Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (65)

Четиридесета глава

Над големите промишлени сгради небето беше навъсено и мрачно. Жълто-сиви облаци забулваха хоризонта и въздухът тежеше влажен и студен. Докато чакаше в колата си пред главния вход, Стефани се опитваше да се пребори с тъжното чувство за надвисналия провал. Дан отгатна нейните мисли и взе ръката й.

— Горе главата, Стеф — окуражи я той.

Стефани едва-едва се усмихна.

— Добре съм. Само че това е като хазартна игра…

— Не се безпокой, те ще гласуват за теб.

— Така ли мислиш?

— Дай им шанс! — Дан й се ухили. — Шашни ги!

— Да. Добре — рече тя решително. — Сега е най-подходящият момент!

Дан наблюдаваше с любов елегантната фигура, която влезе през централния вход и изчезна от погледа му. Какъв късмет, че бе решил да провери и да разбере как вървят нещата. След като Денис запраши към Блу Маунтин, а Сара бе изцяло заета с Том, Стефани можеше да остане без морална подкрепа точно през този следобед, когато трябваше да се реши всичко. Типично в неин стил щеше да опита да се оправи сама. Той се пресегна и включи радиото на колата. Гласът на говорителя разцепи въздуха:

— Днес една от новините е за отчаяния опит на предишната председателка на „Харпър Майнинг“ да си възвърне контрола над компанията. Безпрецедентното действие на Стефани Харпър, дъщеря на основателя Макс Харпър, предвижда обръщение към служителите на компанията. Тя ще ги призове да продадат акциите си лично на нея. Ако госпожа Харпър успее да получи пълна подкрепа, почти сигурно е, че ще си възвърне изцяло контрола над „Харпър Майнинг“…

 

 

— Почти сигурно е, че можем да задържим нещата, тъй ли да го разбирам? — настояваше Джейк напрегнато. — Но не е достатъчно сигурно.

— Това е най-доброто, което можем да направим — призна брокерът.

— Нали тази сутрин ти ми разправяше…

— То беше тази сутрин. После Стефани промени цялата игра.

Джейк поклати тъжно глава.

— Не го предвидихме.

— Тя е много интелигентна жена. Трябва да й го признаеш.

— Да й го призная — саркастично повтори той, — именно това не искам да правя. Боже господи! Не мога да повярвам! — Без да може да си намери място, Джейк се въртеше из офиса, крачеше напред-назад зад седналия брокер, който приличаше на човек, когото всеки момент щяха да захапят за врата. — Добре — рече той накрая. — Само още нещо. Кога ще знам?

— Всеки миг. Ще се обадят от моята кантора.

Настъпи тежко мълчание. Но въпреки тишината всички присъстващи доловиха приглушения звук на транзистор, включен зад вратата на кабинета. В приемната Хилари слушаше новините от поредния час…

— Сега ще ви запознаем с последния развой на нещата в битката за „Харпър Майнинг“. Стефани Харпър фактически спечели единодушната подкрепа на служителите на компанията, което отново я прави притежател на повечето от акциите…

 

 

— Мейти, ти си едно голямо чудо! Откъде знаеше, че трябва да се запасиш с шампанско?

— Добре поддържаното домакинство никога не остава без шампанско, сър — отбеляза с укор той.

— За нас! — Сара вдигна чашата си, а очите й светеха от радост.

— За всички нас! — добави Стефани, като погледна нежно към Том.

— Постигна го! — ликуваше Денис. — Изяж се сега, Джейк Сандърс!

Каси се засмя:

— Петдесет и един процент и две десети. Добре, а?

— Бих искал да вдигна наздравица — слава на Бога за помощта! — възкликна Дан с чувство за хумор.

— И сега какво?

— Сега — рече тя неочаквано строго — притежавам отново моята компания.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не, благодаря. Най-после очаквам с нетърпение да върша всичко сама.

 

 

Като си тананикаше, Хилари огледа за последно огромния букет; бе се втурнала да го купи веднага, след като чу новината. За пръв път от деветнайсет години, през които бе работила за „Харпър“, тя остави поста си без надзор, но то вече нямаше значение. Ставаше късно; тя погледна към часовника си да провери колко е часът. Не, не бързаше да си тръгва. Знаеше, че госпожа Харпър ще дойде тук довечера, за да получи обратно империята си.

Когато влезе в приемната, Стефани се развълнува до дъното на душата си, като съгледа пищната украса от гладиоли, хризантеми и карамфили в различни червени, жълти и оранжеви цветове.

— Добре дошла отново, госпожо Харпър — пропя Хилари.

— Благодаря… много. — Стефани се отправи към вратата.

— Той все още е там. Чака.

Стефани кимна и влезе.

Джейк седеше зад бюрото, обхванал глава с две ръце.

— Дойдох да си заема обратно мястото, Джейк — рече тя възможно най-меко.

— Вземи го. — Сандърс стана, заобиколи бюрото и се отправи към нея.

Лицето му беше като от мрамор, добило тъжен и твърд израз. А Стефани почувства, че се размеква дори в момента, въпреки че си беше представяла как този път ще сравни противника си със земята.

— Ако можех да спечеля, без да те побеждавам, бих го направила.

— Вярвам ти.

— И сега какво?

— О — той направи успешен опит да отвърне безгрижно, — не е настъпил краят на света. Компаниите се появяват и изчезват. А от моя гледна точка всичко това изобщо не е загуба.

— Не е ли?

— Не — тъжно потвърди Сандърс. — Защото разбираш… сега не ми остана нищо, за което си заслужава да играя… и мисля, че сигурно ще мога да те убедя.

— Да ме убедиш в какво?

— Че те обичам, Стефани.

При това признание тя изпита силен прилив на чувства и същевременно тъпа болка.

— Да — чу се да казва, — знам.

— Ти вероятно си го разбрала преди мен — изрече Джейк Сандърс горчиво. — Не исках да си призная. Мислех, че те желая само в леглото. Все още те желая — повече от всяка друга жена на света. Но искам да правя заедно с теб всички онези неща, които никога с никого по-рано не съм пожелавал — да те обичам, да те ценя, да прекарваме заедно времето си, да се оженя за теб.

Тя стисна устни. Не можеше да говори.

— Моля те, Стефани — настоя той, — моля те, повярвай ми. Искам моят живот да бъде и твой. Ще се омъжиш ли за мен?

Стефани отвърна с усилие:

— Джейк… аз съм омъжена. Обичам Дан. Не искам да те нараня.

— Да ме нараниш? Твърде късно е да се безпокоиш за това. — Той й отправи една от своите сардонични усмивки. — Опасявам се, че положението ми е безнадеждно. А ти не се виждаш в ролята на ангел-спасител?

— Не.

— Ще замина — отсече Сандърс. — Изобщо не трябваше да идвам. Но искам да напусна, след като се освободя от всякакви стари задължения. Позволи ми да направя самопризнание пред теб. — Джейк замълча.

Стефани стоеше смутена.

— Самопризнание?

— Добре е заради онова, което наричам моя душа. Не че е останало много от нея. Дойдох тук, за да те разоря, Стефани. Джили не е единствената, която желаеше да си отмъсти. Тя помисли, че ти властваш над живота й. Аз пък помислих, че властваш над… над моя брат.

Брат. Да. Стефани отново забеляза нещо, което като че ли й бе вече познато.

— Израснахме заедно. Аз заминах за Англия, когато бях на осемнайсет години, за да уча банково дело. Изгубих акцента, усвоих умението да правя пари. Винаги съм искал да се завърна. Грег беше единственият ми близък човек. После стана твърде късно.

— И ти обвиняваш мен? — прошепна тя.

— Обвинявах те само до момента на срещата ни. Тогава… загубих. Загубих цялата омраза, с която дойдох. Заминавам, като отнасям любовта към жената, която никога не ме е удостоила с нито една своя доброволна целувка.

Стефани погледна към него и видя сълзи в очите му.

— Недей — промърмори тя пресипнало. — Измъчваш ме, Джейк… не мога… — После го заобиколи бързо и излетя от стаята.

В приемната преданата Хилари остана втрещена, като видя колко нещастна избяга навън Стефани. Сигурно господин Сандърс я беше разстроил. Ще му даде да се разбере! И секретарката тръгна решително към вътрешния кабинет през все още отворената врата.

— Дойдох да проверя дали нямате нужда от помощ, господин Сандърс — да си стегнете багажа и да си вървите.

 

 

Адамс беше един от малцината, все още задълбочен в писанията си сред претъпкания офис на централното полицейско управление. Мразеше да остава в участъка няколко последователни смени, както този път; работеше без почивка от сутринта. Но с отсъствието на възрастния му колега работата се беше увеличила. Ще взема само едно кафе и се захващам отново.

— Много до късно работиш, сержант!

Адамс скочи.

— Спокойно, Адамс. Реших просто да хвърля поглед и да проверя малко по-рано как вървят нещата. — Инспектор Дженингс се отпусна на стола до него.

Адамс — напротив — се изпъна вътрешно като струна.

— Как беше, сър?

— Губивреме, както всички останали проклети курсове.

— Докато отсъствахте, работата се натрупа — призна Адамс. — Аз отхвърлях всекидневните въпроси. Но има няколко, които само вие можете да разрешите.

— Например?

Адамс се пресегна към купчината книжа върху близкото бюро. Сред писмата и бележките едно пакетче спря вниманието на Дженингс.

— Какво е това?

— Не знам, сър.

— „Лично. Поверително“. Само мен чакало, а?

Инспекторът разкъса плика. Вътре имаше касета, писмо и снопче листчета. Той бавно почна да ги преглежда. И ето че реакциите му се промениха.

— Адамс, донеси касетофона. Размърдай се към архива с досиетата. Изрови всичко, което може да се намери за Олив Делани. Мисля, че я пипнахме!

— Нея ли? — зачуди се Адамс.

— Нея — отговори Дженингс със злобно въодушевление. — Онази кучка. Джили Стюарт.

 

 

Джейк уморено прекрачи прага на апартамента. С добре развитото си чувство за самоирония той отбеляза колко сплескано е празното куфарче и го отмести зад вратата — никога повече нямаше да носи книжа на „Харпър Майнинг“. Мина в хола, устоя на изкушението да включи телевизора — не искаше да слуша вечерните новини; в тях преобладаваше съобщението за триумфа на Стефани. Отиде при бара, наля си джин и с чувство на облекчение поднесе чашата към устните си.

Докато отпиваше, чу яростно чукане по вратата. Кой можеше да бъде? Доближи се мудно до входа, без да го е грижа кой е. Джили се втурна вътре като котка, избягала от гръмотевична буря.

— Знаех си, че си тук, чаках те. Опитвах се да те открия през целия ден!

— Бях се уединил. Случиха се… разни работи.

— Досещам се! — В поведението на посетителката му се забелязваше странна напрегнатост. — Например твоята разходка по обедно време до гробището?

Той притихна.

— Не се преструвай, че не разбираш за какво става дума — изкрещя гневно Джили. — Грег Марсдън ти е бил брат!

— И така да е, има ли значение?…

— Какво целиш?

— Почти същото, каквото и ти, Джили.

Тя кимна.

— Тъй си и мислех — изрече меко. — Ти искаше да си отмъстиш на жената, не — на жените, които го убиха.

— Колкото и да е странно, не те считах повече виновна от Стефани.

Очите й се разшириха; не можеше да повярва, може би затова не проговори.

— Да, ти стреля — продължи Джейк. — Но Стефания беше жената, която го унищожи. Заслепението му по нея беше гибелта му. Той стана жертвата на нейното отмъщение. — Джейк погледна към Джили презрително. — Ти по свой начин си го обичала. Забелязах го. И когато те срещнах, реших, че е безсмислено да те отстранявам. Беше ми полезна с информацията, която ми даваше. А задоволявах и други свои потребности, чуках те.

— Само чукането те вълнуваше, нали? — просъска Джили, а очите й проблясваха със странен жълт пламък. — Все още не си приключил с мен обаче. Този път те хванах! Ти не щеш Стефани да разбере цялата тази история!

— Стефани… — Джейк я погледна с отвращение. — Нещата отдавна надхвърлиха твоите дребнави сметки, Джили. Стефани знае. Казах й. И сега ми е все едно.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не си в крак с последните новини. Стефани спечели компанията. Аз приключих с всичко.

Джили зяпна ужасена.

— Само не това — прошепна тя. — Никога не съм си представяла, че би могла да те победи.

— Нито пък аз — сухо заяви Джейк. — Тук сгреших. Не съм свикнал обаче грешките да ме измъчват. Заминавам.

— Къде отиваш?

Той сви рамене.

— Кой знае? Ще ти изпратя картичка.

— Джейк, трябва да ме вземеш с теб! — Джили се вкопчи в ръката му. — Не мога да остана повече в града. Стефани е разбрала, че съм била замесена с теб. Трябва да се махна от Сидни.

Сандърс се засмя, без да й вярва.

— В никакъв случай, Джили. Ще замина сам.

— Не можеш да ме захвърлиш просто ей тъй! Длъжен си ми — извика неистово тя.

— Нищо не ти дължа. През цялото време ти работеше за себе си. Не съм виновен, че си останала на сухо. — Джейк се обърна към вратата.

Джили сграбчи ръката му и заби дълбоко нокти.

— Няма да го направиш, Джейк — изрече прегракнало. — Не обичам, когато мъжете ме захвърлят. Не позволих на Грег да се измъкне… — Джили се изви като пантера, готова за скок, а очите й лъщяха безумно.

Тя е луда, помисли той и стомахът му се сви. В този момент някой почука силно на входната врата; и двамата застинаха.

— Джили! Джили! Пусни ме да вляза! — чу се вик отвън.

Джили скочи и отвори. Олив връхлетя върху нея, помъкна я навън.

— Трябва да бързаме! — изпищя тя с пребледняло лице. — Полицията е надушила всичко. Филип е изпратил копие от касетата до тях, както и до Стефани!

— Филип?

— Ти си била следена по негово искане. Ще те потърсят. Сигурно са тръгнали вече!

Джили я разтърси силно за раменете.

— Какво им каза?

— Нищо! Джили, трябва да се измъкнем!

— Можеш да наемеш кола от агенцията долу във фоайето на хотела — предложи Джейк. После отвори портфейла си. — Ето, вземи ги.

Олив сграбчи банкнотите с протегната като на хищник ръка. И отново задърпа Джили.

— Хайде! — викаше настойчиво.

Джили разтегли устни в усмивка; впрочем усмивката й приличаше повече на озъбване.

— Значи това е за сбогом? — изръмжа тя с истерична неувереност. — Ще получа ли поне целувка на раздяла?

— Надали, Джили — отвърна й Джейк, като се опитваше да потисне внезапната си погнуса.

— Добре тогава. Само не смятай, че ме виждаш за последен път. Имам предчувствието, че ще се срещнем отново, дори да е в ада!

Двете жени изтичаха заедно по коридора. Джейк затръшна вратата на апартамента и се върна в хола. Почувства се невероятно празен и отчужден. Пресегна се към бутилката с джин и седна да прекара нощта с нея.