Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (42)

Седемнадесета глава

Докато следеше приготовленията за сватбата на Джили, Стефани не можеше да се отърве от чувството, че предоставянето на Рая за тържествената церемония не е много добра идея. Това, което в началото беше само един импулс на щедрост и опит да засвидетелства сестринската си любов, сега изглеждаше като болезнена подигравка над несигурното положение на нейния собствен брак. Въпреки всичките й усилия Дан все още избягваше да говори за техните проблеми. Използваше всяка възможност, за да прекара нощта в болницата, а когато си беше вкъщи, никога не лягаше по едно и също време със Стефани; изчакваше във всекидневната до момента, в който допускаше, че е заспала.

Стефани не беше споделяла с никого за проблемите си, с изключение на няколко изпуснати фрази пред Джили. След Дан Сара беше най-близкият й човек. Но напоследък рядко я виждаше в Рая, тъй като тя прекарваше по-голямата част от времето си с Том. Това я правеше толкова щастлива, че Стефани не можеше да си позволи да я натоварва със собствените си неволи. За Сара, която изживяваше вълненията на първата си любов, всичко изглеждаше в розова светлина. Беше очарована и от повторната женитба на Джили, намираше я наистина романтична, сутринта, в деня на церемонията, помагаше на майка си в последните приготовления, цялата сияеща от радост.

— Мисля, че никога не съм виждала Джили по-хубава!

— О, тя готова ли е? — попита разсеяно Стефани. — Трябва да е щастлива. Малко жени имат втори подобен шанс. Надявам се, че ще им провърви.

— Не звучиш много уверено. Може би мислиш, че Джили прави грешка?

— Не наистина. Според мен и двамата са убедени, че постъпват правилно. Но бракът е — Стефани се опита да намери най-подходящите думи — толкова сериозно обвързване… а всеки брак преминава и през трудни моменти. Може да им струва много да ги преодолеят.

— Не трябва да се безпокоиш за Джили. Разсъди само: тя има всичко — мъж, който я обича и желае да се грижи за нея, въпреки случилото се. Готова съм да се обзаложа, че те ще се ощастливят един друг. Освен това имат и прекрасен пример за подражание!

— За кого говориш?

— За теб и Дан, разбира се! — Сара поривисто я прегърна. — „Идеалната двойка“.

Идеалната двойка… Безгрижната фраза на Сара се въртеше в съзнанието й по време на цялата служба. Ритуалът мина безупречно, като по книга, и точно като в приказките. Джили, цялата в бяло, представляваше красива булка, а Филип беше един истински боготворящ съпругата си младоженец. Въпреки че бе много мълчалив, Дан предаде булката на младоженеца така, като че ли го бе правил през целия си живот. Останалите гости за церемонията бяха — Стефани отбеляза това с тъпа болка — все щастливи двойки: Сара и Том, Бил и Рина, Денис с новата си приятелка — всички като че ли се забавляваха по време на службата, а и после на тържеството в тесен семеен кръг. Само тя и Дан не бяха в тон с този щастлив празник. Стефани едва щеше да дочака края му.

Най-подир последната чаша беше вдигната, последният тост произнесен, последните поздравления изказани и новата брачна двойка и техните гости се разделиха. Изтощена, Стефани се оттегли в стаята си, за да се преоблече. После, твърдо решена да не прекарва още една нощ сама, поне доколкото зависеше от нея, тя отиде да потърси Дан.

Откри го в края на градината, до един огромен евкалипт, загледан към морето и огрян от лунната светлина.

— Няма ли да си лягаш? — започна тя без предисловие.

— Не съм изморен. — Дан дори не се обърна.

Стефани застана до него, обгърната от топлия въздух, силно натежал от градинските аромати на Рая.

— За какво мислиш? — попита тя много тихо.

— Едно и също нещо ме занимава неизменно през последните няколко дни. — Гласът на Дан звучеше толкова глухо, че тя трудно го чуваше. — Как се срещнахме и се влюбихме.

— Аз също си мислех за това. Особено по време на службата.

Между тях настана тишина, изпълнена с неизказани неща. „Трябва да говоря, повтаряше си Стефани в този момент, да говоря или да умра, да полудея, да изчезна.“

— Все още те обичам, Дан. Каквото и да мислиш, че се е променило, това не е…

Ала той все така не помръдваше, нито пък я поглеждаше.

— Добре, какво искаш от мен? — извика Стефани внезапно, усещайки как мълчанието му я измъчва, как се превръща в негово безмълвно обвинение. Все пак накрая Дан рече:

— Знак, че си готова да се бориш за оцеляването на нашия брак, така както си готова да спасиш твоя бизнес.

— Но аз наистина съм готова.

— Тогава нека да заминем.

Боже мили, помежду им се водеше все същата агонизираща борба.

— Не мога, Дан. Молиш ме да работя срещу собствената си компания.

— Проклета да е компанията. Искам съпругата си!

— Но аз съм твоя. На никого другиго.

— Единствено когато не се изявяваш като председател на управителния съвет. Иначе за теб Дан Маршал е само едно приятно разнообразие.

— Не мога да бъда по-различна от това, което съм!

— А аз не мога да не се чувствам обиден в ролята си на сценичен работник от пътуващата трупа на Стефани Харпър! А се заблуждавах, че си моята съпруга. Всъщност Джейк Сандърс има може би други разбирания? — Дан обърна към нея лицето си, изкривено от силна болка.

— Сандърс може и да има. Но аз не!… Дан, изслушай ме. Онова беше само целувка. Никой друг ли не те е привличал през последните седем години?

— Не! — Неговата искреност не подлежеше на съмнение. — Ти винаги си ми била достатъчна.

Стефани знаеше, че изреченото е самата истина.

— И ти също за мен — прошепна тя, а сърцето й беше толкова премаляло, че за миг изпита страх, да не би да избухне в ридания.

— Докажи го тогава. — Дан възвърна студения си, безпристрастен тон. — Резервирал съм две места за ваканционния полет до остров Орфей. Самолетът излита утре сутринта в десет часа. Искам да дойдеш с мен.

— Аз… не мога.

— Не си ли на летището, ще знам, че си направила избора си. Във всеки случай аз ще излетя. И ако трябва да замина сам, повече няма да се върна. Помисли, Стефани. Това е първият ми ултиматум за цялото време, откакто сме заедно. Но имам силното усещане, че той ще бъде и последният.

 

 

В очите на Сара сватбата беше всичко, което подобен празник трябваше да представлява. След тържеството тя напусна Рая заедно с Том, твърде нетърпелива, за да чуе неговия коментар и да сподели радостта си от всеки изживян момент. Оказа се обаче, че Том, верен на характерното влудяващо отношение на всеки нормален мъж към тези неща, не е забелязал нито една подробност от роклята на Джили, от булото й, букета или новата и венчална халка. До известна степен той успя да възстанови своя имидж в очите на Сара, като даде висока оценка за собствения й привлекателен и свеж тоалет. Ала впрочем, защо й се струваше, че Том бе присъствал само телом на тържеството, което току-що бяха напуснали?

— Какво има, Том? — попита.

— А, нищо! Или по-точно същият стар въпрос. Мама и татко, ти знаеш.

Да, Сара знаеше. Първата вечер, която прекараха заедно с Том, едва не стана и краят на тяхната връзка. Студеното неодобрение на Бил и Рина я нараниха така дълбоко, че тя побягна от къщата в края на злощастната вечеря и се закле никога повече да няма нищо общо с който и да е член от семейство Макмастър.

Ала от своя страна Том прояви удивителна настойчивост, за да промени решението й. Дни наред той обикаляше около „Тара“ почти без шанс да я срещне, след като тя отказваше да разговаря с него и по телефона; после изминаха седмици на „изчакване“, през които Сара решаваше дали да се срещнат и да поговорят на чашка кафе. Том можеше да преброи вижданията им все още на пръстите на едната си ръка. Но той бе готов да се подчини на тази игра на изчакване, ако това беше начинът, който Сара бе избрала.

— Какви са последните новини тогава? — попита Сара закачливо.

— Мама ме упрекна отново сутринта по повод идеята ни да посетим заедно нощния клуб след сватбеното тържество в Рая. Казах й, че сме само приятели.

— И какво ще правим?

— Какво ли? — Явно Том беше размислял много върху въпроса. — Нищо. Цялата работа е толкова глупава и безсмислена. Какво би могъл да има някой против теб? Просто няма да обръщаме внимание, това е всичко. Допада ли ти такъв план?

— Прекрасен е!

Ентусиазмът в отговора й развълнува Том.

— Изглежда, не си се забавлявала много в миналото.

— Не много, не. — Гласът й звучеше леко, но думите й се долавяха безпогрешно. Колко срамежливост, колко несигурност и очевидна неопитност имаше в отношенията й с мъжете, мислеше си Том.

— Не се безпокой — рече й той простичко. — Аз ще се грижа за теб.

 

 

— Не знаех, че Том Макмастър има нещо общо със Сара. — Колата на Денис следваше тази на Том надолу по тесния крайбрежен път, който водеше от Рая към Сидни, и Каси можеше ясно да различи очертанията на силуетите им на фона на светлините от идващите насреща коли.

— Хмм. — Сумтенето на Денис показа неудоволствието му от тази констатация. Той усещаше как съперничеството им с Том се задълбочава с всеки изминат ден. Неприятно му беше да работи в неговата сянка. Каквото и да предложеше младият Макмастър, то се приемаше от Стефани, а негова милост се проявяваше и като специалист по доста широк кръг от различните операции на „Харпър Майнинг“, нещо, което Денис не беше в състояние да постигне и след милиони години. А сега се чувстваше още по-зле; бе установил, че този тип несъмнено се ползва с правото да участва и в семейните тържества, като днешната сватба например. Прекалено погълнат от своите собствени проблеми, Денис наистина не беше разбрал за засилващото се присъствие на Том в живота на Сара. И ето че това ново откритие в поведението на Том го удари като с чук по главата. Виж ти, романтично увлечение по дъщерята на шефката. Находчиво! След като няма друга възможност да се вмъкне в семейството, защо да не опита по този начин, с малко повече въображение. Обладан от подозренията си, Денис се беше противопоставил на неколкократните молби на Каси да тръгват до момента, в който се увери, че и Том напуска Рая. Не искам да му дам възможност да извърши някаква мръсотия зад кулисите!

— Какво има?

— Нищо. — Денис беше достатъчно наясно, че подобно отношение нямаше да го представи в благоприятна светлина. А за него беше станало вече много важно да получава за всичко одобрението на Каси. Реши да обърне темата откъм положителната страна. — Във всеки случай днес ти се представи много добре — рече Денис великодушно.

— Наистина ли мислиш така? — В гласа на Каси трепнаха нотки на доволство. Не беше съвсем сигурна, че идеята да присъства на малкото семейно тържество в Рая е удачна. Работите с Денис вървяха добре и неочаквано лесно. Но тя не беше готова за нещо сериозно, още повече толкова скоро след… не, Каси отхвърли от съзнанието си мисълта за Джейк. А им трябваше време, за да преодолеят и печалното фиаско след първата им среща, когато варварският ужас от боксовия мач кулминира в смъртта на Еди Кинг. Само искреното разкаяние на Денис бе смекчило сърцето й. И все пак, не рискуваше ли, като се осмели да посети неговия дом под критичните погледи на Стефани, Дан и Сара?

Нямаше за какво да се тревожи. Стефани се държа мило с нея, въпреки че беше притеснена от задълженията си на главен организатор на сватбената подготовка; трябваше да се справя с всеки проблем — от заплашващия недостиг на шампанското до закъснението на свещеника… Щастието на Сара я правеше великодушна към другите и тя бързо се сприятели с Каси, докато Дан я поздрави учтиво с „добре дошла“. Ала Каси, момиче, което не притежаваше само интелигентността, а и силната амбиция да се измъкне от неосветената страна на житейския път, бе поразена най-силно от самия Рай. Голямата бяла къща, приятно украсена и препълнена с редки и великолепни вещи, дотолкова, че всяка стая приличаше на кутия за бижута, помогна на Каси да осъзнае реалността на Харпъровите милиони по начин, който боравенето с абстрактните цифри не можеше да направи. Не е чудно защо тогава Денис е до известна степен разглезен, помисли тя.

Иначе гласно каза:

— Беше прекрасен ден.

— Все още не е свършил.

— Знаеш ли колко е часът?

— Не съм изморен. А ти? — Деликатен намек, твърде нехарактерен за прибързаността на Денис, увисна във въздуха.

Защо не, помисли Каси. После погледна профила на Денис в тъмнината, проследявайки мислено с пръст очертанията на носа, устните и брадичката му, и го почувства много близък. Това беше подходящият момент.

— В такъв случай — рече тя, — щом пристигнем, може би ще ти е приятно да дойдеш при мен на чаша кафе?

 

 

След като и семейство Макмастър, третата двойка гости на сватбата, пое по същия маршрут обратно към града, в колата им се настани атмосфера, напрегната до предела на враждебността.

— Бил, какво можем да направим?

— Трябваше да поговоря с него!

— Но нали аз разговарях вече!

— Очевидно не си казала това, което трябва!

Гласът на Рина прозвуча едновременно несигурен и някак хаплив:

— А ти, след като повдигаш този въпрос, в състояние ли си да му „кажеш точно как стоят нещата“?

Бил побърза да отстъпи.

— Не, разбира се, че не съм.

— Той вече е мъж. Не можем да му заповядваме какво да прави.

— В такъв случай на кого да кажем? На Стефани?

— Бил, говориш глупости — отряза го Рина. — Какво ще помогне това? И тя ще изпадне в същото положение, в каквото сме и ние. Няма да има власт над Сара, както и ние над Том.

— Може би връзката им не е това, което си мислим — натърти Бил. — Той ти призна, че са само приятели, нали?

— Да. Но какво означава приятелството в наши дни? Мислех, че нещата са се оправили, до момента, в който ги видях отново заедно днес.

— Разбирам страховете ти. — Бил въздъхна и усети острата болка в гърдите си. Беше повече от ясно, че Сара и Том изпитваха мълчаливо задоволство от факта, че са заедно.

— За съжаление ръцете ни са вързани. Поне за момента. Изобщо взаимоотношенията се объркват. Единственото, което можем да направим сега, е да се надяваме.

 

 

Настойчивият звън на телефона никога нямаше да бъде толкова нежелан, както в този момент. Каси се изправи в леглото и отбелязвайки с тревога, че часовникът показва два през нощта, сграбчи слушалката. Послуша секунда, след което я предаде на Денис с озадачен вид.

— За теб е.

Денис сънливо пое телефона.

— Кой е?

— Аз съм, Анджело. В беда съм, приятелю! — Денис трудно можеше да различи напрегнатия му глас; това по-скоро беше някакъв шепот. И инстинктивно разбра, че с италианчето става нещо лошо.

— Къде си?

— Склад номер пет, кей три… зад рибната борса. — Анджело сякаш повтаряше думи, заучени наизуст. А в един миг гласът му се промени. — Денис, стой настрана!

Последва боричкане, като че ли приятелят му беше издърпан от телефона, и в слушалката се чу гъргоренето на Тейлър.

— По-добре ще направиш, ако дойдеш веднага — заплашително изрече той. — Помогни ни да набием в мозъка на това копеле някои истини. В противен случай от него до сутринта може да не остане и кокалче за дивите кучета! — Линията замлъкна.

Обзет от паника, Денис скочи и сграбчи дрехите си.

— Какво става? — настойчиво попита Каси.

— Няма време за приказки — изпъшка той. — Ще се върна тук възможно най-бързо.

Каси изтръпна.

— Денис, не ме плаши така! Ти току-що прекара нощта с мен, за бога. Имам право да знам за какво е всичко това.

— Добре, добре — предаде се Денис. И набързо нахвърля цялата поредица от случки, завършваща с посещението на Тейлър и неговите побойници в бистрото и опита им да убедят Анджело да се бие отново.

— Денис, вършиш лудост! Ти се превръщаш в примамка за акула.

— Това е единственото нещо, което съм в състояние да направя. Не можем да извикаме полицията… идването й ще довърши Виторио, а мама ще ме убие, че съм предизвикал шумотевица около „Харпър“. — Денис беше облечен и готов за тръгване. Внезапно развълнуван, той коленичи върху леглото до Каси, целуна я и я прегърна. — И запомни, не викай полицията!

 

 

След като паркира колата си в задния двор на запустелия кей, Денис се опита най-напред да се пребори с треперенето на крайниците си. Беше уплашен до смърт, а от проникващата навсякъде смрад на риба започна да му се гади. Така или иначе откри склада, който търсеше и се втурна вътре. Нищожен на фона на огромната, приличаща на пещера постройка, Тейлър се беше разположил небрежно върху някакъв сандък, а Джако и Чика стояха зад него като платени участници в погребение.

— Къде е Анджело? — извика Денис.

Джако се изхили.

— Успокой се — отвърна Тейлър. И с кимване на глава посочи гигантското хладилно помещение, разположено в дъното на склада. — Държа го… замразен, както би могъл да се изразиш. Като се надявам, че двамата с теб ще се договорим бързо; в противен случай приятелят ти ще хвърли топа със замръзнала захапка.

— Тейлър, аз ще уредя нещата! — заяви Денис с увереност, която в действителност му липсваше. — Анджи е разбран човек…

— Възхищавам се на твоето чувство за лоялност. Анджело не беше добър към мен.

— Хайде, нали и двамата сме делови мъже?

Неискрените и студени като на костенурка очи на Тейлър го пронизваха.

— Ти си аматьор, Харпър — произнесе той. — Ти си само един безделник, богато копеле, което си играе с парите на майка си. Но никога няма да разбереш какво е истинският бизнес. Прекалено убеден си, че си неразбиваем, в противен случай нямаше да дойдеш тук.

— Тейлър, нека да преговаряме!

Тейлър се засмя със садистично удоволствие.

— Можем да го наречем и „преговаряне“, ако така ти харесва.

С нарастващо чувство на ужас Денис осъзна какъв глупак е бил, като си е мислел, че може да излезе на ринга срещу Тейлър.

— Какво искаш от мен? — чу се да изрича той почти шепнейки.

— О, като начало малко забавление за момчетата. Напоследък не са се упражнявали достатъчно, нали така, юначаги? — Тейлър разиграваше театър за пред двамата в галерията като истинска примадона. — И малко кръв, пот и сълзи, естествено, от ваша страна. Какво пък, нека проверим докъде може да стигне всичко?

— Ще ти платя колкото искаш, мога да дам откуп… — Денис беше обезумял от страх.

Тейлър го наблюдаваше с презрение.

— Не си в състояние да ме обезщетиш, дори и с всичките пари на Харпърови в Австралия. — Той направи знак към двамата си спътници. — Изведете малкия негодник, преди да се е напикал.

Чика и Джако награбиха Денис и го повлякоха към вратата. Малко преди да го измъкнат навън обаче, лъч ярка светлина разсече въздуха и ги заслепи.

— Стой! Никой да не мърда! — Откъм тъмнината иззад фенера се появиха две фигури и ги набутаха обратно в склада. Настъпилата бъркотия беше накарала Тейлър да се изправи.

— Мистър Дженингс! И мистър Адамс — възкликна той възторжено. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Между пет и десет години затвор те чакат само за това, което съм разкрил досега за теб — каза по-старшият от двамата полицаи. — И, разбира се, преди малкия — той кимна към пребледнелия, треперещ Денис — да се прибави към сметката ти.

— Той ли? — Тейлър се усмихна подигравателно. — Той никога няма да даде показания. Нали, синко?

Денис поклати глава. Представи си как ще бъде завлечен в съда поради поредната си глупост; видя и крещящите заглавия „Синът на Харпър замесен в процес на престъпния свят“.

— Всичко ще се нареди — продължи Дженингс невъзмутимо. — Във всеки случай тази игричка тук ще бъде по-маловажна. Пипнах те, Тейлър. Имам доказателства, че Еди Кинг умря от свръхдоза наркотик, а не от удара на Анджело. Мога да докажа, че ти си го „надрусал“ през онази вечер. Иначе казано, обвинявам те в убийството му, синко.

 

 

Да отиваш на работа и да се правиш, че нищо не се е случило, след като си поиграл на стражари и апаши, е твърде безинтересно, отбеляза Каси. Тя бе чакала почти агонизираща новини от Денис. И сега беше възнаградена — приятелят й се завърна треперещ, обуздан и в ужасен външен вид, но жив и здрав. Докато се смееха и плачеха, те се бяха сгушили един в друг, а Денис й благодареше отново и отново за това, че не е послушала нарежданията му и е извикала полицията.

— Дори и за миг не помислих да те послушам — заяви му Каси. — Беше прекалено глупаво!

Разочарован, Денис трябваше да се съгласи с констатацията й.

— Да, ти имаш нужда някой да се грижи за теб — отбеляза Каси многозначително, като го прегърна силно, — струва ми се, че госпожица Джоунс ти се притече отново на помощ!

Все още усмихвайки се, тя влезе в кабинета и се подготви за ежедневната си работа. Но докато закачваше сакото си, иззвъня телефонът.

— Добро утро, Каси — чу се добре познат глас. — Моля те, не затваряй! Сигурен съм, че това, което ще ти кажа, ще представлява интерес за теб.

— Джейк!

— Позна. Имам нужда от теб, една последна малка услуга. Осигурил съм необходимите акции, за да спечеля битката с „Харпър Майнинг“. Важна серия попадна вчера в ръцете ми…

— Как? — Тя го прекъсна, не можеше да повярва.

— Не е твоя грижа! Нека да го наречем… просто сватбен подарък. — Личеше, че Джейк се усмихва. — Естествено, желая човекът, който ми ги преотстъпи, да остане анонимен. Моля те само да проследиш и да унищожиш сертификата за прехвърлянето на акциите, преди да е зарегистриран от „Харпър Майнинг“.

— Не мога да го направя! Това е криминално деяние. А и аз приключих с теб, Джейк, помниш ли?

— Не съм сигурен, цвете мое, все още не. Едно птиченце ми донесе, че се срещаш с Денис Харпър. Как мислиш, че ще се почувства той, ако разбере, че новата любима е скочила в леглото му направо от моето, а устните й са все още мокри от секретите, които е отделяла.

Отговор не последва. Като се усмихна, Джейк остави слушалката. Каси остана дълго неподвижна след щракването на телефона. После, вдървена, като че ли изпитваше болка, се отправи да изпълни задачата. Не й отне много време, за да проследи това, което интересуваше Джейк. На екрана на компютъра се виждаше изписано:

„АКЦИИ «ХАРПЪР» ФИЛИП СТЮАРТ 2%

/ ПРЕХВЪРЛЕНИ НА МИСИС ДЖИЛИ СТЮАРТ

/ ПРЕХВЪРЛЕНИ НА ДЖЕЙК САНДЪРС“

Да изтрие напълно текстът беше работа за секунди.

— Ето ти, мазно копеле, доволен ли си сега? — прошепна тя и сама се уплаши от отговора.

 

 

В кабинета на Стефани Том чакаше мъртвешки бледен. Но Стефани влезе толкова устремно, че не го забеляза.

— Трябва да замина за няколко дни, Том — започна тя веднага щом го видя. — Малка почивка с Дан, бяхме си я обещали от доста време.

— Днес ли? — попита Том недоверчиво.

— Да, разбира се. — Стефани се вторачи в него. — Не се тревожи, не излизам от играта. — Тя извади от куфарчето си голям кафяв плик. — Тук ще намериш пълните ми инструкции за следващите десетина дни. Изгубих цяла нощ, за да ги напиша!

— Страхувам се, че те вече не са актуални — рече тихо Том. — Поредният слух от улицата тази сутрин е, че Джейк Сандърс най-накрая е успял да пипне необходимите му акции, за да извоюва мястото си в управителния съвет.

— Това… това е невъзможно! Сандърс вероятно блъфира.

Вратата се отвори някак безцеремонно и на прага се появи Бил. Изглеждаше опечален.

— Стефани… — започна той.

— Бил, вярно ли е?

— Току-що започнаха да проверяват досиетата. Но мога да те уверя, че всяка акция на „Харпър“ беше проследена поотделно снощи, преди да си тръгна за вкъщи. Сандърс вероятно лъже.

— Но той не може да се държи толкова дълго по този начин. — Стефани се опитваше да запази самообладание. Погледна часовника си. Беше девет часът. Помръкнала, тя позвъни на секретарката си. — Хилари, обади се на летището от мое име. Помоли доктор Маршал да бъде повикан на информацията.

— Добре, госпожо Харпър. А тук в приемната чака господин Сандърс. Моли за незабавна среща.

Стефани вирна брадичка.

— Изпрати го при мен.

— Добро утро, госпожо Харпър. — Държанието на Джейк беше безукорно и делово. Но блясъкът в очите му издаваше удоволствието, което изпитваше от срещата. — Вероятно знаете, че успях да изкупя почти осемнадесет процента от вашите ценни книжа. Сега съм щастлив да ви заявя, че успях да придобия още два процента. — И Джейк извади от голям кожен портфейл цяла серия от акции. Останалите трима в стаята стояха като деца в очакване фокусникът да извади заека от шапката. — Е, добре, не се доверявайте само на думите ми. Нека вашите специалисти да проверят. Доказателството за тяхната валидност е в самите документи.

Бил и Том грабнаха книжата.

— Като че ли всичко е както трябва — въздъхна Бил тежко. — Но аз съм наредил за щателна проверка на нашия собствен компютър. Вече я правят. Не би трябвало да отнеме много време.

— Моля — каза Джейк любезно. — Аз ще почакам в приемната. Не искам да избързвам и да заемам кабинет, преди да имам право на това. — И той излезе навън.

— Бил, какво става?

— Господ знае! Нищо не разбирам! — Докато Бил говореше, секретарката влезе с компютърната разпечатка на данните и му я подаде. — Всичко е свършено, Стефани — прошепна той още докато я преглеждаше. — Сандърс наистина е придобил акциите, от които се нуждае. Но, изглежда, нашите данни не са пълни. Не знаем кой ни е продал.

Те се погледнаха безнадеждно.

— Кой ще съобщи на Сандърс? — попита Том.

— О, не мисля, че той има нужда от това, Том — изрече Стефани с горчивина. — Джейк вече знае!

 

 

Следва…