Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (7)

Седма глава

— Операцията ти наближава. Готова ли си?

Тара беше на седмичния си масаж при Лизи. Лежеше под силните ръце на възрастната жена и усещаше как възлите по тялото й се стопяват и напрежението я отпуска. С течение на времето високата и мълчалива Тара бе станала любимка на Лизи, тъй като, независимо от тежко обезобразеното си лице, никой не я беше чул да се оплаква.

— Не съвсем — отвърна искрено Тара.

— Защо така, нямаш вяра в Дан ли? — засмя се Лизи.

— Напротив, струва ми се, че е отличен специалист.

— Дори нещо повече. Върши същински чудеса. Когато попаднах на него, бях алкохолик и почти не излизах от изправителните заведения. А той ми предложи работа. Чудесен човек. Веднъж го попитах защо не се е оженил — говореше Лизи и масажираше рамото на Тара. — Той отвърна, че имал няколко кандидатки, пък и нищо чудно — толкова е мил и любезен — но всички са се отказвали, защото не им харесвал начинът му на живот. Това място наистина прилича на луксозен курорт, само че измежду летовниците няма един, дето да е без сериозни проблеми и те отнемат цялото му време. А и Дан не може да стои без работа. Така че, ако някога се задоми, жена му ще трябва да си нагажда живота по неговия.

Като всяка добра съпруга, помисли си Тара. Точно както сторих аз, и тя се размърда неспокойно под яките ръце на Лизи.

— Боли ли те? — сепна се Лизи и я отпусна.

— И да боли, няма да кажа — изсумтя Тара. — Всичко е наред, продължавай.

 

 

Ако да си подготвен за операция означава да приемеш всичко, каквото и да става, то Тара наистина не беше готова за нея. Но не беше и съвсем неподготвена. Дан бе разработил специална рехабилитационна програма за пострадалите й крак и ръка и тя внимателно я следваше, а освен това старателно спазваше и обичайната диета на острова, състояща се от риба и пресни плодове и зеленчуци. Дори бе започнала да преодолява и страха си от басейна. Тази фобия също озадачаваше Дан, който напоследък все повече и повече мислеше за странната пациентка. За нея той разбра случайно. Веднъж Лизи успя да убеди Тара да напусне бунгалото, където прекарваше почти цялото си време, и да отиде до басейна, за да види как едно момче преплува първата си дължина. То се казваше Бен и бе загубило баща си при автомобилна катастрофа, след която трябвало да му ампутират едната ръка и единия крак под коляното. Така че успешният му опит да преплува басейна бе приветстван от всички пациенти. На Дан му направи впечатление, че след като Бен гордо излезе от басейна, той мина покрай Тара и без да иска я опръска с вода, а тя инстинктивно отскочи назад с изписан върху лицето й ужас.

— Добре ли сте? — запита я Дан.

Но Тара мигновено се овладя и спокойно отвърна:

— Да. Но водата ме прави малко… нервна.

— Ще трябва да направим нещо по този въпрос — усмихна й се той. — Плуването е съществена част от рехабилитационната процедура. Ще ви помогнем.

И наистина й помогнаха. Отначало тя само потапяше краката си откъм плитката част на басейна, но сега вече влизаше цялата във водата, без да я обзема паника. Дан й обеща, че след операциите ще я научи да плува.

Междувременно Тара се занимаваше и с други неща. Чрез специализираните каталози на клиниката тя си поръча перуки и различни козметични средства, а с помощта на козметичката, която посещаваше клиниката веднъж седмично, реши как иска да изглежда лицето й и уведоми Дан. Основната й идея бе да прилича колкото е възможно по-малко на Стефани Харпър. Макар че Стефани я преследваше навсякъде. В една от перуките тя до такава степен приличаше на нея, че се принуди веднага да я изхвърли. Но после се замисли и я прибра обратно. За да не забравям, рече си тя.

Преди да настъпи нощта, предшестваща първата серия операции, Тара се измъкна от бунгалото си и предприе самотна разходка до другия край на острова, за да обмисли още веднъж всичко. Стигна до другия бряг, седна на една скала и се загледа в Коралово море. Слънцето тъкмо се скриваше и хвърляше приказни отблясъци върху сапфирената вода. Зад нея по околните скали пасяха диви кози, несмущавани нито от присъствието й, нито от лекия бриз, който разклащаше тревата. Някаква малка яркожълта птичка храбро изпърха върху пясъка до краката й и отлетя. Всичко внушаваше мир и спокойствие.

— Може ли да седна при теб? — Беше гласът на Дан. — Лизи ми каза, че ще те намеря тук.

Той седна и я погледна с обичайните си внимателни и сериозни очи. В тях сега се четеше и някаква тревога. Лекият вятър рошеше косата му.

— Утре е денят и за двама ни — започна той. — Просто исках да ти го кажа още веднъж. Винаги съм бил прям с пациентите си, а с теб това дори ми се вижда още по-важно. Трябва да ти е ясно, че почнем ли веднъж, връщане назад няма. Няма и никакви гаранции, че операциите ще са сполучливи. Каквото и да казва Лизи, не съм чудотворец.

Той свърши и замълча.

— Зная, Дан. Не се притеснявай.

Известно време никой не казваше нищо, после той внимателно взе ръката й и я задържа в своята. Тара усети успокояващата сила, излъчвана от мускулестата му ръка, и притесненията й намаляха.

— Не се тревожи, Дан. Готова съм.

 

 

На следващия ден в операционната хората от екипа на Дан, които бяха свикнали да работят с тежки случаи, забелязаха, че той е необичайно напрегнат. Напрежението му се състоеше в това да повтаря едни и същи инструкции и да тормози по-младия си помощник с непрекъснати въпроси.

— Обръсната ли е главата й? Добре. Дай сега да видим нараняването на устата. Ако е само скъсан мускул, можем да го оправим. Но ако е засегнат и нервът, какво става тогава, докторе?

— Край, сър. Нищо не може да се направи — незабавно отвърна помощникът му, радостен, че се е отървал с толкова лесен въпрос.

— Същото важи и за говорния апарат — продължаваше Дан. — Ако гласните струни са пряко засегнати…

— Край, сър. Пак не може да се направи нищо.

— Стига си повтарял „край, сър“! — ядосано му каза Дан.

— Добре, сър.

— Хайде да почваме, че ми омръзна да се разправям с тебе. Тъкмо ще видим дали става въпрос за най-лошото.

Но песимизмът на Дан се оказа съвсем неоснователен. За голямо свое облекчение той установи, че по-голямата част от деформациите на Тара всъщност се дължат на белезите от дълбоките рани. С всяко движение на скалпела оптимизмът му растеше, а това се предаваше и на помощниците му, които се суетяха около него в зелените си хирургически екипи. Особено много време му отне увреденият клепач и дръпнатите надолу устни. Операцията приключи едва в късния следобед, и когато най-сетне смъкна гумените ръкавици, забеляза, че ръцете му треперят от умора.

Подобно нещо не му се бе случвало през цялата му кариера на хирург. Няколко часа по-късно, изкъпан и освежен, Дан отново се върна в мислите си на операцията. Тази жена бе нещо повече за него от обикновена пациентка. А не знаеше нищичко за нея! Той скочи и грабна телефона.

— Здравейте, обажда се доктор Маршал от клиниката на остров Орфей. Може ли да говоря със сержант Джонсън?

В паузата, докато чакаше да го свържат, той чуваше как биенето на сърцето му пронизва вечерната тишина.

— Здравей, Сам. Дан Маршал се обажда. Искам да те помоля да идентифицираш по описание едно изчезнало лице. Не, не ми е приятел. Пациентка в клиниката е. Страда от временна загуба на паметта. Ръст около метър и седемдесет, към седемдесет килограма, кестенява коса и сини очи…

По-късно, при последната си визитация за деня, той отново огледа омотаната в бинтове фигура и пак зададе същия въпрос. Коя си ти? Коя си ти? Всъщност ти самата знаеш ли коя си, Тара?

 

 

Грег Марсдън не страдаше от подобни съмнения, докато караше по магистралата към Хънтърс Хил. Сигурен беше, че действа хитро и внимателно. След толкова време спокойно можеше да отиде, за да види как е здравословното състояние на най-добрата приятелка на жена му, без това да събуди подозрения. Жалко, че Филип бе отново в Ню Йорк — щеше да му липсва. Грег цинично се ухили. Покрайнините на Сидни го потискаха и той увеличи скоростта на ролс-ройса, докато не прекоси моста Глейдсвил над река Парамата, откъдето пътят и околността ставаха много приятни. След моста свърна вдясно и се озова пред къщата.

— Грег! Божичко, ти ли си?

Джили изскочи от къщата и се втурна към него, още щом чу шума на колата по алеята.

— Здравей, скъпа. Чакай поне да изключа двигателя.

— Ох, Грег! Толкова ми липсваше. Направо щях да полудея сама…

Грег я погледна и видя, че от нея наистина се излъчваше нещо маниакално. Котешкото й лице бе поруменяло от възбуда, а зениците на жълтеникавите й очи бяха разширени. Цялата й трескавост силно възбуждаше Грег. Той се огледа наоколо. Масивната старинна къща бе заобиколена от всички страни от дървета и от никъде не се виждаше нищо. Ръката му сама се пресегна и някак небрежно помилва гърдите й, а после той изведнъж я сграбчи за кръста и заби палци в меката плът над ханша й, като силно я притисна към себе си. Тя усети твърдостта на пениса му и почти се разплака от нетърпение.

— Добре дошла, скъпа — рече й Грег. — Хайде да влизаме вътре.

 

 

Първата серия операции на Тара Уелс приключи повече от успешно. Дан си позволи известна доза професионална гордост, макар че тези първи операции по-скоро бяха нещо като проучване на терена. Истинската работа по създаването на новото лице тепърва предстоеше. От опит той знаеше, че това е най-лошият период за пациента — всичко го боли от операциите, но видим резултат все още няма никакъв. От вълшебния климат на острова раните заздравяваха много бързо, но горещината без съмнение измъчваше превързаните глави и тела на пациентите. Макар професията му да го бе сблъсквала с много хора, които понасяха болките, без да трепнат, Дан бе силно впечатлен от стоицизма на Тара.

— Как си? Боли ли? — запита я веднъж той, докато я преглеждаше.

Тя още не можеше да говори и затова направи само някакъв уклончив жест с ръка.

— Зная, зная, не отричай. Болката сигурно е жестока. — Тя не помръдваше. — Трябва да измислим нещо, защото е важно да спиш добре. Ще кажа на Лизи да ти донесе болкоуспокояващи хапчета.

Обгърната от белотата на превръзките си, Тара чуваше само загрижеността в гласа му. Май наистина се интересува от мен, помисли си тя, и сърцето й леко трепна. За нея тази мисъл имаше много по-голямо значение от всичките хапчета на света. Не след дълго Лизи наистина й донесе нещо за болките, но тя не го вземаше.

Настъпи вторият етап на операциите. Денонощията на Тара се превърнаха в редуваща се поредица от силна болка и мъглата на забравата. Понякога й се присънваше колибата на Дейв и тя се мяташе и плачеше насън. В такива моменти се будеше и откриваше, че Дан е седнал до леглото й и е поставил ръка на пулса й. Присъствието му винаги й действаше успокояващо. Дан имаше навик да наобикаля през нощта всичките си следоперативни пациенти и го правеше с малко фенерче, за да не смущава съня им. В един момент той установи, че някак си винаги оставя Тара последна, за да не бърза и да стои при нея колкото може повече. В тези случаи тя разбираше, че болката й всъщност е цената на промяната. Иначе никога не би изпълзяла от пашкула на Стефани Харпър. „Ставам това, което искам да бъда“, повтаряше си непрекъснато тя. И всеки път в сърцето й нахлуваше някаква гордост от решимостта й. Каквато искам да бъда. Ново лице за нова жена с нов живот. Дръж се. Трябва да издържиш.

 

 

Когато наближи времето за сваляне на превръзките, Дан бе почти толкова нервен, колкото и самата Тара. Не че го притесняваше резултатът от операциите. Те бяха успешни. Тревожеше го каква ще е реакцията на Тара. Той изведнъж установи, че отчаяно се моли тя да е доволна от новия си вид. От самото начало на операциите досега, тя не се беше виждала, защото бе непрекъснато в бинтове. Вечерта преди свалянето на превръзките, той я изведе на разходка по плажа. Пред тях се разгръщаше индиговото море, а започващият прилив мокреше босите им крака. Дан дълго време не казваше нищо.

— Утре ще сваляме бинтовете, Тара — обади се най-сетне той. — Очаква те голям шок. Наистина.

Тара задържа дъха си, а той продължи по-нататък.

— Ще се погледнеш в огледалото и ще си познаеш само очите, които ще те гледат от чуждо лице.

Чуждо лице… тази фраза цяла нощ не й даваше мира.

Призори на другия ден тя отново крачеше по плажа, а малко по-късно към нея се присъедини и Дан.

— Как спа? — запита той.

— Не много добре.

— И аз. — Тонът му бе рязък и изнервен. — Хайде тогава да не удължаваме излишно напрежението.

Те се върнаха в бунгалото и Тара се отпусна в бамбуковото кресло. Седеше напрегнато и се държеше и с двете ръце за облегалките му. Дан придърпа една малка масичка, извади ножиците и се залови за работа. Първо внимателно сряза външните бинтове, а после започна да отстранява слоевете памук и марля. Тара седеше със затворени очи, но в един момент усети дъха му върху лицето си и разбра, че превръзките са махнати. Гласът на Дан се чуваше някак отдалече.

— Не зная как си изглеждала преди злополуката. Нито какъв ти е бил гласът. Постарал съм се да направя най-доброто, съобразно твоята идея за новия ти външен вид. — Той млъкна и Тара го чу да се отпуска на стола и да въздъхва. — Вече можеш да се видиш.

Тя отвори очи. Пред нея Дан държеше изправено огледало. Гледката отначало я потресе и тя не повярва на очите си. От огледалото я гледаше едно чудно красиво лице. Нямаше и следа от изкривената надолу уста и увредения клепач. Не се виждаха и никакви белези. И най-важното — от предишната Стефани нямаше и помен. Тя добре си спомняше вечното леко тъжно и загрижено изражение, но сега и то бе изчезнало. Не бе останал нито един белег на напрежение и умора. От огледалото я гледаше една много по-млада и по-самоуверена жена.

Тя бавно вдигна ръце и ги прекара по нежната кожа на лицето си. От малките бръчици под очите, които предателски издаваха възрастта й, не бе останало нищо. Изчезнали бяха и това я правеше поне с десет години по-млада.

— Какво ще кажеш?… — Гласът на Дан звучеше несигурно. — Ако ти харесва това, което виждаш, просто кимни.

Тара го погледна с блеснали очи и яростно закима. Дан се засмя от облекчение и чак подскочи от радост. Със сърце, обзето от възторг, тя го дари с първата си усмивка, а после избухна в щастлив плач и се хвърли в прегръдките му. И двамата бяха твърде развълнувани, за да могат да говорят.

От този момент започна истинското възстановяване на Тара. С все по-нарастваща през следващите седмици увереност тя спортуваше, танцуваше и дори плуваше. От едната страна на бунгалото й беше басейнът, а от другата — морето, и тя лека-полека се научи първо да се отпуска във водата, а после и да й се наслаждава напълно. Не след дълго установи, че физическата свобода, която й даваше плуването, можеше да се сравнява единствено с усещането й при ездата. Дори откриваше нещо чувствено в начина, по който топлите вълни обгръщаха и милваха тялото й. От плуването и танците, които бяха част от рехабилитационната процедура, движенията й ставаха все по-грациозни и уверени, а от здравословната диета тя свали всички излишни килограми и в крайна сметка загуби всякаква прилика с предишната тромава и несръчна Стефани.

Освен това Тара продължаваше да поддържа и тайния си албум с изрезките от вестниците и списанията. Нейната „злополука“ все още занимаваше журналистите и заглавия от типа на: „Смъртта на богатата наследница — загадката си остава“, никак не бяха редки. Оставаше си и решимостта й да търси отмъщение. Дори с възстановяването на силите й, целта сякаш придоби твърдостта на диамант. Сега обаче, тя използваше вестниците и списанията, които пощенското корабче й носеше всеки ден, и за това да проучва последните тенденции в женската мода. Новата жена има нужда от нови дрехи, каза веднъж тя на Лизи с щастлива усмивка. Така че прекарваше доста време, надвесена над снимки от модни ревюта, и отбелязваше какво трябва да си купи като му дойде времето. Едва сега разбра, че за пръв път в живота си е свободна да се занимава само със себе си и има нужната увереност за това. Най-после щеше да навакса за всичките пропуснати досега години.

 

 

Заседанието на управителния съвет на „Харпър Майнинг“ не вървеше добре. Годишните печалби не бяха спаднали кой знае колко. Усещаше се липсата на интуицията на Стефани и усета й за пазарите, но все пак загубите от отсъствието й, след разпределянето им сред многочислените филиали и поделения на огромния конгломерат, създаден от Макс Харпър, не отслабваха могъществото на компанията и тя ги поемаше без особени затруднения.

Неприятностите идваха от другаде.

Седнал начело на огромната заседателна маса, Бил Макмастър изгледа източника на неприятностите, потисна гнева си и реши да опита отново.

— Добре, Грег. Може наистина да не сме разгледали внимателно идеята ти. Предлагам да я чуем пак.

Грег изсумтя и презрителният му поглед обходи масата. Дърти глупаци! Нещастници! Беше побеснял. Още когато Стефани го направи един от директорите на „Харпър Майнинг“, той реши да се хване здравата за работа, а не да използва поста като удобна синекура. Животът му предлагаше да стане нещо повече от застаряваща звезда на тениса и Грег не мислеше да пропуска този златен шанс. Беше се опитал да се запознае с огромната сфера на дейност на „Харпър Майнинг“ и макар че не разбираше нищо от финанси, това не го притесняваше ни най-малко. За тази работа си имаше счетоводители. А той щеше да бъде човек на идеите. И наистина ги засипваше с идеи. Всяка от тях се приемаше вежливо и внимателно от колегите му директори и след кратко обсъждане, също толкова внимателно и вежливо бе отхвърляна. Сега току-що се бе случило същото и с последното му хрумване.

— Вече ви казах всичко, което трябва да се каже! — сопна се Грег. — Парите ни очакват, само някой трябва да ги вземе. А вие си седите на задниците и не правите нищо!

— А не си ли си задавал въпроса, защо конкурентите ни също се ослушват и не предприемат нищо? — запита някакъв язвителен глас откъм долния край на масата, който добре изразяваше общото настроение срещу Грег.

— За техническата осъществимост ли намекваш?

— Няма нищо общо с никаква техническа осъществимост, дървена главо такава! — намеси се друг глас, на когото явно Грег също започваше да досажда. — Бил, обясни му, ако обичаш!

— Виж какво, Грег — започна меко Бил, макар че вътрешно кипеше. — Разбира се, че разгледахме внимателно предложението ти. Проблемите обаче не са технически, нито имат нещо общо с транспорт, разходи, работна сила и така нататък. В онази държава, която ти имаш предвид, цари политически хаос. Обстановката там е толкова нестабилна, че може да експлодира всеки момент. И ако случайно комунистите докопат властта, все едно че сме им изградили цялото минно дело безплатно. Искаш от нас да рискуваме капитали, оборудване, че и живота на хората си, за нещо съвършено несигурно…

— Стига толкова! — кресна Грег и скочи, извън себе си от ярост. — Нищо не разбирате, защото до един сте изкуфели и не струвате и канче камилска пикоч! — и без повече да ги погледне, той напусна залата.

— Заличи последното изречение от протокола, Мери — невъзмутимо се обърна Бил към стенографката. — Да минем по-нататък, господа.

 

 

На някои не им стига и цял живот да опознаят всички прелести на Големия бариерен риф и Коралово море. А на Тара й се струваше, че е напъхала целия си живот в няколкото седмици, прекарани там, докато се възстановяваше след операциите и събираше сили за предстоящата й среща с външния свят. За пръв път от пристигането си на острова, тя истински се наслаждаваше на зашеметяващите природни красоти, на високите палми и на ослепително белите плажове. И на безкрайното животворно слънце. Тя приемаше всеки нов ден като божи дар и го прекарваше, без да трябва да се съобразява с нищо друго, освен със себе си.

Не мина много време и Тара разбра, че голяма част от новооткритата радост от живота се дължи на Дан Маршал. Някак неусетно тя вече с нетърпение очакваше ежедневната му обиколка на бунгалата, ослушваше се за стъпките му и търсеше ласкавата му усмивка. Откритието не я притесни особено, защото приятелството й с Дан беше същото като него — непринудено, топло и ненатрапчиво. Той се оказа идеалният компаньон, а след работа се превръщаше и в идеалния гид из тропическия рай на остров Орфей.

Унесени в разговори, двамата редовно обикаляха острова — първо го прекосяваха по диагонал, а после се връщаха по друг път и обикновено спираха за малко сред живописните ясени и акации, разпръснати между скалите в централната част. Въздухът ухаеше на цветя и навсякъде наоколо шумоляха животинки и жужаха насекоми — сякаш цялата природа бе решила да доставя удоволствие само на тях двамата.

Заедно, те се чувстваха като Адам и Ева преди грехопадението. Сред този девствен покой Тара преоткри загубената си невинност и си върна вярата в хората. Това беше някакъв абсолютно непокварен и чист свят. Открит и спонтанен в отношенията си и с дълбоко чувство за отговорност, с нея Дан сякаш временно забравяше професионалните си задължения към поверените му чужди съдби и напълно се отпускаше и наслаждаваше на компанията й. Правеше го по много деликатен начин и никога не й натрапваше нищо. Тара някак си усещаше, че той е от онези редки личности, успели да унищожат змията в себе си, и не се боеше, че би я наранил. Доверяваше му се напълно и в присъствието му се чувстваше спокойна до такава степен, че съвсем се прехласваше по околните райски красоти и възторгът й нямаше граници.

Едно друго любимо тяхно занимание беше подводното плуване, на което Дан старателно я учеше, откакто тя преодоля страха си от водата. Досегът с напоеното от слънчеви лъчи тропическо море й харесваше все повече и повече. За Тара плуването с Дан не бе само физическо удоволствие, а цяло пътешествие в света на чувствената наслада. Под повърхността на водата пред възхитения й поглед се разкриваха чудните обитатели на тази странна и непозната вселена. Пробягваха цветове и сенки и кипеше бурен живот — Дан едва смогваше да й покаже някое причудливо създание и него вече го нямаше, но пък се появяваше нещо друго, също толкова интересно. В този безмълвен свят всеки бе зает с нещо и никой не обръщаше внимание на двете човешки фигури, увиснали в прозрачната вода над тях. Един такъв ден обикновено биваше последван от импровизирана вечеря на плажа, с рибата, уловена от Дан.

— Хайде да вечеряме заедно довечера — предлагаше той весело, току-що изскочил от водата с набодена на харпуна му риба.

— С удоволствие — отвръщаше Тара и никога не му отказваше.

Докато той се занимаваше с огъня и печеше рибата, Тара събираше плодове от близките дървета, охлаждаше бирата и подреждаше приборите за храна. Дан обичаше да готви на открито и го правеше с голямо умение и вкус. След една подобна великолепна вечеря, Тара го запита:

— Интересно, дали всички хирурзи са добри готвачи?

— Едва ли. Великите готвачи като мен се раждат, а не се създават — засмя се Дан.

— Някой ден и аз трябва да се науча да готвя.

— Мислех, че всички жени готвят. Как така не си се научила още?

Тара се стегна. Как да обясни на Дан в какъв разкош е живяла, и че никога не й се бе налагало да се занимава с битови проблеми, защото винаги някой друг се справяше вместо нея? Дан усети смущението й и бързо смени темата.

— Добре тогава — усмихна се той. — Ако решиш да опиташ и ти трябва морско свинче за опитите, повикай ме. Предполагам, че първото ти ястие ще е бекон с яйца.

Това беше първият по-личен разговор, в който Дан й показваше, че чувствата му към нея са по-дълбоки от обикновеното приятелство. В Тара бушуваха смесени чувства на яд, объркване и радост. Никога досега не й се бе случвало да флиртува или да флиртуват с нея. Смутена, тя мълчаливо се ядосваше на себе си.

— Не знаех, че и четирийсетгодишните дами се изчервяват — каза Дан, който очевидно се забавляваше от смущението й. — Или това е от огъня?

Тара не издържа и се разсмя.

Дан се порови между риболовните си принадлежности, извади някаква раковина и й я подаде — великолепен образец от блестящ седеф.

— Подарък — свенливо каза той. — Подарък за довиждане.

За миг настъпи болезнена тишина, тъй като това й напомни за предстоящата раздяла, но след малко тя каза:

— Винаги ще ме подсеща за Орфей. И за теб, Дан.

— Ти си толкова красива — промълви тихо той.

— Но заслугата за това е твоя — отвърна бързо тя. — Ти го направи.

— Глупости — отвърна Дан. — Лицето отразява характера, така че ти си си същата дама, която срещнах преди няколко месеца. Не го забравяй.

— Благодаря ти, Дан. Няма да го забравя. Прав си, че скоро ще си ходя.

— Така ми се ще да ми вярваш достатъчно и да ми кажеш от какво бягаш.

— Ох, Дан.

— Добре, добре. Поне ми кажи, че има къде да отидеш и че разполагаш с достатъчно пари. В Сидни ли отиваш?

Личеше му, че е нервен. Нервна беше и тя.

— Ще се оправя, не се безпокой. Не съм малка. Нямам нужда от настойник.

Дан долови предупреждението в гласа й и заговори за друго.

— Ще ми липсваш — тежко каза той. — Сигурно се досещаш, че си станала нещо повече от пациент за мен.

Тара въздъхна и усети как болка жегна сърцето й.

— Дан, трябва да свърша някои неща, и то сама. Съжалявам, но не мога да говоря за тях. Дори и с теб. Моля те, не ме питай нищо повече.

Повече никой не заговори по този въпрос. Дан спазваше обещанието си, макар и душата му да се измъчваше от това, че не знаеше почти нищо за жената, в която се влюбваше все повече и повече. Със смиреността на истински влюбен, за когото щастието на любимата е много по-важно от собственото му състояние, той се стараеше да направи последните й дни на острова възможно най-приятни и да я подготви за външния свят с напълно възстановено тяло и душевно равновесие.

В същото време Тара полагаше умишлени усилия да го забрави. Свенливото му обяснение в любов някак си разколебаваше първоначалната й решимост за отмъщение и тя все по-често се замисляше за простите радости, които животът на острова й предлагаше. Залови се отново за албума с изрезките, защото не й се искаше да се отказва от решението си. Резултатът не закъсня. Жестокият образ на Грег потисна сърдечните й пориви към Дан. Скоро тя бе не само готова да напусне Орфей, но и гореше от желание да се заеме с плановете си, които щяха да й дадат жадуваното отмъщение.

Дан забеляза тази промяна и се натъжи. Дойде моментът, в който те застанаха на кея до корабчето, което щеше да откара Тара до Таунсвил и до външния свят. Преди това тя със сълзи на очи се бе сбогувала с Лизи, макар и да полагаше усилия да се усмихва.

— Не ти ли казах, че оттук всички си тръгват с усмивка? — дрезгаво промълви Лизи, в чиито очи също напираха сълзи.

Сега обаче тя бе само с Дан и очите и на двамата бяха сухи.

— Значи така, Тара — каза той. — Това е всичко. Страх ли те е?

— Малко.

— Можеш да останеш тук. Не е нужно да си тръгваш. — Това беше единствената му молба и тя остана без отговор. Дан изчака малко и продължи: — Обещай ми нещо…

Тара мълчаливо вдигна поглед към лицето му.

— Ако някога имаш нужда от нещо… от каквото и да е… нали ще ми се обадиш?

— Не се притеснявай, всичко ще бъде наред.

И няма да ти се обадя, помисли си тя. Ще докажа, че мога и сама да се оправям. Сама, Дан — нима не разбираш? Цял живот съм разчитала на други, но сега най-сетне пораснах.

На Дан, обаче, тя каза с привидно безгрижен тон:

— Довиждане, тогава.

— Успех, Тара.

Той нежно повдигна лицето й за първата им и последна целувка. Устните й бяха хладни. Без да каже нищо повече, Тара се обърна и тръгна към корабчето. Дори не му махна за сбогом. Но очите й не се откъснаха от високата самотна фигура на кея още дълго време, след като тя изчезна в далечината.