Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (52)

Двадесет и седма глава

Всичко, случило се напоследък, мислеше си Бил — видяно, чуто и изживяно през последните седмици — наистина беше прекалено много в сравнение с онова, с което повечето хора се сблъскват през целия си живот. Но ето че Бил Макмастър се оказа неподготвен за поредния абсурд — наглото безочие на Джили Стюарт; тя седеше в кабинета му и спокойно настояваше да заеме шефското място в „Тара“. Беше толкова поразен, че не знаеше откъде да започне.

— Какво те кара да мислиш, че можеш да вършиш тази работа?

— Смятам, че мога. — Нахалницата се усмихна самонадеяно. — Просто трябва да ми дадеш шанс.

— Кой казва, че „Тара“ се нуждае от нов шеф? Джоана все още се справя чудесно, а и Стефани скоро ще се върне, за да поеме управлението, както винаги го е правила.

— Стефани дълго време няма да е туй, което беше. И докато се възстановява, тя ще има нужда от подкрепа. Аз съм най-старата й приятелка, а също и нейна сестра; точно сега Стефани се нуждае от хора, на които може да се довери, които могат да й помогнат.

Бил я гледаше, а върху лицето му бе изписано презрение.

— Наистина ли мислиш, че спадаш към тази категория, Джили?

Джили се приведе напред и се усмихна подкупващо.

— Надявах се да ме подкрепиш, Бил, след като знам какво е отношението ти към Джейк Сандърс и вмъкването му насила в „Харпър“.

— Но ти не можеш просто ей тъй да влезеш в бизнеса и да почнеш да управляваш, Джили! Необходими са ти опит, способности…

— Ще се науча. И трябва да си избиеш от главата, че някой друг ще приеме присърце интересите на Стефани.

— Спести ми този театър! Правиш се на предана приятелка много убедително, но се знаем отдавна.

— Да, така е. — Усмивката й беше дори още по-подкупваща. — Била съм лоялна и към теб, Бил.

— Лоялна към мен ли? За какво говориш, по дяволите?

— Добре… — Джили явно показа нежеланието си да продължи по темата. — Джейк Сандърс взе да подпитва…

— За какво? — Макмастър почувства как неприязънта му към нея се засилва и се разтревожи.

— Добре… за Том предимно.

— За Том ли! — Раздразнението на Бил се превърна в паника. — Защо ще пита за моя син?

— Бил — внимателно започна Джили, — не трябва да се пазиш толкова от мен. Бях в Европа със Стефани, помниш ли? След като тя роди.

— Какво от туй?

— Знам, че бебето не е умряло.

На Бил му прималя.

— Какво всъщност искаш, Джили?

— Шанс да успея в живота. Да поема ръководството на „Тара“, за мен ще означава много. Мисля, че е време да почна наново — ти не смяташ ли така? — Джили се изправи, готова за тръгване. — Помисли си, Бил — рече безгрижно тя, после хлопна вратата.

Бил почувства остра, прорязваща болка в областта на сърцето. Натисна копчето на вътрешния телефон.

— Хилари, свържи ме с Том в кабинета му.

— Господин Макмастър младши все още не е дошъл, господин Макмастър.

Бил сграбчи апарата и позвъни вкъщи.

— Рина, къде е Том? Снощи спомена ли, че ще ходи някъде?

— Нищо не каза — само подхвърли, че ще закъснее много и да не го чакаме.

Лошо предчувствие налегна Бил.

— Върви и погледни в стаята му. — Чакането беше истинска агония. Усещаше гърдите си като стегнати в менгеме. Едва издържа, докато Рина се върна.

— Няма го! Не си е лягал, леглото му стои небутнато и е оставил бележка; в нея пише, че заминава за остров Орфей при Сара!

 

 

Том беше дошъл тъкмо навреме, за да помогне на Сара в най-трудната част от премеждията на остров Орфей — стягането на багажа и обратното пътуване, като осъзнаваха, че късат и последната нишка на надеждата, която свързваше Стефани с Дан. От момента, в който отново бе в състояние да стане, Стефани проявяваше интерес единствено към местата, където заедно с Дан бяха плували, бяха се гмуркали в морето и се бяха веселили през последните идилични дни. Отиването вкъщи щеше да означава окончателно да се приеме фактът, че трябва да остави Дан завинаги на острова, толкова обичан от него, без да сложи дори надгробен камък или букет цветя, за да отбележи последното място на вечния му покой.

Стефани почти не отчиташе новото присъствие на Том в живота им — толкова затворена в себе си бе станала. Денис обаче остана неприятно изненадан на сутринта след пристигането на Макмастър младши, когато нахлу в бунгалото на Сара след нехайно почукване, за да я събуди за сутрешното плуване; намери ги заедно в леглото. В първия миг не можа да повярва на очите си, съзирайки тъмната коса на мъж до главата на Сара върху възглавницата и нейните коси, разпилени върху голите мъжествени гърди. После го обхвана убийствена ярост. Подтикът да убие човека, който бе спал със сестра му, надали отслабна, след като откри, че мъжът беше Том Макмастър. Объркан от ревност и гняв, Денис изхвръкна навън и се хвърли в морето. Няколкото мили ожесточено плуване го поуспокоиха и се превърнаха в истински отдушник за безумната му ярост. Ала на Денис му беше безкрайно трудно да говори цивилизовано с Том, когато всички се събраха после за закуска; а да се преструва, че компанията му е приятна, бе просто невъзможно. Единственото нещо, което искаше да направи в този момент, беше да напусне острова и да отведе Стефани на сигурно място в Рая по възможно най-бързия начин.

Сутринта преди отпътуването Сара завари Стефани в бунгалото й; стягаше вяло последния си багаж. Подреждаше внимателно всяка дреболия от вещите на Дан, като я държеше дълго в ръцете си, потънала в мисли; после нежно я слагаше в куфара. Сара се доближи до майка си.

— Нека да ти помогна.

— Благодаря, скъпа, толкова лесно се изморявам. Не остана много, вече привършвам.

— Другият багаж е вече навън — продума Сара, като прибра набързо и последните неща. — Денис отиде да разбере какво става с моторницата, а Том урежда сметките в приемната.

— Ти си влюбена в Том, нали? — попита Стефани замислено.

Лицето на Сара светна.

— Да, влюбена съм. Просто моментът не беше подходящ, за да ти го кажа.

— Радвам се и за двама ви.

Сара седна на леглото до майка си.

— Той е добър, мамо, ти самата го познаваш. На него може да се разчита. И освен това… ме прави щастлива.

Стефани взе ръката й.

— Дръж се здраво за щастието, скъпа. Не се отделяй нито миг от него.

Няколко минути останаха в пълно мълчание. На вратата внезапно се почука и там се показа главата на Денис.

— Готови ли сте да тръгваме?

— Да. — Сара се изправи. — Идваш ли, мамо?

— След минутка — отвърна Стефани. — Ти тръгвай. Ще ви настигна. — И те излязоха.

Малко по-късно Стефани също напусна бунгалото, като пресече поляната встрани от административната сграда и се отправи към морето. По пътя си спря на няколко места, за да откъсне цветя, като вървеше край пищно нацъфтелите лехи и храсти. Денис, Сара и Том я наблюдаваха от приемната как с безкрайна нежност подбираше само бели и червени цветя от избуялата пъстрота около нея, и то само най-хубавите, като оставяше поувехналите или не напълно разцъфтелите.

— Но какво прави тя? — възкликна Денис с раздразнение.

— Денис, напрегни си въображението — въздъхна Сара.

Щом напълни обятията си, Стефани тръгна надолу към брега. Плажът беше пуст и по-студен от всякога. Духаше остър вятър. Морето се плискаше неспокойно в краката й. Тя целуна цветята едно по едно и ги хвърли във вълните. Крехката флотилия се понесе смело напред.

— Белите са за твоята смърт, червените — за нашия съвместен живот — прошепна Стефани на вятъра. — Сбогом, скъпи… моя единствена и неповторима любов — сега и завинаги.

 

 

Ама че нелеп обрат, отбеляза Джейк; седеше зад бюрото и отпиваше от чашата силно кафе, преди да се захване с работа. Смъртта на добрия доктор Маршал несъмнено щеше да предизвика скръб у много хора. Но тази трагична история имаше и своите преимущества! Стефани не беше вече твърдата, изобретателна делова дама, напълно владееща себе си, а се превърна просто в жена, която не се интересуваше какво става, пък и не беше във форма, за да се пребори за „Харпър Майнинг“. В допълнение на всичко, от омъжена солидна съпруга и майка тя се беше преобразила в самотна душа, рееща се свободно из пространството; най-вероятно щеше да се нуждае не само от утешаване, но и от по-дълго приспособяване. Струваше си да се поразсъждава.

Опитите на Джейк да размишлява ту за Стефани, ту за работата скоро бяха прекъснати. Посетителят беше Бил. Джейк се втренчи в него. Лицето на Макмастър беше посивяло, със синкав оттенък около устата и носа; изглежда, че имаше проблеми с дишането. Влезе вътре и застана до бюрото, отхвърляйки поканата на Джейк да седне.

— Предполагам, че именно това искаше — изрече той мрачно, като хвърли плик върху бюрото.

— Какво е това?

— Моята оставка.

— Защо?

Бил изсумтя гневно:

— Не се прави, че не знаеш! Ако преди не бях наясно, че желаеш да ме няма, то тазсутрешната история ми го изясни напълно.

— Тази сутрин… Какво се е случило? — Джейк току-що беше пристигнал. Той се загледа в Бил и не каза нищо.

— През целия си живот съм бил ангажиран с „Харпър Майнинг“ — говореше Бил. — Но това е краят. Просто не мога да понеса всичко онова, което става с компанията, или да приема хората, които я управляват!

— Смятах, че бихме могли да изгладим нашите различия и да заработим заедно, Бил — изрече Джейк уклончиво.

— Никога! — Възрастният мъж отново се развълнува. — Вече не, знам на каква низост си способен!

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че нямам никаква представа за какво говориш?

— Не! — И Бил напусна стаята.

Умислен, Джейк натисна копчето на вътрешния телефон.

— Хилари, кой е бил тук преди мен?

— Трима от членовете на японската търговска делегация; тук са за разговори с нашата секция за Далечния изток, сър, консултантът с доклада за новите петролни находища и госпожа Стюарт, която искаше да се срещне с господин Макмастър.

— Благодаря.

Госпожа Стюарт. Джейк прехвърли името в съзнанието си без изненада. Подозираше отдавна, че Джили цели нещо. Не беше фатално, че Бил е решил да се оттегли. Без него вероятно щеше да напусне и Том или в противен случай поне лесно щеше да бъде отстранен, след като баща му повече нямаше да има възможност да го закриля. Колкото по-малко от преданите на Стефани хора останеха наоколо и се интересуваха как се е сдобил със съдбоносните акции, толкова по-добре. Ала Джейк не трябваше да позволи на Джили да действа зад гърба му по този начин. Тя може да се окаже фаталната карта от тестето и да прати по дяволите цялата му игра. А и не за първи път се налагаше да й покаже кой е шефът.

Последва настойчиво почукване на вратата и в кабинета влезе Каси.

— Искам да ме върнете на работа, Джейк — започна тя рязко.

— Съжалявам, но е твърде късно. Бил вече се е разпоредил да бъдеш освободена.

— Отмени решението му. Ти си председателят. Денис би трябвало да се върне тази сутрин. Какво ще му кажа?

— Съжалявам, Каси, сама трябва да уредиш проблемите с приятеля си.

— Добре, нека се върнем към професионалните ми неволи. Мислех си, че моето мълчание за теб и Джили ми дава правото да се ползвам с известна подкрепа. Не ми ли помогнеш, ще отида направо при Стефани Харпър и ще й разкажа как си се сдобил с акциите. И всичко останало. Ще те накарам да съжаляваш!

— Заплашваш ли ме, Каси? — Джейк стана от бюрото, доближи се до нея и хвана здраво китките на ръцете й. — Няма да е много умно, ако го направиш. Моят отговор също няма да е положителен. — Той я притегли към себе си полугрубо, причинявайки й мъка.

— Джейк, не бъди копеле, когато можеш да помогнеш. Направи нещо за мен!

— Вече съм помислил — ухили се Сандърс. — Сериозно, Каси, дори нещо повече. Наистина имам нещо предвид за теб. Ще ти хареса ли да ръководиш „Тара“?

— „Тара“?

— Защо не?

— Но аз не разбирам нищо от мода!

— То не е най-важното в случая; тази страна на нещата ще оставиш на Джоана Рандъл. Моето е бизнес предложение. Ще я ръководиш без усилие.

— Какво те кара да мислиш, че предложението ще представлява интерес за мен?

— Ами… друга една кандидатка ме накара да разбера колко увлекателна и важна може да се окаже въпросната работа. Не бъди упорита, мила моя. Пък и изборът ти не е никак голям.

Вътрешният телефон иззвъня на бюрото.

— Госпожа Стюарт желае да ви види, сър.

Джейк вдигна вежди.

— Наистина ли? Въведи я.

Джили влезе, лицето й светеше от самодоволство.

— Джейк, видях се с Бил Макмастър, той е на мнение, че съм много подходяща за „Тара“… — Джили спря на средата на изречението. — Какво прави тя тук? — попита гневно и посочи Каси.

— Заедно с госпожица Джоунс обсъждахме професионални промени — изрече Джейк спокойно. — Предложих й да ръководи „Тара“.

— Ти?… — Джили не се доизказа.

— И аз реших да приема — обади се Каси.

Джили се обърна към нея.

— Добре сте постъпили, госпожице Джоунс — просъска Джили като отровна змия. — Трябва да е помогнала някаква специална връзка между вас и шефа. Има ли наоколо някой от мъжки пол, с когото да не сте се чукали? — Като трепереше цялата, тя бурно напусна кабинета. Навън в коридора връхлетя върху Денис.

— Каси тук ли е? — попита той бързо. — Аз…

— Каси ли? — Джили се засмя презрително. — Ами да, вътре е.

— Какво има? — попита Денис, обезпокоен от особения блясък в очите й. — Добре ли си?

— Да, добре съм. Не толкова, колкото Каси например. Тя ще бъде новият шеф на „Тара“. И как, мислиш, е получила този пост?

— Не знам. — Денис беше озадачен.

— Позволи ми да ти разкажа. — Джили започна да плюе отровните думи: — Твоята малка мис Непорочност отдавна има вземане-даване с председателя на „Харпър Майнинг“…

— Не искам да слушам всичко това! — извика Денис.

— … в леглото и извън него. Докато е играла на Ромео и Жулиета с теб, тя е работела за Сандърс. Вършела е мръсотии спрямо „Харпър Майнинг“ по най-различни начини!

Денис се огледа наоколо като обезумял. Каси беше застанала на вратата, която водеше към кабинета на Джейк.

— Вярно ли е? — настоя той грубо.

— Денис, чутото е едната страна на…

— Вярно ли е?

Само един негов поглед към лицето на Каси беше достатъчен, за да разбере отговора. Ужасен, без да може да повярва, Денис се обърна и побягна.

— Денис, позволи ми да ти обясня! — Гласът на Каси прокънтя в празния коридор.

— Точно тъй, мила, последвай го, за да му обясниш — изсмя се Джили злорадо. — Има много да обясняваш. — После тя си тръгна.

През отворената врата Каси можеше да види как Джейк вече разговаря по телефона, зает с работата си, без да се интересува от всичко останало. Беше застинала, чувстваше се вцепенена, неспособна да се помръдне и нямаше желание да го направи. Нямаше къде да отиде.

 

 

Завръщането на Стефани в Рая й изглеждаше като сън. Тя обикаляше из стаите, докосваше познатите предмети; припомняше си предишния живот по-скоро с удоволствие, отколкото с болка. Всичко изглеждаше, сякаш се беше случило преди векове, и то с друга жена. Почувства, че е оставила истинското си аз на остров Орфей с Дан, а сега само някакъв блед призрак се е настанил в тялото й и разговаря с нейния глас.

Все пак разбираше, че по някакъв начин трябва да положи усилия, за да се върне към истинския свят. Не биваше да прекара остатъка от дните си като емоционален инвалид, който дори не може да бъде самостоятелен и за когото трябваше да се грижат постоянно и да му говорят с меки слова и тих глас. Стефани вече беше забелязала с мъка как лицето на Сара светваше при всяко появяване на Том, но колко тактична беше, като не показваше щастието си, само и само да не я оставя сама. Стефани не можеше да понася да хвърля сянка върху любовта на другите. Трябваше да намери начин да излезе от тази си апатия.

Разбира се, щеше да й отнеме време. В момента и най-простите неща й изглеждаха трудни. След като се завърнаха сутринта, тя направи усилие да разопакова багажа; Денис направо се втурна към „Харпър Майнинг“, а Сара и Том излязоха да се разхождат в градината. Стефани тъкмо се бе захванала с някаква торба, когато ръмжащият мотор и свистящите гуми на колата на Денис известиха, че синът й се е завърнал. Колко ли беше часът? Тя отиде да го посрещне.

Откри го в дневната да си налива голяма чаша с уиски.

— Искаш ли питие? — извика той несдържано. — Нека всички да пием!

— Денис, нещо лошо ли е станало?

— Нищо.

— Моля те, кажи ми.

Очите му светнаха.

— Не искам да говоря за това!

— Може да ти олекне.

— Не този път.

— Денис! Ти, аз и Сара се сближихме повече от всякога през последните дни и седмици. Нека продължим да се държим така. Сам разбираш колко важно е семейството в момент, когато целият свят около теб се руши. Бих искала, ако съм в състояние, да ти помогна, както ти го стори.

Денис не можа да й отговори, на вратата се чу почукване и Мейти влезе.

— Господин Макмастър е тук, иска да ви види.

— Покани го. — Стефани се усмихна разочарована към Денис. — Съжалявам, че ни прекъснаха. Вкъщи съм, ако имаш нужда от мен. Може би ще можем да поговорим по-късно.

Бил влезе някак припряно в стаята. Стефани се опита да прикрие тревогата си от неговия вид. Лицето му беше набраздено с нови бръчки на безпокойство и преумора и всичко у него подсказваше, че се намира под прекомерно напрежение. Стефани внезапно почувства силна болка и чувство на вина. Нима бремето, което беше понесъл сам, за да изведе „Харпър Майнинг“ от затрудненото положение, докато тя отсъстваше, го бе съсипало тъй?

— Стеф, трябва да поговорим — настоя Макмастър.

— Да, сигурно има много неща, които трябва да науча. Но не смятам, че все още съм готова за бизнеса. Или може би е въпрос, с който Джейк не би могъл да се справи?

— Добрият стар Джейк — включи се Денис с противен глас.

— Не е бизнес. Много по-важно е…

— Какво друго, освен бизнес би могло да бъде по-важно? — подхвърли Денис саркастично.

— Стеф, моля те! Може ли да се оттеглим в кабинета?

— Разбира се, Бил. — Стефани се обърна и го поведе навън от дневната. В това време през вратата на верандата откъм градината влязоха Сара и Том, хванати за ръце и далеч от целия свят.

— Том! — извика Бил. — Защо не си дойде направо вкъщи? Трябва да говоря с теб!

Том се вгледа в баща си с изненада и безпокойство.

— Няма причина да се вълнуваш толкова, татко. По-същественото е, че тук трябваше да разбера нещо твърде важно. — Той се обърна към Сара и я погледна с любов в очите. — Имаме да ви съобщим една новина. Помолих Сара да се омъжи за мен и тя се съгласи. Ние сме сгодени!

— Том! Толкова съм щастлива и за двама ви! — Стефани се впусна към Сара и нежно я прегърна.

— Наздраве за щастливата двойка! — Денис вдигна чашата си за ироничен тост.

— Не, не, не можете! — със страхотно хъркане, почти задушавайки се, изрече Бил и падна на колене.

Настъпи миг на истински ужас и суетене, после Стефани се завтече към него, коленичи и повдигна главата му от пода.

— Стеф, слушай! — изпъшка Бил дрезгаво, хванал се за гърдите и целият сгърчен от силна болка. — Ако ми се случи нещо, всичко зависи от теб. Не можеш да им позволиш да се оженят. Причината е Том — той е твой син!