Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (47)

Двадесет и втора глава

Не може да е истина. Трябва да има някаква грешка. Не е възможно… Мейти си повтаряше отново и отново думите, които бе казал на Сара, сякаш че търсеше спасение в тях — спасение в един свят, който неочаквано се бе обърнал наопаки. Натрупа машинално върху подноса кафените чаши, празните бирени кутии, наполовина изядените сандвичи, разпръснати из цялата стая като неми свидетели на дългото нощно бдение на Сара и Денис. В помещението витаеше усещането за морга. Мейти се отправи към френските прозорци, които гледаха към градината, дръпна настрани тежките кадифени завеси и отвори крилата. Слънцето се беше издигнало високо, въздухът бе топъл и обещаваше благоуханен късен летен ден. Докато обикаляше из стаите, Мейти подреждаше столовете, бухваше възглавничките, създаваше ред… Трябва да сложа малко цветя вътре, да се освежи въздухът, помисли той объркано, най-подходящи са розите, те имат чуден аромат…

Вдигна несръчно подноса и пое към кухнята. Застанала до печката, икономката хвърляше по едно око към тигана с цвъртящия бекон и разбиваше яйцата.

— Няма нужда, госпожо Бакстър — отсече Мейти.

— Няма нужда от какво?

— От яйца. Закуска. Всичко — говореше почти несвързано. — Ще откажат да ядат. Госпожа Стефани е изчезнала!

— Какво, на острова ли? — Икономката Бакстър се вцепени; не можеше да повярва, а вилицата стърчеше абсурдно в ръката й.

— На него или не — какво значение има? Ще излетят днес, за да проверят на място какво се е случило.

— Какво ужасно нещо! — Тя погледна уплашено Мейти в очите. — О, мистър Годфри, нали не мислите, че…

— Не, не мисля — извика той силно. — Не може да е истина. Трябва да има грешка. Просто не е възможно!

 

 

Когато нощта на очакването и опасенията беше нарушена от телефонно обаждане и Сара съобщи лошата новина, Рина силно се обезпокои как вестта ще се отрази на Бил. Но той се зае да действа с енергията на мъж, наполовина по-млад от него. Най-после имаха някаква информация, нещо, с което да почнат, вместо онази парализираща неопределеност. Докато чертаеше планове, даваше нареждания и поемаше отговорността, той изведнъж се преобрази отново в предишния Бил Макмастър, изправен срещу кризата, както го беше вършил толкова пъти по-рано.

Първият, с когото се свърза, беше пилотът на компанията „Харпър Майнинг“. Бил накратко разпореди частният самолет да бъде готов за незабавно излитане, курс — Таунзвил, с двама пътници:

— Упълномощавам те изцяло, Боб, всички разходи ще се заплатят предварително. Само събери екипажа, разчитам на теб.

А пред Рина предизвикателно потвърди:

— Точно тъй. Те ще бъдат на път, преди Сандърс дори да е научил. Копелето недно, може да си плямпа после колкото си иска за екстравагантност, да си придава важност, докато посинее от яд.

— Бил, ти като че ли го подценяваш. Не мога да повярвам…

— Не си го виждала, Рина. — Бил я прекъсна раздразнен. — Не го чу на заседанието на управителния съвет. Във всеки случай говорим за едно типично английско копеле. Те всичките са зли!

Рина въздъхна.

— Ще ти кажа нещо — не че съм го искала по този начин, но то ни дава възможност да си поемем глътка въздух.

— Глътка въздух ли? Не те разбирам.

— Сара излита днес, нали тъй? Заета е с много по-важни въпроси, отколкото с нашия Том.

— Да. Няма да има шанс за…

— За нищо. — Рина се намръщи. — И преди да се е върнала, ние трябва да сме измислили някаква по-добра линия на поведение, отколкото досега.

 

 

— Какво, отново Таунзвил ли? — изненада се диспечерът от въздушната контролна кула. — Та вие тъкмо се върнахте оттам. Сигурно ви харесва старият слънчев град.

— По работа, а не за удоволствие — отвърна Боб Рамсей кратко. Като старши пилот на „Харпър Майнинг“ от много години той се бе привързал към Стефани и нейното изчезване го порази.

— Имате ли план за полета?

— Ето. Колко време ще отнеме да го вкарате в компютъра?

— Трудно е да се каже. — Диспечерът се втренчи в екрана на монитора, сякаш че в кристална топка.

— Трябва да ми дадеш някаква идея — подкани го Боб.

— Слушай, недей избира часа, в който трасето е най-натоварено — самолетите са наредени плътно на различна височина като разгънат датски сандвич. — Той уморено посочи нагоре към небето и описа с пръст дълга спускаща се надолу спирала.

— Случаят е спешен — отсече Боб.

— Всички казват тъй.

— Кажи ми час!

— Слушай, приятелю, върви на майната си! Ще те извикаме.

Боб излезе ядосан, пресече пистата и се отправи към хангара, където пазеха самолета. Както винаги сърцето му се разтуптя при гледката на мощния реактивен „Лиър“; лъскавият му корпус блестеше с отличителните цветове на компанията в синьо, бяло и златисто.

Механикът вече сваляше покривалото на машината и извършваше основните проверки. Боб го поздрави набързо и се приближи до стенния телефон. Набра номера на „Харпър Майнинг“.

— Бил? Тук е Боб. На летището съм.

— И?

— Самолетът е почти готов както винаги. Остават горивото и проверките преди полета…

— И тъй, какъв е проблемът?

— Няма проблем. Малко закъснение. От службата по ръководство на въздушното движение са остроумни както винаги.

— Вдигни им патърдия!

— Ще го направя. Но можеш да кажеш на малките Харпърови да не се трепят да бързат. Няма да успеем да излетим в близките няколко часа.

 

 

За Сара и Денис бавното задвижване на нещата след дългата нощ на безпокойство и умора представляваше една голяма мъка. По взаимно съгласие те избягнаха още едно спречкване — Денис поразен разбра колко бързо обикновено хладната и иначе резервирана Сара бе сломена от нападките му към Том, но нейният нарастващ страх я караше да се вкопчи в брат си, вместо да го отблъсне. Намираха се под напрежение, което опъваше нервите им до краен предел, тъй че общуването помежду им беше кратко, рязко и притеснително.

Когато новината се разчу, Бил почти мигновено се нагърби със задачата да организира полета им; после информира онези, които по негова преценка трябваше да знаят за изчезналата Стефани. Бил вземаше решения за всичко. Тъй Сара и Денис бяха облекчени. Никой от тях нямаше особено желание да се заеме със заминаването, а същевременно Макмастър можеше да го уреди много по-бързо и по-добре. Ето така те двамата се озоваха в странен вакуум. Нямаше какво да правят, но и не можеха да се отпуснат, да четат или да гледат телевизия. За Сара то беше най-голямото нещастие.

Накрая Денис не издържа. Проведе кратък телефонен разговор и съобщи, че отива в Сидни да види Каси и да й каже довиждане — и, разбира се, да получи тъй необходимото успокоение, помисли Сара с тъга. Тя не посмя да се обади на Том след последните си гневни думи, с които снощи се разделиха: „Ако това е отношението ти към моя брат, не си прави труда да ме безпокоиш повече, Том Макмастър!“. Но Сара въпреки всичко се надяваше, че Том ще й се обади. Всяко позвъняване засилваше нейното болезнено разочарование, че Макмастър младши не го бе сторил.

Значи Денис бързаше към топлата и сигурна прегръдка на Каси. После той щеше да отиде направо на летището.

— Но какво ще стане с мен? — попита го Сара, почувствала се внезапно като изоставено дете. — Как ще се добера до „Маскот“?

— И за превоза съм помислил — отвърна й Денис. — Мейти ще те закара. Поне ще се залиса с нещо.

Сара трябваше да признае с неохота, че като намира работа на прислужника, ще му направи само добро.

— Мейти бе напълно объркан тази сутрин — подхвърли тя.

— Не сме ли объркани и ние? — продума Денис.

— Добре, отивай да видиш Каси. Ще се срещнем на летището. Всъщност кога?

— Бил каза, че Рамсей няма да получи разрешение за полет до няколко часа. Значи разполагаме с предостатъчно време. Благодаря, Сас. — Брат й неловко се доближи до нея й я прегърна — нещо, което почти никога не беше правил. Очите на Сара се насълзиха.

— О, Денис!

— Не се размеквай! — предупреди я той и бързо се отдръпна. — Вероятно няма повече да го сторя за цяло хилядолетие. — И като й махна с ръка, изчезна.

— Не си забравяй куфара! — извика Сара след него.

— Няма!

Отвън се чу ръмженето от мотора на колата му, после настана тишина. Сара сложи глава върху облегалката на фотьойла и остави сълзите да изпълнят очите й; не можеше повече да се владее. Това я изтощаваше. През сълзи чу шума от кола, която се изкачваше бързо по височината и се насочваше към алеята на Рая; спря, като гумите й изсвистяха. Само да не кара толкова бързо Денис! Сигурно е забравил куфара си… Вратата на колата се затръшна и някой изтича край къщата към френските прозорци на дневната. Сара набързо избърса очите и носа си и доби по-приветлив вид.

— Казах ти за…

Само че пред нея внезапно се изправи Том.

— Сара! — Той премина разстоянието помежду им с няколко крачки и коленичи до нея. — Слава богу, все още си тук! Татко ми каза, че си заминала рано тази сутрин. Трябваше да се обадя на Джоана Рандъл в „Тара“ във връзка с баланса им за полугодието и тя ми каза, че току-що е говорила с теб. Не можах да повярвам. Скочих в колата и профучах дотук.

— О, Том — едва промълви Сара. — Чудех се защо не позвъни.

— И аз се питах как е възможно просто да отлетиш, без дори да ми дадеш възможност да ти се извиня.

— Да се извиниш ли? Грешката беше изцяло моя.

— Не, моя беше — бурно възрази Том. — Не трябваше да се нахвърлям върху Денис.

— Денис сам си го е изпросил. Но аз бях толкова непоносима.

— Беше прекрасна! Фантастична си, когато си ядосана.

— Изглежда, ще трябва по-често да го правя, ако тъй ти се отразява. — По лицето на Сара се разля усмивка. — О, боже, колко се радвам, че си тук!

Тя вдигна поглед към него. Том я наблюдаваше с безпокойство.

— Аз наистина се чувствам добре — прошепна момичето, като пое ръката му. — Но още по-добре е, че ти си тук. — Склони глава на рамото му, а той я прегърна и я изправи. Сара усети миризмата на одеколона му, материята на костюма му, уханието на тялото му. Обзе я крехко щастие. Изправи глава, за да го целуне.

В момента, когато устните им се сливаха, Мейти влетя в дневната.

— Стори ми се, че чух шум от кола! — възкликна прислужникът, като се направи, че не забелязва компрометиращата близост помежду им. — Някакви новини, господин Макмастър, някакви новини?

Том се изправи неловко, опитвайки се да не се отдръпне рязко от Сара, сякаш ученик, който си играе на доктор и медицинска сестра.

— Нищо ново, Мейти — отвърна той учтиво. — Лош ден, нали?

— Не е добър, сър, не е. Но да не се отчайваме. Да няма новини е добра новина, както се казва.

— Придържайте се към тази мъдрост.

— Ще го сторя. Но аз пренебрегвам задълженията си. Да ви донеса ли нещо, сър? Кафе? Бира и сандвичи? Може би лек обяд за двама ви, госпожице Сара, преди да ви закарам на летището?

— Благодаря, Мейти. Мислим да излезем в градината на чист въздух.

Мейти прикри разочарованието си с достойнство и се оттегли.

— Горкият Мейти — рече Сара, докато излизаха през стъклената врата на терасата, — той днес не е на себе си.

— Прилича повече на онези призраци от стара пиеса — поясни унило Том, — които винаги се появяват, когато най-малко ти очакваш.

— Или ги желаеш! — добави Сара със смях.

От терасата се спуснаха край басейна и тръгнаха по зелената ливада към зашумената част на градината. Слънцето се издигаше високо и беше приятно да се скриеш от горещината в сенките на огромните кедри, рожкови и магнолии. Двамата поеха по виеща се горска пътека, леко докосвайки бледоморавите цветове отстрани. Движеха се в унес, без да виждат извисяващите се сребърни призраци — евкалипти или яркозлатистия цвят на австралийските акации, ала сетивата им се подхранваха с красота, която им изглеждаше като естествено продължение на вътрешния им свят.

Докато се разхождаха, градината разкриваше пред тях низ от тайнствени пространства; всяко едно се преливаше неотменно със следващото. Пътеката ги извеждаше от благоуханната сърцевина на туфа с гардении и камелии към изящен купол, обсипан с рози, чиито тежки цветове бяха свели глави в обедната жега. Друго виещо се пътче достигаше до огрян от слънцето фонтан; неговото шуртене отекваше далеч сред дърветата, напомняйки звън на китайски камбанки. Накрая спряха в тайнственото сърце на парка — малка градинска беседка, обвита от хибискус, червен ясмин и олеандър; израснали заедно, те оформяха истинска къщичка от цветове. Почти без дъх от вълнение, Сара и Том се хванаха за ръце и влязоха вътре.

В беседката имаше дървена пейка, където преди тях бяха мечтали и разговаряли други влюбени, а най-смелите дори бяха открадвали фатална целувка. Сара и Том просто застанаха под покрива от цветове, поемайки наситения сладък мирис на червения ясмин, смесен с бадемовия дъх на олеандъра. Сара зашеметена почувства с нарастването на щастието си как духът й напуска тялото. Тя вдигна ръце, сключи ги около врата на Том и привлече главата му към себе си.

Първо я целуна той, както преди, много нежно и внимателно, допирайки устните си до нейните. Но сега тя беше превъзбудена от допира му и поиска повече. В очакване леко разтвори уста и позволи езикът му да влезе. С уплаха в началото, а после с нарастващо удоволствие Сара прие този контакт, който винаги беше отбягвала като посегателство; от неговите ласки, в отговор на целувките й, научи как да го прави и тя.

После Том погали врата и раменете й, дланите му се спуснаха надолу до талията й. Тя също плъзна ръце по тялото му, опипвайки очертанията на гърба му с онова странно, шокиращо усещане за мъжка плът, която винаги е толкова приятна, без да има значение за жената колко мъже е докосвала. Щом почувства ръцете й върху себе си, Том си пое дълбоко дъх и като я хвана за ханша, допря плътно тялото й до себе си. Някак учудена, Сара усети твърдостта на пениса му, опрян о корема й.

Зърната на гърдите й набъбнаха, почувства топлина и влага между краката си. Внезапно пожела той да погледне гърдите й, да ги докосне и боготвори. Хвана ръката му и я издърпа към предната част на роклята си. Том се сепна и се опита да я изтегли, но тя я задържа, поставяйки пръстите му върху гънката между двете обли полукълба.

— Сигурна ли си, че го желаеш? — прошепна той.

Сара наведе глава и кимна. Като се освободи внимателно, Том съблече сакото си и го постла върху избилата трева. Хвана я за ръцете и я сложи да легне до него с глава върху рамото му. Започна да разтрива тялото й; внимателно докосваше гърдите и корема й, продължаваше надолу към пубиса, но веднага се отдръпваше. През памучната материя на дрехата й пръстите му напипаха отново зърната й и след като стисна и разтри първо едното, а после и другото, тя изохка на глас от желание. Том чу нейния първи сексуален стон на жена и мъжествеността му откликна; кръвта взе да пулсира между краката му. Потръпвайки в очакване, посегна към копчетата на роклята й, като се ругаеше за несръчността си да се справи с малките илици. Копнежът на Сара растеше с всеки изминат миг, докато той разкопчаваше дрехата до кръста й. Накрая успя, бавно и внимателно повдигна сутиена и разкри гърдите й.

Сара почувства топлия полъх на въздуха върху кожата си и отвори очи. Том се беше подпрял на лакът и я изучаваше напрегнато съсредоточен, пръстите му деликатно проследяваха линията на вените й, които прозираха през кожата.

— Толкова е хубаво — изрече той гърлено. Хвана набъбналото й зърно между пръстите си и го разтри. Сара усети горещо прерязване от гърдите надолу към клитора и потръпна със силата на новото познание. — Нека да те освободим от това — промълви Том с натежал глас. Изправяйки я да седне, свали роклята от раменете й, разкопча сутиена и го постави внимателно до себе си на тревата. После отново я сложи да легне и прошепна: — Повдигни си ханша.

Когато тя го направи, издърпа роклята й от кръста надолу, но остави бикините й като своеобразна отстъпка пред последните мигове на нейното благоприличие. Сам бързо се освободи от обувките и чорапите и съблече дрехите си. Като през мъгла Сара зърна за момент стройното му загоряло тяло, набъбналия му пенис и тежките му тестиси, след което Том отново легна до нея.

Сега той насочи вниманието си към мястото, откъдето започваха бедрата й, разтривайки и милвайки клитора й, докато тя се почувства достатъчно влажна за него. Сърцето й беше обхванато от радост; през цялото си досегашно съществуване не се бе чувствала толкова жизнена, копнееше за всеки следващ миг, въпреки че беше потънала в блаженството на настоящия. Накрая неговото дишане стана също тъй учестено, почти колкото нейното. Той трескаво свали бикините й и се плъзна между краката й, проправяйки си път в нея, докато тя се разтвори като цвете. Щом стигна до химена й, Том не изпадна в паника и не я прободе внезапно, както правят повечето мъже, а просто изчака, докато се отпусне, за да му направи път. Тя почувства разкъсването като последен знак за раздяла с нерадостното й моминство. Болката не беше нищо, Сара искаше да се изсмее високо.

— Обичам те! — извика тя.

— И аз те обичам, ах, как те обичам — прошепна Том, като я притисна силно към себе си и след разтърсваща серия от тръпки се изпразни.

След това лежаха дълго прегърнати, без да говорят. Безпокойствата, които временно бяха забравили, се върнаха отново — изчезването на Стефани, близката раздяла, придружена с тъгата на всички животни след половия акт. Облякоха се бързо, отделно, като двама непознати, всеки от които изпитваше неудобство да установи, че е гол в компанията на другия. Дори по целия път до сиднейското летище „Маскот“, където Сара трябваше да свари самолета, те не можеха да намерят думите и всеки от тях изпитваше сърдечна болка и сам за себе си се чудеше дали сънят в сърцето на градината наистина е бил реалност, или просто тъй им е изглеждал, защото го бяха желали толкова силно.