Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (55)

Тридесета глава

— Госпожо Харпър, радвам се да ви видя отново!

— Хубаво е човек да се върне тук, Хилари.

Докато гледаше светналото от радост лице на секретарката си, Стефани разбра, че правилно е решила да посети офиса, за да се увери на място какво става в компанията, вместо сама да се предава без бой на Джейк Сандърс. Но не се и заблуждаваше за неизбежните изпитания, които я очакваха. Хилари дори се изчерви, като й съобщи за първото от тях:

— Госпожо Харпър, господин Сандърс зае вашия кабинет. Нищо не можех да направя, за да го спра.

— Сигурна съм, че е било невъзможно — усмихна се Стефани учтиво. После се доближи до вратата с твърда стъпка и влезе, без да чука.

Изражението на раздразнение, изписано върху лицето на Джейк, веднага се смени, след като разпозна посетителката.

— Стефани! — някак официално възкликна той.

— Господин Сандърс — отвърна тя безучастно. — Виждам, че се чувствате удобно тук.

— Стана с решение на управителния съвет. Избраха ме за председател по време на вашето… за което може да се съжалява… отсъствие.

— И на мен ми беше казано същото. Но след като сте фалшифицирали данните в регистъра за акциите на тази компания, сигурна съм, че решението може да се отмени.

— Извинете, госпожо Харпър. — Джейк Сандърс й отправи брилянтна усмивка. — Това обвинение е много сериозно. Докато не го докажете, би могло да се нарече клеветническо.

Стефани издържа на погледа му.

— Сигурна съм, че е вярно.

Джейк разпери ръце.

— Недоразумение, уверявам ви. Помощничката на Бил, госпожица Джоунс, просто е допуснала грешка в компютъра. Тя е наказана дисциплинарно и е преместена.

— Много хитро!

— Благодаря.

— Предполагам обаче, че можете да си представите… аз няма да оставя нещата така.

Събеседникът й я погледна лукаво.

— Много си разгневена, нали?

— Заслужавате моето презрение.

— Стефани… — Джейк стана от бюрото и се отправи към нея. Близостта на тялото му отново я развълнува силно. Отстъпи назад, за да излезе от неговото силово поле. Защо упражняваше такова влияние върху й? Стефани загубваше дори концентрацията си.

— … Не трябва по този начин — говореше Джейк. — Заедно можем да бъдем забележителен екип. Между нас казано, в състояние сме да направим тази компания най-голямата в тихоокеанския район.

— И какво още.

— Не искам да ти отнемам компанията, искам да я направя по-мощна, като разчитам на помощта ти. — Господи, каква жена, помисли той. Въпреки всичко, което й се бе случило, Стефани все още изглежда… много по-добре от всяка друга на света. Внимателно разгледа лицето й, отслабнало, но по-одухотворено отпреди, сините й очи със сенки отдолу, беглата следа от зарасналата рана на челото й. Пое дъха на парфюма й. — И двамата знаем, че целта си заслужава — изрече меко той.

— Върви по дяволите!

— Добре тогава — отсече Джейк, ядосан и разочарован, — не ми оставяш възможност за друг избор. Ако не желаеш да ми съдействаш, ще направя тъй, че след председателското място ще изгубиш изобщо мястото си в „Харпър Майнинг“, и то в най-скоро време.

— Можеш да опиташ!

— Не ми се иска.

— Разбира се, че не! — подхвърли с насмешка Стефани. — Ти си толкова добър човек, нали. Мисля, че сме наясно на кого къде му е мястото. Приятен ден, господин Сандърс.

Стефани изправи гръб и рамене и гордо излезе от кабинета. В приемната Хилари беше чула отчетливо най-разгорещените реплики, разменени помежду им.

— Чувствам се ужасно, госпожо Харпър — призна тя с разтреперан глас. — Струва ми се, че трябва да напусна.

— Не, не го прави, Хилари. Разговорът ни е само престрелка. Сандърс все още не е спечелил войната. — Стефани направи пауза. — Свържи ме по телефона с кралството в Персийския залив. Искам да разговарям лично с принц Амал. Ще бъда в заседателната зала.

 

 

— Филип! — Като се престори успешно, че много се радва, Джили скочи от мястото си в мига, в който чу съпругът й да си отключва вратата, и затича да го поздрави. — Скъпи! Как беше в Хонконг?

Филип уморено съблече връхната си дреха и я закачи.

— Добре — отвърна той равнодушно. — Надявах се да ме посрещнеш на летището. Полетът беше дълъг и уморителен. А трябваше да се отбия и в кантората за пощата.

— Съжалявам, скъпи, но самолетите често закъсняват, пък аз бях толкова заета…

— Сигурно наистина си била заета. — Той втренчи поглед в нея. — Опитвах се да ти се обадя няколко пъти от Хонконг — особено вечерно време — а теб винаги те няма. Къде беше?

— Филип, какво значи това? — Джили се опита да се засмее. — След като питаш, бях предимно в Рая. Със Стефани. Тя се чувства зле, след като загуби Дан, тревогите с бизнеса…

Филип отклони погледа си.

— Надявам се, че е така.

— Заповядай вътре, скъпи, и нека да ти налея нещо за пиене. — Джили се суетеше около него, въведе го в дневната, наля му уиски. Дръж се твърдо, рече си тя, какво му става на стария глупак? Тайничко хвърли поглед към Филип. Мъжът й седеше вторачен в пространството, потънал в мисли, които очевидно не му доставяха удоволствие. Контрастът между мрачното му настроение сега и бодростта и нежността му преди отпътуването беше повече от очевиден. Явно нещата в Хонконг са се объркали. Филип вече остарява за пътешествия по света. Но защо Джили трябваше да плаща за лошото му настроение или за това, че самолетът е закъснял. Твърдо реши да го разсее.

— Как намираш косата ми? — избъбри тя. — Последния път се притесних, че изглежда по-червена, отколкото трябва, тъй че ги помолих…

— Джили… — Филип отново я погледна настойчиво. — Не можеш да прекараш цяла седмица по фризьорки. Почнах да разбирам, че нямам и най-малка представа какво правиш с времето си — къде ходиш през цялото това безделие.

Джили усети опасност. Реши да премине в атака.

— Значи искаш да съм затворник в собствения си дом, тъй ли?

— Разбира се, че не. Но мисля, че един съпруг има правото да знае къде ходи жена му. И не виждам защо трябва упорито да не ми казваш.

— Не ми харесва отношението ти! — Джили се впусна възбудено да обяснява. — Постарах се да докажа на теб и на останалите, че съм се променила! Но независимо от постъпките ми винаги ще остана под подозрение. — Тя сграбчи няколко тоалетни кърпички и избухна в силен плач. — Не мога да издържам повече! Излизам! Може би когато имаш възможност да размислиш, ще се увериш колко несправедлив си към мен! — После Джили се втурна навън, поздравявайки се мислено за изнесеното представление.

Останал сам, Филип дълго седя над питието си. После се протегна за телефона.

— Каси Джоунс? — попита той. — Тук е Филип Стюарт. Получих бележката ви. Кога е удобно да се срещнем?

 

 

Въпреки всички изпитания напоследък, неколцината в тихата болнична стая бяха спокойни. Том и Рина седяха редом до леглото на Бил, споделяйки неизказаната радост, че той изглеждаше много по-добре. Синьо-сивият оттенък напълно беше изчезнал от лицето и ръцете му, очите му блестяха както винаги и с всеки изминат ден възвръщаше по малко своя предишен властен характер. В момента даваше указания на Том; връчи му и някакъв документ, който той внимателно сгъна и пъхна в малкото джобче на сакото си.

— Да не го загубиш, Том!

— Бъди спокоен! Това ли искаш? Ти вероятно ще се върнеш в „Харпър“, преди въпросът да е повдигнат дори.

— Не избързвай с преценката си, вече се сблъскахме с действията на Сандърс. Знам, че се възстановявам успешно, но на чудеса не мога да разчитам. Както разбирам, скоро няма да има друг, освен теб, на когото да се доверя и да го упълномощя да упражни правото ми на глас, ако се свика управителният съвет и се стигне до гласуване — а имам подозрения, че ще се наложи.

— Добре, татко. — Том несъзнателно произнесе предишното обръщение, но после се усети. Почувства погледите на своите осиновители върху себе си, усмихна се и сви рамене. Разчувствана, Рина се реши да проговори.

— Том… Не зная как да почна… ние го премълчаваме от момента, в който ти разбра…

Том притихна. Не изпитваше желание да проучва целия този въпрос със своето потекло — фактът сам по себе си беше достатъчно тежък удар. И беше решил да не напряга допълнително Бил. Ала като получи увереност от неговото мълчание, Рина продължи:

— Разбираме, че не биваше да го вършим. Знаем, че трябваше да те уведомим. Знаем го, но сега. Опитахме се да го направим по най-добрия начин… — Очите й почнаха да се наливат със сълзи.

— Не се разстройвай, мамо. — Том се усмихна тъжно и я прегърна. — Каквото и да се е случило, ти все още си моята майка. Никога няма да престана да те обичам. То се отнася и за теб, татко.

— Струваше ми се, че няма да ни простиш — хълцаше Рина.

— Ей! — Том я смъмри нежно. — Не трябва да тревожим нашия татко, нали знаеш? Повече от двайсет години сме едно семейство. Стотици пъти сте ми доказвали колко много ме обичате. Това не може да се заличи.

Чу се слабо почукване на вратата и влезе Стефани; носеше огромен букет цветя.

— За болния — рече тя ведро.

— Какви прекрасни цветя! — възкликна Рина и се надигна да ги поеме. Ала в атмосферата се почувства внезапна неловкост, която не убягна на никого.

— Трябва да ставам — обади се Том с кух глас.

— Тръгваш ли вече? — Думите на Бил прозвучаха като ехо на предишната неискрена реплика.

— Трябва, татко. Ще намина пак по-късно. — И младежът се обърна да излезе от стаята.

— Том? — Ръката на Стефани върху ръкава му го пареше като лед. — Мога ли да поговоря с теб, преди да си тръгнеш?

Том се поколеба; после кимна с глава и двамата излязоха навън. В коридора веднага отмести погледа си.

— Да поговорим не е точно казано — подхвана Стефани с усилие. — Знам, че е твърде късно за мен да бъда твоя майка във всяко отношение, освен с името…

Том я погледна гневно.

— Аз имам майка! Тя е вътре.

— Така е. Никога няма да направя нищо, за да променя чувствата ти към Рина.

— Не би и могла! — Поемайки си въздух, Том добави: — Боже господи! Всичко това е ужасно! Просто не знам какво да кажа.

— Тогава позволи на мен — предложи Стефани кротко. — Въпреки всичко ти си мой син. То означава нещо. Тъй го чувствам поне аз. Между нас можем да изградим някакви отношения…

— Не! — избухна Том. — Не може да стане. Заради Сара. Или си забравила? Само че аз не съм. — И той бързо пое по коридора.

Стефани опря глава назад о стената и затвори очи, за да дойде на себе си… Кога ще свърши целият кошмар? Да предизвиква отвращение у собствения си син до такава степен, че да иска да побегне от нея, да я зачерква от живота си, да се прави, че тя не съществува — беше ли го заслужила? Как щяха да живеят през следващите години? Как щяха да живеят в този миг, през следващите дни, през следващата седмица?

Почувства, че енергията, която я крепеше, за да помогне на Сара, силите, които беше събрала, за да си върне мястото в „Харпър Майнинг“ и да се противопостави на Джейк, както и да подкрепи Бил и Рина в тяхната криза, я напуснаха внезапно. Тялото й олекна като на парцалена кукла и разбра, че може да припадне. Давайки си сметка колко смешна ще бъде, ако някой я видеше в момента, Стефани се отпусна, помъчи се да събере сили, докато умът й се избистри. Наложи си да се стегне и да се върне в стаята на Бил.

Щом влезе, Бил и Рина млъкнаха. Очевидно бяха разговаряли за нея или за Том, или за цялата проклета бъркотия. Стефани не изпитваше омраза. Можеха ли да избягват тази тема?

— Как си, Бил? Не успях да те попитам?

— По-добре от всякога.

— Не го слушай — намеси се Рина. — Ще го задържат за известно време, дори ако трябва да го оковат с верига за леглото.

— Не бързай — настоя Стефани. — Справяме се без теб… горе-долу.

Сърцето я заболя, като произнесе тези плоски, изтъркани фрази. Преди можех да кажа всичко на Бил, отбеляза тя с тъга. А сега не се получава и разговор.

— Трябва да тръгвам. Пази се. Скоро ще дойда отново.

— Довиждане, Стеф.

— Довиждане.

Дори отиването до колата изискваше от нея голямо усилие. След като подкара към Рая, мрачни мисли изпълниха съзнанието й. Защо всичко това се случва на нея, питаше се Стефани. С какво толкова го бе заслужила? Беше безсилна да облекчи както страданието на Сара, така и негодуванието на Денис… И самотната вечеря, и празното легло… И утре отново същото, като притурим и допълнителната заплаха от увеличаващата се злонамереност на Джейк Сандърс — знаеше, че е сериозна заканата му и ако не се съгласеше да му съдейства, щеше да я изхвърли от „Харпър Майнинг“. Би ли го направил? А и интересуваше ли я това самата нея? За пръв път в живота си Стефани разбра хората, които се качваха в колите си, обзети от ясното решение да се хвърлят в пропастта. Би било толкова просто. Тя размишляваше за всичко това през целия път, докато пътуваше обратно към Рая.

Щом зави по алеята, в един миг ужасена забеляза някаква спряла до входната врата полицейска кола. Боже господи, не! Какво ли се е случило сега? Нещо със Сара ли? Стомахът й се сви, изтича от колата. Сара рязко отвори вратата. Зад нея в антрето се мержелееше високата сянка на полицай.

— Мамо, мамо, ела веднага! — извика Сара.

Стефани се олюля на прага и едва не припадна. Сара улови майка си и я задържа изправена, докато успя да й съобщи през порой от сълзи:

— Става дума за Дан! Мамо, открили са го! И той е жив!