Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (9)

Девета глава

— Добро утро. Тук е „Харпър Майнинг“.

— Бих искал да говоря с мистър Макмастър, моля.

— Един момент.

Мейти стискаше слушалката в сбръчканата си стара ръка и гледаше през прозореца на имението. Белият ролс-ройс тъкмо изчезваше надолу по алеята на Харпър Маншън. Той едва бе изчакал колата да тръгне и веднага сграбчи телефона. В ухото му прозвуча втори женски глас:

— Кабинетът на мистър Макмастър.

— Мога ли да говоря с мистър Макмастър?

Отсреща настъпи кратка пауза и после същият глас каза:

— В момента мистър Макмастър е зает. Аз съм секретарката му. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Трябва да говоря с него. Спешно е. Бихте ли му предали, че се обажда Мейти. От имението.

Отново настъпи пауза, а през това време Мейти се опитваше да се успокои. За негово голямо облекчение най-после в слушалката се чу гласът на Фил:

— Здравей, Мейти. Какво има?

— Трудно е да се каже, мистър Макмастър. Не зная откъде да почна. — Гласът на стареца трепереше от вълнение.

— Успокой се, Мейти, и почни отначало.

— Вие знаете, сър, че както аз, така и останалият персонал на имението, правим всичко възможно, за да се нагодим към… променените обстоятелства. Загубата на мис Стефани…

— Зная, Мейти. Зная.

— Полагаме всички грижи за съпруга на мис Стефани, мистър Марсдън. Всички!

— Вярвам ти, Мейти. — Бил бе озадачен.

— Но всичко си има граници, сър. Граници на приличието, които никой не бива да прекрачва. Затова ви се обаждам… — Мейти съзнаваше, че се изразява неясно и опита пак: — Снощи, след като персоналът си легна, на мистър Марсдън му дойдоха гости. Една жена.

Гледай го ти нахалника, помисли си ядосано Бил. Всъщност това и трябваше да се очаква.

— Не смятам, че можем да направим нещо. Технически погледнато, той е… — Бил се замисли за точната дума — … свободен човек.

— Не става въпрос за това, сър! — засегна се Мейти, че Бил го смята за досаден клюкар, който си пъха носа навсякъде. — По-важното е какво се е случило после. Още не знаем цялата история, защото дамата си беше тръгнала много рано сутринта, но една от прислужниците съобщила на старшата прислужница, че в билярдната зала е станало нещо нередно. Старшата прислужница проверила и след това ми докладва. Върху масата за билярд е била разляна бутилка вино. Имало е и чаши.

Бил го слушаше мълчаливо, защото знаеше, че главното предстои.

— И това не е всичко. Върху масата имаше и други белези, сър. Според мен…

— Какви белези?

— Петна, сър. Цялото сукно е оплескано.

— Не разбирам, Мейти.

— Мистър Макмастър, имам всички основания да смятам, че снощи върху масата е била извършена известна дейност — върху самата маса, сър — която нито един порядъчен човек не би вършил там!

Бил съвсем ясно си представи билярдната зала на имението, красиво инкрустираната маса и комплекта щеки, задоволяващи и най-придирчивия вкус. Навремето, когато заедно с Макс създаваха „Харпър Майнинг“, единствените заседания на управителния съвет се провеждаха между него и Макс точно около тази маса, докато правеха по някоя партия билярд. Така вземаха всички важни решения, обсъждаха фирмената политика и набелязваха бъдещите стратегии. А сега този мръсник…

Бил усети, че се разтреперва от ярост. Гласът на Мейти продължаваше да говори в ухото му, но вече звучеше някак кухо:

— Мистър Марсдън току-що излезе и затова използувам възможността да ви се обадя. Какво ще наредите да направя?

— За бога, Мейти…

За съжаление това, което Бил си мислеше в момента, беше неизпълнимо, понеже кастрацията по съдебен ред отдавна бе премахната като наказание.

— Чакай да помисля — продължи той след малко. — Първо трябва да видим дали масата не може да се оправи. Повикай специалисти да преценят и после ги изпрати при мен. А що се отнася до мистър Марсдън…

— Да, сър?

— Остави го на мен. Струва ми се, че е крайно време да му се подрежат крилцата. Искам да ти кажа, че вече имам нещо предвид. Ще го измислим някак, не се притеснявай.

 

 

Ужасно е да си помисли човек до каква степен отношението му към дадено място зависи от присъствието или отсъствието на някой от обитателите му. Дан Маршал се бе чувствал напълно щастлив на остров Орфей — както в клиниката си, така и сред естествената красота на околната природа. Само че сега изведнъж цветният му рай се бе превърнал в скучен черно-бял кинопреглед. Както и преди, слънцето обливаше острова с вълшебната си светлина, но блясъкът му вече бе изчезнал. Такава апатия го беше обзела, че дори сутрин не му се ставаше за работа. А вечер, вместо с удоволствие да се изтегне в леглото си, той все си намираше някаква работа и до късно през нощта не си лягаше.

Дан твърдо бе решил да забрави Тара, или поне да я изтласка в дъното на съзнанието си, и да приключи тази глава от живота си като един приятен спомен. Работеше повече от всякога и приемаше толкова много пациенти, че почти нямаше време да остава насаме с мрачните си мисли. Това бе времето на някои от най-успешните му пластични операции. Веднъж в клиниката постъпи едно момиче, чийто крак бе силно обезобразен от злополука с някаква селскостопанска машина, но той го оправи и я изписа с думите, че скоро ще може да ходи на дискотека. Подобни успехи обаче вече не го задоволяваха, защото нямаше с кого да ги сподели. Единствено вярната Лизи се опитваше да го ободри, като го гледаше как страда и се топи.

— Не се притеснявай. Току-що бях при нея в десето бунгало — шегуваше се тя. — Носех й закуската и я сварих, че си прави упражненията. Каза, че ще се възстанови за по-кратко време, отколкото си мислиш, и по този начин ще те лиши от част от печалбата. И ще го направи, ще видиш.

Дан се усмихваше на задявката, но погледът му си оставаше тъжен. Независимо, че работеше непрекъснато и вечно занимаваше ума си с проблемите на пациентите, той все не успяваше да прогони Тара от мислите си. Образът й го преследваше навсякъде и той я виждаше как се разхожда, плува или се усмихва и отчаяно и безуспешно се опитваше да я забрави. Откакто тя си замина, той нито веднъж не излезе да плува в морето, не намираше никаква радост в нищо и се оттегли като рак в черупката си.

Колко ли още щеше да продължава това, питаше се той. Колко ли време му трябва на човек, за да преживее загубата на някого? А толкова лесно се влюби в нея — първо го привлякоха спокойствието и търпението й, които спечелиха уважението му, а после добросърдечността и волята й за живот спечелиха сърцето му. Той с копнеж си мислеше за стройната й фигура и за грациозните движения на тялото й, на които я научиха постоянните упражнения на златистия остров. В мечтите си виждаше открития й поглед и нежните устни, които мимолетно бе целунал за сбогом и за които оттогава непрекъснато жадуваше. Никога нямаше да я забрави и да я разлюби — в това бе сигурен. Времето би могло само да смекчи болката му, но процесът щеше да е бавен и мъчителен.

Той въздъхна тежко и отново се зае с документацията на клиниката.

 

 

Високо в небето, слънцето обливаше земята със знойните си лъчи. Бронзовата фигура, излегнала се на шезлонга край прозрачносините води на басейна, се протегна лениво като котка и се обърна на другата страна. Грег Марсдън поддържаше тена си. Навремето, когато посещаваше корта всеки ден, това ставаше от само себе си, но сега трябваше да се грижи и за него. Той се пресегна към леденостудената си бира и отпи с наслада, а после отново се отпусна и примижа срещу слънцето.

Някъде по-надолу се чуваше шумът от косачките, с които градинарите поддържаха моравите на имението. Беше му приятно да си мисли, че докато той се излежаваше, други се трудеха за него. Харесваше му да бъде господарят на имението и още от самото начало това му доставяше повече удоволствие, отколкото бе доставяло на Стефани през целия й живот там. Чувстваше, че този факт някак си го издига и му придава важност. А и прислугата го слушаше.

Но трябваше и да внимава, разбира се. Особено онази вечер, упрекна се той. Глупаво беше да чука мацката върху билярдната маса, макар че не излезе никак зле. От спомена лицето му се изкриви в усмивка. Масата вече я поправяха. Беше видял майсторите и знаеше, че без излишен шум и притеснения тя пак щеше да възвърне предишния си вид, а в разходите за издръжка на имението в края на месеца щеше да има още една сума и толкова. Това й е хубавото на добрата прислуга — за нищо не те безпокои. Само че не биваше да повтаря подобни работи, макар и нещо да му подсказваше, че пак ще види французойката. Той внезапно се изсмя гласно. Едва сега си спомни, че дори и името й не знаеше. Но при мисълта за нея пенисът му се размърда с копнеж. Грег посегна към него, но се отказа. Има време, сега е по-добре да подремна, рече си той.

В това време телефонът иззвъня неочаквано силно и го сепна. Той без желание вдигна слушалката.

— Ало?

— Грег! От цяла вечност се опитвам да се свържа с теб…

— Джили! Как си?

— Ужасно ми липсваш.

— И ти на мен, скъпа. Но бях много зает…

— Трябва да те видя, Грег.

Внимание. Той се стегна и застана нащрек.

— Разбира се, скъпа.

— И престани да ми обясняваш колко внимателни трябва да бъдем! Писна ми вече да внимавам. Все едно, че съм умряла.

В гласа й се усещаше вече познатата на Грег истерична нотка, но нея изглежда не я интересуваше нищо.

— Искам да излизаме заедно и да ходим като хората — продължаваше Джили. — Защо да не мога да те виждам? Идваш само когато на теб ти се ще, а не когато аз имам нужда от теб. И ако искаш да знаеш, желая да те видя сега.

— И аз, скъпа. Знаеш го много добре.

Пияна е, помисли си той, и това я правеше безразсъдна. Трябваше да внимава.

— Щом ти не идваш, ще дойда аз!

— Сега ли?

— А защо не?

— Защото тъкмо отивам на една делова среща — импровизира той набързо. — Дошъл е някакъв бразилски собственик на мини и ще го водя в Хилтън.

— Виж какво, Грег — каза Джили заплашително. — Искам да те видя днес. Нищо друго не ме интересува.

Буреносните облаци се сгъстяваха.

— Разбира се, скъпа — Грег бързо обмисляше възможностите. Довечера Мейти щеше да излиза, а старшата прислужница си лягаше рано. — Ела довечера към…

— Ще дойда! — прекъсна го тя. — Ох, Грег. Обичам те. Довечера ще ти покажа колко.

— Да, скъпа. До довечера, тогава.

Той затвори телефона и се замисли. Джили правеше цялата ситуация още по-нестабилна и трябваше много да внимава. Но Грег бе сигурен, че ще се оправи. С нея можеше да върши каквото си поиска. Всичко. Той се ухили на себе си. Все пак усещаше, че си мисли с удоволствие за предстоящата нощ.

 

 

От кабинета си, намиращ се на красивата Ливърпул Лейн до пресечката с Краун стрийт в района Дарлингхърст, Джоана Рандъл вече двайсет години ръководеше най-добрата модна къща в Сидни. Самата тя беше бивш модел и все още поддържаше онзи вид и усет, които навремето я поставяха върху кориците на почти всички международни издания за мода. Рижата й коса напоследък дори изглеждаше още по-огнена, а тъмнокафявите, почти черни очи, не бяха загубили нито искрица от предишния си блясък. Винаги, когато добре очертаната й дългокрака фигура се мернеше в някое фотографско студио, всички погледи се устремяваха към нея, а фотографите се шегуваха, че старата Джоана може да засенчи който и да е от своите фотомодели.

Но да си пръв невинаги е лесно. В ролята си на шеф на къщата тя трябваше непрекъснато да измисля нови и нови комерсиални идеи, защото като първокласна моделиерка, на практика тя диктуваше модата на сезона и тенденциите за следващата година. Освен това й се налагаше да управлява и финансовата дейност на бизнеса си, а цялата тази борба с данъчни декларации, печалби и загуби, заплати за персонала, прогнози и други такива с годините й се удаваше все по-мъчно. Пък и светът на модата не беше нещо постоянно и пазарите трудно се поддаваха на прогнози. Някой вечно ти ходи по петите, а животът си тече, мислеше си притеснено тя.

Макар че нямаше за какво да се притеснява толкова, защото и Джоана Рандъл, и модната й къща, бяха в разцвета на силите си. Само че с характерното за предприемчивите хора високо равнище на самокритика, тя приемаше този факт не без известни резерви, защото смяташе, че е стигнала до върха, само за да се претърколи надолу и непрекъснато си повтаряше, че нейната работа е за младите. Така че внимателно проверяваше всичките си нови идеи — да не би случайно да се окажат банални или изтъркани. Оглеждаше ги със същия орлов поглед, с който всяка сутрин търсеше по лицето си познатите белези на остаряването — малките издайнически бръчици около очите, линиите от носа към устата и поувяхването на кожата, което най-добре си личеше като се намръщеше. Тя преработваше и променяше концепциите си за модата със същата бързина, с която си нанасяше специалните кремове и лосиони, но не знаеше колко време ще може да кара така. Дълбоко в себе си смяташе, че е навлязла в средната възраст, откакто започна да се дразни от младите и наперени новаци в бизнеса, както тя ги наричаше, дето се правеха, че разбират от всичко.

Един такъв младок от някаква рекламна агенция сега седеше в кабинета й и оспорваше фотомоделите, които Джоана бе подбрала за предстоящата рекламна кампания.

— Клиентът ни е хвърлил доста пари в тази кампания, мис Рандъл. От своя страна, и ние сме се ангажирали с нея.

— Няма ли най-после да кажете за какво става дума? — Джоана никак не обичаше да я третират като малко дете. Особено когато отсреща й седеше нафукан костюмиран младок с очила с рогови рамки и глуповат израз на лицето.

— Ами за тези момичета — и той презрително разрови цветните снимки на бюрото между тях, всяка от които показваше някой от трите различни фотомодела в разнообразни пози — блондинка, брюнетка и червенокоса.

— Това са най-добрите ми момичета. Върхът на каймака.

— Да, обаче…

— Какво „обаче“?

— Съвсем неподходящи са за кампанията, както ние в агенцията сме я замислили.

— Съвсем неподходящи ли? Шегувате ли се? — Джоана насмалко не се разсмя на глас. Какви ги плещеше тоя?

Младокът обаче не се смути и опита отново:

— Мис Рандъл, става дума за съвсем нов пазар, и то не само тук, но и в САЩ и Англия. Насочваме се към новата жена от края на осемдесетте години, към деловата жена. Много от клиентите ни изведнъж разбраха, че светът се напълни с делови жени и бизнесдами, и че тези дами са пълни с пари. Нали ви казвам, това е съвсем нов пазар.

Джоана си помисли, че тази „нова делова жена“ не е чак толкова нова, и дори се чувства доста възрастна… Но както и да е…

— Не виждам какъв е проблемът? — каза тя.

Младокът въздъхна театрално, взе една от снимките и мълком я подаде на Джоана. Тя усети как гневът й се разпалва и се доближава до огнения цвят на косата й.

— Какво да й гледам на тази снимка?

— Ето, вижте — показа й той. — Това е лице на момиче. На много красиво момиче, за което съм сигурен, че е великолепен фотомодел. — Стига си увъртал, копелдако, помисли ядосано Джоана. — Но е твърде млада, едва ли има повече от двайсет и една години. Докато кампанията ни се стреми да обхване жените между двайсет и пет и четирийсет и пет годишна възраст. Тоест, моделът трябва да изглежда по-зрял. И да не забравяме, че това са жени на ръководни длъжности — директори, президенти на фирми и така нататък. В случая не ни трябва някой, който само да демонстрира новите облекла. Моделът задължително трябва да излъчва интелигентност и делови способности…

— Като например да управлява „Дженеръл Мотърс“, така ли?

— Нещо такова. — Той изобщо не схвана иронията на Джоана и продължи да развива идеята си. — Така че тук не става въпрос само за модел, който би изглеждал по-възрастен, а по-скоро говорим за съвсем различен тип модел. Ето това искаме от вас — да ни предложите този нов тип.

Джоана трепна. Нов тип ли? Още утре сутринта ще ти докарам не един, а два нови типа. За да прикрие изненадата си, тя взе снимките на момичетата и се престори, че ги разглежда. Твърде млади били, а? Та нали съвсем неотдавна Брук Шийлдс си проби път именно с бебешкото си лице, защото всички останали фотомодели бяха смятани за прекалено стари? А нима същата тази агенция не изтласка Джоана от една изгодна сделка, точно защото напълно безскрупулно прибягна до услугите на тринайсетгодишни момичета? И сега изведнъж преоткривали зрялата жена, колко интересно. Май тя самата трябваше отново да започне да позира. Настроението й така се развали, че й се щеше да изкрещи.

— Значи, ще поддържаме връзка, нали така? — Младокът се увери, че е изложил ясно изискванията си и реши, че сега е моментът да си тръгне. — Разбира се, ще се обърнем и към други модни къщи, защото ми се струва, че задачата ви няма да е лека. Но ни се обадете непременно. Поддържайте връзка.

— Ще ви се обадя — глухо отвърна Джоана.

В това време интеркомът на бюрото й избръмча и секретарката й каза:

— Джейсън е тук и иска да ви види.

— Довиждане — рече младокът и се измъкна.

— Задръж Джейсън за минута-две, после го пусни да влезе — нареди Джоана на секретарката си.

Просто имаше нужда да остане за малко сама, да си поеме дъх. Макар че мисълта за току-що приключилата среща не я оставяше на мира. Не можеше да си позволи да изпусне тази сделка. Тук не ставаше дума само за парите, независимо от факта, че господ й бе свидетел колко струваше издръжката на модната къща в този скъп район на Сидни. Въпросът касаеше репутацията й на водещ моделиер и собственик на най-добрата къща за фотомодели в града. Щом си се хванала на хорото, ще го играеш докрай, каза си тя. Джоана Рандъл е тази, която ще намери новия тип модел. А ако не го намери, ще го създаде. Но трябва да го има на всяка цена, и то скоро. Това е. Джоана въздъхна и се пресегна към интеркома, за да каже да пуснат Джейсън при нея. Сега й трябваше точно някой като него — да й вдъхне кураж и увереност.

 

 

Тази бе свободната вечер на Мейти и той се подготвяше за излизане. Още откакто бе започнал работа в имението, където имаше и квартира, той винаги гледаше да прекарва свободните си вечери някъде навън. Според него по този начин си даваше добра почивка, която му позволяваше да се разнообразява и да показва, че освен служебния, има и личен живот. Той се придържаше стриктно към това правило и излизаше, независимо от метеорологичните условия. Понякога ходеше на театър, а друг път — на симфоничен концерт, защото смяташе, че сиднейската опера е осмото чудо на света. От време на време се развличаше и с някой филм, или пък вечеряше в ресторант и тогава наблюдаваше с професионален интерес работата на сервитьорите и на салонния управител. Нерядко се впускаше и в търсене на онези приключения, които бяха направили Сидни известен като една от столиците на световното движение на хомосексуалистите, и това бе още едно от основанията му да си има и друг, съвсем личен живот.

Сега той се погледна за последен път в огледалото, излезе от стаята си и тръгна по алеята към портала на имението. Преди двайсет минути бе поръчал такси, а него още го нямаше и затова реши, че сигурно е спряло чак долу при портала, макар че той би трябвало да е отворен. За негова изненада порталът беше затворен и Мейти ядосано натисна копчето на електрическия механизъм, който го отваряше.

Отвън на тротоара стоеше някаква жена, което доста го учуди, защото в този скъп квартал отдавна вече никой не ходеше пеша, освен ако не разхождаше я руска хрътка, я друго екзотично животно. Тук бе често явление хората да притежават порше турбо като втора кола в семейството. А тази жена нито беше с кола, нито разхождаше куче. От друга страна, не беше и посетител на имението, защото просто си стоеше, без да звъни на вратата.

Мейти я огледа внимателно. Стори му се приятна жена, но май не я познаваше, макар че сякаш я бе виждал някъде. Трудно бе да се каже, защото тя се извърна още щом го забеляза, постави си тъмни очила и по всичко личеше, че си тръгва. Може пък само да е разглеждала забележителностите на квартала. А и точно в момента Мейти си имаше свои грижи. Той се насочи към нея и тя като че ли замръзна.

— Извинете!

— Да? — Гласът й бе нисък и дрезгав.

— Поръчал съм такси и се чудя, да не би да е дошло и да си е заминало. Случайно да сте забелязали нещо?

Въпросът му сякаш я успокои и тя поклати отрицателно глава:

— Не, не е идвало, а аз стоя от десетина минути на това място.

— Казаха, че ще дойде за двайсет минути, а го няма. Едно време вземах автобуса, но сега кой знае защо поръчах такси…

Той млъкна и отново изгледа с любопитство непознатата жена. Тя някак си все избягваше погледа му. Може би не се чувстваше добре. В това време по хълма се зададе таксито и Мейти тръгна към него, но му хрумна нещо и спря:

— Хей, мис?

Тя продължаваше да стои на същото място, където я беше видял като излизаше.

— Да ви откарам ли донякъде?

Жената поклати глава и му се усмихна:

— Не, благодаря.

Мейти се поколеба и добави:

— Добре ли сте?

Най-сетне жената вдигна глава, погледна го в очите и отново се усмихна:

— Да, благодаря. Нищо ми няма, уверявам ви.

 

 

Тара стоя така, докато таксито на Мейти изчезна от погледа й. Старецът не я бе познал! Тя изобщо не очакваше, че ще го срещне, тъй като той излизаше много рядко, и отначало доста се стресна, но притесненията й бяха напразни. За него тя бе съвършено непознат човек. А щом Мейти не я позна, никой друг нямаше да я познае.

Тя се облегна на оградата на имението и се замисли. Още не знаеше какво я накара да дойде по тези места — тази сутрин просто се събуди и нещо й каза да посети предишния си дом. Е, видя го вече. Дори случайността й помогна да изпита новата си външност пред един от малцината, които я познаваха наистина добре, и опитът излезе сполучлив. У нея не бе останала никаква следа от Стефани Харпър. Тя вече беше Тара. И тази Тара не изглеждаше никак зле, щом бе привлякла погледа дори и на стария хомосексуалист Мейти. При мисълта за него, тя се усмихна с обич. Добрият стар Мейти. И добрата стара Тара!

Мръкваше се и захладня. Денят беше горещ, но много често нощите се оказваха доста студени. Тара потръпна. Крайно време беше да си тръгва. Но й се щеше още малко да се наслади на приказно красивото нощно небе на южното полукълбо. Тъкмо си тръгваше, когато я осветиха фаровете на приближаваща се кола. Тара инстинктивно се прикри зад огромните листа, които се спускаха от оградата, и след като се увери, че няма как да я забележат, внимателно надзърна. Колата спря пред вратите на имението, затворени грижливо от Мейти след излизането му. От мястото си Тара чудесно виждаше шофьора. Джили! Тя слезе от колата и натисна бутона на домофона.

— Да? — Тара се сепна, защото гласът, който прозвуча от уредбата, бе на Грег.

— Аз съм, скъпи. Джили. Отваряй.

Джили говореше някак припряно и задъхано. Тара чу бръмченето на електрическата брава, Джили бутна вратата, върна се в колата си и подкара по алеята на имението, а вратите след нея се затвориха автоматично.

Джили? Как така…? Защо…? Тара нищо не разбираше. Объркана и вцепенена, тя продължаваше да стои в сянката, а в главата й цареше хаос. Джили? Пред очите й като на забавени кадри започнаха да се нижат спомени — Джили на сватбата й, позира за снимка заедно с Грег, който я е прегърнал, а тя казва: „Мармала-а-а-д“; Джили играе тенис с Грег, след играта той я целува, а после тя не откъсва очи от него цяла вечер. Картините нахлуваха в съзнанието й с все по-голяма яснота и болката от тях бе почти физическа — същата вечер Филип си бе тръгнал сам, защото на Джили не й се тръгваше. В това нямаше нищо подозрително, но когато по-късно Грег я откара до дома й, той се забави много, много дълго…

А след това, в Рая, единствено Джили плуваше и играеше тенис с Грег или излизаше на лов с него, докато тя — законната му съпруга — крееше и се топеше от мъка сама. Именно Джили пожела да отиде на лов за крокодили… Тук Тара изведнъж си спомни онова, което досега бе таила някъде в дълбините на подсъзнанието си — как Джили седеше като парализирана в лодката, с вцепенено от ужас лице, но с особен блясък на възбуда в очите, породен от вида на смъртта…

Тара изви глава към небето и с всичка сила изкрещя. Това бе някакъв покъртителен животински вой, чрез който тя даде воля на мъката, натрупана в душата й, а после побягна като обезумяла. Тичаше, препъваше се и залиташе без определена посока, стигаше й само да е по-далеч от това място. Не след дълго обаче трябваше да спре, защото шокът от разкритието й дойде твърде много. Цялото й тяло трепереше, тя се опря на стената и повърна. После, почти на края на силите си, хукна отново и тича, докато отмалелите й крака не я изоставиха съвсем и не се строполи на земята.

При падането се удари лошо и си нарани крака, но болката някак си я отрезви и тя дойде на себе си. С треперещи пръсти бръкна в чантичката си, извади хартиена кърпичка и замаяно започна да почиства дрехите си и кръвта от коляното. Нямаше никаква представа колко време прекара така, седнала на тротоара. По едно време несигурно се изправи на крака и със залитане пое към хотела. Прибра се пеша, защото й се струваше, че няма да има сили да понесе любопитните погледи, ако вземе автобус или трамвай.

Цяла нощ не можа да мигне, а раненото й съзнание полагаше отчаяни усилия да поеме този нов удар. Когато разбра, че обожаваният от нея съпруг всъщност я мрази до такава степен, че желае смъртта й, тя си мислеше, че вече нищо не може да я нарани повече, но сега се сблъскваше с още едно предателство, с още едно убийство. „А как те обичах, Джили, как те обичах!“ — повтаряше си като в унес тя. Защо ли си ме мразила толкова? Джили бе единствената й приятелка и заемаше съществено място в сърцето й, беше важна част от живота й. А сега изведнъж тази част трябваше да се изтръгне окончателно и безвъзвратно. Болката направо я разкъсваше. Доскоро смяташе, че страданията й са стигнали дъното и че след лечението на остров Орфей вече се подобрява, но сега осъзна, че към мъката й се добавя ново измерение и трябва, за кой ли път, да започва живота си отначало. Чувстваше се обидена, унижена и изтощена, и се съмняваше, че ще има сили за това. Нещо повече — не знаеше дали изобщо продължава да й се живее.

 

 

Къде ли да го търси този нов тип жена? Седнала зад бюрото в елегантната си модна къща на Ливърпул Лейн, Джоана Рандъл хем беснееше, хем ставаше все по-отчаяна. Не остана жена в Сидни между двайсет и шейсет години, която да не съм проверила, мрачно размишляваше тя. В резултат от дългогодишната си работа като фотомодел, стилист и моделиер, тя имаше широка мрежа от връзки, сред които бе разгласила, че търси нов талант. Почти мигновено къщата й бе залята от всякакви предложения — по телефона, чрез писма и лични посещения. Звъняха дори и на домашния й телефон. Всичко това я бе изнервило до такава степен, че тя строго нареди да не допускат никого при нея, освен ако няма уговорена отпреди среща. И след целия този хаос, не бе открила нищо подходящо.

Нищичко, повтори си отчаяно тя. Някои от кандидатките бяха доста перспективни, но не и за конкретната работа. Младокът от рекламната агенция беше съвсем ясен в изискванията си. Само че къде да я търси тази нова жена? Непременно трябваше да измисли нещо, защото в никакъв случай не биваше да изпуска сделката. Тя въздъхна тежко и отново се зае със снимките върху бюрото си. Ето тази с дългата коса, например — ами ако приберем косата и я вдигнем малко нагоре…

Размишленията й бяха прекъснати от Джейсън Пибълс, който внезапно нахълта в кабинета й. Поначало той изчакваше в преддверието, единствено, ако при Джоана имаше представители на рекламни агенции, защото те бяха хората, които носеха парите, а според него, който плаща, той поръчва и музиката. А иначе, в качеството си на най-добрия фотограф в Сидни, той си позволяваше да нахлува по всяко време в убежището на Джоана. „Тя няма тайни от мен — вечно уверяваше той ужасената секретарка. — Ние двамата с нея сме ей така.“ И отриваше показалците на двете си ръце един о друг, а после бързо хлътваше в кабинета.

Джоана винаги се радваше да го види. Свързваше ги дългогодишна обща работа, при която тя често зависеше от професионалните му умения и безпогрешното му око, което откриваше фотогенични качества дори и в привидно скучни лица, а това, в съчетание с високите му изисквания, неминуемо даваше желания резултат. Освен това го обичаше и като човек. Падаше си по несломимия му дух, язвителното чувство за хумор и стремежа му към екзотичните забавления. Всички тези неща чудесно се отразяваха от външния му вид. Той бе дребен и дяволит, с щръкнала и леко рехава русолява коса и мънички ярки очички, които нито за миг не се задържаха на едно място, но не изпускаха и нито една подробност.

— Добро утро, мамче! — поздрави я той както обикновено и й лепна една целувка.

Джоана също спази традицията и изсумтя:

— Ама Джейсън, някой наистина ще си помисли, че съм ти майка!

— Повечето вече го мислят — отвърна той, докато се отпускаше върху розово-кафявото й канапе.

— Как вървят работите при тебе?

— Очаквам една голяма поръчка за стенни календари — безгрижно отвърна Джейсън. — Доста работа ще падне. Като гледам, и аз, и ти, здравата ще се поизпотим.

Настроението на Джоана изведнъж се оправи:

— Това да се чува!

— Така е. Ще ни трябват много момичета. Става въпрос за хотелската верига „Гренадиър“. Опитват се да накарат хората по-често да отсядат в хотели. Така че им трябват купища весели снимки на бодри мацки, които се развличат по хотелите им из цялата страна.

— Звучи добре — каза Джоана и вече правеше схема в главата си кои фотомодели може да използва.

— И е добре. Но има две подробности.

— Какви?

— Първо, работата е много претенциозна, защото онези искат да си повдигнат имиджа, което значи, че момичетата трябва да бъдат не просто шик, а най-доброто. Разбираш ли, мамче? Трябва да ги извадиш от най-горното чекмедже.

— За идиот ли ме вземаш, Джейсън? — отвърна сприхаво Джоана. — Седнал си да продаваш краставици на краставичар!

— Второ — продължаваше невъзмутимо Джейсън, — използват се четирите годишни времена. Чат ли си? Сезоните — пролет, лято, есен, зима. Така че за есенните и зимните снимки ще ми трябват някои по-зрели лица, а не обичайните ти млади мацета.

— И ти ли, Джейсън! — простена Джоана и й идеше да извие.

— Какво става, мамче? — изненадано я изгледа той.

Преди обаче Джоана да успее да отговори, по интеркома прозвуча гласът на секретарката й:

— Мис Рандъл, един модел желае да ви види.

Джоана изсъска толкова бясно, че отговорът положително се чу и в преддверието:

— Дори и да е самата Бо Дерек, кажи й да изчезва!

 

 

Час по-късно Джейсън реши, че е направил всичко възможно, за да повдигне духа на Джоана Рандъл. Заяждаше се с нея, пускаше шеги, съветваше я да погледне на сегашния си проблем в перспектива и й напомняше колко много подобни кризи е преживявала в миналото и винаги се е справяла.

Само че и той не успя да предложи някакво решение на проблема. Трудна работа. Като продължаваше да се чуди какво може да се направи, той се сбогува и излезе в преддверието. Там го сепна някакъв рязък и властен глас:

— Вижте какво, моля. Държа да се срещна с Джоана Рандъл.

Секретарката очевидно беше на края на търпението си. С уморен жест намести очилата, прокара пръсти през косата си и механично изрече явно многократно повтаряната фраза:

— Нали ви казах, че тя е много заета в момента. А вие нямате уговорена среща.

— Правилно.

— Мис Рандъл приема само с предварително насрочена среща.

Джейсън вдигна очи към стоящата пред бюрото на секретарката жена, огледа я с професионален поглед и пристъпи към действие.

— Виж какво, скъпа — безцеремонно рече той на секретарката. — Срещите са за дребните риби. Но не и за тази дама — и се обърна към жената, като се ухили: — Казвам се Джейсън Пибълс, а това е специалната ми усмивка. Харесва ли ви? Всъщност по тези места думата ми много се чува. Ще вечеряте ли с мен довечера?

И без да чака отговор, той сграбчи стъписаната жена за ръката, повлече я към кабинета, отвори вратата със замах и извика:

— Джоана! Какво ще кажеш за това? — и избута жената вътре, след което затвори вратата.

— Страхотна е! — каза той на изумената секретарка. — Челюстта не е съвсем обла, но с подходящо осветление се оправя. Устата й е голяма, но пък иначе е великолепна. А очите й са като на Бамби. Господи, вече съм влюбен в нея! — Джейсън тръгна да излиза, но изведнъж спря и нареди: — Хей, да не забравиш да й вземеш името!