Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (58)

Тридесет и трета глава

— Струва ми се, че сега не трябва да я оставяме сама, Дан — настоя Стефани, като въведе Джили в антрето на Рая. — Ужасен момент: да си съвсем сама… и да няма до теб никой друг.

Дан кимна:

— Съжалявам, Джили.

— Няма нищо — Джили Стюарт едва отвърна. — Аз трябва да съжалявам, че ви разстройвам по този начин — Стефани каза, че днес е първият ден, в който си слязъл по стълбите.

— Не се безпокой, Джили — увери я Стефани отново. — Не е толкова важно в такава ситуация.

Новината за трагедията беше все още твърде скорошна и за тримата. Когато Филип скочил, за да умре, от отвесните канари при Воклус, той бил видян от няколко разхождащи се наоколо двойки. Само секунди били необходими на полицията, за да установи собственика на изоставената кола по номерата й, използвайки компютърна проверка. Вестта за фаталния край на Филип бе съобщена на Джили, а по нейна молба и на Стефани дори преди тялото му, открито незабавно с помощта на специалните служби, да беше изстинало.

— Какво е необходимо да се направи сега? — попита Дан.

— О — рече Джили неопределено, — приготовления…

— Очевидно Филип няма други близки — поясни Стефани. — А съдружниците с удоволствие ще оставят цялата организация по погребението на нас. Защо не отидем в дневната, за да поговорим и обсъдим подробностите, Джили?

— Да, добре — отвърна Джили механично. Вниманието й беше привлечено от малък пакет на масичката в антрето редом с още няколко писма. Със сигурност почеркът беше на Филип! Какво беше изпратил на Стефани? Може да е поставил някаква бомба с часовников механизъм, която да избухне в лицето й; отмъщение на мъртвец. Не е невъзможно, умисли се тя. Когато се отправиха към дневната, в антрето се появи Мейти.

— Докато бяхте навън, пристигна следобедната поща. И пакетче по куриер.

Стефани се обърна.

— Благодаря, Мейти. — Взе купчинката с писма, внесе я със себе си в дневната и отново я остави на масичката до телефона. — Някой иска ли да пийне? — попита тя.

Седяха в неловка тишина и отпиваха от чашите. Джили взе да ридае.

— Защо го е направил? — хълцаше тя. — Бяхме толкова щастливи!

Дан и Стефани размениха погледи.

— Сигурно е имало причина — вметна Стефани.

— Когато напуснах затвора… единственото, което исках, беше шанс да почна отново. Филип бе нещо неочаквано, не го заслужавах. Не е честно да ти се падне такава награда, а после да ти я отнемат.

Прекъсна я появата на Мейти.

— Госпожа Макмастър на телефона.

— Свържи ме тук, ако обичаш, Мейти!

Като се преструваше, че бърше с носна кърпичка разплаканите си очи, Джили наблюдаваше напрегнато как Стефани доближава масичката. Тя подпря слушалката на рамото си, взе няколко писма и бавно почна да ги отваря. В този момент гласът на Рина прозвуча от другия край на линията.

— Не, Рина, не искам да казваш на Бил каквото и да било за заседанието на управителния съвет, докато не се възстанови. Може да получи нов инфаркт, ако разбере, че Сандърс ме е изхвърлил от ръководството и от компанията.

Стефани продължаваше да се рови из купчинката с писма, като разкъсваше пликовете и проверяваше съдържанието им. Скоро щеше да стигне до мистериозната пратка и тогава…

— Аз го направих! — изкрещя Джили, стана внезапно и се втурна към Стефани. — Аз го направих, аз го убих!

— Рина, извинявай, ще ти се обадя по-късно. — Стефани стреснато тресна слушалката и остави писмата, които държеше.

— Каза, че трябва да е имало причина за самоубийството на Филип, нали? — пискливо занарежда Джили. — Смяташ, че аз съм причината! Не мога да го понеса!

Както беше застанала до масичката, Джили неочаквано строши в ръба й кристалната чаша. Парченцата се пръснаха на всички посоки и от раната на ръката й потече кръв.

— Дан, бързо, тя се поряза!

С един поглед Дан оцени положението и бързо, доколкото му позволяваха силите, излезе от стаята, за да донесе куфарчето с лекарства за първа помощ. Стефани хвана порязаната ръка на Джили и я разгледа. Джили залитна назад, сякаш щеше да припадне, и се подпря на масичката. Със свободната ръка тя напипа пакетчето зад гърба си, стисна го и го скри в деколтето на роклята си.

— Да отидем в банята — загрижено предложи Стефани. — Раната трябва да се промие и превърже. Дан ще свърши тази работа. Не трябва да се разстройваш толкова, Джили. Сигурна съм, че нямаш вина.

Но докато говореше, гласът й звучеше фалшиво в собствените й уши. Подозрение, после раздразнителност се надигнаха у нея. Какъв спектакъл разиграваше отново Джили? Какво се криеше зад нейното внезапно театралничене? Но ето че в следващия миг Стефани се почувства засрамена от себе си. Как може да е толкова мнителна, толкова строга към току-що овдовялата жена, изпаднала в шок, жертва на ужасното и необяснимо самоубийство на съпруга си?

Едва по-късно, когато вече можеха да си поговорят по-спокойно насаме, докато се гласяха да си легнат, Дан погледна нещата от друг ъгъл.

— Филип се намираше в отлично здравословно състояние. Кариерата му също беше успешна и доходна. Никога не е имал парични проблеми.

— С други думи…

— Не виждам причина за самоубийство. С изключение на една.

— Джили ли?

— Стеф, тя беше единственият необмислен ход в живота на Филип.

— Но ти разбираш в какво състояние се намира.

— Трябва да свикнеш с мисълта, че твърде много я бива да изиграе всякакво представление.

— Дан, не ми се ще да го повярвам. Преди всичко Джили е моя сестра.

Той направи пауза, после каза рязко:

— Не ти прилича да ставаш за присмех. Сама ми беше казала, че си почнала да я подозираш, докато ме нямаше.

— Да… така е. Само че нещата се промениха. Погледни, моят собствен син гласува срещу мен. Другият — не иска да ме знае. Дъщеря ми не го казва, но сигурно си мисли, че аз съм виновна да се съсипе животът й. Дори ти не ме подкрепяш напълно…

Дан не можеше да го отрече.

— Имам нужда от моето семейство. Искам всички отново да се сплотим. Не мога да изключа Джили — както баща ми го е направил някога.

Дан се почувства победен.

— Изглежда, изпитваш нужда от семейството си сега, само защото загуби „Харпър Майнинг“.

— Това не е честно!

— А какво ще кажеш, ако Джили е помогнала за фиаското ти с компанията?

— Как бих могла да зная?

 

 

Изпращането на Филип напомняше на самия човек — церемонията беше сдържана и непретенциозна. Освен Джили той нямаше други близки. А Стефани и Дан бяха единствените му добри приятели. Когато кръгът от бизнес познанства беше информиран, че вдовицата желае скромно погребение, в крематориума, а после и в Рая, за да отдадат последната си почит, отидоха само неговите съдружници и неколцина от колегите му. Джили беше застанала в центъра на опечалените, облечена цялата в черно; приемаше съболезнования тъй, сякаш го беше правила цял живот. Стефани я наблюдаваше внимателно и отблизо, като се опасяваше да не се повтори истеричната сцена от първата вечер след смъртта на Филип.

— Бил съжалява много, че не може да дойде — тъкмо казваше Рина. — Той познаваше Филип от създаването на „Харпър“, когато Макс го направи първия адвокат на компанията. Смъртта му е голяма загуба за всички.

— Благодаря.

— Бил ти изпраща своите най-дълбоки съболезнования.

— Как е той сега?

С ъгълчето на окото си Стефани погледна към вратата и видя да влиза Денис. Денис! Не го беше виждала от заседанието на управителния съвет отпреди няколко дни. Не се бе прибрал същата нощ, но бе телефонирал на Мейти, че ще отсъства за ден-два. „По-добре месец или два!“ — беше изсумтял Дан. А Стефани се почувства странно равнодушна. Нещо се бе скъсало в отношенията между нея и Денис и тя с изненада установи, че отсъствието му не й причини болка.

Денис заобиколи, за да настигне Мейти, който разнасяше с подноса, и сграбчи една чаша. Просто пред погледа на Стефани той я изпи на екс и се пресегна за още една. Майка му се отправи към него.

— Струва ми се, че пи достатъчно.

Денис й хвърли свиреп поглед.

— Броиш ми глътките, тъй ли?

Стефани взе чашата от ръката му и я остави на подноса.

— Денис, трябва да поговорим.

— Защо? За да ми разкажеш романтичната история как се сдобих с по-голям брат ли?

— Никога не съм знаела кой е Том в действителност. Не съм се опитвала да крия съзнателно каквото и да било от теб. Ето цялата истина.

— Това не е вярно, мамо! А и не съм сигурен, че можеш да направиш разлика между истината и онова, в което искаш да повярваш.

На Стефани й дойде премного.

— Денис, държиш се като глупак. И слушай, ще ти кажа две неща. Предполагам, че си дошъл да отдадеш последна почит — опитай се да почетеш паметта на един добър човек, вместо да мислиш само за себе си, както винаги си го правил. Второ. Накрая изпитах и на собствения си гръб фиксидеята ти, че целият свят те е ощетил. Или ще се стегнеш, или ще млъкнеш и ще ме слушаш, или можеш да вървиш по дяволите, вън от моя дом и живот.

Стефани не повиши тон. Но ефектът от думите й върху Денис беше мълниеносен. Той я погледна с небивал респект и кимна с глава.

— Ти помогна на Сандърс да ме изхвърли от собствената ми компания. Като оставим всичко останало настрана, ти допусна основна грешка — толкова глупава, че не заслужаваш да принадлежиш към Харпърови. Взе бизнес решение, воден от чисто емоционална причина. Глупак си, Денис, глупак.

Синът й мълчеше.

— Опита се да ме ритнеш — продължи Стефани, — ала на мен това може да не ми харесва. От тук нататък нещата между нас ще бъдат твърде различни. Все пак ти все още си мой син, дявол да го вземе! Искам това семейство да се обедини. Има прекалено много неща, които се опитват да ни откъснат един от друг. Ти трябва да поемеш своята отговорност и аз те предупреждавам за последен път, че е крайно наложително да се възползваш. Ти преди всичко си Харпър. Опитай се да се държиш като такъв.

Стефани се обърна и остави Денис насаме с размислите му. Отиде при Сара и й прошепна:

— Блудният син се завърна. Върви при него и го поздрави. — От другия край на помещението Дан беше вторачил поглед в Денис, готов да се притече в случай на нужда. Ето затова успя да забележи как в един миг очите на Денис се разшириха от изненада. Дан проследи погледа му и остана смаян, в ритуалната зала влизаше Джейк Сандърс.

— Съжалявам, че не успях да присъствам на церемонията — рече учтиво той, като се спря при Дан. — Надявам се, че ще ми позволите да засвидетелствувам последната си почит.

— Нямах и представа, че сте познавали Филип — опита се Дан да го постави в затруднено положение.

— Не… лично, не. Но пътеките ни се бяха пресекли. — Джейк устоя на изкушението да погледне към Джили.

— Не мога да се преструвам, че сте желан тук — изрече Дан студено. — Все пак вероятно госпожа Стюарт ще оцени вашето идване.

— Доктор Маршал, бих желал да изгладя недоразуменията — отнемането на „Харпър“ от съпругата ви е бизнес, не съм вложил нищо лично.

Ти си лъжец Сандърс, каза си Джейк наум. Какво може да бъде по-лично от това, да желаеш една жена по този начин — толкова силно, че да нарушиш без покана малкото семейно събиране след погребението, само и само да можеш да я видиш, да се вмъкнеш в дома й, да обезпокоиш съпруга й…

— Вие съвсем не ме разбрахте — увери го Дан. — Макар да презирам методите ви, лично аз имам причина да съм ви благодарен за резултатите. Загубата на „Харпър“ е моя печалба. А това, което чувствам към вас, е напълно частен проблем. Бихте ли ме извинили? — И той се отдалечи.

Застанала до един от съдружниците на Филип, с когото водеше формален разговор, Стефани не гледаше към Джейк. Ала тялото й отбелязваше присъствието му, както сеизмограф регистрира земетресение. Само го бе зърнала, когато влезе. Но с появяването му тя можеше живо да си представи образа му и той изцяло изпълни съзнанието й. Тъмен костюм, почти черен, грееща бяла риза, черна вратовръзка — както винаги изглеждаше безупречно, толкова изкусително чист, а черното облекло му придаваше донякъде меланхоличен вид; приличаше на принц в траур. Стефани го виждаше цял, без да е необходимо да гледа към косата му, издигаща се над челото, към засенчените му очи, към заоблената извивка на долната му устна. Тя усети, че Джейк се насочва към нея, идваше откъм гърба й, разделяше ги само крачка.

— Извинете — обърна се той към съдружника на Филип. — Заедно с госпожа Маршал трябва да обсъдим нещо.

Възрастният човек се поклони и ги остави.

— Така ли? — попита тя.

— Какво?

— Че имаме нещо за обсъждане.

— О… да, наистина. Нещо, което не сме свършили докрай.

— Какво е то?

— Знаеш много добре, Стефани — отвърна Джейк. Гласът му беше глух, почти тъжен и нямаше и помен от характерната му арогантност. — Разиграваме игри, ти и аз. Поправи ме, ако греша, но ми се струва, че и двамата имаме опит отпреди — аз повече от теб без съмнение, обаче ти не можеш да се преструваш, че не забелязваш какво става.

Той направи пауза, като й даде възможност да го провокира. Но Стефани мълчеше. Погледът й беше прикован върху ръцете му, стиснали чашата. Съзираше загатнатите сгъвки на пръстите му, които си играеха със столчето на чашата, гладката бяла кожа, поддържаните нокти. Изпита желание да засмуче един по един палеца, показалеца…

— Пред мен стоят два проблема — продължи Джейк. — Първият е да те убедя да приемеш истината за онова, което чувстваш към мен. Знам, че е така. Мога да позная по тялото и очите ти винаги, когато те видя. — Стефани не смееше да погледне нагоре, ала желаеше той да продължи. — Другото ми затруднение е още по-голямо, струва ми се. Как да се накарам да спра тази игра, наистина най-сложната от всички, които съм изиграл досега?

Стефани не отговори. Ето мъжа, когото мразиш и който те мрази — рече си тя… Мъжа, който ти отне компанията, отблъсна от теб сина ти, измъчи съпруга ти. И усещаше как едва се сдържаше да не протегне ръка към лицето му, към устните му…

— Господин Сандърс! — появи се отнякъде Джили, в очите й проблясваше пламък. — Колко мило от ваша страна, че дойдохте!

Поведението на Джейк моментално се промени.

— Извинете, аз… — Стефани се отдалечи.

— Какво толкова говориш с нея? — просъска Джили.

— Спокойно, мила моя. Невъздържаността ти се забелязва.

— Така ли?

— Нямам доверие на Стефани. Тя не е онзи тип жени, които се предават. Аз… вземам предохранителни мерки.

— Не ме заблуждавай!

— Как бих могъл?

— Като ме караш да чувствам заплахата от противната страна — мрачно продума тя. — Мислиш ли, че не виждам какво изпитваш към нея?

— Грешиш, Джили.

— Добре, докажи го. Напускам Рая след малко и се връщам обратно в „Елизабет Бей“; почвам живот на самотна жена. Това е първата възможност, която имам, да те поканя при мен. Защо не дойдеш довечера да утешиш скърбящата вдовица?

Трябва да се махна оттук, помисли Стефани, докато прекосяваше помещението с тъжна усмивка на лицето и като разменяше мимоходом думи за поздрав тук и там. Чувстваше като да се задушава — не беше безопасно да стои в една и съща стая с Джейк. Тя се отправи към изхода.

Навън слънцето залязваше над морето. Стефани остана на терасата; дишаше тежко. Залязващото слънце очертаваше златисто огнена пътека по повърхността на необятния океан. Тя си спомни колко често като момиче беше изпитвала силно желание да отплува към жаравата на залеза. Само ако можеше да го направи в този момент!

В един миг и някак бавно тя осъзна, че не е сама на терасата. От дясната си страна почувства присъствието на друг човек, който също като нея се наслаждаваше на настъпващия здрач. Обърна се и забеляза край една масичка притихнала, загърната в роба фигура.

— Амал!

Мъжът стана и тръгна насреща й. Като се доближи, взе и двете й ръце и ги целуна пламенно.

— Имала си нужда от мен — проговори той. — И аз дойдох.