Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (64)

Тридесет и девета глава

Денис възмутено удари с юмрук по компютъра.

— Четирийсет и два процента!

— Ами добре е, Денис — с пресилено оживление се обади Сара.

— Не е никак добре, Сас — намеси се и Стефани мрачно. — Цифрите не са се променили през последните три дни.

— Не сме спечелили нищо повече. — Каси преглеждаше с критичен поглед данните за движението на акциите според компютъра. — Ясно е, че вече сме прибрали всичко, което е било в оборот…

— Плюс твърде много неочаквани акции от симпатизанти на семейство Харпър — додаде Сара.

— Но събраното не е достатъчно! — избухна Денис.

— Можем да си броим до безкрай, докато посинеем от яд. Не сме постигнали онова, което ни трябва!

— И какво ще стане тогава? — Сара се опитваше упорито да не се поддава на паниката. — Ще бъдем ли?…

— Не, не сме победени — намеси се Стефани твърдо. — Във всеки случай все още не. Няма да ви заблуждавам. Изгледите не са добри. Ала аз имам един, дори два оръдейни снаряда в запас. Ако трябва да потънем, ще го сторим, като дадем и последните залпове!

Каси беше единствената, която се опита да задържи върху физиономията си някакво подобие на усмивка.

— Положително — глухо потвърди тя.

Стефани огледа мрачните лица.

— Освобождавам ви до края на деня — рече тя отривисто. — Вървете на риболов или правете, каквото искате. С нищо друго не можете да помогнете тук. А аз ще прескоча до Сидни.

 

 

Бледото есенно слънце позлатяваше Харбър Бридж и потрепваше над изумителните бели форми на оперната сграда. Джейк беше застанал до прозореца в кабинета си на последния етаж, заслушан в сухия глас на своя брокер по телефона.

— Няма съмнение, че си я притиснал.

— Притиснал… само ако знаеш как.

— Запънала се е на четирийсет и два — ранните цифри от тази сутрин не бележат никаква промяна.

— И няма повече свободни акции?

— Никакви.

— Благодаря за потвърждението.

— Не изглеждаш много доволен.

— О, предоволен съм. Подскачам от радост.

— Знаеш, че беше приложен твърде успешен блокаж в твоя защита.

— Знам — успокои го Джейк. — Признателен съм ти. Свърши чудесна работа.

— Радвам се, че мислиш така — въздъхна брокерът някак облекчено.

Джейк остави слушалката. Ако това беше победа, защо тогава се чувстваше като победен? Или беше стигнал момента, когато вече не различаваше успеха от поражението? Вътрешният телефон върху бюрото му иззвъня.

— Господин Сандърс?

— Няма ме, Хилари.

— Но, господин Сандърс…

Той прекъсна и се върна до прозореца. За негова изненада вратата зад гърба му се отвори. Обръщайки се с гняв, за да изхвърли нахалника, Джейк се оказа точно срещу погледа, който го безпокоеше най-много през тези дни и го преследваше в сънищата му. Устата му се отвори, но не можа да отрони нито дума.

Стефани възнамеряваше да го изненада неподготвен. Ала благородното й сърце се смили, когато забеляза побледнялото му лице и втренчените в нея очи, сякаш беше видял призрак.

— Здравей, Джейк — поздрави тя с неочаквана и за нея любезност. — Дойдох да пренеса войната в лагера на врага.

— Моля… — Той с усилие успя да се овладее. — Заповядай, седни.

— Не, посещението ми е делово. Знаеш ли, че побеждавам?

— Не говори смешни работи, моят брокер току-що ми съобщи тъкмо обратното. Опасявам се все още, че няма да си възвърнеш този кабинет.

— Предполагам, че ще бъдеш достатъчно интелигентен да се откажеш от него в моя полза още сега. Тук съм, за да ти направя едно много добро предложение. Ще те изкупя на най-високата цена. Така ти ще излезеш оттук с достойнство. Само вземи парите и бягай.

— А какво ще кажеш за моята оферта? — попита Сандърс с глух глас. — Помисли ли си за нея?

— За коя? — обърна се Стефани към него, влагайки в гласа си голяма доза сарказъм. — За леглото или за управителния съвет? А пък съм и омъжена, помниш, нали?

— Мъжът ти не може да ти даде „Харпър Майнинг“.

— Той може да ми даде повече, отколкото ти някога би могъл! В случая не говорим за пари!

Джейк изпита ново терзание.

— Стефани, казах ти, и то неведнъж, че ще ти отстъпя компанията. По всяко време, когато ме помолиш. Ала няма да ти я продам. Разбираш ли?

Лицето й пламна. Тя вдигна брадичка, но не отговори.

— За такава делова жена аритметиката ти се оказва изключително примитивна — продължи той, подтикнат от желанието да я нарани, да пролее кръв. — Не можеш да превърнеш четирийсет и два процента в петдесет и един. Не можеш да получиш повече допълнителни акции. И не можеш отново да постигнеш контрол над „Харпър Майнинг“, докато не приемеш моята оферта.

Стояха заедно до прозореца, а напрежението между тях нарастваше. Стефани се извърна към него:

— Последната ти дума ли е това?

— Да.

— Тогава ето моята! — Тя замахна и го удари силно през лицето. — Може да си мислиш, че си ме победил, но аз никога, никога няма да ти се подчиня! Направо върви по дяволите, Джейк Сандърс! — После побягна от стаята.

Джейк вдигна ръка в почуда към лицето си. На тази реакция именно не се бе надявал. Ала все пак и то беше нещо. С все по-нарастващо чувство за хумор той разтри доказателството, че Стефани Харпър съвсем не беше безразлична към него. Сега да можеше само да превърне нейната агресивна енергия в сексуална…

 

 

Едно по едно листата падаха от дърветата, като бродираха странни шарки по зелените площи, пътеките, покрити с едрозърнест пясък, и спретнатите парцели на гробището. Пазачът мърмореше и водеше всекидневна война да запази тази територия незасегната от безпорядъка на природата. Напълно естествено беше някои ъгълчета на гробището да получават повече внимание от другите. Но само за едно грижите бяха по-специални от всички останали; за неговото поддържане тайнственият непознат плащаше щедро винаги, когато идваше.

Трябваше вече да приключва. Пазачът прибираше лопатата, четката и греблото си, когато черната лимузина премина тихо входната врата. Той не се изненада. Беше един от онези дни, които непознатият избираше за посещение; беше и около обичайния час. Пазачът побърза да прибере инструментите и да се увери, че е забелязана раболепната му шетня около гроба.

Непознатият доближи нетърпеливо и махна с ръка на възрастния мъж да се отстрани. После остана дълго до гроба, потънал в мисли. Накрая като че ли се пробуди, размени няколко думи с пазача и като му подаде по-едра банкнота, си тръгна.

Когато лимузината се отдалечи, вливайки се в потока от коли обратно към града, някаква жена се измъкна от таксито, което чакаше дискретно настрана, и влезе в гробището. Пазачът извади късмет; щеше да убие следобедната скука, като побъбри за тайнствения посетител. Поведе жената към гроба, за който се грижеше толкова добросъвестно. Не вярвайки на очите си, Олив поразена прочете:

„ВЪВ ВЕЧНА ПАМЕТ

НА ГРЕГ МАРСДЪН

ПОЧИНАЛ НА 12 ЮЛИ 1978 Г.“

— Кой е той? — невъздържано настоя тя. — Какъв му се пада този мъж, каза ли ви?

— Разбира се, още от самото начало — отвърна и обиден пазачът. — Каза ми веднага. Негов брат е.

 

 

Стефани напусна „Харпър Майнинг“ с удивително оптимистично настроение. Не беше съкрушена от отказа на Джейк да й продаде акциите — тя и бездруго не мислеше, че би го направил. Всъщност намери срещата с него за безкрайно полезна; не за пръв път разбра и почувства, че е готова за последното хвърляне на зара; то щеше да предреши изхода на битката.

Преди окончателното разчистване на сметките с Джейк обаче, налагаше се тя да свърши още нещо; бе започнала да мисли за него доста отдавна. Решително зави с колата си към „Елизабет Бей“. След разкритията на Каси за връзката между Джейк и Джили Стефани не трябваше да се заблуждава повече за истинската природа на сестринските чувства на Джили. Беше време да си покажат картите.

— Стефани! — Както винаги, Джили я поздрави въодушевено и я въведе в хола. — Каква приятна изненада!

— Не я смятам за толкова приятна, Джили — отвърна Стефани спокойно. — Струва ми се, че онова, което ще ти съобщя, няма да ти хареса.

Джили настръхна. Първо Джейк, а сега и Стефани — какво ставаше?

— При мен дойде Каси — подхвана Стефани. — Разказа за връзката ви с Джейк, за акциите, които си му дала, за всичко. През цялото време ти си ми нанасяла предателски удари, а си се преструвала, че си ми истинска сестра. Цялата каша, в която затънах, се дължи на теб.

— Точно тъй! — избухна Джили, като изостави всякакви опити да се защищава. — Щях да ти разкажа всичко. Исках да оцениш… моето дело — натърти арогантно и със злоба тя. — Моят върховен план. Целият беше осъществен. Седем години посветих на него — седем години.

Стефани се помъчи да вникне в думите й.

— Искаш да кажеш, че ти всъщност си планирала всичко, и то в затвора?

— Какво друго ми оставаше? — Джили се усмихна подкупващо. — Никога не си знаела какво е да си в пълна изолация двайсет и три часа от денонощието. То ти осигурява много време за размишления.

— Но защо срещу мен?

— Да, срещу теб. — Джили я гледаше почти замечтано. — Ти беше причината да не полудея. Чистата омраза — ето кое ме караше да живея. Направи ме… много изобретателна — не си ли съгласна?

— И все пак, когато разбрахме, че сме сестри…

— Намразих те още повече! Заради онова, което притежаваше и което е трябвало да бъде мое. Мразех и Макс. Този нечестив, егоистичен стар мръсник! Да има дете и да го лиши от всичко, докато е жив, после неочаквано да хвърли бомбата в завещанието си…

— Макс не е бил… — като че ли заглъхна отговорът на Стефани.

— Не е бил какво, Стефани? — Гласът на Джили звучеше вече мазно. — Не се опитвай да го защитаваш. Да е направил някога нещо за теб?

Стефани си пое дълбоко дъх.

— Той наистина ме остави самотна и без обич, когато растях и когато имах най-много нужда от него.

— Ето! — Очите на Джили светеха. — Винаги е обичал само себе си. Проклет да бъде в ада!

— Джили… — Стефани се опита да се успокои. — Той нарани и мен, и теб. Не си ли почувствала, че сме поставени наравно?

— Но ти имаше повече от мен! — Казаното прозвуча като писък на ревниво дете. — Имаше пари… всичко, което искаше, а после имаше и Грег.

Грег… Арогантно загоряло лице, поглед на рис… Образите нахлуха в главата на Стефани и тя неволно потръпна.

— Нали и двете страдахме много заради него — рече Стефани тъжно. — Страданието трябваше да ни сближи.

— Има една малка разлика, мила сестричке — прошепна Джили. — Аз платих за своето увлечение със седем години от живота си.

— Джили, говориш тъй, сякаш си невинна жертва. Та ти уби един мъж!

— А ти уби една жена — мен!

Стаята утихна напълно след крясъка й. А Стефани продължи въпреки желанието си:

— Не съм го направила, Джили. Сега обаче ми става ясно, че ти никога няма да го разбереш. Наивно беше да си мисля, че си могла да се промениш и да започнеш нов живот. Ще продължиш да бъдеш моят зъл дух, докато ти позволявам. Тъй че слагам край на взаимоотношенията ни — и то още сега. — Стефани направи пауза. Джили мълчеше, ала жълтите й очи, присвити като на котка, бяха приковани в нея. — Може би не си разбрала — додаде Стефани, — самопризнанието на Каси ми даде оръжието, от което се нуждая. Ти си била съучастник в престъпление — подбудител и укривател на измама; всичко е документирано и има свидетели. С твоето досие стореното ще те върне в затвора, преди да се усетиш.

Джили ужасена си пое дъх и лицето й придоби сивкав цвят.

— Не би могла да го направиш…

— Не бих могла ли? — Цялата фигура на Стефани бе станала сякаш твърда като гранит. — Бих могла и ще го направя. Освен ако не се махнеш от Сидни, от живота ми — и никога повече не се върнеш. Никога!

— Но… къде да отида? — изстена Джили. — Всичко, което имам, е тук!

— Нищо нямаш тук, Джили. Имаш само лъжи, измама, творения на отровения ти мозък — и спомена за смъртта на един добър човек. Върви, където искаш. Континентът е огромен — достатъчно голям и за двете ни. Стига да не се намесваш в моя живот! Надявам се, че си разбрала; или по-добре предупреди управата в Нулава да подготвят отново килията ти. Сбогом, Джили. — И тя си тръгна.

Джили залитна към близкия стол, после се строполи на него като пияна. Ето че животът й се разпадна изведнъж. Доскоро беше на върха — Филип умря, тя пипна парите му, Стефани беше пред провал, Джейк се намираше в джоба й. А сега всичко се разби и изчезна. Заради Стефани. Пак Стефани! Винаги тя. Но как да й отмъсти този път? Как, как, как?

Звънът на телефона прекъсна натрапчивите й размишления.

— Ало? Кой е?

— Олив… Излезе нещо страхотно.

— Олив ли?

— Да, аз съм. Кой друг може да бъде? — Гласът от отсрещната страна на линията беше нетърпелив. — Наблюдавах „Харпър Майнинг“ днес следобед, докато Джейк излезе. Проследих го с такси до едно гробище извън града. Там той посети един гроб.

— Гроб ли? На кого?

— Никога няма да се сетиш. На Грег Марсдън.

— Грег…

— Грег е бил негов брат.

В съзнанието на Джили нещо просветна — полузабравени жестове и изражения, мъчително подражание на друг мъж в друго време се сляха в едно обяснение. Грег и Джейк — и двамата хищници, алчни и жестоки, мъже от един калъп. Братя. Разбира се. Но защо?…

— Джили, вкъщи ли ще си бъдеш?

Тя трудно възвърна гласа си.

— Да, тук съм, Олив. Върни се обаче у вас и ме чакай. Случиха се много неща, трябва да измислим какво ще правим.

 

 

Сара безцелно излезе в градината, твърде много променена от времето, когато двамата с Том се бяха любили в потайната и обрасла с цветя беседка… Том… защо не беше позвънил? Щеше да е по-добре, ако я избавеше от агонията веднъж завинаги. Да може после да се заеме отново с живота си. Щеше да бъде измъчвана само от всекидневното напомняне, че другите са щастливи — Денис и Каси, майка й и Дан. Не, можеше да замине… Къде? Някъде, където и да е, мислеше тя, като хапеше устните си.

Обзета от мрачен мазохизъм, Сара разбра, че върви всъщност по стъпките — нейните и на Том — от онзи тъй паметен за двамата ден. За нея сега тази посока бе знамение, че природата повяхва и умира. Тежките цветове на червения ясмин лежаха попарени и пожълтели върху тревата. Цветята, издигнали тогава покрив над техния дом на любовта, се стелеха, сякаш печален килим, а воднистото сутрешно слънце проникваше през желязната рамка като в разрушена къща. Сара приседна на пейката и отдаде сърцето си на скръбта.

— Сара!

Тя не бе чула някой да се приближава. Стресната от името си, вдигна глава и отвори широко зачервените си от плач клепачи. Едва успя да разпознае фигурата пред себе си, измършавяла, бледа и с набола брада.

— Том!

— Скъпа, всичко е наред! Ние не сме брат и сестра…

Сара с писък се хвърли в прегръдките му, като виеше, риташе, хапеше и дращеше в екстаза си. Том радостно изтърпя да отмине бурята на чувствата й, която после се превърна в тежки ридания. След това той я притисна в прегръдките си.

— Сара, сега вече мога да те попитам: кога ще се омъжиш за мен?