Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (40)

Петнадесета глава

Групичката, която се събра около масата на управителния съвет на „Харпър Майнинг“ на следващата сутрин след посещението на Джейк Сандърс, беше мрачна и разстроена. След като цял ден наблюдаваха как акциите на „Харпър“ падат и сякаш нямаше изгледи да спрат дотук, нито Стефани, нито Бил бяха спали цялата нощ и сега се гледаха подобно мрачни отражения на една и съща натрапчива тревога. Том все още беше ядосан на баща си за неговата необяснима студенина към Сара по време на отминалата вечеря. Въпреки това обаче, се почувства задължен да защити Бил от Денис, който се люшкаше между мелодраматичното пресилване на щетите, понесени от компанията, и детското самохвалство — неговото „Нали ти казах!“ направо влудяваше Том.

Стефани не можеше да понесе най-вече покрусеното лице на Бил.

— Не се безпокой — рече тя колкото можеше по-весело, — преживели сме и по-лоши неща заедно, Бил. Рано или късно ще победим господин Сандърс, бъди сигурен.

Физиономията на Бил стана още по-унила:

— Ако успеем, няма да е с моя помощ. Разочаровах те, Стеф. Бях изигран от Сандърс и сам влязох в капана. Цялата история с избирането в управителния съвет беше нагласена. Той беше пресметнал, че ще остана много доволен, когато се провали, и че няма да усетя истинската заплаха. И аз наистина не прецених. Набутах се сам.

— Да, стори го. — Отношението на Денис беше враждебно. — Въпреки че се опитах да те накарам да чуеш! Но не, ти трябваше да го направиш, както го бе намислил.

Бил не се хвана на въдицата.

— Вярно е — потвърди той уморено. — Трябваше по-добре да се подготвя. Преди десет години щях да проуча предварително всяко действие, което възнамерява да извърши Сандърс. Но сега…

Пръстите му тревожно търсеха болката от лявата страна на гърдите и той прехапа устни.

Денис продължи с ярост:

— Доволен съм, че го признаваш! Колкото до мен, мисля, че е дошло време да говорим открито.

— Денис… — В гласа на Стефани се долавяше заплашителна нотка, ала синът й не млъкваше.

— Направил си много за компанията, знам го…

— Не ме покровителствувай, самонадеяно човече! — изръмжа Бил.

— … но всичко вече свърши. Време е да помислим за приток на млада кръв…

Нервите на Бил не издържаха.

— Слушай, момче, може да имаш акции и място в управителния съвет, но дотук свършва всичко и добре е да не го забравяш! Все още аз съм главният изпълнителен директор на тази компания и получавам нареждания само от Стефани Харпър и от никого другиго.

— Аз пък съм син на Стефани Харпър! — избухна Денис. — Понякога мисля, че грешиш, като забравяш тази подробност и имаш такива големи планове за своя наследник. Позволи ми да ти напомня, че е без значение колко и какви са специализациите му, засега има само един Харпър младши и това съм аз!

— Денис, не по този начин. — Том контролираше гласа си. Той погледна към Стефани; седеше с мраморно лице, по което не трепваше нито един мускул. — Мислех, че сме решили да работим всички заедно като един екип.

— Екип ли? Ние не можем да се разберем за времето отвън, та камо ли за стратегията на „Харпър Майнинг“. Мисля, че скоро ще настъпи моментът, когато компанията ще бъде принудена да се освободи от услугите ви.

— Изглежда, ти никога не си бил запознат с някои неща — изрече Том презрително. — Договорът ми е със Стефани Харпър, не е с „Харпър Майнинг“ и в никакъв случай с теб!

Настъпи тишина, която Стефани накрая наруши.

— Достатъчно, Денис, ако си свършил с уволняването на моите двама най-добри съветници… — Умишлено направи пауза, за да може декларацията й да окуражи по-специално Бил. — Мисля, че трябва да допълня и друго. Бил допусна грешка. Случва се. Поела съм своя дял в нея — че и повече. Но той се показа мъж на място да го признае, да се извини и да стори всичко, на което е способен, за да го поправи — нещо, на което ти, Денис, все още трябва да се учиш! — Стефани пронизваше сина си с поглед. — Изглежда, не ти е минало през ум, че ако си вършеше работата за „Харпър Майнинг“ както трябва, щеше да си научил за предварително подготвения ни капан. Би могъл да доловиш например лъжливия слух, че сме в затруднено положение, и щеше да ни предпазиш до голяма степен от щетите, които понасяме в момента.

Лицето на Денис почервеня. Очевидно не бе и помислял, че може да бъде обвинен по някакъв начин.

— И още нещо — продължи Стефани сериозно. — Няма полза от много приказки и празни мисли; излишно е да се търсят поводи за обвинения и пререкания за нещо, което е приключило и е факт. Нека почнем отново, да подредим нещата и да ги накараме да заработят за нас; но за това се иска ум, решителност и търпение. За щастие, мисля, че имаме късмет и разполагаме с достатъчен потенциал именно от хората около тази маса. — Стефани замълча и се огледа, като тактично хвърли окуражителната си усмивка и към Денис. — Мога ли да предложа, господа, да обединим усилията си във военен съвет? От чутото досега разбрах, че Сандърс няма намерение да се отказва. Мисля, че трябва да продължим отново с нашата тактика да отблъскваме новите кандидат-членове на управителния съвет — или поне един от тях във всеки случай!

Няколко часа по-късно Стефани напусна съвещанието. Усещаше болки в гърба, изпитваше нужда да пийне нещо; запасите й от енергия и воля бяха изтощени от дългите, сложни и често разпалени спорове, които председателстваше. Но бе успяла и днес. С присъщата сила и собствената си решителност беше сплотила разнородния си екип и тактиката срещу Джейк Сандърс добиваше определено очертание. Добра работа за една сутрин. Протегна се с удоволствие, прозя се тъй, че чак челюстта я заболя, и се запъти към кабинета си.

Още докато пресичаше коридора, Стефани усети свежо ухание, твърде нехарактерно за обикновената канцеларска миризма в сградата. На бюрото й имаше разкошен букет от екзотични цветя — камелии, орхидеи, червен ясмин, лилии. Тя се наелектризира. Джейк? Едва ли! С разтреперани ръце разкъса плика с картичката и очите й се заковаха върху написаното: „Ти си номер едно за мен — сега и завинаги. Дан“.

Стефани затвори очи, отметна глава и пое дълбоко дъх. Какво чувстваше? Удоволствие, облекчение или… разочарование? Не посмя да продължи мисълта си. Нетърпеливо грабна телефона и набра номера на болницата.

— Дан? О, скъпи…

— Не ми казвай, че получи цветята. Харесват ли ти?

— Фантастични са!

— Те са моето извинение.

— За какво?

— За какво ли?… — Той направи пауза и Стефани разбра, че се е замислил. — Задето бях толкова досаден.

— А пък аз си казвах, че същото се отнася за мен! — засмя се тя щастливо.

— Стеф — прекъсна я съпругът й, — забрави нещичко.

— Какво съм забравила?

— Ами… знаеш от какво имаме нужда. Малко време заедно. Далеч от всички.

— Отпуск ли? — Стефани беше напълно изненадана.

— Защо не? Ще бъде полезно за двамата.

Сърцето й се сви, тя почувства как щастието отпреди минута се изпарява като утринна роса. Трябваше да го каже, да го превъзмогне.

— Дан, не мога. Не мога след всичко, което става в „Харпър“. Не мога да замина точно в този момент.

— Не можеш дори за няколко дни?

— Дори за няколко часа. Не трябваше да се измъквам от вчерашната среща с Джейк Сандърс. Ако бях там, цялата тази каша просто нямаше да се случи. Сега плащам цената на небрежността си. Нямам право да позволя да се случи отново.

— Естествено. — Не звучеше ли някак саркастично гласът му? Не бе в състояние да си отговори.

— Съжалявам.

— Аз също.

— Друг път.

— Да, разбира се. — Но и двамата знаеха, че моментът беше пропуснат. По дяволите, помисли Стефани, като затвори телефона и седна зад бюрото; сетивата й потънаха в силния сладникав аромат на цветята. Защо трябваше точно това да се случи?

 

 

Стана късно, този ден бе толкова дълъг. Всички дни сега изглеждаха на Анджело като днешния — измъкваш се от леглото, влачиш се през целия ден, а в края му дори нямаш сили да се отдадеш на забравата за следващите осем часа — въпреки че те са единствената пълноценна част на денонощието, Господ е свидетел, която си очаквал. След мача с Еди Кинг Анджело не можеше да се отърси от летаргията; Виторио беше взел сериозно да се опасява, че тя трови младия живот на сина му. Меланхолия, рече си възрастният човек. Навремето познаваше хора, които умряха от нея далеч в Италия — и това бяха не само безнадеждно влюбени момичета. Тъй че Виторио се безпокоеше за сина си като квачка за пиленцето си и се опитваше по хиляди начини да го ободри; Анджело дори не ги и забелязваше.

Отмина още един ден. Време е за вкъщи. Виторио обгърна с поглед празното бистро. В ъгъла Анджело бършеше една маса; като че ли я почистваше за шести път тази вечер.

— Хайде, казах ти да свършваш — извика той.

— Не мога, татко, не искам. — Анджело някак странно заекна.

— Не можеш какво?

— Не мога да оставя всичко и да си тръгна. Не мога да спя през нощта. И след като не мога да спя, по-добре да върша нещо, а не да гледам в тавана.

Виторио усети особена болка — тя идва, когато гледаш как хората, които обичаш, страдат, а ти си безпомощен да им помогнеш.

— Добре — съгласи се Виторио накрая. — Както кажеш. Почисти още няколко маси. — После силно развълнуван прегърна внезапно Анджело и го притисна до гърдите си. — Обичам те, Анджело — възкликна възрастният мъж. — Всичко ще се оправи, аз ти го казвам. — После, смутен от показа на чувствата си, бързо се отправи към кухнята.

Анджело взе отново кърпата и се усмихна на себе си за пръв път от много дни насам. Какъв баща! Истински благородник! Потънал в мислите си, Анджело не забеляза как вратата се отвори. Ненадейно в помещението нахлуха неколцина мъже. Анджело преглътна желанието си да извика за помощ, когато позна Джако, Чика и Тейлър.

— Как си, Анджи, момчето ми? — попита Тейлър мазно. — Радвам се да видя, че си се възстановил.

— Какво искаш? — Анджело присви очи.

— Е, хайде, не бъди такъв — засегна се Тейлър. — Не ме мразиш, нали?

— Да те мразя ли? — Анджело вложи във въпроса си целия сарказъм, на който беше способен.

— Разбира се, че не трябва. — Тейлър държеше подкупващ тон. — Налагаше се да ти дадем урок, разбра го, но сега всичко свърши. Ти си умно момче. Все още те очаква голяма кариера. Да не я проваляме, а?

Анджело погледна Тейлър в очите.

— Сигурно си полудял — произнесе момчето бавно и отчетливо. — Повече няма да се бия нито за теб, нито за някой друг.

— Анджело! — Тейлър му се молеше като любеща майка. — Не ми създавай трудности.

— Никога — никога, чу ли? Няма да се боксирам! А сега се махай! — И по стар италиански обичай предизвикателно и с презрение Анджело се изплю хладнокръвно между бомбетата на добре лъснатите обувки на Тейлър.

— Ако този е начинът, по който искаш да… — Побелял от гняв, Тейлър посегна към сакото си, където личеше застрашителната подутина от пистолета. Но преди да го бе извадил, Виторио нахълта откъм кухнята като носорог в атака.

— Разкарай се от момчето ми! — изрева той. — Само да мръднеш, ще те убия! — Не беше за вярване — баща му държеше огромно старинно оръжие, прилично на старовремска широкоцевна пушка. Дали изобщо можеше да стреля? Анджело забеляза със задоволство, че Тейлър, който сигурно познаваше оръжията по-добре, очевидно бе сметнал, че това може и да се използва.

— Спокойно, старче — изрече той с привидна любезност. Но погледът му блуждаеше, Тейлър търсеше начин да се измъкне; капчици пот избиха по челото му и върху горната му устна.

— Махай се! Махай се оттук! Остави момчето ми! Разбра ли? — При всяка дума Виторио злобно мушкаше Тейлър с тежките цеви на оръжието. Тейлър се изпоти, а неговите „помощници“ се почувстваха смачкани като всички побойници, когато опасността се обърне срещу тях. Виторио триумфално ги изгони, придружавайки жестовете си с истерични викове, мръсни псувни и цинични отмъстителни изрази, част от италианското му наследство. После заключи и залости вратата, подпря се на нея и почти припадна. Анджело се втурна да му помогне и да вземе оръжието.

— О, татко — прошепна той и го разцелува горещо по двете страни.

Виторио намери сили да се усмихне.

— Старият ти баща се справи добре, нали? — поглади той оръжието. — Купих го от битпазар. То прилича на мен — старо, но надеждно.

Анджело се вгледа в силно сбръчканото лице пред себе си. Възрастният мъж имаше самодоволен вид на палаво дете. Анджело едва се сдържа да не прихне. Знаеше, че не бива да наранява гордостта на героя-победител. Но нямаше никакво желание да потисне радостта в сърцето си, което оживяваше, сгряно от топлината на живота и любовта.

 

 

Фаровете на колата разкъсваха плътната тъмнина, докато Стефани с лекота вземаше опасните завои на крайбрежния път към Сидни. „Какво правя?“ — запита се тя, измъчвайки се. Беше ужасна вечер. Първо Дан се обади доста сдържано, само да й съобщи, че има работа в болницата и ще остане да я свърши. После двамата, Денис и Сара, излязоха да вечерят навън; Стефани с удоволствие отбеляза, че приятелството между Сара и Том се задълбочава; очевидно бяха преодолели неприятния случай в началото. А и Денис по всяка вероятност имаше приятелка. Щеше да бъде добре, ако това можеше да го успокои! Но каквато и да беше причината за отсъствието им, Стефани вечеря сама и този факт не й беше приятен.

И тогава се обади Джейк… Шокът от специфичния глас в телефонната слушалка я зашемети. За момент тя се вцепени и онемя, а през това време Джейк изложи идеята си. Искал да я види насаме. Много спешно, във връзка с бизнеса — дискретността изисквала да се срещнат по-добре тази вечер, отколкото да предизвикат догадки със среща през деня. Би ли могла да дойде в апартамента му в хотел „Рийджънт“?

Не, не би могла. Докато отговаряше, Стефани се беше изчервила, сърцето й туптеше и тя отбеляза с облекчение, че е добре, дето все още няма телефонно-телевизионна връзка. Но все пак не беше толкова объркана, че да се съгласи да се срещнат на вражеска територия. Или в „Харпър Майнинг“, или никаква среща.

Замаяна, Стефани остави слушалката, после се обади да инструктира охраната на „Харпър Майнинг“ да пуснат вътре един господин, който ще се срещне с президента на компанията. Едва тогава хукна по стъпалата, за да се преоблече. Защо да се преоблича, попита я вътрешният глас. Защото ми трябва увереността, че изглеждам най-добре, защото ще му покажа, че не давам и пет пари за него, защото искам да приличам на истински делова жена, стопроцентова мадам президент. Но в такъв случай защо избрах един от последните модели на „Тара“, рокля от меко трико, в синьо, която, знам, ме прави по-млада, свежа и, о да, секси… Защо?

Като сграбчи волана, Стефани се насили да изхвърли тези влудяващи въпроси от главата си и да се съсредоточи върху шофирането. Освен това тя трябваше да отгатне и какво, за бога, е намислил Сандърс този път, тъй че да е готова с отговора на „Харпър“ за всяка евентуална негова маневра. Стефани все още черпеше поука от поражението на „Харпър Майнинг“ след последната битка с господин Сандърс. Не трябва да се повтори отново! Тя щеше да излезе на сцената с цялата си изобретателност. Джейк нямаше да я свари неподготвена и да й хвърли прах в очите, само защото беше оплел Бил. Този път, Джейк Сандърс, ще си намериш майстора!

Заредена с амбиция, Стефани спря пред „Харпър Майнинг“, паркира безпроблемно на опустялата улица и забърза към сградата. Шефът на охраната я посрещна, като я информира, че господинът вече е пристигнал и са го изпратили до последния етаж в кабинета на президента. Стефани благодари, взе асансьора, потискайки желанието си да провери грима си в дамското огледалце и допълнително да се напарфюмира — ама че желание, смъмри се тя. На излизане от асансьора най-горе се поколеба за момент и като си пое дълбоко дъх, отправи се по коридора към кабинета си.

Щом доближи, ушите й доловиха през отворената врата неочакван звук. Какво ли прави Сандърс? Обезпокоена, тя влезе твърде неподготвена за сцената, която се разкри пред очите й. Върху бюрото, абсолютно на същото място, където по-рано бяха сложени цветята на Дан, лежеше букет от лилии и рози. До него две кристални чаши, а седнал зад бюрото й, Джейк беше зает да налива шампанско.

Когато я видя, Сандърс се изправи и приближи към нея.

— Надявам се, нямаш нищо против, че съм се разположил като у дома си — подхвана той спокойно. — Мога ли да ти предложа чаша шампанско, бива си го.

Стефани трудно намери думите си:

— Аз… господин Сандърс…

— Моля, наричай ме Джейк — настоя гостенинът.

— Господин Сандърс, може ли да сменим сладникавия тон и да говорим по същество?

— Закъде бързаш? — Той отпи с удоволствие от шампанското и я изгледа шеговито над чашата си. — Нямах възможността да ти поднеса цветята, които съм ти донесъл, или да ти кажа, че изглеждаш прекрасно в този син тоалет и не бих искал да носиш друг цвят, освен този.

— Трябва да ви напомня, че не съм дошла да се забавлявам. Изобщо нямах желание да съм тук точно днес вечерта. Само вашето настояване, че въпросът има важен бизнес характер, ме накара да се върна отново в Сидни. Честно казано, бих предпочела да съм в леглото с хубава книга в ръка.

— Ето, сега пък разваляш илюзиите на един мъж. — Джейк се забавляваше неимоверно много. — А аз си въобразявах, че имаш силното желание да ме видиш. — Наистина е чудесна жена, рече си той. Странно чувство на задоволен копнеж, че Стефани е тук, нахлу в него. „Липсвала ли ми е тя?“ — запита се Джейк скептично.

„Ще му дам още една възможност да мине на въпроса, ако изобщо има такъв — помисли Стефани, — след което си тръгвам.“

— Повтарям, тук съм, защото съм загрижена за „Харпър Майнинг“ — започна тя. — Вече ви познавам добре…

— Очарован съм — прекъсна я Сандърс предизвикателно.

— … знам, че няма да се откажете лесно от вашите първоначални амбиции. Ако трябва да сключа тайна сделка с вас, за да спася компанията, ще го направя. — Но ако не сте съгласен, тогава ви предупреждавам, че ще се боря до смърт, за да съм сигурна, че компанията ще остане собственост на семейството.

Джейк беше поразен от нейната жар и решителност.

— Сигурен съм, че няма да се наложи — рече той със смекчен тон.

— Добре тогава, каква е цената да се махнете и да не се появявате повече?

— Мое мило момиче, не знам откъде да започна.

— Не ме наричайте мое мило момиче — отсече Стефани. — Пристъпете към въпроса за бизнеса; трябва да го разискваме и решим тук, тази вечер.

— Добре, нека по свой начин изразя, че аз също тъй съм заинтересован за „Харпър Майнинг“ както и ти самата. Нямам намерение да се оттеглям. Напротив, исках да ти кажа, че изкупувам отново акции.

Стефани стисна зъби.

— Не можахте да си осигурите достатъчно акции, за да станете член на управителния съвет при последния ви опит. И този път няма да успеете.

— Съжалявам, че трябва да ти кажа, но вече имах забележителен късмет. В действителност моят инстинкт ми подсказва, че съм на сантиметри от целта. И тогава — Джейк се огледа с насмешка — въпрос на време, кога това бюро ще бъде мое, този кабинет ще бъде моят кабинет, а ти ще работиш или заедно с мен — или за мен.

Пулсът на Стефани се ускори; в думите му имаше скрита заплаха.

— След като сте толкова убеден, какъв е смисълът на тази…

— Среща? — Джейк остави чашата с шампанско на бюрото. — Добре, сигурно е, че предстоят схватки в заседателната зала, но бих се надявал зад кулисите да бъдем приятели. — Сандърс се приближи небрежно към мястото, където тя стоеше от началото на това странно интервю.

Стефани се опита да се засмее.

— В никакъв случай. — Сандърс беше много близо, но тя не отстъпи. Вдигна смело глава, за да го погледне. — Имам чувството, че сме на различни вълни по отношение целта на посещението ви.

— Не мисля тъй — промълви Джейк. — Не, действително. — Застанал пред нея, той се наслаждаваше на присъствието й, на чудесната женска миризма, на дъха й, на косата й, тялото й. Като сведе поглед, можа да забележи извивката на гърдите й и разбра, че трябва — трябва — да ги зърне и погали един ден. И то съвсем скоро. Погледна в очите й и видя онова, което вече беше почувствал — същото безпощадно влечение, обсебило него, владееше и нея. Стига да не проявяваше нетърпение…

Неочаквано слухът му, силно изострен, както и другите му сетива, улови отдалечения шум от асансьора; пристигаше на последния етаж. След миг посетителят щеше да се насочи към единствения източник на светлина наоколо, сиреч към тази врата. Беше сигурен, че Стефани не бе чула нищо, напълно погълната от въздействието на момента и силата на чувството, което се зараждаше помежду им. Никога след това не беше убеден дали в онзи момент е бил воден от желанието да я прегърне, което не го напускаше от първата им среща, или от някакъв демон на злото, желаещ да я компрометира пред обществото, създавайки заблудата, че Стефани му принадлежи. Най-естественото нещо на света беше да я вземе нежно в прегръдките си и да се наведе за целувката, която тя му предлагаше без съпротива. Би прекарал остатъка от живота си в опити да опознае тази уста. Но изведнъж Стефани като че ли дойде на себе си, отдръпна се и се обърна към вратата, за да си тръгне. И като го направи, тя едва не се сблъска с Дан, застанал на прага с измъчено, посивяло лице и изписан ужас върху него пред гледката, на която току-що беше станал свидетел.