Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (59)

Тридесет и четвърта глава

Същата вечер Джейк подкара към „Елизабет Бей“. Трудно му беше да си обясни какво върши. Нямаше никакво желание да посещава апартамента на покойния и непрежалим Филип Стюарт. Не му се искаше кой знае колко да прекара вечерта с Джили. И за своя изненада разбра, че не изпитва никакъв ентусиазъм дори при мисълта да се любят — въпреки опитността на Джили; преследваше го идеята за нещо по-добро. Нещо като стройна, дългонога жена с решителна брадичка и предизвикателен поглед. Желаеше да накара стиснатите й устни да се разтворят в широка усмивка само за него — искаше да види студените й сини очи да се замъгляват и разтапят от любов. Искаше му се… Искаше му се…

Когато влезе в апартамента, Джейк с отегчение забеляза, че Джили го чака с шампанско; той предпочиташе джин. Не можеше да сподели празничното й настроение, а и нямаше намерение да се опитва. Внезапно му се прииска да се отърве от нея.

— Получи онова, което желаеше, аз също — рече й той. — Изглежда, целта на нашия бизнес съюз е постигната.

— Какво имаш предвид?

— Време е да се целунем за сбогом.

— Целувай ме, колкото си искаш, но не и за сбогом.

— Мой ред е да попитам: какво имаш предвид?

— Бизнесът не е приключил.

— Ще ми обясниш ли?

Джили си наля още шампанско.

— Правиш голяма грешка, ако смяташ, че със Стефани е свършено. Прав си, като не й се доверяваш. Тя има достатъчно голямо богатство, за да предприеме контранастъпление.

— Мислих за това. И все пак дясната й ръка, главният й стратег, е в болница, нейният син се присъедини към вражеския лагер, съпругът й настоява да се откаже от битката. Трябва да се съгласиш, че армията й е напълно объркана.

— Така е. Но Стефани притежава всичко, за да бъде самата тя цяла армия. Пребори се със смъртта, и то без чужда помощ. А и сега има богати и влиятелни приятели. Познавам поне десетина мъже в Сидни, които ще се бръкнат в джоба за нея, ако мило ги помоли.

Аз например, помисли с горчивина Джейк.

— И не забравяй принц Амал.

Амал. Ако не беше въпросният арабин, Джейк знаеше с увереност, че щеше да спечели Стефани.

— Да. Амал. — Той погледна Джили, облечена все още траурно. — Жалко, че не можеш да… отклониш вниманието на Негово Кралско Височество.

— Да — съгласи се Джили, като показа зъбките си. — Смъртта на Филип има и своите недостатъци.

— Все пак — продължи Сандърс замислено — трябва да държим под око тайнствения приятел на Стефани.

— А то ни връща към началото на онова, с което почнахме. Каквито и подозрения да е хранила Стефани към мен, сега те са потънали в сестринското й състрадание. Намирам се в отлична позиция и мога да те държа в течение на всичко, което тя ще предприеме.

Джейк усети прималяване, почти гадене в областта на стомаха.

— Добре. Нашите бизнес взаимоотношения продължават.

— По дяволите бизнеса, време е за удоволствие! Погребенията ме изнервят. Какво ще правиш с мен, Джейк, сладурче?

 

 

Луната изгря високо над Рая и обля огромната къща с бледа светлина, като очертаваше плътните сенки на заобикалящите я дървета. Стефани и Амал все още седяха на терасата, където разговаряха от няколко часа.

— Просто да не повярваш — чудеше се Амал.

— Така е, но се случи. Не съм повече председател, дори не съм в управителния съвет и в момента не виждам шансове как да се противопоставя.

— В „Харпър“ ти е била устроена засада — отсъди ядосано Амал. — С чия помощ е успял Джейк Сандърс?

Стефани се усмихна примирено.

— Денис гласува срещу мен.

— Синът предал майка си? В моята страна… — Той остави фразата да увисне във въздуха. — И затова ли ме помоли да дойда до Австралия?

— Тази е една от причините. Ти и бездруго трябваше да подновиш договора си с „Харпър Майнинг“ през следващия месец. Надявах се, че няма да имаш нищо против, ако дойдеш по-рано.

— Бих посветил цяла година, за да бъда на твоите услуги. Искаш помощта ми срещу Сандърс?

— Търся подкрепата ти, Амал. Не желая да унищожавам компанията — само да сваля от трона новия председател.

— Скъпа Стефани — принцът спря големите си воднисти очи върху нея, — разбира се, след толкова години можеш да повярваш, че никога няма да ти причиня болка.

— Знам. Но дори да се случи и най-лошото, аз пак ще оцелея.

Амал разтегли бавно устни в убийствена усмивка.

— Като те познавам… Сигурен съм, че ще съумеем да направим нещо много повече от едното оцеляване.

— Да — потвърди Стефани решително. — Искам много повече.

Той се усмихна отново.

— Виждам, че си понесла поражението много тежко за човек, който заявява, че повече не се интересува от бизнес, а само от семейството си.

— Амал… причината е начинът, по който загубих. Причината са всички тези задкулисни интриги и извъртания. И никога не съм си представяла, че Денис ще подкрепи Джейк срещу мен.

— Дай му време да осъзнае глупостта на постъпката си.

— Може би.

Амал я изгледа проницателно.

— Но има и нещо друго, не е ли тъй?

— Нещо друго ли? — Тя отмести смутено поглед.

— Стефани, познаваме се много отдавна. Не е необходимо да има тайни между нас.

— Тогава трябва да ти разкрия една от тях, именно ти трябва да я знаеш.

— Продължавай.

— Когато бях на седемнайсет, баща ти те доведе за пръв път в Австралия.

— Ах — въздъхна той. — Мога ли да забравя?

— Бяхме завладени един от друг и… станахме много близки. — Гласът й премина в шепот. — Толкова близки…

— Толкова близки, че ако не беше баща ми… различието в религиите ни… — Не беше необходимо да продължава.

— Амал, след като си замина, ти никога не узна, че аз родих.

Принцът си пое дълбоко дъх.

— Детето ми беше отнето. Казаха ми, че е умряло.

— Син ли?

— Син. Моят. И твоят. Наскоро обаче научих, че не бил умрял след раждането, както ми казаха. Бил Макмастър го осиновил.

— А сега? — Амал седеше напрегнато на края на стола.

— А сега… трябва да се приспособим към толкова много мъчителни неща. Като че ли всичко е поразено. Ето всъщност причината Денис да гласува срещу мен на заседанието на управителния съвет. Бесен е, че Том е мой син.

— Това не е извинение! — Амал удари с юмрук по масата. — Един син трябва да брани майка си, да умре за нея, ако е необходимо, а не да й обявява война! — Той направи пауза. — Как се държи Том?

— Том ме подкрепи. Той обича и уважава Бил и Рина.

— Значи е добър син тогава.

— Да… добър млад мъж е… Амал, ще те попитам — искаш ли да разбере, че си му баща?

Амал помълча, накрая отвърна тъжно:

— Дай ми време да помисля, Стефани. Нужно е да реша кое е най-доброто за него в този момент… и за мен, разбира се.

— О, Амал… толкова съжалявам.

— Скъпо мое момиче — откликна принцът с тих настойчив глас, — това никога не бива да го казваш. Съдбата ни събра и ни раздели. Всичко е божия воля. В моя живот е имало много мрачни нощи след онова ярко пламъче. Ала тъмнината никога не е успявала да заличи огъня. — Амал нежно пое ръката й и те останаха тъй дълго време, докато южната нощ се спусна плътно над тях.

 

 

Може да се каже, че операта в Сидни е едно от чудесата на света. Тълпите от туристи се изнизваха от сградата й и завиваха по Съркюлър Куей на запад и около живописните стари пристани на ферибота. Денис беше седнал на стъпалата пред Адмиралтейството близо до терминала за презокеанските пътнически кораби в Сидни Коув и се питаше дали няма някоя свободна каюта за следващия рейс. Трябваше може би да се отправи по море и да потърси щастието си, както са правили навремето. Твърде късно е, помисли язвително, Австралия отдавна е открита и аз съм в нея.

От момента, когато краткотрайният изблик на гняв и отмъщение го подтикна да гласува срещу Стефани, Денис се разкъсваше от чувства на разкаяние. Все още смяташе Стефани за виновна, че е криела раждането на детето. Но знаеше също така, че нищо не може да го оневини за начина, по който реагира на разкритието. Да си засегнат е едно, помисли той с отвращение, а да се държиш като двайсет и два каратов глупендер е нещо съвсем друго.

Щеше много по-лесно да го понесе, ако Стефани се бе ядосала, ако се бе разкрещяла насреща му или ако го бе упрекнала, че не е проявил никаква синовна привързаност. Вместо това тя се показа твърда, хладнокръвна и безкрайно резервирана. Денис потръпна при спомена за нейния леден втренчен поглед, толкова по-различен от любещите, винаги всеопрощаващи очи, с които беше свикнал. Изведнъж бе добил реална представа как ще изглежда животът му без майчина обич и това никак не му се понрави.

Трябваше да си признае, че се бе отнесъл зле със Стефани; същата мисъл го накара да си спомни отново и за Каси. Те бяха прекарали толкова хубави моменти заедно — защо беше зачеркнал всичко? Призна пред себе си също, че не би могъл да очаква момиче на годините на Каси и с нейните разбирания да е девствена. Тя бе минала през колеж и бизнес институт, бе живяла и работила в големия град и повече от ясно бе, че е имала връзки с мъже. Какво го беше накарало да изпадне в такова отчаяние? Мисълта, че изобщо е спала с друг преди него, или мисълта, че мъжът е точно определен? Дали не го ядосваше фактът, че Каси, първата му сериозна връзка, не му принадлежеше изцяло?

Денис въздъхна, хвърли в кошчето за боклук остатъците от обеда, който си беше купил навън. Стана и изтърси трохите, после се протегна; изпита удоволствие от все още приятния хладен ден. Какво му пречеше да се смъкне надолу към бистрото за едно питие с Анджи… да се разходи в Кралската ботаническа градина, да се втурне с колата към Блу Маунтинс. Той се мобилизира. Трябваше да се отбие и до „Тара“ да прегледат заедно с Джоана колекцията за настъпващия сезон, предназначена за филиала в Пърт. Знаеше, че и Каси е там, затова Денис бе удължил обяда си; опитваше се да изясни чувствата си към нея. Но не беше постигнал някакъв особен напредък.

Краткият път до „Тара“ също не му стигна да разреши проблема. Може би придавам прекалено голямо значение на всичко, каза си Денис. Възможно е изобщо да не я видя… „Тара“ е твърде голяма. Възможно е дори да е излязла по работа. Това се потвърди от необичайната суматоха, която завари при влизането си — цяла дузина манекенки бяха заели приемната и цвърчаха като скорци — по всичко личеше, че предстоят снимки. Заета с бизнес дейността на „Тара“, Каси най-вероятно избягваше всичко това. Сигурно се бе завряла някъде в кабинета, за да работи на компютъра си. Като се опитваше да се пребори с внезапното и неоснователно разочарование, Денис се изкачи по стълбите до студиото и най-горе се сблъска с нея.

Трудно беше да се каже кой от двамата е по-смутен. Каси първа се окопити.

— Как си? — подхвърли тя.

— Ами… добре. Животът продължава. А ти?

— Чудесно… чудесно. Тук ми харесва.

— Казват, че вършиш прекрасна работа.

— Благодаря. Благодаря, Денис.

Настана неловка тишина. Кажи нещо, за бога, изкрещя Каси мислено в себе си, той е пред теб след толкова време, а ти дори не можеш да говориш с него…

— Радвам се да те видя — добави тя.

— Тук съм по работа. Трябва да се срещна с Джоана.

— О, да. Да, разбира се.

Отново замълчаха.

— Става дума да прегледаме новите модели за сезона. Налага се да поговорим за колекцията в Пърт.

— Да.

— Сигурно сте твърде заети.

— Да, наистина, Джоана не ни дава да си поемем дъх.

— Не ползваш ли почивка? Или някой свободен ден? — попита Денис нерешително.

— Ползувам, естествено! Аз…

— Денис! — Джоана излетя от студиото. Косата й стърчеше нагоре, а очите й гледаха като безумни. — Ето къде си бил! Закъсня! Слушай, ела бързо в кабинета да започваме, преди да съм получила нервна криза, хидрофобия или преди да ме е хванала критическата възраст, което според теб е най-лошото!

Без да каже нито дума, Денис тръгна.

— Ще се видим ли? — извика Каси трепетно.

— Възможно е. Навярно.

 

 

Докато караше по крайбрежния път към Рая, което не беше правил, откакто скъсаха със Сара, Том се чудеше какво всъщност би могла да му каже Стефани. Той се опитваше да приеме истината за произхода си по свой здравомислещ и дори консервативен начин. Трябваше да понесе с твърдост миналото и бъдещето си, след като плановете му бяха напълно разрушени и заменени с нещо абсолютно по-различно. Беше реагирал по най-спокойния възможен начин; пожела да приеме промяната в най-ниската й степен и да забави хода й, колкото беше възможно. Придържаше се към чувството, че негова майка е Рина, а Бил — негов баща, каквото и да казваше Стефани — не защото не й вярваше, а просто защото не можеше да замести неумолимия факт с оня, диктуван от собствените му емоции.

Молбата на Стефани да се видят в Рая тази вечер го беше изненадала напълно. Какво ли ще поиска?… Том паркира колата и доближавайки се до входната врата, усети, че е необяснимо нервен. Натисна звънеца.

— Госпожа Маршал ви очаква в кабинета, господин Макмастър — посрещна го Мейти, като отвори вратата.

От антрето Том можеше да види как Стефани обикаля вътре в малката приятна и удобна стая.

— Можеше и да не идваш, знаеш го, нали — неспокойно рече тя вместо поздрав. — Повече не съм ти шеф.

„Стефани е толкова нервна, колкото и аз?“, помисли си Том с проблясък на съчувствие. А на глас рече:

— Бях любопитен, исках да разбера какво смяташ да ми кажеш — в добавка на онова, което вече ми е известно.

Като правеше очевидно усилие да се владее, Стефани започна:

— Мисля, че между нас има още неща за изясняване. Макар че причината, поради която те повиках, е друга. Знаеш истината, но само наполовина. Смятам, че единственото честно нещо е, ако ти се даде шанс да научиш и останалата част. Искаш ли да я разбереш?

— Останалата част ли? — Том се напрегна. — Не мога да проумея думите ти?

— Истината за твоя баща, Том. Желаеш ли да знаеш кой е? Желаеш ли да се срещнеш с него? Той би искал да те види… ако ти не възразяваш.

Искаше ли? Не бе наясно със себе си. Том се насили да отговори.

— Къде е той?

— Тук. В Рая.

— Нужно ми е време. Да си помисля.

— Ще те оставя сам. Когато станеш готов, можеш да ме повикаш, ще бъда в дневната. Разполагаш с толкова време, колкото прецениш, че ти е нужно.

Отне му по-малко от десет минути, за да реши. Стефани го поведе със смесени чувства, пресичайки терасата, надолу към поляната. После му посочи Амал, седнал недалеч под свода на високите дървета. Тя знаеше: не може да разчита на себе си, нямаше да бъде в състояние дори да проговори, камо ли сама да обяснява нещата. По-добре ще е двамата сами да се опознаят. Том се поколеба, но се отправи към очакващата го фигура. А Стефани се върна в кабинета, изтегна се върху коженото канапе и се опита да не мисли.

След известно време чу познатите приглушени стъпки отвън. Том влезе в стаята.

— Дойдох само да ти кажа: благодаря — изрече простичко той.

— О… всичко ли мина добре?

— Повече от добре.

— Ти… си го харесал?

— Разговаряхме… Да, харесах го. Поразителен човек е. Страшно откровен. Никакви извинения, никакви оплаквания, никакви предложения.

Стефани се усмихна и вметна духовито:

— Звучи, като че ли се отнася за Амал.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Да.

— Била ли си… влюбена в него?

— Да. Или пък съм си мислела, че съм. Но ме заболя ужасно, когато го загубих.

— Какво ли щеше да стане, ако?…

Тя го прекъсна:

— Много е опасно да се започне с това „ако“, когато се отнася за миналото, Том. Няма никакъв смисъл да се опитваш да премисляш грешките.

— Съжалявам — продума той.

— За какво?

— За начина, по който се отнесох с теб.

— Ти се държа много добре, Том. Няма за какво да се извиняваш. И поведението ти ме кара да се чувствам още по-зле сега след всичко, което изпитвам.

— Струва ми се… ти би искала да научиш, че не те обвинявам повече.

— Благодаря, Том — меко произнесе тя. — То значи много за мен.

Объркан, Макмастър младши погледна часовника си.

— Време е да си вървя. Трябва да закарам мама до болницата да види татко.

Стефани забеляза, че използва думите напълно несъзнателно, и с голямо облекчение установи, че запознаването му с Амал не беше застрашило тази връзка. Изправи се да го изпрати и те се отправиха заедно към антрето. Стефани отвори вратата.

— Искаш ли да ти кажа нещо? — попита тя импулсивно. — Никога не съм го казвала на никого. Когато се роди, ми позволиха да те подържа на ръце — само за миг. Ти беше толкова красив.

— Красив ли? — нежно се засмя Том. — А аз си мислех, че всички бебета изглеждат като малки старчета.

— Не, ти изобщо не беше сбръчкан. Имаше едно такова сериозно личице и огромни кафяви очи…

— Кафяви ли? — прекъсна я той.

— Да, тъмнокафяви и толкова големи…

— Но моите очи са сини!

— О, сигурна съм, че те… — Стефани спря объркана. — Спомням си как си мислех, че приличат на очите на Амал. Сигурно са променили цвета си… изсветлели са в синьо. Чувала съм, че цветът на очите при бебетата може да се променя.

Мислите в главата на Том галопираха. „Само че дали по този начин се променят…“ Като забеляза безпокойството, изписано по лицето на Стефани, той млъкна. Нямаше смисъл да обърква нещата отново, когато имаше изгледи да се уталожат. След безпокойствата от последните седмици трябваше да се върнат към някакво подобие на реалност. Хващаш се като удавник за сламка, рече си Том. Избий си го от главата.

Ала по обратния път към Сидни разбра, че чисто и просто не би могъл. Ами ако Стефани има право и бебето е било с кафяви очи? Такива неща майката не забравя. Тогава той всъщност не може да бъде неин син. А следователно… Воден от някаква внезапна безумна надежда, Том промени посоката и вместо към „Харпър Майнинг“, подкара бързо през града към „Тара“.

Не беше виждал Сара от деня, когато заедно с Денис паднаха в басейна, напразно умолявайки я да поговорят. И сега побесняваше, като си спомнеше онази глупава караница. Но обнадежден и с нова решителност, щом пристигна в „Тара“, той изкачи бързо стъпалата, като вземаше по две наведнъж, и нахлу в кабинета й, без да чука. Сара работеше над някакви скици на модели за настъпващия сезон и бръчката между веждите й подсказваше, че не е склонна никой да я прекъсва, а особено пък Том. Отвори дори уста да му го издума.

— Сара, какво ще кажеш, ако не сме брат и сестра?

— Какво?

— Мисля, че ми хрумна нещо… може и да има шанс…

— Том! — Гневът в гласа й рязко го прекъсна. — Трябва да престанеш! Така само се измъчваш — както измъчваш и мен!

— Но ако…

— Не можем да променим нещата!

Изведнъж гневът му избухна подобно на нейния.

— Това нищо не означава за теб, тъй ли? — озъби се той. — Че все още те обичам?

— Том, много е жестоко.

— Значи по-добре ще ти е да продължиш да си мислиш, че съм твой доведен брат, така ли?

— Да не си посмял да го изричаш! — Побесняла, Сара се изправи и заобиколи бюрото, за да се приближи до него. В този момент успя да се овладее с усилие. — Хващах се и аз за сламката. Няма смисъл във всичко това. Двамата трябва да се споразумеем и колкото по-скоро свикнем и се примирим с тази мисъл, толкова по-добре. Колкото повече се мъчиш да възобновяваш нашата връзка…

— Сас, то не е истина! Знам, че не е истина! — Гласът му се извиси до вопъл от някаква силна болка. — Стефани не е моята майка!

— Искаш да кажеш, че ни е лъгала, тъй ли?

— Не… но стават грешки.

— Грешки! — Сара се изсмя презрително.

— Не съм твой брат! Знам го!

— Том, та ти нямаш никакви доказателства.

— Ще намеря доказателства. Те са единственият шанс, който ни остава! — Том с усилие превъзмогна желанието да сграбчи ръката й. — Не се опитвай да ме спреш! — извика той.

Сара безнадеждно го наблюдаваше как препуска надолу по стълбите навън към улицата. После затвори вратата на кабинета си, седна зад бюрото и се опита да заплаче. Ала сълзи не се появяваха и тя трябваше да понесе тежестта на страданието си през целия ден.