Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (63)

Тридесет и осма глава

… Най-накрая Том пристигна. Моментално изпита върховно облекчение, че с уморено съзнание си припомня само посоките на маршрута, които трябваше да спазва по време на безкрайното си пътуване, и че не бе заспал на кормилото, както се бе опасявал. Сега опасността бе отминала, въпреки невероятното изтощение. Той паркира внимателно в тиха алея под огромни евкалиптови дървета…

— Млади човече!

Том обърна глава наляво и забеляза какво го беше събудило. Една монахиня почукваше по прозореца на колата от противоположната страна. Той сковано отвори вратата откъм мястото на шофьора и се измъкна навън.

— Пристигнах тук късно през нощта — заговори Том неубедително. — Трябва да се видя с някого… отнася се за едно новородено.

Едва по-късно, след като беше представен на игуменката на женския манастир „Дева Мария“, Том можа да си даде по-добре сметка за станалото. Спокойно обясни какво търси; разказа за изморителното си пътуване; бе изминал с колата около две хиляди мили, пресякъл затънтеното червено сърце на континента до старото имение на Харпърови — Рая, в Северната територия. Там бе разбрал от старата икономка, че нежеланото новородено е било взето от стария Рай и занесено в Куинсланд, още шестстотин мили на изток, в сиропиталище, ръководено от монахини, по средата на пътя между Маунт Иза и Клонкъри, в усамотено имение на Кармела Ривър. И тъй всичко бе продължило — колко дни?

— Трябва да е цяла седмица — поколеба се той смутен, — зависи какъв ден сме днес. — Почувствал се внезапно неловко, Том прокара длан по наболата си от няколко дни брада. Не бе спирал за топла храна, купуваше консерви от бензиностанциите, само и само да продължи, бе спал при пълно изтощение на предната седалка, облекчаваше се край пътя. Сигурно видът му беше отвратителен. В тази чиста, бяла стая с висок таван, оживена от светите жени, неговото мъжко присъствие изглеждаше неприлично, натрапчиво и безполезно. Попита се с безпокойство дали не издава неприятна миризма. — Надявах се, че ще бъдете в състояние да прегледате архивите заради мен — завърши той обезверен.

Игуменката се усмихна и се наведе напред иззад бюрото си.

— Ние спазваме някои правила на строга тайна — за да защитим едновременно нещастните майки и онези, които осиновяват децата.

— Но трябва да разберете, че става дума за извънреден случай! Трябва да имам право да науча коя е била майка ми, нали? По дяволите! — Настъпи гробна тишина. Том почувства тъжните опрощаващи очи върху себе си и пребледнял смотолеви: — Съжалявам…

Игуменката се изправи, доближи се към него със скована официалност.

— Бихте ли желали закуска? — попита тя любезно.

— Закуска ли? — То беше последното нещо, което очакваше да чуе от нея.

— После можете да наемете стая в хотела надолу по пътя в Клонкъри. Ще се видим отново утре.

— Утре? Но аз трябва да се връщам обратно, аз…

— Господин Макмастър, чакали сте почти трийсет години. Един ден повече няма да е от значение.

— И за какво да чакам? — отчаян попита Том.

— Само една сестра от нашия орден е била тук по времето, към което проявявате интерес. Сестра Агнес. Тя е много възрастна сега и невинаги паметта й е ясна. Но ако някой може да ви каже нещо за онова, което търсите, това е само сестра Агнес.

— А тя не е тук, така ли? На почивка ли е, или?…

— Почивка от Господа Бога? От нашата работа, която през целия ни живот се състои от молитви, лекуване и грижи за децата и техните родители? О, не!

Том се почувства доста сконфузен.

— Не се безпокойте — побърза да прибави игуменката, след като се овладя и забеляза притеснението му. — Сестра Агнес е все още тук. Ала сега се е оттеглила за молитва. Часове на уединение. През това време не е позволено никакво общуване.

— И ще свърши утре?

— Да, така е. — Монахинята натисна малък звънец върху бюрото си. — Тогава можете да дойдете отново и да говорите лично с нея. — Вратата се отвори и в стаята влезе млада послушница, облечена в черно. — Сестра Бернадет, бихте ли придружили нашия посетител до трапезарията? Погрижете се да получи закуска, подходяща за един мъж. После му обяснете как да стигне до хотела в града. — Тя стисна ръката на Том. Той почувства как се осланя на нейната топла длан.

— Отдалеч ли идвате? — попита момичето общително.

— Да — произнесе бавно Том.

 

 

„Омъжи се за мен, Стефани…“ Облегнала глава на ръката си, Стефани се взираше в непроницаемия екран на компютърния терминал и мислеше за Джейк. Той отново разиграваше някакви игри. Със сигурност беше така. За него бизнесът и политиката на силата, следствие на самия бизнес, бяха взаимозависими. Сандърс не можеше да оцени жената само като колега или противник, а трябваше да я покори сексуално и да се опита да я примами в леглото. А после, постигнал своето, да изгуби интерес. Беше като повечето мъже.

Тогава защо се вълнуваше тя? Защо думите му се връщаха отново при нея и продължаваха да я преследват?

Защо го беше казал? Стефани се сви нещастно върху стола си и се опита да се концентрира върху онова, което трябваше да прави. На масата до нея Каси и Денис работеха заедно, погълнати изцяло от последните цифрови данни, като спираха от време на време, за да разменят любовен поглед или да стиснат тайно ръце под масата. В другия край на стаята Сара подреждаше последните доклади от фондовата борса — а това я правеше по-щастлива, отколкото бездействието в „Тара“ — в очакване на телефонното обаждане, което не идваше с дни… Аз съм най-възрастната тук, най-опитната, шеф на цялата организация — помисли Стефани, — но и единствената, дето не може да събере мислите си, сякаш съм хлапачка. И то заради мъжа, който ме помоли да се омъжа за него, мен, омъжената жена!…

Тя нежно и с облекчение насочи мислите си към Дан. Той беше добър, както бе добър и неговият свят; подкрепяше я напълно в новата кампания, без да поставя условия, приемаше с желание крайната й унесеност по ценните книжа, бюлетините на фондовата борса и компютърните разпечатки. Естествено, той мърмореше, но с добродушно чувство за хумор за нейната неспособност да се откъсне от работата дори късно през нощта — беше измислил каламбура, че е компютърен вдовец; питаше се на глас дали не е необходимо да си насрочи определен час, за да се люби с жена си. Ала иначе Дан се придържаше към общия дух на сътрудничество и доверие, които беше преоткрил на остров Орфей, и Стефани го обичаше още повече заради това.

Без съмнение обичаше Дан; беше като скала, върху която тя градеше живота си. Къде е мястото на Джейк тогава? Онова, което й каза, занимаваше мислите й и я измъчваше: „Помисли! Ако го направиш, трябва да си честна пред себе си… за пръв път в живота си може би…“. Да бъда честна пред себе си? Тя недоумяваше — какво имаше предвид Сандърс? Да призная, че го намирам дяволски привлекателен? Да призная, че съм мислила, че мисля за…

Нейната унесеност беше прекъсната от Мейти. Като погледна изискано над канцеларската техника, която беше решил да презира в името на собственото си душевно равновесие, той извести:

— Принц Амал е тук и иска да ви види, мадам. В градината е.

Стефани грабна някакво палто и забърза навън.

— Амал, ти си непоправим! — възкликна тя нежно.

— Времето не е подходящо за среща в градината! Особено за хора от твоя южен край.

Принцът взе ръката й и я притисна към устните си.

— Аз съм птица, която не може да живее в клетка.

Бавно прекосиха поляната до ръба на скалата, където земята пропадаше надолу към канарите под тях. Океанът се беше прострял отпред — необятен, великолепен, необвързан.

— Има ли нещо по-красиво от морето? — попита тя.

— Да. О, да.

Нещо в гласа му я накара да се обърне рязко. Амал беше застанал до Стефани, а очите му бяха приковани в лицето й.

— Трябва да си замина, Стефани.

— Трябва ли?

Амал въздъхна.

— При нашата първа среща — преди доста години — твоята красота ме порази толкова, че аз престъпих законите и добрите нрави пред баща си, пред религията и най-вече пред теб… Това е нещо като отчаяно оправдание, че не съм знаел доскоро за съществуването на моя син. Мислех, че след всички тези години нашето приятелство ще бъде предпазено от грешките на младостта ни. — Той направи пауза. — Но не се оказа тъй. Опасявам се, че отново съм готов да съгреша.

— Амал…

Принцът сви рамене.

— Преди да си замина, искам да знам докъде си стигнала. Трябва да съм сигурен, че ще бъдеш щастлива.

Стефани с усилие събра мислите си.

— Някои от акционерите все още се двоумят. Все пак нещата се развиват добре.

— Стефани… Трябва да съм сигурен и за още нещо, преди да си замина.

— Какво е то?

— Трябва да ми обещаеш, че няма да загубиш тази битка със Сандърс заради средства, пак повтарям — имам и мога да отделя сумата, от която ти се нуждаеш.

— Амал, вече говорихме за това преди…

— Трябва да ми позволиш да отнеса нещо оттук заедно със себе си! — Викът му изразяваше страдание. — Защо ми отнемаш увереността, че имам някаква стойност, някакво важно място в твоя живот?

— Съжалявам — промърмори Стефани и взе ръката му. — Станала съм упорита и стисната. Обещавам ти, че ще те потърся за помощ, когато имам нужда.

Амал хвана ръката й, долепи я до устните си; след това се наклони към нея и я пое в прегръдките си. При неговата близост и силния му екзотичен аромат годините се стопиха и Стефани се превърна отново в онова момиче, дъщерята на Макс в стария Рай, омаяна от сина на петролния принц, буйното слабо момче, същински арабски ястреб… Целуна го от все сърце — заради момичето, което е била, и заради жената, която беше сега и която никога повече не можеше да му принадлежи.

Амал въздъхна тежко и я пусна.

— Видя ли — рече той нежно, — колко си опасна. Все пак не съжалявам, че дойдох.

— Радвам се.

— Ще дойда отново, ако съм ти необходим. Трябва само да ме известиш.

— Благодаря.

— А засега… приеми моята подкрепа. Този път ще спечелиш, Стефани. Чувствам го.

— Да, и аз мисля така.

— И не забравяй своя стар приятел… — Очите му бяха пълни с болка.

— Още едно обещание, Амал. Никога.

 

 

— О, спомням си… разбира се, че си спомням! — Старата монахиня гледаше обидчиво ту към игуменката, ту към Том, изправени и двамата до тясното й легло в скромната килия. — Само че не мога да си спомням бързо, там е работата. Не ме насилвайте! — Старицата изпадна в мълчание, което можеше да се нарече и унес, но Том се опасяваше, че беше дрямка. Почувства, че обезумява.

— Търпение, сине мой — рече игуменката с тих глас.

Търпение! На Том му се искаше да изкрещи. Беше сдържал душата си от яростното чувство на безсилие през цялата нощ, която се оказа най-дългата в неговия живот. Въпреки че бяха минали дни, дори седмица, откакто не беше помирисвал легло, след като пристигна в хотела и нае стая, той установи, че му беше невъзможно не само да спи, но и да си почива.

И сега беше пред жената, която навярно държеше ключа към неговата тайна; притесненията му се бяха увеличили като че ли стократно. Сестра Агнес бе много стара, над деветдесетте според игуменката — значи е била вече възрастна, когато са го донесли като бебе. Изглеждаше смалена и изсушена като скакалец.

— Тя прекарва повечето от дните си на легло — предупредила го бе игуменката. — Само от време на време идва на себе си. Имайте готовност да изчаквате.

Изведнъж сестра Агнес проговори отново с извисен глас, ала очите й оставаха все така затворени.

— Имаше едно бебе… от пустошта, от място, наречено Рая. О, то беше прекрасно. Донесе го един едър мъж на име Мък… Мак…

— Макмастър — подсказа й Том.

— Макмастър. Той. Той беше. Не искаше да остави бебето. Но трябваше. Замина си. — Гласът й заглъхна, изпаднал в пълна душевна агония.

Том простреля игуменката с поглед; тя му направи предупредителен знак с глава. Той не се осмели да настоява.

Също тъй ненадейно, както беше прекъснала, старата монахиня поде отново:

— После човекът се върна. Искаше бебето. Искаше го толкова много. Ти плачеше в детската стая. Тъй че ние му дадохме теб.

— Дали сте мен ли? Не съм ли бил… — Том едва говореше от напрежение. — Не съм ли бил същото бебе?

Последва непоносимо дълга пауза.

— То умря. Бебето от Рая умря. Но високият мъж и жена му толкова силно го искаха. Ти имаше нужда от семейство. Майка ти беше младо ирландско момиче; дойде при нас някъде от крайбрежието. Беше сираче. Умря при раждането… клетото същество, толкова млада…

— Сестро! — Гласът на игуменката беше настойчив. — Как е името й!

— Калахан.

— Благодаря, сестро. — По откритото й лице се разля победоносна усмивка. Тя изведе Том от килията и затвори вратата.

— Това беше всичко, от което се нуждаем. Няма повече смисъл да измъчваме сестра Агнес. По името на майка ти ще се намери цялата архива.

— Моята майка… — За Том беше трудно да го проумее.

— Опасявам се, че ще бъде трудно да ти разкажем повече за нея след онова, което чух — тъжно изрече игуменката.

— Няма значение. Аз имам майка. — Пред очите му изплува топлото, любещо лице на Рина.