Към текста

Метаданни

Информация

Сканиране
helyg(2011)
Разпознаване и корекция
МаяК(2013)
Корекция
Еми(2013)

Издание:

Розалинд Майлс. Завръщане в Рая. Част 1

Английска. Първо издание

ИК „Горгона Н & Феномен“, София, 1992

Редактор: Вихра Манова

 

 

Издание:

Розалинд Майлс. Завръщане в Рая. Част 2

Английска. Първо издание

ИК „Горгона Н & Феномен“, София, 1992

Редактор: Вихра Манова

 

 

Издание:

Розалинд Майлс. Завръщане в Рая. Част 3

Английска. Първо издание

ИК „Горгона Н & Феномен“, София, 1992

Редактор: Димитър Стефанов

Художник: Росица Иванова

Коректор: Цвета Бакърджиева

 

 

Издание:

Розалинд Майлс. Завръщане в Рая. Част 4

Английска. Първо издание

ИК „Горгона Н & Феномен“, София, 1992

Редактор: Димитър Стефанов

Художник: Росица Иванова

Коректор: Цвета Бакърджиева

История

  1. —Добавяне

Пета глава

На следващото утро слънцето не бързаше да се показва, къпеше се в кръвта на изгрева и бавно разпръскваше тежките талази на блатните изпарения. Рийдър и хората му бяха на крак още преди съмване и се подготвяха за едно съвсем друго излизане, което нямаше нищо общо с развлеченията от предишния ден. Отиваха да търсят Стефани. Всички обитатели на бивака се стягаха с някаква мрачна решимост, с изключение на двама. Джили очевидно нямаше сили да се присъедини към групата. Цяла нощ тя плака и се мята в палатката си, а сега лежеше изтощена и тихо си говореше сама. Другият беше Крис. Не помогнаха нито увещанията на Рийдър, нито заплахите на Грег — той просто не искаше да се отдели от огъня, който бе запалил предишната нощ. Клечеше до него и не обръщаше внимание на никого. Единствената му мисъл беше да се грижи за тази искрица топлина и да поддържа живота й.

Заедно с още няколко души, Грег бе потеглил веднага, щом първите проблясъци на зората прорязаха мастиленочерното небе. Не го свърташе на едно място и тръгна въпреки възраженията на Рийдър.

— Трябва да си тук, като дойде полицията — настояваше Рийдър. — За да им кажеш къде точно е станала злополуката и да се определи районът на издирването.

— Рийдър, не разбираш ли, че искам пръв да открия жена си — каза Грег с такъв тон, че Рийдър нито за миг не се усъмни в думите му. — А мястото можеш и ти да им го покажеш. На определени интервали от време ще стрелям с пушката във въздуха, така че да знаеш накъде се движа. Не мога повече да седя със скръстени ръце.

Всъщност Рийдър донякъде съчувстваше на Грег, независимо от убеждението си, че той е причината за сполетялата го беда. Пък и на него самият му се струваше, че няма смисъл да се губи време. От околността бяха пристигнали първите доброволци, очакваха само полицията от Дарвин. Още повече, че онази, другата жена, цяла нощ не престана да стене, да не говорим за мълчаливото бдение на чернокожото момче — човек направо можеше да полудее. Така че Рийдър добре разбираше нетърпението на Грег, но никак не му завиждаше.

Помощта от Дарвин пристигна малко преди обяд, защото мястото на инцидента бе много отдалечено. Към обяд се завърна и Грег. Бяха претърсили целия район заедно с лагуната, където бе станала злополуката със Стефани. На нетърпеливия въпрос на Рийдър, потъналият в кал и нечистотии Грег отговори с мълчаливо свиване на рамене. Водачът на спасителния екип от Дарвин едва се сдържаше да не наругае Грег, защото Рийдър подробно му бе разказал как е станало всичко, но все пак успя да уточни с него точните координати на мястото, където Стефани бе паднала във водата. След това, изнервен докрай от този разговор, Грег отиде да проведе по радиото друг разговор, който от дълго време отлагаше.

 

 

— Бил? Бил? Какво става?

В семейство Макмастър неделните дни се ценяха особено високо. Иначе „Харпър Майнинг“ отнемаше почти цялото време на Бил, дори и вечерите, а понякога му се налагаше да работи и в събота. Но неделите бяха свещеното му право, и той ги посвещаваше изцяло на семейството си, каквото и да ставаше, още повече, че семейството му не беше голямо. Освен Бил и жена му Рина, единственият останал член на семейството беше любимият им син Том.

Рина разбра, че нещо става, защото в кухнята влетя Том. Вярно, че обядът бе почти готов и синът й като всяко друго момче на неговите години се радваше на чудесен апетит, но обикновено в неделя нищо не можеше да го откъсне от баща му. Том направо боготвореше Бил и никога не се насищаше на компанията му. Така че всяка неделя, той непрекъснато се навърташе около него, тъй като знаеше, че после няма да го вижда цяла седмица. Рина изостави готвенето и отиде да проучи какво става.

Вперил невиждащ поглед пред себе си, Бил седеше на дивана във всекидневната. В отпуснатата му ръка висеше слушалката на телефона, от която се чуваше сигнал „свободно“. Рина се втурна и я постави обратно на телефона, преди Бил да я е изпуснал. Лицето му бе сменило цвета си и сега беше сиво, а в очите му се събираха сълзи на ужас. Рина за пръв път го виждаше толкова отчаян и дори опустошен. Макар и да знаеше, че никой от семейството им не е пострадал, някакво неприятно предчувствие прободе сърцето й.

— Какво… какво се е случило? — изрече тя на пресекулки и взе ръката му в своята.

Бил бавно се съвзе и я погледна като че ли я виждаше за пръв път.

— Няма да повярваш — замаяно отвърна той и разтри лицето си, за да прогони сълзите. — Няма да пов…

— Ох, Бил! Хайде, казвай по-бързо! Какво има?

Но Бил продължаваше да се взира пред себе си и клатеше глава, като непрекъснато повтаряше едно и също:

— Няма да повярваш… няма да повярваш… няма да повярваш…

 

 

Едва на втория ден успяха да докарат специални катери на въздушни възглавници за подпомагане на спасителната операция. Като се изключат бавните и тромави плоскодънни лодки, това беше единственият друг начин за придвижване по застоялата плитка вода на блатата. Рийдър малко се пообнадежди като гледаше тези модерни водни птици и техните водачи, които ги управляваха със защитни слушалки, заглушаващи рева на мощните им двигатели. Сега вече няма начин да не я намерят, успокояваше се той. Освен това днес пристигаше и някаква важна клечка от „Харпър Майнинг“, за да поеме нещата в свои ръце, пък и през цялото време идваха все нови и нови доброволци. Още има надежда, мислеше си той. Не бива да се отчайваме.

А и Грег се погрижи за „онази жена“, както Рийдър наричаше Джили в себе си. Той така и не разбра какво точно стана, но снощи, след като с настъпването на мрака търсенето бе преустановено, Грег влезе с бутилка в палатката й, и когато отново излезе, стоновете и воят бяха престанали за пръв път от двайсет и четири часа насам. „Браво, приятелю“, беше му казал той, но Грег мълчаливо го бе отстранил от пътя си, без да каже дума. Естествено, философски реши Рийдър и не се засегна. Малко след това Грег омекна и обясни, че се опитва да уреди да откарат Джили оттук, веднага щом съпругът й се прибере в Сидни, и че дори е възможно той да дойде първо в Дарвин и сам да си я вземе. „Тя е толкова зле, че не може да се държи на краката си — под секрет пошушна Рийдър на сина си Молк. — Колкото по-скоро си я прибере, толкова по-добре.“

Така че денят си течеше, в търсенето се включваха все повече хора, но без никакъв резултат. На Рийдър му омръзна да стои в лагера и да изпълнява ролята на координатор на различните екипи, предаде поста на сина си и се присъедини към една от групите, която тъкмо тръгваше. Часове наред те изследваха всички ръкави и разклонения, завираха се под коренища на дървета, проверяваха плитчините и внимателно оглеждаха всеки подгизнал пън. Нищо. Надеждите на Рийдър намаляваха със скриването на слънцето. Оптимизмът му се изчерпа съвсем, когато изчезнаха и последните лъчи на залеза — залез досущ като онзи, който Стефани бе тръгнала да снима, за да не се върне повече. На обратния път той срещна Грег, който също се прибираше с друга група търсачи. Всички бяха угрижени и навъсени и дори не се поздравиха. Очевидно у никого не бе останала и капчица надежда.

— Това ли е всичко, а, татко? — запита Молк, след като Рийдър му разказа за безплодните усилия на спасителните екипи.

— Това е всичко, що се отнася до нещастната жена — отвърна мрачно Рийдър. — Иначе търсенето продължава. Само че вече ще се търсят останките й.

 

 

Утринната мъгла висеше ниско над реката и пълзеше между дърветата. Обади се някаква птица и крясъкът й прониза тишината на ранното утро. По блатистите води безшумно се плъзгаше плоскодънна лодка, направлявана от неясна фигура с прът в ръце. Дейв Уелс, златотърсач и отшелник, обитаваше тези места от много години. Случайните посетители изобщо не го безпокояха, защото той се спотайваше и търпеливо ги изчакваше да си отидат. Сега бе излязъл да търси храна. По дъното на лодката се търкаляха ловните му принадлежности и въдиците.

Изведнъж той видя сред кафеникавата тиня на отсрещния бряг да проблясва нещо яркочервено и свърна натам, за да го проучи по-отблизо. Едновременно с това във водата пред него изпляска нещо тежко и той забеляза опашката на огромен крокодил, чието любопитство явно бе привлечено от същия предмет. Дейв се приближи и видя, че там лежи някаква купчина, обагрена с алени ивици и покрита с наноси от реката, а наблизо за негов ужас се подаваше и нещо като човешка ръка. Към нея се бе устремил и крокодилът. Старецът загреба по-чевръсто и съвсем се доближи до неподвижната форма. С лице обърнато към крайбрежната тиня, лежеше тялото на жена, с протегната напред ръка. Очевидно бе припаднала, преди да успее да се измъкне на брега. Цялото тяло беше покрито с кал и наноси и почти не приличаше на човек.

Дейв започна с всички сили да го дърпа, за да го откъсне от прегръдките на тинята и да го натовари в лодката. Трябваше да бърза, защото крокодилът вече газеше крайбрежната плитчина и тичаше с учудваща скорост към тях.

— Няма да закусваш тази сутрин, гадино мръсна! — кресна му той, прехвърли с последни сили жената в лодката и се отблъсна от брега. — Не се притеснявай, моето момиче — обърна се към безжизнената фигура. — Старият Дейв ще те оправи. Няма страшно.

Той продължи да бърбори през целия път до колибата си, която се намираше насред пущинака, макар че още не знаеше дали находката му е жива или не. Едва след като я пренесе вътре и сряза останките от дрехи, за да я измие и загърне в топли одеяла, реши, че все още има някаква надежда.

Малко по-късно слънцето напече колибата, тялото на жената се стопли и той усети как пулсът й става все по-стабилен и по-отчетлив. Дейв бутна одърпаната си шапка назад към темето. Жива беше. Щеше да живее. Добре тогава.

Взе от другия край на колибата ветроупорния фенер, запали го и го окачи точно над леглото, където лежеше жената. Намери една стара консервена кутия и от нея извади голяма игла и кетгут. Надвеси се над проснатото тяло и дълго го наблюдава мълчаливо, а от сините му очи струеше съчувствие. После се залови за работа, защото реши, че е най-добре да свърши сега, докато тя все още е в безсъзнание. Бавно и внимателно започна да пришива разкъсаната й плът.

— О-ох! — простена жената и впи ръка в рамото му, но Дейв продължи делото си, без да трепне.

— Спокойно, моето момиче. Спокойно — мърмореше той. — Старият Дейв всичко ще оправи. Само не мърдай.

Най-сетне свърши, изправи се и разтри уморените си очи. После бръкна в някакъв буркан до леглото и внимателно покри раните с жълтеникав мехлем. Тя отново беше в безсъзнание. Той търпеливо изчака мехлемът да засъхне и с грижовни майчински ръце я загърна в одеялата, след което приседна до нея. Дълго седя така, а после отиде и си легна.

 

 

Стефани така и не разбра колко време се бе люшкала между живота и смъртта, между съзнанието и безсъзнанието. Като в мъгла тя усещаше как от време на време някаква ръка й повдига главата и й дава вода. Пред размътения й поглед изплуваха неясни очертания на загрижено лице, а около себе си долавяше нечие присъствие. В един момент вече беше достатъчно добре и видя, че се намира в някаква примитивна и паянтова колиба с нисък покрив, а до нея на леглото седи възрастен мъж и я гледа със съчувствие.

— Как си, момичето ми? — тихо запита той. — Най-после се свести. Не бях сигурен, дали ще се оправиш. Казвам се Дейв Уелс. По-нататък ще говорим пак. Пийни сега от това тук и се опитай да заспиш.

 

 

С течение на времето той й разказа това-онова, но то не бе много, а в нейната памет имаше огромни черни дупки и тя не помнеше нищо от предишния си живот — нито коя е, нито как се казва.

— Преди седем-осем дни те извадих от реката. Истинско чудо е, че си още жива. Крокодилите имат навик да скриват плячката си, ако в момента не са гладни, и аз успях да те измъкна преди старият хищник да се е сетил за тебе… Челюстта ти е счупена, така че не се опитвай да говориш. Не си движи устата и тя сама ще се оправи. Това го научих навремето, когато работех в опаловите рудници в Кубър Педи… Хайде сега, пийни малко от това… заради стария Дейв…

Лека-полека тялото й възвръщаше силите си, но умът й още не го биваше. Един ден тя се почувства достатъчно силна, огледа се и установи, че е облечена в мъжка риза и мъжки панталони.

— Дрехите са мои — обясни Дейв. — Твоите бяха станали на парцали. Запазих ги, та евентуално да ти припомнят коя си. — Само че калните и окървавени парчета плат не й говореха нищо. — Искаш ли да се пораздвижиш малко?

Откакто беше дошла в съзнание я болеше всичко. С помощта на жилавата загоряла десница на Дейв, тя отново се учеше да ходи. Нощно време лежеше в леглото и опипваше раните си — белезите по лицето, врата и гърлото. Освен тях имаше дълбоки наранявания и по рамото, по едната гърда и по ханша. Но Дейв непрекъснато я окуражаваше и успокояваше.

— Възстановяването ти върви чудесно, момиче — възкликваше той от време на време. — Здраво тяло имаш. Пък и аз разполагам с този мехлем, дето ми го даде един приятел абориген. Специална работа. Те ги правят от цветя и глина. Щипе малко, но иначе няма грешка. Не допуска никакви инфекции и възпаления.

Един ден Дейв се изправи до леглото й, по-оживен от обикновено:

— Днес ще ида до града — осведоми я той. — Викат му град, ама всъщност е само купчина бараки. Ще ти купя някои дрехи, защото скоро вече ще можеш да ходиш. После ще потърсим семейството и приятелите ти. Лежи си спокойно и не се притеснявай. Връщам се след няколко часа.

Дейв тръгна, а тя остана да лежи и да се опитва да си припомни коя е. Семейство? Приятели? Тези мисли я накараха да потръпне. Имаше странното чувство, че тук е единственото място, където е в безопасност. А какво ли е правила преди? Коя е? Дори не зная как изглеждам, отчаяно си мислеше тя. В колибата на Дейв нямаше огледало и още не бе виждала лицето си. „Коя съм? Коя съм?“ — непрекъснато се питаше и не намираше отговор на въпроса си.

Тези мрачни мисли не й даваха покой и тя реши да стане и да се поразтъпче. Дейв скоро щеше да се върне и й се прииска да напълни чайника от варела за вода, който се намираше отвън до колибата, за да си направят чай. Пристъпвайки едва-едва, тя взе чайника и тръгна към изхода. Изправи се на прага и видя, че навън бе великолепен ден, което оживи изранената й душа и й вдъхна нови сили. Малката колиба на Дейв сякаш се намираше в рая — наоколо пееха птички, слънцето весело грееше, а на небето не се забелязваше нито един облак. В сърцето й се появиха първите плахи кълнове на надеждата и Стефани бавно тръгна към ъгъла на колибата, където под един грубо направен улук, бе поставен варелът за дъждовна вода. Тя се надвеси над него и потопи чайника, който набръчка огледалната повърхност на водата.

Изведнъж забеляза, че измежду затихващите концентрични кръгове я гледа някакво отражение. Лицето бе безобразно изкривено и тя изстина от ужас. Нима е възможно това да е истинският й образ? Опита се да запази самообладание и толкова силно стисна ръба на варела, че кокалчетата на ръцете й побеляха. Повърхността на водата се успокои. Нямаше никаква грешка. Оттам я гледаше собственото й лице, деформирано и обезобразено. Острите като бръснач зъби на крокодила направо бяха смъкнали едната страна на лицето й, оставяйки груби бразди, които сега зарастваха, но белезите вероятно нямаше да изчезнат. По някаква жестока ирония на съдбата останалата половина на лицето й бе непокътната, така че единият профил се присмиваше на другия като в някаква гротескна карикатура. Клепачът и ъгълът на устата й откъм ранената страна бяха разкривени като след мозъчен удар. Това бе лице на възрастна жена… на вещица… на непозната…

— Не! — писъкът на Стефани проряза околната тишина и птиците уплашено замлъкнаха. — Не! Не! Не!

Над нея сякаш се спусна мрак и тя се отдаде на отчаянието си.

Няколко часа по-късно се върна Дейв и я намери да си мърмори несвързано, свита зад варела за вода. Той внимателно я изправи на крака, заведе я обратно в колибата и я сложи в леглото. После приседна до нея.

— Страшно е, моето момиче. Зная. Но трябва да го приемеш — започна той. — Щом го погледнеш в очите, и то вече няма да е толкова страшно. Проклетият крокодил добре те е подредил. Но пък ти го лиши от закуска. Жива си, а можеше отдавна да те е изял. А това иска нещо да ти подскаже. Запазена си за нещо. Или за някого. И трябва да разбереш за какво.

Думите на Дейв едва достигаха дъното на отчаянието й. Нещо? Някого? Гласът й почти не се чуваше.

— Та аз дори не зная собственото си име.

— Да, но имаш сватбен пръстен. Сигурно си омъжена. Градът беше пълен с полицаи. Търсят някого и предполагам, че става въпрос за тебе.

— О, Дейв, страх ме е да се махна оттук. Не зная къде да отида и откъде да започна.

Дейв мълча известно време, а после каза някак дрезгаво:

— Не бързай, момичето ми. Не бързай. Ако искаш, ще ти дам име. Преди много години, когато още живеех сред хората, се влюбих в едно момиче от Маунт Айза. Баща й беше кръчмар, а тя се казваше Тара. Майка й бе гледала един-единствен филм в живота си — „Отнесени от вихъра“ — и беше взела името от него. Името отиваше на момичето и аз много го харесвах. Само че един ден тази хубостница избяга в Таунсвил и се омъжи за местния касапин! — и Дейв избухна в смях, за да прикрие смущението си. — Така че, ако ти харесва, ще те наричам Тара.

Тя му се усмихна с благодарност и леко стисна ръката му. Дейв продължаваше да говори:

— А след това, Тара, ще трябва да те върнем към действителността. При мен можеш да живееш колкото искаш, но твоят свят е там някъде навън — и той кимна към вратата. — Там са отговорите на всичките ти въпроси. Между другото, взех ти някои дрехи, за да не носиш старите ми парцали.

Той отиде до един вързоп на масата и го развърза. Извади някаква розова рокля, сутиен, гащи, сламена шапка, шалче и дори обувки.

— О, Дейв! Откъде ги намери?

— Оттук-оттам — отвърна той и й намигна. — Висяха по разни простори, прозорци и така нататък. Размерите им май са различни, но ще станат колкото сама да идеш до града.

 

 

Седмица по-късно тя стоеше заедно с Дейв край едно прашно шосе, по което се движеха предимно тежкотоварни камиони за превози на далечни разстояния. След дълги разговори с Дейв, в главата й се бе оформил план.

Някакъв странен и необясним страх не й позволяваше да отиде в полицията на най-близкия град. Не знаеше защо. Знаеше само, че трябва да отиде някъде далеч. А после? Също не знаеше. Всъщност знаеше само каква трябва да е първата й стъпка. По-нататък щеше да види.

Обедното слънце яростно напичаше и тя беше много благодарна на Дейв за сламената шапка, която заедно с косата успешно закриваше белезите по лицето й. Тя непохватно приглади зле стоящата й розова рокля и нервно потръпна в чуждото бельо.

— Камион! — обади се Дейв, чийто остър поглед бе различил дребно облаче прах на хоризонта. — С него можеш да стигнеш до Дарвин, а после всичко зависи от теб.

Той бръкна в джоба си, извади някаква стара метална кутия за чай и малко несръчно й я подаде.

— Заповядай. Подарък за довиждане. Тук са старите ми мечти, от които вече нямам нужда. Хвърли им един поглед.

В кутията, върху памучна подложка, бяха подредени шепа великолепни опали. Най-големият беше с големината на бебешко юмруче. Личеше си, че качеството им е първокласно.

— Погледни цвета им — гордо каза Дейв. — Като нощен пламък е. Използувай ги, за да започнеш с нещо.

— Но, Дейв… Не мога да ги взема.

— Разбира се, че можеш. На мен вече не ми трябват. Едно време мислех да подсигурявам старините си с тях. Но сега нямам нужда от нищо — и той доволно се усмихна. — Наистина, момичето ми. Всичко си имам. Направи ми тази услуга и ги вземи. На теб ще ти свършат по-добра работа.

Сълзи забулиха погледа й и тя само кимна мълчаливо.

— Продай ги като отидеш в Дарвин и гледай да не те измамят.

Камионът вече ги бе наближил, но почти не се виждаше от вдигнатия прахоляк. Дейв тромаво свали шапка, за да си вземе довиждане.

— Това е, Тара. Ако се случи да срещнеш някой, който се интересува от мен, не му казвай къде съм. И не води никого тук. Няма смисъл и ти да се връщаш, така ли е?

— Така е — погледна го полуразплакана тя.

Камионът ги подмина и спря.

— Довиждане, Дейв. Благодаря ти за всичко.

— И помни, Тара — догони я викът му. — За нещо или за някого. Ще видиш.

 

 

Шофьорът се зарадва, че най-сетне има компаньон, и то жена. По-голямата част от времето му бе заета с управлението на огромния камион, но все пак той успя да хвърли един-два погледа на своята пътничка и онова, което видя, му хареса. Широкополата шапка добре прикриваше обезобразената половина на лицето й, пък и тя не беше откъм страната на шофьора, затова той не можеше да разбере защо изражението й е толкова тъжно.

— Какво правите сама в тази пустош? — запита я той. — Колата ви ли се повреди?

Тя кимна утвърдително.

— Няма страшно тогава — продължаваше шофьорът. — Ще ви откарам чак до Дарвин. Дори се радвам на компанията ви.

Тя мълчаливо го слушаше. Шофьорът вярваше в директния подход и прие това като насърчение.

— Чудесно ще си поговорим. До Дарвин има доста път и не бива да ни е скучно. — Той млъкна и постави ръка върху бедрото й. — Гарантирам ви, че ще се забавляваме добре.

За свое учудване, усети как мускулите под ръката му се свиват и стават твърди като желязо. Бавно, много бавно, тя се извърна и го погледна. Усмивката му изведнъж замръзна, защото видя белезите по лицето й. Обзеха го смесени чувства на срам, разочарование и яд и той дълго време шофира мълчаливо. Накрая не издържа и каза:

— Отиваме в Дарвин, значи.

 

 

Точно в този момент, на другия край на Австралия — в Сидни — Бил Макмастър си вземаше сбогом със Стефани Харпър. Още щом разбра за нещастния случай, той се свърза с всички филиали на компанията, които се намираха в рамките на хиляда мили до мястото на инцидента и нареди целият им личен състав незабавно да се включи в спасителните операции, а той самият отлетя към мястото, за да ръководи издирването. Бяха претърсили всички водни басейни, блата и лагуни и дори джунглата, докъдето според тях можеше да допълзи ранена жена, но нищо. Нищо.

Въпреки всичко спасителните екипи продължаваха, но вече нямаше какво да се претърсва. Макар че Бил настояваше местата, докъдето стигаше приливът, да се огледат отново. Той не се предаваше лесно, но накрая трябваше да се върне в Сидни, защото компанията не можеше повече да се справя без прякото му ръководство. Дори и там поддържаше непрекъсната връзка с търсачите, но резултат нямаше. Последният доклад тъкмо бе пристигнал и лежеше на бюрото пред него. Нямаше какво повече да се направи, освен да нареди преустановяване на издирването.

Той се замисли за Грег Марсдън и му стана неприятно, като си спомни как го посрещнаха в района на произшествието. Не можеше да обвинява Джили — все пак тя бе жена и той оправдаваше нощните й стонове и истеричните крясъци, които разбуждаха целия бивак. Но Марсдън, ах, Марсдън! Него мразеше с цялото си сърце. Държеше се ту арогантно и агресивно, ту сантиментално и сълзливо, и Бил се радваше, че успя да се сдържи и не го удари пред всички. Какъв мръсник. Господи, какъв мръсник, мърмореше си той и юмруците му конвулсивно се свиваха. О, Стеф, защо се омъжи точно за него?

После трябваше да съобщи лошите вести на Денис и Сара — нещо, което Грег бе сметнал, че е по-добре да стане от устата на Бил, отколкото от неговата. Сърцето на Бил отново трепна като си спомни болезнената сцена — и двете деца усещаха, че нещо става, защото иначе нямаше да ги извикат от пансиона, но не подозираха, че трагедията ще е толкова голяма. Е, всичко вече отмина, мислеше си Бил, но дано повече никога не ми се налага да върша нещо подобно отново. В себе си той пак се зарече да се грижи за децата, защото знаеше, че Грег не би го правил както трябва, и си напомни да устройва рождените им дни, коледите и останалите празници по същия начин, по който го правеше Стефани.

Стефани… Бил въздъхна тежко. От няколко седмици вече я нямаше, а Бил скърбеше повече, отколкото при смъртта на Макс. От него той се бе възхищавал и го уважаваше, но никога не го бе обичал. Бил с изненада установи, че му липсва присъствието на високата и малко непохватна жена с големите и тъжни очи и откритата й усмивка. Липсваше му и професионалистът Стефани — бизнесдамата с интуитивния усет за пазара и за дейността на „Харпър Майнинг“. Но най-вече му липсваше личността й — спокойна, уверена, предана и доверчива. Но какво да се прави, не можеше да я върне и трябваше да се примири със загубата й като със зъбобол. „Сбогом, скъпа“, мислеше си с обич той. „Няма да те забравя. Никога.“

 

 

На летището в Дарвин продавачът на билети се загледа в елегантно облечената жена, която тъкмо влизаше в чакалнята и се оглеждаше, сякаш не знаеше къде точно отива.

За разлика от повечето австралийки, тя носеше шапка и воал, който напълно закриваше лицето й. Докато приближаваше гишето, той забеляза, че походката й е леко вдървена и несигурна, като на болен. Сигурно затова е с воал, помисли си той. Но въпреки всичко, в дамата имаше нещо привлекателно.

Тя погледна таблото с излитащите самолети и се изправи пред гишето.

— Един билет до Таунсвил, моля.

Гласът й беше нисък и леко дрезгав.

— Единичен или и в двете посоки?

Жената се поколеба.

— Единичен.

Служителят провери на компютъра си какви свободни места има и й каза цената.

— Името ви, моля?

Настъпи пауза. Жената отвори чантата си, за да плати и той видя, че е претъпкана с банкноти. Без да обръща внимание на изумлението му, тя вдигна глава и гордо каза:

— Тара Уелс.