за нея. Той вече си представяше карминените й устни върху тялото си и виждаше изгарящите й от копнеж сини очи. Трябваше да я има на всяка цена! Не биваше да я изпуска.

Затова се хвана за последните й думи, в които откриваше известна многозначителност:

— Казвате, че почти не се познаваме, а на мен ми се струва, че ви познавам открай време. Много особено чувство…

— Може да ни е било писано да се срещнем — тихо каза Тара, като внимаваше да не прозвучи иронично.

— Отговорете ми на един въпрос. — Грег взе ръката й от масата и нежно започна да я гали. — Имате ли си приятел или съпруг?

Тара не отговори веднага, защото трябваше внимателно да подбере думите си.

— Вече не. Навремето много обичах един човек. Смятах го за принца от приказките… — Тя замлъкна.

— И какво стана? — тихо попита Грег.

Гласът на Тара беше хладен и монотонен:

— Сънят се превърна в кошмар и аз се събудих. — Тя се взря в Грег и на свой ред запита: — А вие?

— Аз ли? — изненада се той. — Не е честно да ме разпитвате така.

— Моля ви. Аз нали ви казах за себе си?

— Добре тогава… Сигурно знаете, че бях женен и загубих жена си… Но нищо повече, уверявам ви.

Нищо повече. Тара едвам се сдържаше. Наистина, какво повече може да има за човек като тебе? Тя полагаше големи усилия, за да запази изражението си на съчувствие, но Грег бе така потънал в разиграваната от него сцена, че не забеляза нищо.

Той се усмихна и продължи:

— Все още търся голямата си любов, а когато я открия… Всъщност май я откривам… във вас…

Тара мълчаливо слушаше.

— Не зная как да го обясня — продължаваше Грег. — Любовта е най-голямата загадка в живота на човека. Не говоря за секса — това не е най-важното. Имам предвид близостта между двама души, взаимното уважение, приятелството… Много искам да бъдем приятели, Тара… В момента нищо друго не ме интересува.

За първи път в живота си Тара разбра какво удоволствие е да си играеш с чувствата на друг човек. Все едно ловиш риба и виждаш как плувката потъва…

— Само приятели ли? — измърмори тя.

— Всичко. — Грег доближи ръката й до устните си и леко я целуна.

Нещата се развиват както трябва, доволно си мислеше той. Хванеш ли ги веднъж на хорото, вече са твои. И тази ще е моя, макар че няма да е лесно. Има нещо у нея — за момент го прониза някакво неясно тревожно чувство, но с присъщата си арогантност Грег не му обърна никакво внимание. Досега не се беше провалял, та сега ли?

В това време тихата им безметежност внезапно бе прекъсната:

— Грег!

— Филип! — изненада се Грег.

— Не бях сигурен ти ли си в този сумрак.

Отначало Филип силно се изкушаваше да мине покрай масата им, без да се обажда, но в крайна сметка реши, че не е възпитано и е проява на малодушие. Грег го приветства с възторжена усмивка. Чудесна възможност да разсее евентуалните подозрения на Филип за някаква връзка между него и Джили. Нежно и същевременно с вид на собственик, което не остана незабелязано от Филип, той се обърна към Тара:

— Тара, запознайте се с Филип Стюарт, стар приятел на жена ми. Филип — мис Тара Уелс.

Значи това е последното завоевание, помисли си Филип. Нищо чудно, че Джили напоследък нервничи и слабее. Изоставили са я като миналогодишен модел. Сърцето му се сви от жал към нея и той хладно кимна на Тара.

А на нея й се струваше, че напоследък непрекъснато й се налага да запазва самообладание. Внезапната поява на Филип й подейства като шок, защото беше насочила цялото си внимание към Грег. Пък и все още не бе свикнала да среща познатите си от предишния живот. Силно я изненада и видимата промяна у Филип. Той се беше попрегърбил и изглеждаше притеснен и уморен, а бръчките по лицето му, които навремето го правеха привлекателен, сега го състаряваха. Бедният Филип! Още една жертва на алчността и похотта на Грег. Стана й мъчно за Филип, но не се издаде и му кимна любезно.

— Как е Джили, Фил? — бодро запита Грег.

— Предполагам, че е добре — отвърна той, като гледаше Грег право в очите. — Напоследък все пътувам и се виждаме рядко.

— Гледай ти! — по детски убедително възкликна Грег.

— Така е — спокойно отвърна Филип. — Е, трябва да тръгвам. Приятна вечер. Довиждане, мис Уелс.

Филип винаги знае как да се държи с достойнство, помисли Тара. Още повече сега. Тя го изгледа с обич, докато той излизаше от салона.

— Този Филип е много приятен човек — отбеляза Грег. — Семейство Стюарт бяха най-добрите приятели на жена ми.

Тара усети, че я обзема възбуда и побърза да запита:

— Разкажете ми за жена си, Грег. Каква беше тя?

Грег помисли малко и отвърна като подбираше внимателно думите си. В гласа му се долавяха тъжни нотки:

— Беше чудесен човек, честна и открита. Широка душа. Още ми липсва…

В очите му се събираха сълзи. Сълзи! Крокодилски сълзи, ядосано си помисли Тара. Беше толкова бясна, че като нищо би забила нож в черното му сърце, но все пак успя да се сдържи.

— Само че тя самата беше най-големият враг на себе си — продължаваше Грег. Не биваше да изкарва покойната си жена прекалено голяма светица. Това стряскаше другите мацки. — Непрекъснато се притесняваше какво мислят хората за нея. — Той млъкна и се замисли за нещо, което очевидно му хрумваше за първи път. — Знаете ли, може да е странно, но физически вие някак си ми напомняте за Стефани. Макар че от друга страна, сравнението е доста нелепо. Стефани беше нещо като грозното пате, докато вие сте лебедът, който тя винаги искаше да бъде.

Прекъсна го сервитьорът, дошъл да им допълни чашите. Грег го изчака да се отдалечи и с елегантен жест вдигна тост:

— За наше здраве, Тара. За вашата красота. За бъдещето и за онова, което ни чака.

— Наздраве — отвърна Тара.

За наше здраве, помисли си иронично тя, докато сервитьорът им поднасяше първото блюдо, усмихна се загадъчно и с решително движение обезглави лежащата пред нея пъстърва.

Белият ролс-ройс приглушено пееше по пътя към апартамента на Тара след прекараната в ресторанта вечер. Колата бе още едно изпитание за нея, защото тя всъщност беше сватбеният й подарък за Грег. Изобщо вечерта бе пълна с мъчителни спомени. След известно време спряха пред една голяма жилищна кооперация до жилището на Тара в Елизабет Бей. Грег чевръсто скочи, мина от другата страна и отвори вратата. За момент двамата останаха неподвижно изправени един срещу друг, а нощният бриз рошеше косите им. Във въздуха между тях се усещаше електричеството на неизказани въпроси и полуприкрити желания.

— Благодаря ти… за чудесната вечер — сведе поглед тя.

— Хей… — Той я хвана за брадичката и повдигна лицето й към своето. — Няма ли да ме поканиш за чаша кафе? — Очите му подканящо светеха.

Тара отстъпи назад.

— Не… не тази вечер. Утре трябва да ставам рано.

Настъпи неловко мълчание, но Грег елегантно преодоля поражението, усмихна се и кимна.

— Добре. Може би друг път тогава.

— Може би. Лека нощ, Грег.

Тя остана на тротоара докато задните светлини на ролс-ройса не изчезнаха в края на улицата. После рязко се обърна и пое към апартамента си, който се намираше на няколко преки от мястото, където бяха спрели с Грег. Още не й се искаше да му показва къде живее. Рано беше. Прибра се в къщи и изведнъж четирите стени й се сториха като убежище, където най-сетне можеше да свали маската от лицето си. За голямо разочарование на Макси господарката му добре си поплака и отново си припомни всички неизречени клетви и обещания, но в крайна сметка търпението на котарака бе възнаградено и след известно време Тара се поуспокои и му се усмихна.

 

 

Сътрудниците на Джейсън в студиото му ставаха страшно нервни, когато маестрото им раждаше нови идеи. В такива случаи темповете на работа бяха неистови — екстравагантностите се сменяха с бясна скорост и също толкова бясно се отхвърляха, докато не изплуваше новата идея точно такава, каквато я желаеше малкият тиранин. Днешните снимки бяха посветени на ултрасъвременна колекция, предназначена за гражданите на нощта — онези, които предпочитат да търсят насладата дълго след като всички нормални хора са си легнали. В момента нощната сцена бе в разгара си — Тара и един неин колега полагаха всички усилия да угодят на замисъла на Джейсън.

— Все едно си вампир — крещеше разчорленият Джейсън. — Красавицата-вампир, която неудържимо привлича този тип. Хайде сега, впий зъби в шията му. Давай, давай!

Легнала върху своя колега, Тара покорно захапа бронзовата шия под себе си.

— Не, не, не! Не така! — виеше Джейсън. — Впий зъби, ти казвам! Забий ги здравата и не се притеснявай за него. Нали му плащам. Искам да уловя именно болката… Точно така, това е! Хайде сега отново. Вдигни погледа и наклони брадичката. Още малко… По дяволите, какво ти става? Концентрирай се, за бога! Гледай в птичката и се концентрирай. Господи, нищо не излиза…

Тара наистина изведнъж загуби всякакъв интерес към приятно загорялата мъжка шия, която преди това бе гризала с известно удоволствие. Причината беше Джили, току-що влязла в студиото зад гърба на Джейсън, но така, че той не я виждаше.

— Извинявай, трябва пак да се напудря — импровизира набързо Тара и прекара ръка по челото си, сякаш се бе изпотила.

— Окей, пет минути за пудра — съгласи се Джейсън. — Къде е гримьорката? Веднага да дойде тук! Искам да пуснеш малко кръв от шията на този момък, точно като от целувка на вампир, нали разбираш? И му оправи носа, че целият е блеснал като на алкохолик. — Той подскачаше насам-натам из студиото и изстрелваше заповедите си със скоростта на картечница. — Плюс това искам да сменим геловете. Махаме розовия и добавяме синьо и зелено, за да подсилим зловещия ефект…

Сред цялата тази какофония Джили изглеждаше някак неуверена и изоставена и като че ли не знаеше към кого да се обърне. Тара я гледаше и си мислеше, че и тя като Филип доста се е променила. Котешката непоклатимост, която навремето бе най-характерната й черта, вече я нямаше, а на нейно място се забелязваше някаква отчаяна занемареност, напомняща за онзи малък нещастник, какъвто бе Макси, когато Тара за първи път го срещна при кофите за смет. Безупречният й външен вид вече също никакъв го нямаше — косата й бе набързо и небрежно вчесана, а гримът все едно беше слаган на тъмно. Предишната Джили се познаваше само по начина, по който отривисто отмяташе назад глава, за да прогони косата от очите си — подобно на състезателен кон, застанал на стартовата линия в очакване на сигнала. В крайна сметка обаче, мислеше си мрачно Тара, докато я наблюдаваше, за разлика от мен, при теб връзката с Грег Марсдън е запазила целостта ти. С решителна стъпка тя тръгна към Джили.

— Мен ли търсите?

— Вие ли сте Тара Уелс? Казвам се Джили Стюарт. Може ли да поговорим?

От блясъка в очите и от възбудения й говор Тара се досети, че Джили явно се бе подкрепила с нещо преди срещата. Но и тя изобщо не смяташе да я щади.

— Журналистка сте, така ли?

— Не, не — припряно изрече Джили. — Аз… Приятелка съм на Грег Марсдън.

— Разбирам.

— Близка приятелка.

Близка приятелка значи, помисли си Тара и не каза нищо. Ясно.

— Ъ-ъ-ъ… — Джили безпомощно мачкаше носната си кърпичка. — Онази вечер сте се запознали със съпруга ми. Филип Стюарт.

Тара се престори, че се опитва да си спомни.

— О, да. Точно така. Грег ни запозна в ресторанта.

Джили неловко мълчеше, а после смутено изрече:

— Ходите ли с Грег?

— Моля? — изненада се Тара от безочието й.

— Зная, че той се среща с вас — възбудено настояваше Джили.

— О, това ли? — Тара се опитваше да звучи студено и незаинтересовано. — Запознахме се на един мач по тенис и веднъж вечеряхме заедно. Нищо повече.

Изведнъж Джили избухна, изгубила всякакъв контрол над себе си:

— Лъжеш! — побледняла от ярост се нахвърли тя върху Тара. — Добре познавам Грег Марсдън. Не е той човекът, който няма да се опита да свали хубава жена, ако тя не го отреже още от самото начало. А досега никоя не го е правила. Значи си негова любовница.

Очертаваше се скандал, който дори и суматохата в студиото не можеше да прикрие. Към тях вече се извръщаха любопитни погледи и Тара побърза да вземе мерки.

— Вижте какво — меко каза тя. — Ако искате да поговорим спокойно, зад ъгъла има един бар. Ще бъде по-удобно. — Лицето на Джили беше скръбно като на напляскано дете. — Имам още няколко снимки и после ще ви намеря там, става ли?

Джили се вкопчи в предложението като удавник за сламка.

— Добре, ще те чакам там.

В това време гласът на Джейсън проряза врявата в студиото:

— Хайде на работа! Не ви плащам, за да гледам хубавите ви очи. Размърдайте си задниците и по-бързо! Не, скъпа. Няма да се обаждам на Джоана и пет пари не давам дали индиговият цвят й допада, или не! Хей, не виждаш ли, че тази светлина не става? Колко пъти ще ти казвам! Тара! Тара! Идваш ли?

Тара се усмихна и се обърна да тръгва.

— Значи ще се видим скоро — сбогува се тя.

Джили също си тръгна, но ако на излизане от студиото бе погледнала назад, щеше да види на лицето на Тара изражение много подобно на вампирското от снимките.

Този следобед творческият бяс на Джейсън дълго търси своята изява, така че Тара успя да се измъкне от студиото по-късно, отколкото смяташе. Проклинайки късмета си, тя забърза към бара, макар и да не вярваше, че Джили ще продължава да я чака. Но нямаше защо да се безпокои. Джили бе попаднала тъкмо където трябваше и очевидно се чувстваше като у дома си. Тара още отдалече разбра, че здравата се е насмукала.

— Извинявай, че закъснях — каза тя и се отпусна на масата до Джили. — Не очаквах толкова да се проточи. Радвам се, че ме изчака.

— Не се притеснявай. Какво ще пиеш? — Езикът на Джили леко се заплиташе и тя направи някакъв неясен жест с ръка, като същевременно хвърли обигран поглед към сервитьора.

— Бира. Студена бира.

— Бира и още един скоч — поръча Джили и огледа празните чаши на масата. По лицето й пробягна сянка на смущение. — Пия само когато се чувствам тъжна. Филип често пътува и тогава ми е доста тягостно в празната къща.

— Сигурно — съгласи се Тара и добави многозначително: — Но нали си имаш Грег?

— Имам ли го? — пиянски примигна Джили, но след това изведнъж го удари на самохвалство: — Така е. Права си. Той има нужда от мен. Но — отново примигна тя, — и аз се нуждая от него. Да-а, Грег Марсдън е като заразна болест — няма отърваване. Както от това тук — и тя отпи голяма глътка и направи гримаса, докато я преглъщаше.

Тара продължи атаката си:

— Той ми разказа за жена си. Разбрах, че ти си й била най-добрата приятелка.

— Още от деца. Бащите ни се познаваха. Въртяха заедно някакъв бизнес. — Джили се намръщи като при неприятен спомен.

Разбира се! Тара мигновено си спомни, че бащата на Джили се беше самоубил след една неуспешна сделка с нейния баща. Нима това я бе тормозило през всичките тези години? Затова ли бе наказала Стефани? О, Джили!

— Значи всъщност смъртта на жена му те е свързала с Грег? — внимателно продължаваше да разпитва тя.

Джили помисли малко и реши, че внушението й изнася.

— Да, така е — отвърна небрежно тя. — Само че не ми се говори за нея. Писнало ми е.

— Разбирам — хладно каза Тара.

Известно време мълчаха, а после Джили замислено се обади:

— Знаеш ли, Стефани пиеше предимно бира. Предпочиташе я пред виното и шампанското.

Явно нещо човъркаше замъгления й мозък и Тара побърза да я върне на предишната тема.

— Та какво за Грег?

— Чакай да видя. А, да. Исках да кажа, че Грег изобщо не обичаше Стефани.

На лицето на Тара се изписа искрено изумление.

— Никога, така ли? Изобщо?

— Да — продължи Джили, изцяло погълната от себе си. — Той самият ми го е казвал. Така че аз не вършех нищо непочтено, когато се влюбих в него. Човекът си беше без ангажименти, както се казва.

— Ами Стефани?

— Какво Стефани?

— Тя обичаше ли Грег?

Джили очевидно сметна въпроса за доста нелеп.

— Дали го е обичала… Да, предполагам. Макар че това…

— Е било без значение?

— Ами-и… — Все пак Джили не бе чак толкова пияна, че да не усеща колко ужасно звучаха всички тези неща. — След смъртта й вече наистина няма значение. Абсолютно. Не е ли така?

Няма да повярваш колко си права, помисли си Тара.

Внезапно Джили се вторачи в часовника й.

— Колко е часът?

— Седем без малко.

Джили простена.

— Господи, закъснявам. Трябва да тръгвам.

— Да тръгваш ли?

— Да. — Лицето на Джили бе светнало цялото от удоволствие, а жълтеникавите й котешки очи блестяха. — Грег ме чака. У нас. Ще го изпусна, ако не побързам.

Тара съобразяваше със скоростта на светлината.

— С кола ли си?

— Не, дойдох с такси. Напоследък се движа само с такси.

— Ще те откарам до вас — заяви Тара и предпазливо попита: — Къде живееш?

— Наистина ли? Живея на Хънтърс Хил. А Грег страшно се ядосва, когато закъснявам — и тя се изкиска като ученичка.

— С удоволствие ще те откарам — каза Тара и наистина си го мислеше.

 

 

Грег стоеше пред къщата на Джили и я чакаше, а гневът му растеше с всеки изминал миг. Глупавата кучка орева света, докато ме накара да дойда, а сега никаква я няма. Мразеше да тропа по вратата на празна къща и никой да не му отваря. Свикнал беше на точно обратното — да го посрещат като принц и да го приемат възторжено навсякъде. Вътрешно целият кипеше, но продължаваше да чака.

Докато пътуваха към Хънтърс Хил, Тара успя да спечели пиянското доверие на Джили и да научи достатъчно подробности за връзката й с Грег. Като пристигнаха пред къщата, те вече бяха приятелки — или поне Джили с размътеното си съзнание смяташе така. Тя с мъка слезе от колата, като полагаше отчаяни усилия да поизтрезнее, и засипа Тара с обилни благодарности и обещания за вечна дружба.

— Ще се виждаме пак, нали? Обаждай се по телефона, номерът ми е в указателя.

Непременно, помисли си Тара, и още как. Особено след като между дърветата бе забелязала белия ролс-ройс и стройната фигура на Грег, облегнал се на вратата на къщата.

— Побързай, Джили, че те чакат — бодро й каза тя. — Ще ти се обаждам, разбира се.

Тара отпусна съединителя и потегли, без да се обръща назад, а Джили вече тичаше към поредната среща с опустошителната мъка на любовта си.