Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (51)

Двадесет и шеста глава

— Да, Филип, чудесни новини. Знаех, че ще те зарадват. Както изглежда, няма нищо обезпокоително. Тя само се нуждае от почивка.

— Слава богу! — Гласът на Филип от Хонконг прозвуча в слушалката с удивителна чистота. — Но казваш, че няма вести за Дан, тъй ли?

— Не, няма, претърсиха отново района, където са открили Стефани. Никаква следа. Все още не могат да си обяснят дори как е попаднала там. До този момент Стефани не е в състояние да им каже нищо. Може би ще бъде по-лесно да продължат, когато дойде в съзнание.

— Благодаря, че ме информира, скъпа. Трябва да прекъсваме. Ще се обадиш отново, нали?

— Разбира се. — Джили се правеше, че не забелязва ръката, която се плъзгаше под мишницата й, за да я стисне за гърдата.

— Всичко наред ли е вкъщи с теб?

— Абсолютно. — Ръката почна да масажира зърното й и Джили с усилие регулираше дишането си.

— Обичам те, Джили. — Гласът на Филип беше изпълнен с копнеж.

— И аз те обичам, скъпи. — Но не толкова, колкото ей това тук. — Дочуване. — Джили въздъхна с облекчение, затвори телефона, обърна се по гръб в леглото и като отметна чаршафа до кръста си, рече на Джейк със заповеднически тон: — Прави го сега, когато мога да му се наслаждавам!

— Вече загубих интерес — отвърна й той; нещо повече — остана да лежи по гръб, отегчен, с ръце под главата. — Направих го само за проверка на твоята съсредоточеност.

Тя се засмя дрезгаво.

— Издържах ли проверката?

— Бляскаво.

— Благодаря.

— Сега разбирам защо всички трябва да си пазят задниците, когато си наоколо.

Джили присви очи.

— Тъй ли трябва да се говори за една жена, която скоро ще се включи към работния екип на компанията?

Джейк сподави раздразнението си.

— Джили, колкото и високо да оценяваш моите… способности в леглото, аз първо и преди всичко съм бизнесмен, и то добър. Не се правят пари, когато залагаш на кон, който не е в отлична форма; нямам причина да вярвам, че можеш да управляваш модна къща. — Той я наблюдаваше със студено любопитство. — Защо все пак искаш да си шеф на „Тара“?

— Не можеш ли да се досетиш? — Лицето на Джили доби нещо вълче. — „Тара“ беше и е гордостта и радостта на Стефани. Нейният талисман. Перлата в короната й. Нейният личен принос към империята на Харпърови. „Тара“ й даде самочувствието, красотата и силата, които нямаше преди това. Искам да й ги отнема.

— Неприятно ми е да заставам на пътя на отмъщението ти, мила моя. Но „Тара“ трябва да носи пари. Ти нямаш нито опита, нито познанията да управляваш този бизнес.

— Ще се науча бързо.

Джейк се засмя.

— Забелязал съм тази ти способност…

— Какво трябва да направя, за да те убедя?

Джейк сви рамене.

— Възнамерявам сериозно да се отърва от „Тара“. Почти не носи печалба.

— Ще я направя печеливша!

— Кое те кара да бъдеш толкова сигурна? — раздразни се той от нейната самонадеяност.

— Кое ли? — Джили седна в леглото, като сви колене към гърдите си и ги обгърна с ръце, сякаш добросъвестна ученичка. — Това, че като реша да направя нещо, никой и нищо не може да ме спре!

Настъпи тишина.

— Може би трябва да си припомниш, че същото се отнася и за мен, Джили.

— Да се върнем към Стефани Харпър, искаш ли? — избухна тя. — Недей смята, че не съм разбрала каква добра вест е за теб възкръсването на милата ми сестра; вероятно тя не е обременена повече и от скучния си и неудобен съпруг. Трябва да си посрещнал новината радостно и тържествено!

— Позволи ми и аз да кажа нещо. Току-що чух само половината, добрата новина. — Джейк съзнателно пое инициативата, за да провокира партньорката си.

— Предполагам, че радостта ти от нейното спасение няма да стигне дотам, че да й върнеш председателския пост обратно!

— Не, разбира се, този път имаш право. Няма да се откажа от трона на „Харпър Майнинг“, обещавам ти.

— Тази борба за власт е наистина нещо сериозно за теб, нали? — отрони бавно Джили. — Дори мога да се обзаложа, че си доволен: предпочиташ да е жива, само защото не искаш да бъдеш лишен от удоволствието да я победиш!

— Това по-скоро доставя удоволствие на теб, отколкото на мен.

Джили се изсмя презрително.

— Не ми пробутвай разни врели-некипели в стила на английските копелета! И двамата преследваме една и съща цел.

— И двамата ли? — Гласът на Сандърс стана рязък. — Не разчитай дълго на този съюз, Джили. Не съм уверен, че ще участвам в онова, което си намислила.

— Това пък какво е? Кавга между любовници ли? — Джили сладострастно се изтегна в леглото, после се метна отгоре му. — Мисля, че ще трябва насила да те накарам да ме целунеш.

 

 

Стефани лежеше в безсъзнание и неподвижно в тясното болнично легло, но дишаше леко. Под превръзката, която опасваше цялата й глава, можеха да се видят само възпалените й очи и напуканите й устни. Смес от физиологичен разтвор и глюкоза се преливаше на капки във вената на дясната й ръка. Няколко души тихо водеха разговор до леглото й.

— Най-главният проблем е обезводняването — заключи лекарят. — И шокът, разбира се. Но с правилно лечение, почивка и спокойствие тя скоро ще дойде на себе си.

— Все пак не трябва ли да се събужда? — попита Денис обезпокоен. От момента, в който беше поел в ръцете си отпуснатото тяло на майка си, той копнееше тя да отвори очи и да го познае отново.

— Случаят не е необикновен — успокои го лекарят. — Но не забравяйте, че госпожа Харпър е преминала през ужасни мъки. Това е най-естественият начин да й се помогне да се възстанови напълно.

— Сигурен ли сте, че няма мозъчно сътресение или някаква друга травма? — настоя Сара. — Искам да кажа, да не се е случило нещо в лодката. Може да си е ударила главата.

Лекарят се усмихна снизходително.

— Уверявам ви, че съм предвидил и тази възможност. Тя беше прегледана много внимателно. Имала е изключителен късмет да се измъкне невредима.

— Благодаря, докторе — успокои се Сара.

Човекът кимна с глава за довиждане и излезе.

Сара отново зае мястото си до леглото на Стефани, а Денис застана прав до нея. Мълчаха и гледаха неподвижната бяла фигура под болничния чаршаф. После Денис се размърда неспокойно.

— Не мога да чакам тъй. Ще изляза отново с момчетата. Има шанс да намерим Дан в същия район.

— Слушай, какво ще й кажем за Дан, когато се събуди?

Денис се намръщи.

— Господи, Сас! Не знам.

— Мама беше много неспокойна. Сякаш се опитваше да каже нещо за него.

— Дан… — Дрезгавият шепот откъм възглавницата ги изненада.

— Мамо! — Обзета от радост, Сара взе ръката й и я стисна силно. — Ние сме тук, и двамата.

— Бяхме в лодката… — Думите излизаха с усилие от напуканите й изгорели устни. — Стана експлозия. Къде е Дан?

— Не са го намерили все още — нежно продума Сара.

— Но продължават да търсят — добави Денис.

— Денис?

— Да, мамо, тук съм. Спасителната група чака отвън. Тръгвам с тях. Претърсваме острова, където те открихме, сантиметър по сантиметър.

Под посинелите й клепачи внезапно потекоха сълзи.

— Ще го намерят, нали? — изрече на пресекулки Стефани. — Трябва да го намерят!

— Шшшшт! — Сара се помъчи да я успокои. — Приеми го спокойно, почини си сега. Всичко ще се оправи.

Денис тъжно погледна сестра си. Ако поне един от тях можеше да го повярва.

 

 

Бил стоеше до прозореца в кабинета на главния изпълнителен директор на „Харпър Майнинг“ и гледаше, без да вижда, към стремителната арка на Харбър Бридж и трепкащата вода под него. Каква объркана история. Винаги досега бе мразил да се разправя с жена. Всеки мъж от поколението на Бил бе имал проблеми с колежките си. За секретарки стават, помисли той, нуждаем се от жените, за да вършат черната работа. Но като сътрудници? Бил Макмастър хвърли поглед към Каси, която седеше в предизвикателна поза на стола пред бюрото му. Не, нищо нямаше да излезе от всичко това. Трябваше да ги държим боси, бременни и в кухнята.

Каси очакваше отдавна падането на гилотината, тъй че тя почти въздъхна от облекчение, когато то стана. Знаеше, че Том няма да се успокои, докато не открие кой е дал на Джейк съдбоносните два процента от акциите на „Харпър Майнинг“, осигурили му победата. Но когато накрая Том я притисна в ъгъла и я помоли за разговор с него и баща му, Каси откри неподозирани резерви на решителност у себе си; щеше да се съпротивлява. Въпреки че нямаше сериозни оправдания, можеше да се справи добре със собствената си защита.

— Какво ще кажеш за Фондовата борса? — попита Том. — Извърши ли щателна проверка на списъка на акциите?

— На практика се пренесох там на квартира през последните две седмици. Нищо не съм пропуснала.

— А засече ли повторно в регистъра на акциите? — упорстваше Том.

— Три пъти го проверих.

— Каси… — Макмастър младши прокара ръка през косата си. — Не разбирам. Джейк Сандърс е получил двата процента отнякъде. Трябва да излезе откъде.

— Няма и следа.

— Това е дяволски удобно — обади се саркастичен глас откъм прозореца. — За Сандърс.

— Абсолютно ли си сигурна, че не може да се проследи пътят на акциите обратно до продавача? — продължи Том.

Каси стисна ръце в скута си.

— Да, сигурна съм.

— А аз пък съм сигурен, че Сандърс ще бъде ужасно признателен! — извика Бил гневно.

Том премина в настъпление.

— Залагала ли си невярна информация в компютъра?

— Очевидно съм направила някаква грешка в програмирането. — Каси отблъсна атаката спокойно. — Знаете, че понякога се правят грешки, човешко е да се сгреши.

— Но не и от теб. — Очите на Том гледаха упорито. — Наблюдавал съм те как работиш. Прекалено добра си.

На Бил обаче цялата тази разправия му омръзна.

— Съзнаваш ли какво струва твоята „грешка“ на „Харпър Майнинг“? Властта, която поднесе на табла на Джейк Сандърс! — извика той.

Каси не отговори.

— По-спокойно, татко — почувства се неудобно Том. — Наистина е възможно Каси да е допуснала някаква грешка.

Бил Макмастър му хвърли презрителен поглед.

— Разправяй го на тоя, дето духа! Караш ме да вярвам в бабини деветини. — После Бил се обърна отново към Каси: — След като си могла да направиш такава грешка, която е в състояние да прати компанията по дяволите, значи не си достатъчно добра.

Каси повдигна брадичката си.

— Какво значи това?

— Уволнена си. Съжалявам, няма друга възможност.

Лицето на Каси пламна.

— Добре… И понеже не ми остава нищо друго…

За тяхна изненада тя скочи, отправи се към вратата, която свързваше помещението с кабинета на председателя, и без да почука, нахълта направо вътре. Джейк седеше зад бюрото, вдълбочен над някакви документи. Вдигна вежди в момента, когато го обезпокоиха.

— Току-що ме уволниха! — заяви Каси, като се опитваше да запази самообладание. — Какво ще направиш?

Усмивка се разля по правилно очертаното лице на Джейк.

— Бил е главният директор на тази компания. Той назначава, той уволнява.

— Бях обвинена, че прикривам онези два допълнителни процента, които ти придоби!

— Това не е моят отдел. — И Джейк пак се задълбочи над документите.

— Копеле мръсно! — Каси се разтрепери от яд; не можеше да повярва. Хвърли поглед назад през рамо. Том и Бил стояха на вратата и поглъщаха с очи всичко. За секунда почувства страшно изкушение да разобличи Сандърс. Но се отказа. Имаше нужда да си помисли. Ако трябваше да запази самообладание, то сега бе моментът. На излизане Каси изгледа втренчено всеки един от тримата мъже. — Ще си платиш — продума тя студено и тресна вратата.

Възбуден, Том погледна към Джейк.

— Да не би да е направила „грешката“ по твои указания?

— Не използвам хора, които допускат грешки.

— Тук става нещо… — настоя упорито Том.

— Том, само те предупреждавам. — Видът на Джейк беше несъмнено застрашителен. — Помни, че новият ти шеф няма дъщеря, която да ти помогне да запазиш службата си.

— Копеле такова! — изстреля Том, червенина заля лицето и врата му и той се хвърли към Джейк.

Бил моментално го сграбчи отзад и го издърпа.

— Успокой се, Том — прошепна Макмастър настойчиво в ухото на сина си, — да се махаме оттук. — После поведе Том навън от кабинета.

Джейк ги наблюдаваше развеселен. Е, разправиха се с Каси, нали? Колко глупаво от нейна страна да се опитва да насочва пистолета към слепоочието му. Но все пак трябва да намери начин да възстанови доброто й чувство за хумор. Какво обикновено се дава на освободения от длъжност шпионин за извършените услуги?

 

 

Докато живееше на остров Орфей, Сара започна да разбира защо Дан го бе избрал навремето като идеално място за организирането на клиника. Като че ли имаше нещо в самия въздух, което помагаше на лечението. От момента, в който върнаха Стефани на острова, възстановяването й бележеше стабилен напредък, независимо от контузиите. Особено изненадващо е, заяви лекарят на Сара и Денис, като се има предвид, че душевното й състояние е много уязвимо. Самата тя нямаше желание да се оправи. Причината бе известна. С всеки изминат час, през който здравето й се подобряваше, надеждите да намерят Дан отслабваха.

Нито Сара, нито Денис можеха да съберат кураж, за да й кажат истината. Името на Дан бе вече в списъка на безследно изчезналите. Координаторът на спасителната служба считаше, че трябва да преустановят търсенето — само парите на „Харпър“ го караха да продължи. Сара и Денис приеха неизбежността от загубата на Дан. Но как да я съобщят на Стефани?

Всеки път, когато идваха при болничното й легло, през нощта или рано сутринта, тя задаваше един и същ въпрос: нещо ново? Дори когато я посещаваха по обед или отскачаха на чаша кафе, лицето й бе неизменно обърнато към вратата в очакване на тяхното завръщане с все същото въпросително изражение, изписано върху него. Една вечер влязоха да й пожелаят лека нощ, ала тя не попита нищо. Лежеше със затворени очи и ридаеше мълчаливо и безнадеждно. Не ги погледна, нито им проговори и те разбраха, че най-после е приела смъртта на Дан. Не излезе нищо от опитите им да я успокоят, тръгнаха си на пръсти.

— Мама все пак трябваше да го осъзнае, Сас — рече Денис, докато вървяха в меката топла нощ обратно към техните бунгала.

— Знам. Но е много трудно за нея. Единственото й успокоение е, че са прекарали последните няколко дни заедно. Тя говори непрекъснато за това. Изглежда, че са се сдобрили.

— Голямата въпросителна сега е, какво ще стане от тук нататък?

— Ще остане на острова. Все още не е готова да се върне вкъщи.

— Нямах предвид това, Сас, а компанията.

Сара въздъхна.

— Да, разбира се! Мама не знае нищо за станалото в „Харпър Майнинг“ — заседанието, вота на недоверие и…

— Заемането на мястото й от Сандърс — завърши Денис мрачно. — Фактически мама е загубила работата си. Само дето никой не й е казал.

— Трябва да й съобщим в момента, в който се почувства достатъчно добре, за да съумее да го приеме. — Сърцето на Сара се сви.

— Ситуацията може да не е толкова лоша, колкото си мислиш — изрече Денис бавно. — Не съм сигурен дали президентското място ще я интересува вече. Тя го доказа, като дойде тук. Какво беше заявила — че слага Дан на първо място и че ще заздрави брака си.

— Не е точно тъй, Денис! — възрази Сара. — Мама трябва да се интересува от нещо. Ако престане, ние трябва да я накараме. След загубата на Дан онова, което й остава, е компанията. Какво друго?

Бяха стигнали до бунгалото на Сара.

— Добър въпрос. — Денис се опитваше да го осмисли. — А аз не мога да ти отговоря. Спи ми се. Скапан съм. Ще поговорим утре сутринта. Лека нощ, Сас.

— Лека нощ. — Сара унила се отправи към бунгалото си. Знаеше, че трябва сама да се справи с целия проблем. Денис имаше добри намерения, но не й беше кой знае каква опора. Тя се почувства изведнъж много самотна.

В стаята светеше. Сигурно е забравила да загаси лампата на излизане. Сара изморена прекрачи прага на тясното помещение. В същия момент чу глас:

— Не ми се сърди, че дойдох, моля те, Сара. Не можех повече да издържа далеч от тебе.

 

 

След като вече знаеше от първото си посещение пътя до апартамента на семейство Стюарт, Олив се постара този път да не закъснява. Бързаше целеустремена и притискаше към гърдите си като бебе голям кафяв плик. Само да види Джили какво й нося! Ще разбере колко си я бива Олив дори когато й се дава мъничка възможност.

Джили отвори вратата с намръщен вид.

— Поне идваш навреме — започна тя кисело. — Предполагам, дошла си да ми кажеш, че не си направила нищо. — Поведе я към дневната и с жест я накара да седне. — Дори да си намерила доказателството, не бих могла да го използвам — оплака се тя. — След всичко, което се случи, след драматичната спасителна операция Стефани е героинята на деня. Никой няма да пожелае да слуша за незаконородено дете, живяло твърде кратко време, и то преди четвърт век.

Олив мълчеше. Но очите й светеха, а цялото й държание издаваше прикрит триумф. Накрая Джили се откъсна от собствените си грижи и попита небрежно:

— Как се справи?

— Беше ужасно права за бебето.

— Не ми ли вярваше? — Джили я погледна раздразнена.

— Изглеждаше толкова невероятно. Но аз намерих доказателството, от което се нуждаеш. Не беше лесно. Нейният баща — твоят баща — се е постарал добре да прикрие всичко. — Олив извади от плика копие от кръщелно свидетелство и още един документ; от него личеше, че детето е записано под друго име.

Джили ги погледна с интерес.

— Странно какво е решил да прави с бебето. Не е имало значение в края на краищата, нали? Горкото малко копеле! Един ден живо, а на другия ден хвърлило топа, както казват — ето историята на неговия живот.

— Не е точно тъй. — Джили наостри уши; вниманието й прикова леката нотка на възбуда в гласа на Олив. Погледна я изпитателно. Бледото лице на Олив беше поруменяло, тя се усмихваше широко и беше повече от ясно, че се наслаждава на момента. Посегна към плика. — Приятно ще се изненадаш, Джили — рече приятелката й. — Заслужава си всяко пени от парите, които похарчи, за да ме изпратиш в онзи затънтен край. Какво ще стане, ако ти кажа, че бебето не е умряло, както е казал Макс? Синът на Стефани не е мъртъв. Напротив, той е жив, жив!