Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (60)

Тридесет и пета глава

Джейк седеше зад бюрото на председателя в кабинета на последния етаж на „Харпър Майнинг“ и макар че се бе вторачил, не виждаше нищо от документите пред себе си. Той наклони глава към ръцете си, разтърка енергично слепоочията си. Трябваше да опита да се концентрира. Какво толкова сложно имаше в отношението му към Стефани, та разстройваше мислите му и правеше невъзможно да се съсредоточи върху бизнеса? Или му действаше нещо друго, извън нея, размишляваше той мрачно. И какво получаваше в замяна? Почти нищо.

Джейк гневно се върна назад във времето, за да стигне до мига на първата им среща. Оттогава у него се бе загнездило някакво покоряващо и нарастващо очарование; то все повече се засилваше и ставаше все повече непреодолимо — никога преди не беше чувствал подобно нещо към друга жена. Не му допадаха неконтролираните емоционални висоти и спадове, докато при нея?… Наистина какво ставаше с нея? Загадката с чувствата на Стефани беше един от факторите, който го измъчваше. И все пак знаеше, че има нещо — беше сигурен. Джейк беше преследвал много жени и беше преследван от тях, за да не усети със сърцето си, съзнанието и цялата си същност засилващия се женски интерес, тайнствения порив на сексуалното привличане; Стефани можеше да го отрече, но не и да го скрие. Беше го забелязал в очите й, по уханието на тялото й. Това нямаше как да скрие.

Тя, разбира се, би могла и да му устои. Беше омъжена, въпреки че не принадлежеше към онзи тип омъжени жени, които се чувстваха повече влюбени в почтеността си, отколкото в своя съпруг. Изглежда, че между нея и доктора имаше добра връзка. Джейк го намираше за напълно безинтересен мъж, тъй че щеше да направи всичко възможно, за да го отстрани. Само бог знае какво намира Стефани в този сухар! Джейк ревниво се отказа от мисълта, че добрият доктор би могъл да бъде също тъй добър в леглото. Мъже като него никога не ги е бивало, успокои се той. А защо пък да не прилъжеше Стефани в удобно време. Дори щастливо омъжените жени са склонни да почувстват пословичния седемгодишен сърбеж и се изкушават да го почешат. На Джейк му беше ясно всичко за щастливо омъжените — беше чукал стотици.

Но специално тази… Какво, по дяволите, щеше да прави с нея? Беше отнел компанията й, беше я изритал от управителния съвет — какво друго оставаше да изработи, за да я накара да го възприеме сериозно? Каквото и да беше то, трябваше да го измисли по-бързо. Не можеше да я държи да чака повече навън в приемната. Наум започна да си повтаря различни реплики, с които да започне разговора: „Стефани, повиках те тук тази сутрин, защото… защото желаех да ти кажа… да те помоля…“ — беше безнадеждно. Искаше се нещо по-добро. Хайде… Джейк притисна глава в длани. Трябваше да помисли…

Пред някогашния си кабинет Стефани чакаше, въоръжена с всичкото търпение, на което бе способна. Недалеч от нея в централната приемна Хилари седеше зад бюрото си, дълбоко нещастна, без да се интересува, че някой ще разбере настроението й. Честното й лице отразяваше страданието, породено от този неочакван обрат на нещата — госпожа Харпър да бъде накарана да чака пред кабинета на председателя, сякаш просител, който моли за каква да е работа. Известна като жена, която не се интересуваше от секс и власт, Хилари беше преценила, че Джейк Сандърс е прехвален Казанова и магнат. Сега с удоволствие би присъствала на неговото унищожение.

Докато Хилари се опитваше да се съсредоточи в работата си, а Стефани чакаше стоически, принудена да бездейства, по коридора на път към кабинета си се появи Денис.

— Мамо! — възкликна той изненадан. — Какво правиш тук?

— Господин Сандърс ме помоли да дойда — отвърна Стефани спокойно.

— Защо не му каза да си гледа работата? Не бива да седиш тук по този начин.

— А къде трябва да седя според теб? — Стефани успешно устоя на изкушението да напомни на Денис за ключовата роля, която беше изиграл, за да я постави в днешното положение. — По-добре ли щеше да бъде, ако бях останала в Рая, и то в лошо настроение? Джейк успя да ми отнеме компанията и сина ми. Заинтригувана съм какво друго ще иска от мен.

Денис се изчерви.

— Той не ме е спечелил, както си въобразяваш. Не ме притежава!

— Добре.

— Не желая да сме врагове.

— Не е необходимо да бъдем.

— Но трябва да взема свое собствено решение, мамо.

— Разбира се. Само че този път го решавай по-добре.

Вътрешният телефон иззвъня на бюрото, преди Денис да бе отговорил.

— Господин Сандърс е готов да ви приеме, госпожо Харпър — обърна се Хилари, очевидно притеснена.

Стефани се изправи.

— Благодаря, Хилари — рече й внимателно, — и не го преживявай — аз поне не го правя!

— Мамо — подхвана Денис и млъкна.

— Ще поговорим по-късно — рече решително Стефани. — Бих искала днес да вечеряме цялото семейство заедно. Ще дойдеш ли?

Денис се поколеба. Без да изчака решението му, Стефани се отдалечи и влезе в кабинета на Джейк.

Той се беше вторачил в някаква компютърна разпечатка, очевидно задълбочен в работата си.

— Заповядай, седни — произнесе кратко Сандърс, — няма да се бавя. — Стефани не се възползва от поканата, отправи се към прозореца и се захласна по гледката отвън. След малко Джейк додаде: — Надявам се, че не те накарах да чакаш много.

Тя се обърна и го изгледа. Противникът й събираше документите и разчистваше бюрото си.

— Само двайсет минути — отвърна Стефани спокойно.

— Двайсет минути! — Джейк симулира изненада. — Толкова съжалявам. Знаеш как е… обаждат се по телефона…

— Да, знам.

Той я погледна по-внимателно. Дали се е досетила, че блъфирам? Лицето й беше невъзмутимо. Трябваше да й предложи нещо:

— Кафе?

— Нищо, благодаря.

— Е, добре, ще говоря по същество. — Джейк почувства гняв, като откри, че е нервен. — Искам… да подновя преговорите с теб. Искам да ти направя едно сериозно…

— Слушам.

— Добре. Нека си поделим „Харпър“ — петдесет на петдесет, ти и аз.

Очите на Стефани се разшириха.

— В замяна на какво?

Джейк не отговори.

— Хайде — настоя Стефани. — Какво трябва да направя, за да получа обратно петдесетте процента от моята собствена компания?

Джейк отблъсна назад стола си, изправи се и се приближи до прозореца, застана редом с нея.

— Прекрасна гледка, нали? — промълви той дрезгаво.

Беше много близо, почти до рамото й. Тя закова погледа си в Харбър Бридж, като се опитваше да не мисли за неговата близост, за изваяния му профил, за добре сложеното му тяло, за властните му ръце… Под тях животът кипеше, безразличен към засилващата се с всеки изминат миг драма сред лукса на този кабинет с дебели мокети и климатична инсталация. Стефани почувства мълчаливата борба между тях двамата, тежестта на неговото неизказано желание, което я смазваше. А в добавка у нея бушуваше още една битка — надпреварата между собствените й съпротивителни импулси да си тръгне или да остане, да се приближи към него или да отстъпи назад… Трябва да спра да мисля за него като за мъж, рече си, като поиска да отклони вниманието си… Стефани, мисли за него като за бизнес противник… за враг.

— Тези петдесет процента… — подхвана отново тя. — Каква е уловката?

— Няма нищо такова, Стефани — промърмори Джейк. — Нищо неприемливо. — Той колебливо взе ръката й и започна да си играе с пръстите й. — Всъщност би трябвало да очаквам, че предложението ми ще ти се понрави. И бих останал много разочарован, ако не е така.

Стефани вдигна очи към лицето му. Поканата беше ясна. Тя пое дъх.

— Джейк, сериозно ли ме молиш да…

— Да — отвърна Сандърс. — Сериозно.

Стефани издърпа ръката си.

— Да спя с теб, тъй ли, Джейк — изтърси нарочно. — Та за това и цялата компания е малка и недостатъчна.

— Помисли… моля те.

— Не е необходимо.

— Слушай, трябва да си наясно със себе си — навярно за пръв път в живота си.

— Твоят егоизъм е нечуван! Мислиш ли, че всяка жена, която срещнеш, хлътва по теб?

— По-забавно е, ако си въобразявам, че е така. Но… ти не си коя да е жена.

— Джейк… — поколеба се Стефани.

— Да? — Надеждите у противника й като че ли се засилиха.

— Изучавала съм те, мислила съм за теб… — В усмивката й имаше някакво компрометиращо загатване. — Бизнесът е силата ти. За теб сексът е само развлечение. Защо е това отношение лично към мен? Нима съм толкова важна цел?

— Не знам — отвърна той унило. — Мисля, че мисълта за теб ме завладява напълно.

Стефани не отвърна.

— То е характерно за семейството — продължи Джейк с горчивина в гласа. — Имах брат, който бе завладян от една жена. Не му се отрази добре. Не стигна доникъде.

— Да, сигурно е характерно за семейството ви — произнесе Стефани закачливо, ала с твърдост. — Доникъде няма да стигнем. Нищо не може да се случи между нас… съжалявам.

— Съжаляваш? — Джейк очакваше от нея някакво изявление или признание, колкото и бегло да беше то.

— Не разчитай… — Стефани го погледна настойчиво.

— Това, че ми отказваш, е лудост. Бях щедър — ядоса се той.

— Ако отказът ми вгорчава твоята победа, бих могла само да кажа, че съм удовлетворена! — отвърна дръзко Стефани, отдръпвайки се. — Имаш ли нещо против, ако си тръгна сега?

— Това ще бъде за последен път…

Стефани се усмихна и излезе, като затвори внимателно вратата след себе си. Останал сам, Джейк свали от лицето си ироничната маска, която му служеше за прикритие и се сгромоляса върху стола, напълно объркан. А сега какво, попита се той безрадостно — а сега какво?

 

 

Стефани напусна „Харпър Майнинг“ с мисълта, че този път не е излязла победена от срещата с Джейк. Не беше предала и частица от себе си. Не беше позволила да я подчини влиянието, което той имаше над нея. Ала Джейк беше опасен. Във всяко отношение… Слава богу, и Бил се чувстваше вече по-добре, за да разчита на него като част от екипа, въпреки че все още пазеше стаята и не можеше да се сражава пълноценно на бойното поле. Стефани подкара бързо към болницата, където Бил Макмастър я очакваше.

Тя му изложи накратко развитието на нещата от последната им среща. Бил впрочем беше чул от Том за успешния удар, нанесен от Джейк на заседанието на управителния съвет. Сега, когато Стефани му разказа всичко с подробности, той изрази съжалението си, но не остана изненадан.

— Било е запланувано от самото начало, Стеф — изсумтя Макмастър. — Господи, съжалявам!

— За какво?

— Че съм тук, че съм безполезен, особено в момента, когато се нуждаеш най-много от мен.

— Бил, какви са тия извинения, за бога, ти си човешко същество! А и аз самата не съм сигурна, че който и да е от нас би могъл да направи нещо повече. Сторихме всичко, което бе по силите ни. Но просто бяхме обезоръжени. Може би е действал неумолимият закон на времето — естественият начин да ни се подскаже, че сме изживели нашия момент!

Бил не отговори нищо на усмивката й, нито на гласните й разсъждения. Вместо това рече натъртено:

— Стеф… има един проблем, на който трябва да обърнеш внимание. По някакъв начин Джили е помогнала на Сандърс.

— Трябва да преценя доколко това е възможно. Когато намеря удобен момент, ще се справя и с този проблем. Но на първо място поставям семейството си — моето истинско семейство; трябва да го сплотя отново. През по-голямата част от живота си тези деца, изглежда, са страдали от начина, по който съм живяла.

Бил се усмихна предано.

— Ето как почваш — винаги държиш себе си отговорна. Само пресилваш нещата. Попитай Сара и Денис. Съмнявам се, че те виждат всичко по същия начин.

— А Том?

— Дай му време… — Бил направи пауза. — Нека да говорим за бизнеса. Ти наистина ли си готова да се откажеш от компанията?

— Нямам избор.

— Сигурна ли си?

— Загубих, Бил. Всичко е свършено.

— Не бива да е така. — Макмастър пое дълбоко дъх. — Има все още възможност да си възвърнеш компанията.

— Бил…

— Нещо нечувано, ужасен риск… можеш да загубиш всичко. Но има шанс.

Стефани почувства, че й прималява.

— Как да го разбирам, Бил?

Макмастър се протегна към възглавницата и извади лист хартия с изписани на ръка цифри.

— Нахвърлил съм някои записки — отбеляза той простодушно. — Но ти ще решиш, разбира се.

 

 

След като взе душ, Дан влезе в спалнята на Рая, без да може да си обясни защо е толкова неспокоен. Трябваше да е доволен, че Стефани приключи с бизнеса, въпреки че беше станало по начин, който той не би избрал. Всичко би трябвало да означава повече време за самите нас, мислеше си, повече време за нея, за да прави и други неща в живота си. Дан погледна към тоалетката, където седеше тя и поставяше последните щрихи от грима си. Не й личеше, че приема нещата толкова зле. Всъщност Стефани изглеждаше чудесно, строгостта на великолепната й черна рокля се компенсираше от перлите по врата и китките, а подвижният шифон в розов цвят я омекотяваше.

Но Дан усещаше, че тя не е щастлива най-вече по отнесения й поглед и автоматичното полагане на грима. Загубата на „Харпър“ очевидно не я беше освободила от безпокойството, свързано с предишните й отговорности — изглежда, че нещо все още й тежеше. Докато енергично се подсушаваше, започна да го завладява една друга обезпокояваща идея — какво ще стане, ако загубата на „Харпър“ се окаже твърде висока цена за Стефани? Ако се окаже така, тогава неговите надежди за ново съвместно щастие ще излязат напразни и обречени от самото начало.

А като се добавеха и нейните нови планове да сплоти семейството, да се прегрупират силите на Харпърови, за да станат по-силни пред общия враг — не, един господ знаеше какво щеше да излезе от това? Дан би се почувствал много по-щастлив, ако семейната глина, с която разполагаха, беше по-обещаваща. Със Сара всичко бе наред — но с Денис? Как е възможно потомък на легендарния Макс или на твърдата като стомана през целия си път напред Стефани да бъде такъв неблагодарник!

— Допускам, че Денис ще обърне спуснатия отново на вода семеен кораб, как мислиш? — подложи той Стефани на кръстосан разпит.

— Не знам. Мисля, че имаше такива идеи.

— И ти все още разчиташ на неговите добри намерения?

— Моля те, скъпи. — Стефани се извъртя върху табуретката, за да го погледне. — Няма да е лесно за никого от нас. Само аз знам най-добре, че Денис се държа отвратително…

— Непростимо!

— Слушай… трябва да разберем, че Денис почувства огромна заплаха от страна на Том. Той реагира емоционално…

— Като кретен!

Стефани се засмя.

— Знае си го.

— Но дори и да не е тъй, ти винаги ще му простиш.

— Вероятно. Само че сега нещата са различни. Казах ти, чувствата ми са променени. Денис беше оставен достатъчно дълго на свобода да си чупи главата. Този път искам да се върне наново в семейството и желая днешната семейна вечеря да постигне именно тази цел. Но ако ще се връща обратно, да бъде истински мъж, а не разглезено момче.

— Хм. — Дан беше впечатлен от твърдия й тон. — А ще кажеш ли нещо за себе си? Мислила ли си какво ще правиш сега?

— Имаш предвид останалата част от моя живот ли? — попита тя, докато пудреше носа си с неоправдана свирепост.

— Нямах предвид…

— Ще се отдам на благотворителна дейност. Та не трябва ли жените като мен да се занимават с нея през остатъка от живота си?

Дан пресече стаята към тоалетката и обгърна Стефани с ръце откъм гърба.

— Не ми приличаш на подобна жена. А приключването с „Харпър Майнинг“ не бива да означава край за Стефани — такава, каквато я познаваме и обичаме. — И той я прегърна нежно.

— А и то няма да се случи.

— Звучиш подозрително уверена. Намислила ли си нещо?

— Да. — Тя напудри за последно лицето си и се изправи. — Онова, което съм намислила, е, че ще вечеряме заедно с децата.

Почти час по-късно те все още не се бяха докоснали до вечерята. На третия аперитив Дан погледна към Сара и Стефани, които разговаряха твърде напрегнато, и изруга Денис под носа си. Момчето чудо отново го караше да бъде неспокоен. Просто го нямаше. Колко дълго още Стефани щеше да се примирява с идиотщините му?

Като че ли отгатнала мислите му, Стефани се изправи.

— Повече няма да чакаме Денис — безгрижно заяви тя. — Изглежда, някъде се е затрил.

Мейти се суетеше около масата, наливаше вино. Сара иронично вдигна чашата си.

— Наздраве за нашите отсъстващи приятели! — рече тя.

— Ще пия за същите и аз — прозвуча познат глас. — Познавам ли някого от тях? — Денис се появи на вратата; носеше в ръка една червена роза. Той се отправи към Стефани, постави розата от едната й страна върху масата и я целуна по главата. — Съжалявам, че закъснях — рече й. — В последната минута се наложи една промяна за рекламния бюлетин на новите модели в „Тара“. И трябваше да уредя нещата, преди да се измъкна.

Стефани се въздържа да не хвърли победоносен поглед към Дан. Вдигна чаша:

— За нас! За семейството — и за бъдещето.

— За бъдещето? — обади се Сара с твърде несигурен глас.

— Да. — Стефани отправи лъчезарна усмивка към цялата маса. — Мисля, че е време да се обединим отново заедно. Причиних ви твърде много неприятности през последните няколко седмици. Искам да ви се извиня.

Дан поклати глава.

— Не е необходимо. Разбираме с какво е трябвало да се пребориш.

— Наистина ли? — В гласа на Денис се прокрадна хаплива нотка.

Сара вдигна поглед обезпокоена.

— Мислех, че тази вечеря е за помиряване.

— А след нея? — Денис не се предаваше. — Всички ние следваме нашите собствени пътища и продължаваме да объркваме живота си в стила на уважаваната и всеизвестна фамилия Харпър?

— Това не бива да бъде така! — запротестира Дан.

— Не? — Усмивката на Денис се изкриви. — Мислех, че е заложено по природа?

— Денис… — гласът на Сара издаваше прикрита заплаха, — опитваш се да предизвикаш конфликт ли?

Стефани побърза да успокои положението.

— Не, не смятам, че той иска именно това. Предполагам… че става дума за безпокойствата, за които всъщност желая да ви се извиня. Че направих живота ви толкова труден. Че не бях обикновена, вдъхваща сигурност майка, на която може да се разчита.

Сара се засмя.

— Ти! В никакъв случай. А не ти ли е минавала през ум мисълта, че ние те предпочитаме точно такава?

— И че всички те обичаме — намеси се разгорещено Дан, — независимо от обстоятелствата?

Денис предизвикателно изпи докрай чашата с вино и се пресегна към гарафата, оставена от Мейти в центъра на масата.

— Казаното е вярно, скъпа мамо, но не променя факта, че сама си виновна нещастието да се сгромоляса върху главата ти.

— За бога, Денис! — Дан го изгледа кръвнишки. — Майка ти прави опити за опрощение, нека забравим миналото…

— Именно за това става дума, Дан! Точно оттук започна бедата!

Сара стисна гневно юмруци.

— Денис, ако не си затвориш устата, ще усетиш вечерята ми в лицето си!

— Не, работите са наред — и с двама ви. — Реакцията на Стефани идваше като че ли много отдалеч. — Мисля, че разбирам накъде бие Денис. Смятам също тъй, почти готова съм да допусна, че той може да има право дори. Бил е прав от самото начало.

Настъпилата внезапна тишина беше нарушена от Дан.

— Извини ме, но не разбирам. Какво?…

Сара с леко ахване даде да се разбере, че е познала.

— От самото начало: имаш предвид Джили?

Денис кимна.

— Да — продължи Стефани с леден тон. — Джили. Но тя е само една от точките на дневния ред. Честно казано, не бих обърнала толкова внимание на самата загуба на „Харпър Майнинг“. Ала не мога да понеса начина, по който загубих. Боли. Боли твърде много, за да се живее така. — Стефани направи пауза и се огледа. Погледите на три чифта очи стояха заковани в нея, тримата попиваха всяка от думите й. — Събрах ви всички тази вечер, защото трябва да споделя нещо с вас. Бил Макмастър предложи начин, от който мога да се възползвам, за да си възвърна компанията.

— Как? — попита Дан.

— Ще се бием ли? — обади се Денис саркастично, настоявайки очевидно за повече обяснения.

— Рискът е огромен — произнесе Стефани бавно. — Всичко или нищо.

— О, мамо! — Сара гледаше Стефани с обожание.

— Ще го направиш, нали? — запита Дан, без да съзнава доволен ли е, или се страхува.

И все пак последната дума дойде от Денис.

— Атакувай, мамо!