Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (6)

Шеста глава

Вече в самолета, Тара Уелс въздъхна с облекчение, изу си обувките и се отпусна назад в седалката със затворени очи. Хич не й харесваше да се прави на мистериозната дама с воала. Но още по-трудно й бе да усеща върху себе си хорските погледи, в които се четеше било съжаление, било ужас. Още малко… още малко… Тя решително стисна устни, също като някогашната Стефани Харпър, и се замисли за бъдещето.

След като напусна Дейв, Тара трябваше да се пребори с обърканите си чувства, но за нейна изненада това й даде нови сили. Докато пътуваше в камиона към Дарвин, в главата й, без никакво предупреждение, започнаха да нахлуват мъчителни и неясни спомени за преживения ужас. Първият от тях я блъсна малко след качването, когато камионът прекосяваше някакъв брод, пресичащ пътя им. Разплисканата от гумите вода обля предното стъкло и Тара неволно вдигна ръка пред лицето си и изпищя. Струваше й се, че водата ще я залее и задуши. Тя отчаяно се опита да се овладее и да оправи дишането си, защото усещаше, че шофьорът я гледа изумено.

Последваха и други спомени, промъкващи се в съзнанието й като крадци в нощта. Тя отново видя залеза над блатото и усети лодката под краката си. Панически изплува на повърхността и забеляза студената светлина в очите на своя убиец — Грег! — господи, собственият ми съпруг! — а зад него фигурата на жена, която стоеше като хипнотизирана, докато я молеше за помощ. Джили! После я сряза болката от впитите в ръката й зъби, по лицето й шурна горещата кръв и нещо я понесе към дълбините. Към дълбините и забравата… Камионът се носеше с грохот по шосето, а тя бавно и мъчително подреждаше късчетата мозайка на живота си. Когато пристигнаха в Дарвин, тя вече знаеше, че е била Стефани Харпър.

Само че вече не беше Стефани Харпър. Мъжът й желаеше смъртта й и я бе убил. Сега тя се видя като жена без лице, без име и без собствен живот зад себе си. Всичко й бе отнето от него. Тя беше нищо.

С някаква горчива ирония тези спомени й припомниха и последните думи на Дейв. „Запазена си за нещо. Или за някого.“ Запазена ли? За кого? За съпруг, който й причини всичко това ли? Тя диво се усмихна на себе си. Втори път нямаше да му се даде. Запазена, значи. За какво? Защо й беше на съдбата да се намесва и да я спасява от смърт, която щеше да е за предпочитане пред сегашните й мъки? Изпълнена с безсилна омраза, тя импулсивно свали брачната халка и я изхвърли през прозореца.

Защо… защо… защо… Този въпрос я измъчваше през цялото време, докато се друсаше в кабината на камиона, разкъсвана от мъка и яд. Защо го направи, Грег? Обичах те повече от всяка друга жена. Защо трябваше да загубя любовта си? Защо ти бе необходима смъртта ми? Кое те караше да ме мразиш толкова? Тя се движеше все по-надолу и по-надолу по спиралата на въпросите и най-сетне се добра до дъното на отчаянието си, където откри спасителната нишка, която щеше да я изведе обратно. Дейв ми каза, че съм запазена за нещо — тази мисъл не й даваше покой. Ето това е — да разбера защо. А после? Отговорът беше ясен — отмъщение! Трябва да си отмъстя. През ума й минаваха хиляди налудничави идеи за начините, по които можеше да го направи, но решението бе взето напълно хладнокръвно. Отначало й хрумна, че може да го предаде на полицията, но веднага отхвърли тази идея. Нямаше да е достатъчно. Не зная защо, но ще му е малко. С това трябва да започна, реши тя. Да разбера мотивите му.

Жената, която слезе от камиона в Дарвин, на вид изглеждаше слаба и болнава, но отвътре я изпълваше стоманена решимост. Вече имаше цел и нищо не можеше да я спре, а целта й даваше сили. Първото й изпитание беше да продаде опалите на Дейв, за да се сдобие с пари. Тя се насили и изреди всички бараки, помещаващи местните бижутери, като навсякъде трябваше да изтърпи любопитните им погледи и въпроси, както и опитите им да я ударят в цената. Към края на деня вече не можеше да издържа и й се струваше, че ще припадне. Беше в магазинчето на търговеца, избран от нея, и изведнъж я обзе такава паника, че трябваше да се втурне навън за глътка чист въздух. Изненаданият търговец изскочи след нея, защото не знаеше какво да прави.

— Почакайте, госпожо — повика я той. — Опалите са много хубави. Забравихте парите. Добре ли сте?

Тя отклони поканата му да й помогне, взе парите и забърза по улицата, почти на края на силите си. Получената сума надмина всичките й очаквания. Беше влязла в магазинчето без една стотинка, а излизаше с цяла купчина пари, достатъчни за всяко начинание. Ето ме пак в бизнеса, помисли си тя. Така да се каже еднолична фирма, представяна от мен, Тара Уелс.

Без да губи повече време, тя се отправи към най-добрия хотел в града. Първоначалното неприятно впечатление от чудатата жена в избеляла и не по мярката й рокля бързо се разсея още щом тя предплати за най-скъпия апартамент в хотела и започна да раздава щедри бакшиши наляво и надясно. Веднага след като се настани, Тара изпрати няколко души от персонала до луксозните магазини за дамско облекло, за да й донесат дрехи за проба. На всички им стана ясно, че в града е пристигнала ексцентрична богаташка и отвсякъде се надпреварваха да й угаждат. Само че новите дрехи и суетнята около тях вече не й носеха никакво удоволствие. Тук тя най-сетне разполагаше с огромно огледало и за първи път огледа внимателно белезите по тялото си. Шокът беше голям, но трябваше някак си да се примири с ужасната гледка. Не бе плакала от деня, когато се огледа във варела за дъждовна вода на Дейв, но сега пак се разплака. Хвърли се на леглото и рида в продължение на няколко часа, без да може да спре. Измъчваше я не само опустошеното й тяло и лице, но и мисълта, че е загубила безвъзвратно и себе си.

Един ден обаче, тя си спомни решимостта да отмъсти и това й върна целеустремеността и й даде нови и неподозирани сили. От апартамента си в хотела започна да звъни по всички краища на Австралия и да търси клиники, лекари и консултанти по пластична хирургия, защото тази щеше да е първата стъпка от новия й живот. В отговорите най-често се споменаваше едно име и затова тя се отправи към Таунсвил, откъдето щеше да отиде на остров Орфей. Там живееше човекът, който можеше да й помогне.

 

 

Друго нещо си е ергенският живот, размишляваше Грег Марсдън, докато се изтягаше върху огромното легло на Макс Харпър в Харпър Маншън в Сидни. Нямаше защо да бърза да става, отново беше единственият господар на себе си. После щеше да вземе мързелив душ и да позвъни на Мейти за закуската. Не е зле, мислеше си той.

Но от друга страна, не беше и чак толкова добре. Все пак не можеше да се каже, че е ерген в истинския смисъл на думата. По-скоро се водеше още в траур и не можеше да реши докога да се прави на скърбящия вдовец. Беше станало точно както той предполагаше — нещастният случай със Стефани бе отразен от информационните агенции по цял свят и откакто се бяха завърнали от безуспешното издирване, непрекъснато ги обсаждаха всевъзможни журналисти, репортери и телевизионни екипи. Под предлог, че все още скръбта му е голяма, той отказваше да дава интервюта. Дори бе успял да убеди Филип, че Джили има нужда от спокойствие и сега беше сигурен, че никой не й досажда в жилището й на Хънтърс Хил. Но понеже знаеше от опит, че все пак на пресата трябва да й се подхвърли нещо, беше предоставил албума на Стефани със снимките от сватбата на една агенция, която му заплати прилична сума за всяка снимка. Иначе казано, дотук добре.

Само че Грег трябваше да продължава да внимава, а той не беше свикнал с ограничения от подобен род. Никой не знаеше за връзката му с Джили, в това той бе сигурен, пък и нямаше защо да се разчува. Веднага след инцидента тя бе изпаднала в нервна криза, но Грег успя да я успокои. Всъщност кризата направи страстта й към него по-интензивна и той посещаваше палатката й всяка нощ, дори и след пристигането на Бил Макмастър, защото рисковете при тези посещения добавяха ново измерение към насладата му. От една страна безразсъдството му я вбесяваше, но от друга — й действаше като магия. Тя беше негова, телом и духом.

Мисълта за нея го възбуди. Нямаше да е зле сега да е при него. Той започна да си представя тялото й, ръцете й, езика й… Сега обаче не беше време за това. Не биваше да проваля всичко заради едното чукане, та било то и с Джили, без съмнение най-добрата от всички мацки, с които бе спал. Грег отново се замисли за пристигането си в Харпър Маншън и за истинската битка, която бе водил, докато се наложи при Мейти и останалата прислуга, тъй като те бяха толкова предани на Стефани, че немите им упреци го преследваха навсякъде из къщата. Все пак успя да се справи с тях и те вече знаеха кой е новият господар. Дори и децата й внимаваха с него.

После идваше въпросът за онова, което адвокатите тактично наричаха „имотите Харпър“. Нищо не можеше да се реши, докато не се намереше тялото на Стефани — при тази мисъл Грег се намръщи. За него нямаше съмнение, че тя е мъртва. Като сега виждаше как крокодилът я отмъкна под водата. Виждаше и бялото на очите й и последните мехурчета въздух, изпуснати от окървавената й уста. Беше стоял дълго време на същото място и нито крокодилът, нито Стефани се бяха показали отново на повърхността. Сигурно тялото й се беше заплело в коренищата на дърветата, с които лагуната бе пълна. Щеше да е много удобно, ако в един момент изплуваше, защото щяха да направят грандиозно погребение. Макар че нямаше кой знае какво значение. Той вече се ползваше от средствата на Стефани, защото тя го бе включила във всичките си банкови сметки. А и нали се водеше директор в „Харпър Майнинг“. Разполагаше с къщата, яхтата и прислугата. И най-важното — разполагаше със свободата си. Сега първо щеше да направи една царска закуска. Сексът можеше и да почака. Щеше да го измисли някак си. Има ли желаещи за тенис, помисли си той с доволна усмивка. Първият сервис е мой.

 

 

Малкото корабче внимателно си пробиваше път на излизане от оживеното пристанище на Таунсвил. На палубата му стоеше Тара, но тя бе така потънала в собствените си мисли, че изобщо не забелязваше красотата на гледката наоколо. През цялото време на полета от Дарвин към Куинсланд тя крои планове и не погледна нито веднъж през прозореца на самолета. Всички австралийски щати бяха красиви сами по себе си, но измежду тях Куинсланд безспорно предлагаше една от най-прекрасните природни забележителности в света. Целогодишно отвсякъде се стичаха хора, за да видят Големия бариерен риф. Само че в момента на Тара Уелс хич не й беше до тези неща.

Въпреки това, като наближиха остров Орфей, тя сякаш малко се оживи. Право пред нея се виждаха покритите с палми ниски хълмове, белоснежните ивици на плажовете и веселите бунгала, окъпани от яркото тропическо слънце. От голямата сграда в центъра на комплекса излезе някаква едра жена и тръгна към малкия пристан. Облечена бе в ярка рокля и носеше слънчев чадър, за да предпази новодошлата от слънцето. Веднага щом корабчето акостира, тя се спусна да помага на Тара да слезе на брега.

— Добре дошла в клиниката „Маршал“.

Жената беше към петдесетте, дружелюбна и майчински усмихната. Мълчанието на Тара никак не я смути и тя продължи да говори:

— Разкошен ден, нали? Временцето тук си го бива. Казвам се Елизабет Мейсън, но всички ми викат Лизи. А ти си Тара, нали така?

— Да.

— Това ли е целият ти багаж? Дай го насам. — Лизи пое с лекота малкия куфар на Тара и двете поеха към централната сграда.

— Доктор Маршал в момента е в операционната, иначе той лично би те посрещнал. Аз съм тук нещо като момче за всичко. Как разбра за клиниката?

— О, прочетох за нея в някакво списание — отвърна неопределено Тара и пое дъх. — Дойдох, защото разбрах, че специализирате в… в нещо като възстановителна хирургия.

— Точно така — каза бодро Лизи. — Доктор Маршал е най-добрият специалист по пластична хирургия в цялата страна. Завършил е медицина, както си му е редът, и дълго е работил в някаква болница. После една от лелите му умира и му завещава куп пари. Могъл е веднага да се оттегли и да си гледа живота, но вместо това той отваря ей тази клиника. Грижи се за аборигените безплатно. Той самият никога няма да ти го каже, защото не е такъв човек, но това е факт и всички го знаят.

Приветливата жизнерадост на Лизи и очевидното удоволствие, с което тя си гледаше работата, някак си се предадоха и на Тара и тя малко се поотпусна.

— А ето го и твоето бунгало — каза Лизи и отвори вратата.

Спретната малка всекидневна, цялата в светлосиньо, с бамбукови мебели, подхождащи на палмите отвън, плюс баня и спалня. Идеално жилище за сам човек. Тара внезапно почувства някакво необяснимо облекчение.

— Ще ти хареса — добави уверено Лизи. — Леглата са много удобни, наоколо е тихо и спокойно, и можеш да се занимаваш с каквото поискаш.

Тя отново изведе Тара навън и й посочи открития басейн, заобиколен от високи и сенчести палми. Около него, върху удобни шезлонги, се излежаваха пациенти и се наслаждаваха на слънцето, а имаше и такива, които се разхождаха, пристъпвайки бавно и внимателно. Други просто бъбреха или плуваха в басейна, кой по-уверено, кой не чак дотам. Някои още носеха превръзки, а наскоро оперираните бяха със слънчеви шапки и гледаха да стоят на сянка. Но нямаше човек без белези по тялото си. Няколко души дори бяха загубили по някой крайник. Като на конгрес на инвалидите, отчаяно си помисли Тара. Господи, как ли ще се измъкна аз оттук…

— Не се притеснявай, миличка — намеси се Лизи, която бе забелязала помръкването й. — И не ги съжалявай, защото и те самите не се съжаляват. Всички ни напускат с усмивка. За това се грижи доктор Маршал.

 

 

Не след дълго я повикаха при лекаря. Когато Лизи дойде, за да я заведе на първия й преглед, Тара почувства, че я обзема някаква необичайна нервност. Страховете й обаче се разсеяха отчасти при вида на високия и спокоен мъж, който я очакваше в стаята за консултации. Той изглежда усети притесненията й, защото не направи никакъв опит да я заговори, а внимателно огледа белезите по лицето и тялото й и един по един ги вписа в болничната книга.

След това седна зад бюрото и я изгледа с топлите си кафяви очи.

— Бихте ли ми казали от какво са тези белези?

Тара мълчеше и се колебаеше.

— Зная, че сигурно ви боли като говорите, мис Уелс, защото виждам, че са засегнати и гласните струни… Но трябва да ви задам няколко въпроса.

— Автомобилна злополука. Челен удар.

— Преди колко време?

— Шест седмици.

Докторът знаеше, че и двете неща не са верни. Той отново се надвеси над легналата на медицинската кушетка фигура и запита:

— Можете ли да ми разкажете нещо повече за… ъ-ъ-ъ… катастрофата?

— Един приятел… възрастен човек… Той поназнайва нещо за аборигенското билколечение… и ме лекува с някакъв мехлем от цветя и глина…

— Разбирам. Ние тук също използваме подобни неща. Като гледам, приятелят ви си е знаел работата. Челюстта ви е била счупена, но е зараснала идеално.

Тара започваше да губи търпение.

— Доктор Маршал, искам отново да приличам на човек. Можете ли да ми помогнете, или не?

Маршал не бързаше да отговаря.

— Нараняванията ви са многобройни, сериозни и… доста необичайни, мис Уелс. Нуждаете се от няколко операции — възстановителни и козметични. Предупреждавам, че ще боли, а после още дълго време ще бъдете подложена на големи неудобства.

— Болката не ме плаши! — бързо изрече Тара.

Докторът невъзмутимо продължаваше да говори:

— Плюс това не можем да започнем да оперираме веднага, защото тъканта около белезите още не е омекнала. Сигурно ще отнеме няколко седмици.

— Няма значение — отвърна Тара. — Имам и пари, и време.

— Всъщност при нас парите не са най-важното. — Тара не обърна внимание на деликатната забележка и мекият глас на доктора продължи по-нататък: — По-важно е да си починете и да се възстановите след преживения от организма ви шок. Но да не се отклоняваме. Имате ли някоя скорошна ваша снимка? Направена по възможност малко преди злополуката?

Тя си спомни сватбата и усети, че ще се разплаче, но прехапа зъби и се овладя.

— Не, нямам. — Цялата се разтрепери, но трябваше да доведе докрай решението, което бе взела на онова хотелско легло в Таунсвил. — Вижте, аз искам нещо повече от това да премахнете белезите ми. Искам друга външност. Друго лице и всичко останало. Искам да напусна клиниката като съвсем друга жена!

 

 

Дните на остров Орфей минаваха, но решимостта на Тара не намаляваше. Раненото й тяло и преумореният й мозък бавно се възстановяваха. За това допринасяше и уникалната тропическа природа на острова, която беше почти недокосната от човешка ръка. Великолепието на дните можеше да се сравнява единствено с прекрасните залези и нощи, когато небесният свод се изпъстряше от хилядите ярки звезди и приличаше на вълшебен защитен плащ. От целия остров ухаеше на чистота и някакво първично съвършенство. Тя се чувстваше като Ева в рая, която започва живота си отново, този път с ясното съзнание, че има и змия.

Една голяма част от уникалното лечебно въздействие на острова се дължеше на личността на доктор Маршал. С течение на времето Тара го опознаваше все по-добре и виждаше, че внимателното му отношение към хората не е проява на лицемерна загриженост, а е съвсем искрено съчувствие към всички страдащи, които идваха при него за помощ. Той не само лекуваше, но и бе успял да създаде цялостна среда, която допринасяше за възстановяването на болните повече от всякакви лекарства. На пациентите си предлагаше не само професионален, но и чисто човешки контакт и разбиране. Един ден Тара се разхождаше по плажа и попадна на него, когато той тъкмо се връщаше от риболов и издърпваше лодката си от плитчините.

— Бихте ли поели това въже? — помоли я той. — Вържете го за ей онзи дънер. Благодаря.

Тара го направи, без да отвърне нищо и вече се гласеше да продължи пътя си, когато доктор Маршал я спря.

— Почакайте малко. Елате да видите нещо.

Тя неохотно отиде при него. От дъното на лодката той извади две едри риби и гордо й ги показа.

— Какво ще кажете, а? Отне ми само два часа. Вие ходите ли на лов за риба?

— Не.

— Тук обаче това си има и практичната страна. Облекчава сметката за храна — продължи весело той и направи широк жест с ръка. — Какви са впечатленията ви от остров Орфей?

Тара смутено се огледа наоколо. Вече почти бе забравила как се води нормален разговор.

— Ами… харесва ми.

— Островът притежава някаква естествена лечителна сила. Много се гордея с моя малък рай. Струва ми се, че тук е идеалното място за практикуване на медицина, и особено на пластична хирургия.

Тара мълчаливо го слушаше.

— От крайбрежието ли сте? Къде сте родена?

— Във вътрешността на страната.

— Завиждам ви. Аз самият съм градско чедо. Имате ли семейство?

— Не.

Той се засмя:

— Май не обичате да говорите за себе си.

Ядът и възмущението я принудиха да му отвърне, макар че гласните струни още я боляха.

— Доктор Маршал, доколкото разбирам, клиниката ви гарантира на пациентите дискретност.

Той се усмихна:

— Добре, обещавам да не ви задавам неудобни въпроси, но и вие няма да ми викате доктор Маршал. Името ми е Дан. Съгласна ли сте?

Дан. Тя мислено повтори името му. То чудесно подхождаше на добронамерената усмивка на стройния и загорял от слънцето мъж, облечен в износени къси панталони и фланелка, от когото приятно лъхаше на море. Присъствието му някак си я успокояваше.

— Добре, Дан — отвърна Тара.

Същата нощ Дан си спомни начина, по който тя бе изрекла тези думи и вътрешната й борба дали да го допусне по-близо до себе си. Какво ли я правеше толкова недоверчива, чудеше се той. Чуждата болка не му бе непозната, но у Тара той усещаше, че тя е много по-силна и по-дълбока от всяка друга, с която се бе сблъсквал досега. Интересно каква беше историята й. Макар че засега най-важното бе да укрепи тялото й с подходяща храна, упражнения и плуване, а после да оправи лицето й. Наближаваше времето за първата операция и той искаше тя да излезе успешна, защото разбираше, че освен всичко останало, от нея зависеше и възстановяването на душевното й равновесие. Дан въздъхна и отново се зае с рентгеновите снимки на черепа на Тара. Беше направил и няколко различни схематични рисунки за това как би изглеждало новото лице на мистериозната пациентка, както и гипсова отливка на сегашния му вид. В крайна сметка, каквото и да се получеше, щеше да е по-добро от настоящото положение, реши той.

В своето бунгало на другия край на комплекса Тара също не спеше. До нея имаше купчина списания и вестници, от които тя изрязваше разни статии и съобщения и с каменно изражение ги лепеше в малък албум.

Всички те бяха на една и съща тема. „Трагедия, сполетяла богата наследница“, беше озаглавена една от статиите с подзаглавие: „Жена, изчезнала в резултат на нападение от крокодил“. „Малко след сватбата на годината — пишеше в друга статия — най-богатата жена в Австралия, Стефани Харпър…“ Във всички статии се предлагаха снимки от сватбата, отделни снимки на Грег, както и снимки от операцията по претърсването на блатата. Имаше и нейни снимки като дете или яхнала Кинг в Рая, и дори няколко, където тя беше неугледно закръглена девойка. Грег сигурно бе продал семейния й албум. Мислено записа и това в сметката му.

Беше започнала да събира тези изрезки, когато в Таунсвил случайно си купи някакво списание и за пръв път попадна на статия за злополуката. Така тя си изясняваше някои подробности и по-късни развития, за които нямаше откъде иначе да разбере. Пък и изрезките й служеха и един вид като спасителен пояс, защото там имаше снимки и на Денис и Сара. Дали децата й щяха да разберат, че майка им е била болна и се е наложило да прекара известно време отделена от тях? Дори нещо повече — че ще се върне при тях едва след като престане да бъде безхарактерната и наивна жена, допуснала да се стигне до това положение? В отчаянието си тя им изпращаше безмълвни послания и си представяше, че разговаря с тях: любими мои дечица, трябва да се науча да бъда себе си — не дъщерята на Макс, не нечия съпруга и дори не вашата майка, а просто себе си. Сега за пръв път в живота си не разчитам на никого. Уча се да се справям сама. На вас ви трябва истинска майка, а не слабохарактерното създание, което бях. И преди да се науча да се справям сама, няма да се върна в къщи. Разбирате ли?

Очите й бяха пълни със сълзи, но тя ги остави да си текат, за да разтовари измъченото си сърце. Децата й липсваха най-много от всичко. С наведена глава, тя ридаеше неудържимо, но този плач някак си я пречисти и поуспокои. След малко стана, прибра изрезките и си легна. Отдавна не бе спала толкова дълбоко и спокойно. Това беше първата нощ след инцидента, когато не й се присъни Грег. Вместо него в съня й се появи красивото загоряло лице на Дан и топлите му кафяви очи. Той й се усмихна и я запита желае ли да отиде с него на лов за риба.

 

 

Хънтърс Хил е един от най-красивите и аристократични квартали на Сидни. Открай време старинните му каменни къщи, опасвани от изкусно изработени декоративни огради, и сенчестите му улици, тенискортовете и частните басейни в дворовете са обект на възхищение и завист от страна на не чак дотам сполучилите жители на града. Само че сега той се струваше на Джили Стюарт като затвор. Не че някой я задържаше насила в просторната къща. Точно обратното, тя беше напълно свободна да прави каквото си иска. Вечно заетият Филип, след нейното завръщане от „Рая“ бе станал още по-зает, сякаш искаше изцяло да я освободи от присъствието си. Те не бяха разменили нито дума за смъртта на Стефани, но Джили усещаше, че той знае. И не можеше да го обвинява, задето страни от нея. Тя би дала всичко, стига да можеше самата тя да се отдръпне от себе си.

От онази нощ в блатото на крокодилите Джили непрекъснато живееше в някакъв безумен свят, където тръпките на ужаса се сменяха от изживявания на върховна наслада и радост. Тя не бе желала убийството на Стефани. Знаеше, че никога няма да забрави последния й поглед, преди крокодилът да я дръпне под водата, и отчаяните й писъци за помощ: „Джили! Помогни ми!“. Знаеше го, защото кошмарът я преследваше всяка нощ, когато изобщо успееше да заспи.

Не бе желала убийството й, но искаше смъртта й. Затова седя като парализирана в лодката, без да може да се намеси, докато не стана твърде късно. Всъщност на нея подсъзнателно отдавна й се щеше Стефани Харпър да е мъртва, да я няма. На едно по-непосредствено ниво това, разбира се, беше заради Грег — страстта й към него и зависимостта от неговия начин на правене на любов вече бяха станали нещо като наркотик за Джили. Ужасно е, когато някой мъж ти влезе под кожата, стенеше тя. Преди Грег тя гледаше на браковете на Стефани с известно превъзходство, защото независимо от всичките й пари, все попадаше на разни безполови същества, докато Джили си имаше Филип, който беше не само привлекателен и с добро обществено положение, но и се грижеше за нея и не поглеждаше други жени. „Бедната Стеф — често отбелязваше тя пред общите им приятели, — просто не знае как да си избере подходящ съпруг.“ Само че с появата на Грег всичко внезапно се измени. Тя попадна на мъжа, за когото Джили реши, че трябва обезателно да стане неин, а не на Стефани. Не е честно, обаждаше се капризното дете в нея, не е честно!

Но пък така й вървеше открай време. Фамилията Харпър винаги беше постигала своето. Озлоблението на Джили си имаше своите по-дълбоки корени. Навремето бащата на Джили се самоуби, понеже сделката му с Макс Харпър се провали, и всъщност това положи началото на дружбата й с по-възрастната Стефани. За разлика от студения си баща, Стефани бе добросърдечна и взе под своя закрила сирачето Джили, към което силно се привърза. Джили също я обичаше, но отношението й към Стефани не бе толкова еднозначно — в сърцето й винаги се таеше малко късче лед, а на едно по-повърхностно ниво — и ревност. Завиждаше й за парите, за свободата, а сега — и за съпруга й.

Грег. Джили потръпна и като дете отново си повтори старателно всичко онова, което Грег я бе насилил да наизусти, докато беше в палатката й през онази безкрайна нощ след злополуката.

— Беше нещастен случай. Нали така? Нали така?

— Да.

— Браво. Гледай да не го забравиш.

— Беше нещастен случай.

— Това трябва да кажеш на следствието. И още нещо.

— Да?

— Вече сме само аз и ти. Точно както си говорехме. Помниш ли?

— Ох, Грег…

— Тихо, скъпа. Само гледай да не го забравяш. Нищо друго. Пийни сега.

И Джили пи. Плачеше, стенеше от ужас и едновременно го желаеше, а се чувстваше сама, съвсем сама.