Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (50)

Двадесет и пета глава

Слънцето прежуряше над пустинния остров от кораловочервеното небе. Нищо не помръдваше върху изгарящия пясък. Птиците се бяха изпокрили в гнездата си. Палмите, смокиновите дървета и вековната папрат изнемогваха под палещите лъчи. Гущери, раци и морски таралежи се бяха заровили в дупките си, за да се спасят от непоносимия зной. В дълбокото леговище от гъста ниска тръстика помръдваше едно човешко същество, преследвано от странни гласове, сънища и халюцинации.

— Щастлив ли си, скъпи?

— Нека останем завинаги тук.

— Не е толкова налудничаво, колкото изглежда.

— Какво ще стане с бизнеса?

— Да върви по дяволите! Ако искаш, никога вече няма да стъпя в „Харпър Майнинг“.

— Нека да не стигаш дотам. След като знам, че ме обичаш…

— Обичам те!

— … И ще бъдем повечето време заедно.

— Ти си всичко, което искам. Сега и завинаги. Ще прекараме остатъка от живота си неразделни. Като почнем от този миг.

— Разбира се, госпожо Маршал — и как желаеш да почнем?

Вътре в зелената бърлога съществото се тресеше, бълнуваше и плачеше. После гласовете си отидоха и свивайки се на кълбо, то заспа.

 

 

Когато Сара излетя за остров Орфей, Бил и Рина се възползваха от възможността да си отдъхнат от терзанията си за Том. Но щом изтекоха първите двайсет и четири часа след нейното заминаване, те разбраха, че са се заблуждавали. По всичко личеше, че отсъствието на Сара само засилваше увлечението на сина им. Копнежът му по момичето беше очевиден дори и за слепия наблюдател.

— Можеш да си съвсем сигурен, че и тя е също тъй силно увлечена по Том! — подхвърли Рина мрачно на Бил.

Чувствата на двамата въпреки разменените обичайни думи по време на телефонния разговор не бяха останали скрити за Макмастър старши. Същата вечер той разказа по време на вечеря всичко на Рина.

— Не можем да чакаме повече, Бил! — заяви жена му. Неговите уж нарочно неангажиращи думи я бяха разтревожили допълнително.

— Рина, та ние не сме в състояние да реагираме, докато не получим някакви вести за Стефани и Дан. Сара не е на себе си след случилото се с майка й.

— Длъжни сме да го разкрием пред Том, преди двамата да са се увлекли прекалено много.

— Сара е все още на хиляди мили оттук. Имаме възможност да си поемем поне глътка въздух.

— Бил! — жално извика госпожа Макмастър. — Ти само отлагаш! Не си ли помислял, как ще се почувства той, ако узнае истината от някой друг?

— Някой друг ли? — прошепна Бил, изпаднал в ужас. — Не би могъл. Никой, освен нас не знае. Нали така?

— Опитвах се да си представя как ще се почувства Том, ако се случи подобно нещо. — В гласа й имаше горчивина. — Да бяхме му разкрили нещата от самото начало!

— Как да го направим? Не можеш да разкажеш на детето си историята наполовина! А как да му разкажем останалата част?

— Изглежда, сега ще трябва да го сторим. — Госпожа Макмастър загрижена отмести настрана чинията с недокоснатата храна. — Въпреки че не съм напълно сигурна дали вече не е твърде късно.

— Твърде късно ли? Нали Том ни заяви, че не е спал с нея, нали тъй?

— Да, така беше. Само че знаеш ли? Нещо…

— Не избързвай с изводите, скъпа. И без тях в положението няма нищо успокоително.

— Фактите не могат да се променят, Бил, независимо дали Стефани е жива или не. Трябва да му кажеш сега.

Бил изглеждаше разстроен.

— Но ти видя как реагира Том последния път, когато се опитахме да му говорим.

— Да. Ето защо не бива да се отлага. Знам, че шокът ще бъде ужасен…

— Нещо повече от шок, Рина. — Лицето на Бил ставаше все по-мрачно. — Ако му кажем сега, в състоянието, в което се намира, можем да го тласнем към най-лошото. Той е влюбен в Сара; не успеем ли по някакво чудо да уцелим най-безболезнения начин и най-благоприятния момент, за да му го съобщим, като нищо ще съсипем живота му — а и какво ще остане от нашия?

Рина Макмастър впери напрегнат поглед в мъжа си.

— Опасявам се, че и бездруго ще го сторим… не е ли така?

 

 

— Добро утро, скъпа. — Филип отвори вратата на спалнята с крак и влезе. Остави подноса, който държеше, върху стола, отиде до прозореца и дръпна завесите. После отново се върна към подноса и го сложи на леглото, където Джили вече се опитваше да се изправи в седнало положение. — Денят е прекрасен! — ентусиазирано възкликна съпругът й.

Джили беше будна, но реши да се простори, че я бе събудил той. Не обичаше твърде бодрите хора сутрин.

— Какво значи всичко това? — попита кисело.

— Закуска в леглото, реших да те поглезя.

— Да ме беше оставил да поспя. Едва успях да дремна малко през цялата нощ.

— Съжалявам, скъпа. — Филип се разкая на момента. — Разбира се, как можеш да спиш добре, след като се безпокоиш за Стефани и Дан.

Цялото ми безпокойство е за това как ще задържа „Харпър Майнинг“, ако Стефани не се завърне, почувства смущение Джили и без малко да го изрече… Какво е станало с теб, Филип? Никога не си бил толкова лековерен… Тя все повече и повече разбираше, че Филип е заложил всичко на тяхната връзка и на новото начало, на техния повторен брак. Беше изпълнен с решителност да го направи реален, беше готов да даде всичко и да преглътне всичко… Е, добре, след като желаеш нещата по този начин…

— Аз просто лежах и броях часовете. Не можах да заспя от всички тези мисли, дето се въртят в главата ми.

— Бедничкото ми момиче. — Филип настани подноса в скута й.

— Слепоочията ми ще се пръснат.

Съпругът й се наведе, за да я целуне по-добре. Джили отдръпна рязко главата си.

— Внимавай, ще разлееш кафето.

Той предпазливо се дръпна накрай леглото.

— Решил съм да отложа пътуването си до Хонконг.

— Защо? — изненада се Джили.

— Аз също съм обезпокоен. Непрекъснато мисля за Стефани и Дан. А и не мога просто ей тъй да замина и да те оставя в такъв момент.

— Но какво ще стане с твоя бизнес? — Джили бързаше да измисли нещо.

— Ще пратя друг вместо мен. Ще бъде добре за някой от по-младите колеги да набере опит при подобна ситуация на високо равнище.

— Но ти с нищо няма да помогнеш тук; нито пък някой от нас може да го направи!

Филип се усмихна.

— Мога да съм с теб. Ще ти правя компания. Ще ти давам кураж. — Той се запъти към телефона. — Ще позвъня в кантората и сега ще им съобщя.

— Филип. Скъпи. Ела тук. — Джили съблазнително потупа с ръка мястото до себе си в леглото. Не трябваше да позволи на своя глупак да отложи пътуването си, защото с нетърпение очакваше кратката почивка без него. Освен че й даваше време за тъй желания отдих от скуката на семейния живот, Джили възнамеряваше и да се възползва от случая, като се вижда по-често с Джейк. Имаше намерение да изкорени, преди сестра й да се завърне, тази негова необяснима привързаност, която, изглежда, Сандърс проявяваше към Стефани. А ето че Филип се готвеше да осуети плановете й… Тя го възнагради с най-сладката си усмивка. — Филип…

— Да, скъпа?

— Мили, трябва да приемем нещата такива, каквито са. Сигурна съм, че ще открият Стефани и Дан. Но това може да отнеме време. Ще се чувствам виновна, ако тази неприятност в семейството обърка бизнеса ти.

— Срещата ми наистина е важна — призна Филип.

— Мисля, че ще се чувствам още по-зле, ако седнем тук двамата с теб покрусени. Ако съм сама, ще направя усилие да изляза; да се разсея по някакъв начин.

— Все пак не искам да те оставя.

Тя взе ръката му.

— Нито пък аз. Но трябва да сме решителни.

Филип се намръщи обезпокоен.

— Само ако можехме с нещо да сме полезни.

— Ти чу какво каза Бил. Компанията ще направи всичко възможно. Просто трябва да поверим нещата в ръцете на хората с пари и опит, Джейк Сандърс е дал съгласие. — Тя усети перверзна тръпка само при споменаването на името му пред Филип. То беше нещо като изневяра духом.

— Предполагам, че той сериозно го мисли. — Лицето на Филип се набръчка от антипатия. — Макар че има нещо у него… Аз просто му нямам доверие, Джили.

— Нито пък аз — добродетелно се присъедини Джили към мнението му.

— Изкачва се нагоре твърде бързо. Само допреди седмици никой от нас не беше чувал дори името му. Сега виж къде е. Председател на управителния съвет на „Харпър Майнинг“, представи си, а отношението му към хората от целия град е надменно, сякаш че сме удостоени с редкия шанс да го познаваме.

Джили потупа ръката му успокоително.

— Бил Макмастър все още е в компанията. Том също. Известна ти е лоялността им към Стефани. Те са твърде влиятелни, за да накарат Джейк Сандърс да удържи на думата си.

— Така е.

— Добре би било да не забравя, че и аз държа на Стефани — изрече Джили с привидна искреност. — Замини за Хонконг, скъпи. Ние всички тук ще се оправим.

Филип кимна.

— Вероятно си права. Ще ме информираш веднага след като се получат някакви вести.

— Разбира се.

Изведнъж Филип се сети за подноса.

— Скъпа, ти дори не докосна закуската. Кафето трябва да е изстинало. Ще направя ново.

— Да, приготви, но ще го изпия в кухнята, преди да излезем. — Джили стана от леглото.

— Двамата ли?

— Да, Филип. Ще се облека и ще те закарам на летището; искам да те изпратя.

— О, Джили, ще ми бъде приятно… макар че не трябва да го правиш.

— Но аз искам, Филип. Наистина.

 

 

Спасителната група се беше събрала на самия край на пустия морски бряг.

— Това е последният плаж на този остров — рече водачът. — Вече е изучен от въздуха, но безрезултатно. Ще го претърсим бързо и после ще бъде въпрос на време да дойде хеликоптерът. — Той се вгледа в екипа — четирима мълчаливи, загорели от слънцето мъже, чиито очи вече опипваха всяко кътче от околността. — Добре, Пол и Чарли, претърсете плажната ивица. Алън и Блу ще огледат сушата. — Те кимнаха и се пръснаха в различни посоки. — Ти тръгни с когото искаш от тях, приятелю — обърна се водачът към младежа, който беше останал с него.

— Ще се присъединя към Алън и Блу — потвърди Денис. — Виждам, че я няма на плажа.

— Нея я няма, но би могло да се намери нещо друго.

— Например?

— Парченца от дърво. Метални или пластмасови останки от лодката. Части от дрехи. — Мъжът се засмя, спомняйки си нещо. — Веднъж намерих на плажа долната част на зъбна протеза. А по-нататък и горната. Не можех да повярвам. А ти би ли повярвал?

— Този път не търсим изкуствени зъби — отвърна Денис, като едва сдържаше гнева си. — Майка ми си има свои собствени! — Усещайки се в нелепото състояние, че всеки момент е готов да се разплаче, Денис се отдалечи с надменна походка.

Двамата мъже пред него вече поемаха навътре към бреговата суша, където тропическата растителност беше плъзнала по пясъка под покрива на извисилите се палми. Въоръжени с дълги тояги и прътове, те отместваха настрана надвисналите листа и клони, като навлизаха дълбоко в гъстата зеленина. Денис отчаяно ги следваше, почти не вярваше, че би могъл да забележи нещо, което техните опитни очи са пропуснали, но все пак се мъчеше да участва в търсенето, тъй както го правеше още от самото си пристигане на остров Орфей. Ден след ден беше излизал със спасителните групи, влачейки се по стъпките им като дете, което не бе достатъчно пораснало да си играе с големите момчета. Никога в живота си не се беше чувствал толкова безполезен и разстроен. Знаеше само, че ако се предаде и изостави търсенето в очакване единствено групите да се завръщат на остров Орфей, както правеше Сара, никога после нямаше да може да го преживее — независимо от резултата.

Бавно течаха минутите. Слънцето печеше жестоко. Въпреки че се намираха на сушата, където от време на време се скриваха под някоя сянка, Денис плуваше в пот, цялото му тяло изгаряше от силната горещина. Той погледна към Чарли и Пол, които заедно с водача на групата се движеха като автомати по искрящия пясък, очите им вторачени надолу, темпът им — неизменен. Сякаш са на поход, помисли си Денис, като наблюдаваше отмерените им крачки. „Ах, мамо, къде ли си сега?“

Накрая претърсването приключи, двете двойки се събраха в най-отдалечения край на острова. Водачът погледна часовника си.

— Толкова на този остров. Хеликоптерът ще бъде тук след около двайсет минути. Дотогава можете да си починете.

— Защо ще спираме? — настоя Денис. — Нека да огледаме отново бреговата линия.

— Но то означава да се върнем обратно по собствените си следи — противопостави се водачът.

— Може би трябва да навлезем по-навътре в сушата?

— Слушай, приятелю, оценявам високо допълнителното подкрепление, включило се в търсенето, но се нуждая от цялата проклета китайска армия, за да преровя тези острови тъй щателно. — Мъжът направи пауза. — Освен туй не е и необходимо. Оцелелите знаят, че колкото по-близо се придържат до брега, толкова по-добри са шансовете им да ги открият.

— Не смятам, че правилото е известно на майка ми — настоя Денис. — Мама не е оттук. — Той се върна да търси в непроходимата зеленина, която започваше от пясъчния ръб и се простираше без прекъсване вдън гори… Мама би могла да е навсякъде, помисли си безпомощно.

Ръководителят на спасителната група разбра израза на лицето му.

— Слушай, ще организираме и такъв вид търсене, ако го желаеш. Ще накарам момчетата да огледат отново, преди да си тръгнем. — А щом се върнем в щаба, заедно с координатора ще начертаем по картата някои нови маршрути; сега доволен ли си?

Денис погледна към претърсвачите. Четири чифта блуждаещи очи се впериха безизразно в него. Той се изчерви.

— Да, прекрасно. Но смятате ли, че ще можете да ги накарате да вземат присърце молбата ми? Имам чувството, че те определено търсят труп, че не се надяват да намерят оцелял човек.

Гласът на ръководителя стана рязък.

— Слушай, приятелю, така е! Приеми реалностите. Ако не щадиш чувствата си в тази работа, значи да свършиш в лудницата.

Победен, Денис се извърна настрана. Оттегли се навътре към сушата без определена цел — тук поне имаше защита от безмилостното слънце. Искаше му се да се отдалечи колкото се може повече от спасителната група и повървя по пясъчната ивица; после, налегнат от пълно отчаяние, се хвърли на земята и зажумя, за да задържи сълзите, които отново напираха да потекат.

Когато отвори очи, забеляза неочаквано тесен тунел, почти скрит от надвисналите листа; изглежда, че водеше право към зеления гъсталак. Обзе го диво вълнение и за момент остана вцепенен. Без да чака повече, Денис се напъха в отвора и се втурна напред, като разчистваше пътя си през храсталака.

Вървеше се мъчително. Мястото беше твърде тясно и той се бореше, като усещаше, че дрехите и кожата му се късат от острите камъни и яките клони над главата му. Потта се стичаше към клепачите му, а Денис нямаше как да вдигне ръката си, за да я избърше. Въпреки всичко си пробиваше стремително път напред, воден от налудничавото убеждение, че по някакъв начин… някъде…

През заплетения листак успя да съзре нещо пред себе си. Доколкото можа да го различи под неясната зелена светлина, онова отсреща имаше заоблена форма. Би могло да бъде скала или някакво животно. Денис обезумял напредваше по възможност най-бързо. Почти крещейки от напрежение, различи рамо, ръка, човешко тяло, полегнало на една страна, обърнато с гръб. С последен тласък напред се озова до него. Като се повдигна нагоре, за да направи повече място в ограниченото пространство, Денис обърна тялото.

В ръцете му лежеше Стефани. Косата й беше сплъстена от мръсотия, очите й — затворени, а лицето й представляваше груба натъртена плът, жестоко изгорена от слънцето. Главата й се отпусна върху рамото му, челюстта й увисна; устата й отвътре беше посивяла. Сърцето на Денис се сви: тя е мъртва! Намерих я, а тя е мъртва. Като я притискаше към себе си, той се разплака, после зави от силната болка в душата си.

Отдаден на страданието си, той не забеляза от самото начало леката конвулсия отстрани на лицето й. Когато я усети, съзнанието му отказа да я приеме. Той я отдръпна от себе си и се вторачи в нея тъй, че очите му щяха да изскочат. Нейните устни! Опитваше се да размърда устните си. Да, майка му беше жива!

А на брега ръководителят на спасителната група мобилизираше хората си.

— Хайде, момчета, ще обходим района още веднъж, за да ощастливим сина и наследника. Къде, по дяволите, изчезна това глупаво леке? И таз хубава, ако се наложи да търсим двама проклети Харпърови. Но ще ви кажа едно: утре не го искам до себе си. Той е съвсем излишен!