Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (67)

Четиридесет и втора глава

Кацнал високо на скалата, Рая потреперваше в прегръдката на зимата. Отминалото очарование на есента отдавна бе отстъпило място на усойния и мрачен австралийски юни. Градината се простираше гола и замряла, а всичките й цветя и ухания бяха само избледнял спомен. Въздухът тежеше, наситен с влага, която полепваше по малкото останали листа и се просмукваше от голата земя. Гъсти мъгли пълзяха откъм морето, разстилаха се навсякъде край къщата, обвиваха в плътно бяло покривало Рая и го скриваха от погледа. Само тъжният плач на чайка безпокоеше мълчаливата самота ниско долу.

А вътре в къщата всичко светеше, усещаше се живот и топлина. В трапезарията отекваше добродушен смях, с който се посреща всеки добре познат и на място казан виц.

— „Нима ще умра, скъпи докторе?“ — рече ми той — смееше се Дан. — „Защо, това е последното нещо, което ще ти причиня!“ — Стефани наблюдаваше с обич как съпругът й се забавлява със собствената си шега. После огледа гостите. На масата седяха Бил и Рина, Каси и Денис, Сара и Том и бавно и с наслада довършваха отлично приготвените блюда. Семейно тържество, помисли тя с дълбоко задоволство. Моето семейство.

— Разкажи още един виц, Дан — помоли Рина.

— Не, не, не го поощрявай — намеси се несдържано Денис. — Той е най-добрият доктор сред комиците!

— Чу ли го, Стеф? — Дан се направи на засегнат. — Твоят син обижда отново по-възрастните и по-остроумните.

— Не се безпокой за него — обади се Каси, като хвана майчински Денис за ръка, — ще го вкарам в правия път.

Стефани се засмя щастливо.

— Убедена съм, че ще се справиш, Каси. А и той със сигурност има нужда от това!

— Те всички имат нужда от това — рече сухо Рина. — Погледни Бил. Едва излязъл от болницата, и си мисли вече, че е Кинг Конг. Как да го спра да не се качва на върха на „Харпър Майнинг“ и да не се удря в гърдите пред всички минувачи?

— Не се притеснявай, мамо. — Том се наведе през масата към нея. — Между нас казано, и Стефани, и аз внимаваме да не прекалява.

— Да не прекалявам ли? — изръмжа Бил. — Опасността ще бъде по-голяма, ако стане тъкмо обратното. Едва не умрях от скука в тази проклета болница. Най-щастливият ден в живота ми беше, когато ме изписаха.

— За мен също беше щастлив ден, Бил — усмихна се мило Стефани. — Също и за „Харпър Майнинг“.

— Не съм изгубил форма, нали? — попита възрастният мъж с видимо задоволство.

— Бил, ти си по-добър от всякога. Сделките от последните седмици надминаха всички очаквания.

— Мамо, спазвай уговорката — засмя се Сара. — Забранено е да се говори за бизнес. Кажи й, Дан!

— Да й кажа ли? — вдигна рамене Дан. — Никой не може да заповяда на Стефани Харпър какво да прави. Във всеки случай… — погледна я с усмивка той — свикнах с това. Научих се да се примирявам. Същото ще трябва да направиш и ти, ако все още държиш да се омъжиш за този бизнес вундеркинд! — И посочи към Том, който веднага се съгласи да приеме думите му за комплимент, въпреки че май изглеждаше точно обратното.

Стефани изпитваше дълбоко чувство на благодарност. Бил се върна при нея напълно здрав и енергичен; компанията процъфтяваше; Денис и Сара образуваха щастливи двойки с Каси и Том — двама души, които тя с удоволствие прие в семейството; и над всичко Дан, нейната опора и подкрепа, нейният любовник, съпруг и приятел.

Дан… С вътрешна въздишка на облекчение тя го благослови за мъдростта му, за силата и най-вече за неговата любов. Когато бе отишла да види Джейк, нямаше опасения, че чувството между тях ще се прояви по този начин. После душата й се бунтуваше, че е измамила съпруга си — не беше ли по-добре просто да не казва нищо, да спести огорчението на Дан, нали беше сигурна, че никога повече това нямаше да се повтори! Но дълбоко в себе си знаеше, че все пак ще му каже истината. Не можеше да има каквато и да е сянка между тях.

Една нощ, когато бяха в леглото, Стефани напипа ръката му.

— Дан — започна тя внимателно, — има нещо, което трябва да ти призная.

Настъпи пауза.

— Сигурна ли си, скъпа?

— Сигурна ли? Какво искаш да кажеш?

— Не е необходимо да признаваш каквото и да било. — Той също стисна пръстите й. — Не съм сляп, Стеф. Мога да видя, че си изгонила злия дух, че си пропъдила един от своите демони. Мисля, че мога да го преодолея.

— Не си ли?…

— Не съм ли сърдит? Или ревнив? Орфей изгори цялата тази дребнавост, помниш ли?

— О, скъпи…

— А помниш ли още нещо. Когато удари часът на битката за превземане на компанията, обещах, че ще те подкрепям във всяка твоя постъпка и че ще ме намериш тук, след като всичко свърши. И аз не наруших обещанието си.

Стефани пое дълбоко дъх, тя беше зашеметена от любов и щастие.

— Тогава само още едно нещо — обещавам ти, че всичко е свършило.

— Вярвам ти. — Гласът му беше нежен и топъл, такъв се запази и като я взе в прегръдките си. — Добре дошла вкъщи, скъпа.

И това беше краят. Стефани си припомни кратката сцена на сбогуването. Джейк остана верен на обещанието, което тя изтръгна от него на раздяла, че никога повече няма да я търси — никакви писма, подаръци или обаждания по телефона, които биха разтревожили отново брака й. Тя обичаше Дан и нищо не можеше да промени и подкопае любовта й. Не беше дала на Джейк нищо, което принадлежеше на Дан. И тя нямаше повече тайни от мъжа си — нищо, което да ги раздели. Джейк щеше да остане за нея само като един спомен, който предизвиква усмивката на една жена в особени мигове с горчиво-сладкия намек за победа и загуба. Стефани никога нямаше да го забрави. Освен това нямаше да съжалява, когато споменът избледнееше, когато образът на бледоликия мъж с къдрава черна коса и сини очи започнеше да се замъглява в съзнанието й. Джейк беше… един епизод — истински и богат — за който не съжаляваше, но все пак мимолетен.

Животът продължаваше. В него винаги щеше да има мрачни сенки. Тя потръпна, като си спомни краткотрайната разрушителна намеса на Джили, силата на яростта, омразата и отмъщението, които тя беше донесла. В неспокойна нощ сънят й понякога се нарушаваше от кошмарни призраци. Стефани отново можеше да види очите на Джили, жълти, подобни на котешки, неизмеримата й егоцентрична мания. Къде беше Джили сега? Полицията не беше успяла да я открие.

— Няма да я намерят, няма — беше казала на Дан и той мрачно се беше съгласил. Джили винаги щеше да присъства някъде в съзнанието й, винаги щеше да се промъква в него, за да нарушава спокойствието й.

Въпреки това тази мисъл не я тормозеше. Два пъти беше изпитала отмъстителността на Джили и беше оцеляла; щеше да оцелее отново, ако й се наложеше. Изпитанията от последните месеци, изглежда, й бяха вдъхнали сила. Чувстваше се жизнена и свободна. Можеше да се справи с всяка трудност, която й поднесеше животът. И това май е единствената тайна, помисли си тя.

Дан я наблюдаваше през масата, любовта бликаше от сърцето му. Постигнахме го заедно, рече си той удовлетворен. Ние двамата… Погледна към Стефани: дълбоко замислено, прекрасното й лице излъчваше спокойствие, очите й грееха… Какъв щастливец съм аз, възкликна в себе си. Толкова съм щастлив, че тя ми принадлежи. И дано винаги бъде така!

Буйният смях на Денис и Сара го върна към задълженията му на домакин. Двамата щяха да имат достатъчно време за размишления и взаимност.

— Стефани! — Веселият тон на Дан наруши замечтаността й. — Ще направиш ли нещо, за да укротиш своите малолетни престъпници? Аз не мога!

— Може би вече е време да минем към съществената част на тази среща — усмихна се тя. Думите й възбудиха интереса и вълнението на присъстващите. — Кой ще започне пръв?

Сара нетърпеливо се обади:

— Том и аз искаме лятна сватба.

— И ние също! — извикаха едновременно Каси и Денис.

— Как мислите — попита Стефани внимателно, — да направим ли двойна сватба?

Двете двойки се спогледаха. Сара се обърна към Денис:

— Веселбата ще се удвои!

— Да, страхотно е — ентусиазира се той.

Том и Каси кимнаха в знак на съгласие.

— Добре тогава — поде Стефани отново. — Пред очите ми е красив безоблачен ден, богата трапеза и напитки, а шампанското ще се лее като…

— Като шампанско — развесели се Дан.

— Свещеникът пристига — продължи шегата Денис — да ни бракосъчетае…

— В градината! — закачливо подхвърли Сара и намигна на Том.

— В градината, къде другаде? — отвърна Стефани. — Градината на Рая.