Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (4)

Четвърта глава

Над изсъхналата пустош се носеше червеникав облак прах. Шофираше Грег, а до него бе седнала Стефани. Зад тях, права като свещ и впила поглед напред, седеше Кейти Басклейн — несменяемата от над четирийсет години насам икономка на Рая. Тази почти седемдесетгодишна селянка с несломим дух стискаше в ръце пушка калибър 22 и видът й говореше, че знае как да си служи с нея. Което доказваше и връзката убити зайци в краката й.

Обливаната от знойното слънце плоска пустош се простираше от хоризонт до хоризонт. Само един самотен евкалипт нарушаваше монотонността на пейзажа. Погледът на Грег лениво се плъзгаше по еднообразната ниска растителност. Той беше в добро настроение. Не допускаше, че Рая ще му допадне толкова много. През цялото време Стефани внимателно го наблюдаваше, но гледаше да не я забележи, защото не искаше да го ядоса. Вече бе посвикнала с резките смени на настроението му и се стараеше да не провокира тъмната му страна, както я наричаше в мислите си. Предполагаше, че той просто нервничи поради новото си семейно положение, и че с времето всичко ще се оправи. Толкова много го обичаше, че съвсем искрено вярваше в силата на любовта си.

Внезапно двигателят изхърка и загасна, а ландроувърът спря по средата на прашния селски път.

— Да не свърши бензинът? — запита Стефани. — Кога си зареждала за последен път, Кейти?

— Не, не е бензинът. Разходомерът показва, че гориво има — каза Грег. — Сигурно въздушният филтър се е откачил. Или се е запушил карбураторът. По дяволите, сега ще трябва да го свалям и да го чистя — и той скочи от седалката като продължаваше тихо да ругае.

Кейти го изгледа презрително изпод опърпаната си широкопола шапка и постави диагнозата:

— Двигателят е прегрял.

— Така ли?

— Точно така. Прегрял е здравата.

— Няма нищо страшно. — Грег се надигна и заобиколи отворения преден капак. — Но мисля, че е от карбуратора.

Кейти погледна Стефани, вдигна очи към небето и с учудваща пъргавина скочи от колата, отиде отпред и избута Грег встрани.

— Двигателят е прегрял, ти казвам — рече му тя с нетърпящ възражение тон. — Защото го форсираше през цялото време. Дръпни се да го видя.

— Кейти много разбира от двигатели, скъпи — нервно каза Стефани.

Грег така я беше наплашил, че тя не можеше да допусне за възможно някой да се отнася към него без уважение. Само че Кейти не си поплюваше с никого, а и беше твърде стара, та тепърва да променя навиците си заради някакъв си мистър Марсдън.

Известно време Кейти човърка нещо по двигателя, после се изправи.

— Права бях — обяви тя. — Ще трябва да почакаме малко да изстине.

— Направо се чудя как още не си отворила сервиз — каза язвително Грег.

Той беше усетил антипатията на възрастната жена още от мига, в който пристигнаха, и въпреки всичките си усилия и чар, не успя да стане по-симпатичен на Кейти. Забележката му изобщо не я засегна.

— Ако поискам, ще отворя — спокойно отвърна тя. — Само че напоследък от тях не се печели много. А и персонал трудно се намира. В днешно време хората са станали много мързеливи. Всеки иска пари, но на никой не му се работи.

Стефани започна да става неспокойна. Грег беше много чувствителен към всякакви намеци за пари.

— Хайде, скъпи — весело подвикна тя. — Ела да се поразходим наоколо.

— Щом настояваш. Само сигурна ли си, че тя ще се оправи с двигателя? — високо запита Грег, докато се отдалечаваха, така че и Кейти да го чуе.

— Винаги можеш да разчиташ на Кейти, скъпи.

— Така е, така е. — Грег си върна доброто настроение, ухили се и щипна закачливо Стефани.

Тя се разсмя и побягна, а той я подгони.

— Ефи! — настигна ги бойният крясък на Кейти. — Докато чакаме, стой под онова дърво, иначе слънцето ще ти повреди кожата, чуваш ли?

Те се отправиха към дървото и продължиха да се заливат от смях като малки деца. Останала без дъх от тичането, Стефани се облегна на топлия ствол, а Грег обхвана главата й в двете си ръце. Господи, колко е красив, мислеше си Стефани и го гледаше с обожание. Грег разбра мислите й и се наведе да я целуне. В това време се чу сухият пукот на пушка и куршумът профуча покрай главата му.

— Мили боже! — От изненада и ужас Грег изглеждаше почти комично. — Тази жена… за малко да ме убие!

— По-добре да внимаваме как се държим на публични места, Грег — с престорена скромност каза Стефани. — Кейти хич не ги обича тези неща.

 

 

Стефани беше много доволна, че прекъснаха пътешествието с яхтата и отидоха в Рая. Имаше нещо в старата каменна сграда и сенчестата й градина с потънали в рози беседки, което винаги й действаше добре и й носеше мир и покой. Така беше и сега. Грег също не скучаеше. Тренираше с часове на една стена, заобиколен от децата на местните аборигени, които възторжено гонеха топките. Приятно го изненада и това, че в имението имаше великолепен плувен басейн, макар за негово учудване Стефани да не умееше да плува, тъй като в резултат от неприятно преживяване в детските си години тя изпитваше неприязън към водата. Толкова много нови неща ще научаваме един за друг, доволно си мислеше Стефани. Сега поне имаме достатъчно време и никой не ни пречи.

Естествено, наложи й се да приеме, че не всяко нещо в Рая, което означаваше много за нея, имаше същото значение и за Грег. Той например не обръщаше никакво внимание на местните жители. С аборигените говореше само когато им нареждаше да направят нещо, докато за Стефани те бяха част от детството й. Тя бе отраснала с приказните им истории за великото съновидение, описващи сътворението на света — тогава, когато духовете на древните им предци бродели по земята и създавали хората, растенията и животните, планините и реките. След смъртта на баща си, Стефани особено се привърза към двамата братя, Крис и Сам. Между нея и по-големия от тях, Крис, който сякаш концентрираше мистичните дарби на племето си, дори съществуваше някаква дълбока безсловесна връзка. Освен това Крис беше и единственият друг човек, който можеше да се доближава до коня й Кинг. Вече над двайсетгодишен, могъщият жребец бе в разцвета на силите си — времето сякаш не му се отразяваше. Всъщност той беше едно от нещата, заради които Стефани се връщаше в Рая. Може би най-любимото й занимание през годините на самотното детство беше да излиза с него на езда — и Крис винаги знаеше кога да приготви коня, без да е необходимо да му се казва.

Всички тези мисли минаваха през главата на Стефани, докато преди лягане обикаляше къщата, за да се увери, че всичко е наред. Уморената от целодневното си тичане насам-натам Кейти бе прибягнала до старата си слабост — бутилката с шери за готвене — и се бе оттеглила в стаята си, оставяйки Стефани да направи сама вечерния си обход. Доволна, че всичко е както трябва, тя свърна по дългия коридор и влезе в спалнята. Грег се бе излегнал гол на леглото на Макс Харпър и я чакаше.

Стефани го погледна влюбено.

— Боя се, че тази вечер ще караме на фенер, скъпи — каза тя и вдигна ветроупорния фенер, който носеше. — Кейти не се чувства добре, а само тя разбира от електрогенератора.

— Обзалагам се, че е прегрял — лениво отвърна Грег. — Ако проклетият генератор караше само на шери като нея, сега нямаше да сме на тъмно.

— Имай милост, Грег — засмя се Стефани. — Та Кейти е почти на седемдесет години.

Тя извади нощницата си и тръгна към банята.

— Хей, Стеф. Ела тук.

Някак притеснено, тя се приближи и седна на леглото до него. Постави фенера на нощната масичка и се накани да го загаси, но Грег положи ръка на рамото й и прошепна:

— Искам да те виждам.

Той се надигна, свали ципа на роклята й и я изхлузи надолу, а после започна нежно да целува врата и раменете й. Отмести гъстата й коса и вкара език в ухото й, като леко хапеше долната му част. С двете си ръце смъкна презрамките на сутиена и внимателно разголи гърдите й.

— Страхотни са! — мърмореше той, а ръцете му галеха копринената им кожа.

Пръстите му напипаха зърната и ги освободиха от розовия им ореол. Той се наведе, захапа едното и прокара език по нежната грапава повърхност. За негово учудване Стефани, вместо да се отпусне под ласките му, сякаш се стегна и тялото й се напрегна.

Вътре в себе си Грег побесня. Какво, по дяволите, ставаше с нея? Досега винаги, с която и жена да се беше любил, те неизменно стенеха под него и получаваха оргазъм само като си мислеха за тялото му, още преди първата целувка. Той беше усвоил до съвършенство умението да удължава изживяванията им и да ги води до екстаз отново и отново, наслаждавайки се на властта си над тръпнещите им тела. Харесваше му да чува стоновете им, с които го умоляваха за още. Толкова по-голяма бе неприятната му изненада сега, когато усети как мускулите на жената до него се стягат и свиват.

Само че яростта му го амбицира още повече и като потисна нетърпението си, той помогна на Стефани да се освободи от дрехите, положи я на леглото и загаси фенера, за да я успокои. Викнал на помощ целия си опит и умения, започна да милва тялото й. Самият той вече едва се сдържаше, но все пак успя да я повъзбуди дотолкова, че да може да приеме издутия му пенис и не след дълго се изпразни. Това му донесе известно облекчение, но в сърцето му имаше хлад.

Стефани вдървено лежеше до него и се чувстваше доста мизерно. Толкова се бе стегнала, че по време на половия акт не можа да се отпусне и сега тази мисъл я измъчваше. Мъката й се подсилваше и от появата на познатите й стари страхове. Господи, никаква жена не става от мен! С празен поглед тя гледаше тавана и се опитваше да се овладее. Накрая събра достатъчно сили да каже:

— Съжалявам. Извинявай.

— Моля ти се. Знаеш, че…

— Зная.

— Спи сега. Няма нищо страшно.

— Обичам те, Грег.

— И аз те обичам. Разбираш ли?

Това беше единствената утеха за Стефани през тази поредна безсънна нощ.

 

 

От въздуха не беше трудно да се пропусне имението Рая. На стотици мили наоколо то бе единственото населено място сред червеникавата пустош, която се губеше в безкрая, накъдето и да погледнеше човек. Само че пилотът на двумоторния „Бийчкрафт“ познаваше добре маршрута и малкият самолет уверено наближаваше целта си.

— Ето го!

Стефани отдавна бе готова и сега, щом Крис й каза, че самолетът се е приземил, тя се втурна да посрещне Джили.

— Как си, Джили? Така се радвам, че дойде! Ще прекараме чудесно.

Джили скочи от стъпалото и се хвърли в прегръдките на Стефани. През рамото й видя, че към пистата лениво крачи и Грег.

— О, чудно ще бъде. Сигурна съм — усмихна се тя.

Няколко часа по-късно, когато жегата на деня премина във внушителен залез, Стефани и Джили вече седяха заедно в градината с розите. Стефани си играеше с една току-що откъсната алена роза, чийто ухаен аромат изпълваше въздуха наоколо.

— Знаеш ли, Джили — замислено рече по едно време тя. — Вече не изпитвам съмнения защо Грег се е оженил за мен.

Джили изтръпна.

— Какво искаш да кажеш?

— Животът с него е чудесен, пък и той се държи много мило с мен. Наистина желае да съм щастлива. Никога няма да познаеш какво е намислил да правим тия дни.

— Какво?

— Ще отидем на лов за крокодили.

— Така ли? Великолепна идея. Ами ти нали…

— Дето съм против убиването ли? — прекъсна я Стефани с усмивка. — Вярно е. Само че Грег още не го знаеше, когато му хрумна идеята и така се запали, че сърце не ми даваше да го разубеждавам.

Крокодили. Джили потръпна от възбуда и ужас.

— Къде е той сега? — запита тя като се стараеше да звучи спокойно.

— Опитва да се свърже по радиото с Дарвин, за да наеме водач за лова. Добри водачи се намират трудно.

— По радиото ли? Значи още нямате телефон?

— Много сме отдалечени от всички пощи. Караме си със старото радио.

— Кога отиваме на лов?

— Веднага щом Грег уреди водача. Той направо не можеше да повярва, че съм живяла толкова близо до район, обитаван от крокодили, и никога не съм ходила там. Сега няма търпение по-скоро да тръгваме.

— А ти, Стеф?

— Ох, аз ли… — въздъхна Стефани. — Тези чудовища ме ужасяват, но… Човек като е влюбен прави всичко за любимия си.

— Да, така е. Всичко, наистина.

 

 

Аленият залез си отиде и над Рая се спусна мрак. Малко след това от верандата, опасваща от три страни къщата, по стаите си се прибраха и нейните обитатели. По френския прозорец в стаята на Джили пробягна сянка и изчезна в нощта. В задушния и неподвижен въздух вече нищо не помръдваше. Цялата къща спеше.

Малко по-нататък жребецът Кинг се размърда неспокойно в конюшнята си. Беше подушил нещо, което го накара да наостри уши. Човешката фигура до него му заговори на напевния език на аборигените:

— Тихо, конче, тихо. И аз го чувам.

Отвън се чуха почти безшумни стъпки, на вратата се появи някаква мъжка фигура и се шмугна в конюшнята, като се устреми към купчината сено в дъното. След малко се чуха други стъпки, този път на жена. Тя се поколеба на прага, но също хлътна вътре и тъмнината я обгърна. Мъжът се приближи към нея, с рязко движение я сграбчи и я притисна към себе си.

— А-а-а-х, Грег… — простена тихо Джили.

В конюшнята цареше непрогледен мрак, но Крис добре виждаше как Грег и Джили се прегръщаха. Без да бърза, той заобиколи Кинг и тръгна към изхода. Нямаше как да го чуят на фона на шума от конете. Нямаше и как да го забележат, защото той от опит знаеше колко несъвършено е зрението на белите през нощта. След миг вече го нямаше. Единствените свидетели на предстоящата житейска драма бяха конете.

Застанал зад Джили, Грег постави ръце на гърдите й. Зърната им вече бяха набъбнали в очакване. Той плъзна ръце по-надолу и пръстите му проследиха окосмения триъгълник между краката й. Тя цялата трепереше. С рязко движение се извъртя с лице към него и потърси устните му. Малкият й език ловко се плъзна в устата му и Грег усети, че се възбужда. Пръстите й напипаха ципа на дънките му и в пениса му нахлу кръв, докато тя го опипваше през плата на панталона и откопчаваше горното копче.

— Чакай малко — възбудено прошепна той.

Вдигна я и с уверена стъпка я понесе към дъното на конюшнята, където ги очакваше уханното сено. Там тя го придърпа към себе си, обхвана с две ръце главата му и впи устни в неговите, а езикът й опря в небцето му. Неговият език също не бездействаше и влезе толкова навътре в устата й, че тя почти се задави от вълнение и леко го отблъсна, след което с трескави пръсти започна да разкопчава ризата му, търсейки контакт с голото му тяло. Грег лежеше по гръб и се смееше от удоволствие, а Джили игриво го хапеше и покриваше гърдите му със страстни целувки. Изобщо не може да се сравнява с онова дърво Стефани, която се чука като стара талпа, мислеше си той.

Възбудата му растеше и Грег посегна към копринената наметка и я смъкна от раменете й. Усетила силните мъжки длани върху гърдите си, Джили сякаш полудя, освободи ръцете си от дрехата и се метна върху Грег. Твърдият му пенис между краката й направо я влудяваше. Той уверено я галеше, следвайки очертанията на тялото й и я възбуди до такава степен, че тя повече не можеше да издържа, взе ръцете му и ги прилепи върху гърдите си, като същевременно триеше ханш в изправения му пенис, който издуваше панталона му до пръсване. Темпото на движенията й нарастваше с всеки изминал миг, докато по едно време тя усети, че той е готов да се изпразни.

— Ах ти, малка палавнице! — Грег беше изумен и от себе си, и от нея.

Пресегна се, сграбчи я отзад и я положи по гръб върху сеното. Дръпна колана от кръста й и освободи цялата наметка, така че тя остана съвсем гола. После отново започна да се наслаждава на гърдите й — притискаше ги, целуваше ги и ги милваше поред, докато ръката му не се плъзна по-надолу към триъгълника между краката й. С огромно удоволствие установи, че мястото е съвсем мокро — дори и меките копринени косъмчета бяха влажни. Той бавно започна да милва клитора, но спря, когато усети наближаването на първия й оргазъм и леко се засмя.

— Ах ти, копелдак такъв! — изпъшка Джили.

Спипана на границата на оргазма, тя се надигна и с тръпнещи пръсти свали ризата му и смъкна панталона. Хвана пениса му с две ръце и започна да го разтрива с възхищение. Господи, каква красота. Отдавна мечтаеше за този момент, но действителността сега надмина всичките й очаквания. Бушуваща от страст, тя се наведе и първо целуна главата му, а после го зацелува по цялата дължина като се наслаждаваше на чудесния му аромат. Накрая го налапа, вече напълно полудяла от възбуда и от ръцете на Грег, които милваха устните й. Той също не издържаше, изправи я с гръб към себе си, разтвори горната част на бедрата й и напъха пениса си колкото можеше по-навътре в нея. Те свършиха едновременно, с един общ и незабравим оргазъм, който ги остави почти без дъх.

Мина доста време, докато се успокоят. Конете около тях нервно трополяха, смутени от присъствието на двамата непознати, но те не им обръщаха внимание и тихо си шепнеха.

— Знаеш ли, че си страхотна?

— О, Грег, не можех да издържам нито минута повече.

— И аз.

— Мислех, че ще умра. Не мога да си представя как докосваш и нея.

И аз, мрачно си помисли Грег, но вместо това каза:

— Няма да е за дълго, не се притеснявай.

— Обичам те, Грег. Какво ще правим?

— От теб искам само да ми вярваш. Нищо друго. Разбра ли?

Седнал край огъня на другия край на имението, Крис усещаше как в горещия и влажен нощен въздух се ражда нещо смъртоносно — плод на хилядолетното сатанинско зло, бродещо между хората.

 

 

— Боя се да не ти е скучно в Рая, Джили — обади се Стефани, за да разсее мълчанието на масата за закуска.

Срещу нея седеше Грег, намръщен и отдал се на мислите си, а Джили нервно се наливаше с кафе, без да вкусва нищо от великолепната закуска, поднесена им от Кейти. Още снощи на вечеря Стефани беше забелязала, че Грег и Джили почти не си говореха. Дори й се струваше, че избягват да се поглеждат, но ако се случеше очите им да се срещнат, те някак прибързано извръщаха лица встрани и подхващаха друг разговор. През цялото време Стефани се стараеше да разведри напрегнатата атмосфера, но накрая и тя започна да се притеснява. Май им е трудно да намерят общ език, мислеше си. Опитват се, горките, заради мен, но нищо не излиза. Страховете й се потвърдиха и когато Джили се извини, че я боли глава и се прибра в стаята си, а малко след това Грег излезе да направи нощната си обиколка на имението и се забави толкова много, че тя разбра — и той не може да заспи. Да не би да го дразнеше присъствието на Джили, отчаяно се питаше Стефани. Та тя тъкмо бе пристигнала.

— Да ми е скучно ли? — някак рязко отвърна Джили. — Не се притеснявай за мен, Стеф. Толкова много неща могат да се правят в Рая, че няма как да ми стане скучно — засмя се без нужда тя, като гледаше право пред себе си.

— Вярно, имаме и басейн, и места за разходки, пък и библиотеката е пълна с книги — възторжено каза Стефани.

Вътрешно обаче се съмняваше, че всички тези неща щяха да бъдат достатъчни за изтънчения градски вкус на Джили. В този момент я осени блестяща идея и тя бързо добави:

— Да не забравяме и корта за тенис. Аз самата не съм много добра на тази игра, но нали някой трябва да поддържа формата на шампиона.

— Хайде стига, Стефани! — намеси се Грег, и без да обръща внимание на появилата се обида в искрящите й от любов очи, продължи: — Разквакала си се като квачка. Джили не е малка, и сама ще се оправи. Престани да й ходиш по петите.

Стефани забеляза как при тези думи устните му се стегнаха.

— Така е, Грег, зная. Просто си мислех, че… — Тя млъкна смутено.

Грег хладно я гледаше. Така, както беше седнала и впила поглед в ръцете си, тя по-скоро му приличаше на ученичка, а не на зряла жена. Тук, сред привичната й обстановка на Рая, той я бе опознал по-добре и чак сега му стана ясно колко непресторена и тромава в отношенията си всъщност бе Стефани, което никак не му харесваше. Самият той цял живот се беше борил, за да успее да влезе в света на богатите, и сега го мъчеше някаква ярост, като гледаше как тази, на която всичко това бе поднесено на тепсия, го отхвърля с такава лекота. Отначало си мислеше, че ще съумее да я направи достойна съпруга на Грег Марсдън — елегантна, очарователна и изтънчена светска дама, подхождаща на външността му. Сега обаче трябваше да се откаже от тези мечти, а това му се струваше като лична обида, за която едва ли някога щеше да й прости.

Измъчван от подобни мрачни мисли, той хвърли поглед към Джили. Ето я истинската жена. Спокойна, уверена и секси — господи, колко секси! Грег едва успя да запази изражението си непроменено и продължи да седи нацупен. Дори и сега, в домашна роба и без грим, Джили изглеждаше страхотно. Той внимателно я наблюдаваше, а тя ронеше франзелата пред себе си и едва-едва отхапваше от нея. Дори движенията на пръстите й и проблясването на дребните бели зъби го възбуждаха. Усетила, че я наблюдават, Джили вдигна поглед и очите им се срещнаха. Все едно, че блесна светкавица, но Грег мигновено потисна изблика и с крайчеца на окото си погледна Стефани. Тя продължаваше да седи със сведен поглед и това още повече го ядоса. Яд го беше на себе си, че трябва да се крие като ученик, а и присъствието на Стефани го дразнеше. Направо му ходеше по нервите. По дяволите! Ако не ми се налагаше, никога не бих те чукал, помисли си той, докато я гледаше. Междувременно Стефани преодоля болката от наранените си чувства и реши, че е недостойно да се сърди точно на онези, които обичаше толкова много.

— Съжалявам, ако съм ви засегнала — каза тя и ги дари с щедрата си усмивка. — Но ми се струва, че двамата ще направите по-добър тенис, отколкото ако играете с мен. Защо не изиграете един-два гейма, докато слънцето още не е напекло?

 

 

Дните си течаха и за радост на Стефани, Грег и Джили сякаш започваха да намират общ език, макар че не всичко й се виждаше наред. Между тях все още се усещаше някаква неловкост винаги, когато се събираха и тримата заедно, и в разговорите им често настъпваха внезапни и напрегнати паузи. За всичко това тя обвиняваше най-вече себе си, че все не успява да ги сближи, и затова реши да ги оставя да прекарват колкото се може повече време само двамата, та дано някак си сами се сприятелят, след като се опознаят по-добре. В един момент забеляза, че планът й действа и й стана много приятно. Грег и Джили играеха тенис, разхождаха се наоколо или излизаха с ландроувъра и очевидно започваха да се наслаждават на компанията си. От време на време дори й се струваше, че те се стягат само в нейно присъствие. Но с присъщата си скромност Стефани реши, че в това няма нищо чудно. Съвсем естествено беше двама души, които бяха толкова привлекателни и очарователни като Грег и Джили, да се чувстват не на място в присъствието на непохватната Стефани и да я оставят на заден план. Тя бе свикнала да е така от малка.

Но имаше и неща, които я озадачаваха и не я оставяха на мира, особено нощно време. Беше забелязала, че незнайно защо Грег не понася местните аборигени. Макар и трудно, трябваше да се примири с факта, че той не им обръща никакво внимание и не прави опити да се сближи с тях и да почерпи от хилядолетния им опит и мъдрост. По-лошото бе, че той дори съвсем открито ги мразеше. Един ден, след като Джили обяви, че е редно младоженците да прекарват повече време заедно, иначе щяла да се чувства като натрапница, Стефани и Грег бяха решили да излязат на езда и Стефани помоли Крис да приготви конете. В уреченото време отидоха в двора на конюшнята, където Крис вече ги очакваше заедно с Кинг. Огромният черен жребец търпеливо се бе оставил в грижовните ръце на Крис, а наблизо Сам държеше поводите на дорестия кон, който Грег бе избрал за себе си. Беше чудно утро и безкрайните простори на пустошта отвъд ги подканяха да побързат. Стефани умираше от радост, че ще прекара няколко часа само с Грег, без никой друг наоколо. Но тъкмо когато се качваше на коня си, чу ядосания глас на Грег:

— Какво си ме зяпнал, по дяволите?

Стефани сепнато се извърна. Зад нея кротко стоеше Крис, вперил безизразен поглед в Грег.

— И ти! Защо ме гледаш така, копеле мръсно! — Сам също си навлече гнева на Грег, макар че и той като брат си не правеше нищо, а просто си стоеше до коня. — Изчезвайте и се хващайте на работа! Лентяи проклети, по цял ден се мотаете и нищо не правите, ще ви науча аз!

— Грег!

Стефани никога не би се намесила, ако ставаше въпрос за нея самата, защото всяко намръщване на Грег я хвърляше в ужас, но сега не можеше да гледа бездушно как някой обижда двамата братя. Тя се приведе над врата на коня и тихо заговори на Крис на родния му език, като искаше да го успокои и да го увери, че подобни неща няма да се повторят. Очите му както винаги я гледаха със симпатия и разбиране, но в тях сега имаше и нещо друго, което Стефани не разбираше докрай — струваше й се, че долавя и някакво неясно съжаление и съчувствие. Мълчеше и Сам, а той бе по-разговорливият от двамата.

— Готова ли си, Стеф?

Гласът на Грег долетя като команда от другия край на двора, където той бе отишъл, за да не би разговорът й с аборигените да омърси слуха му. Тя набързо им каза довиждане и двамата с Грег препуснаха навън. Грег бе неспокоен. Измъчваха го неприятни мисли. Тъкмо се качваше на коня, когато забеляза погледа на Крис и очите им се срещнаха. И в този миг Грег разбра, че Крис знае всичко. „Проклетото копеле някак си е узнало за мен и Джили!“ Сега тази мисъл не му даваше покой. Нямаше представа как точно е станало, но и не го интересуваше особено. Макар да бе прекарал по-голямата част от живота си в големия град, Грег, подобно на всички австралийци, беше наясно, че аборигените притежават някакви необясними метафизични способности и неподозирана интуиция. По-скоро се питаше дали Крис ще каже на Стефани.

Защото бе сигурен, че още не й е казал. Спокойно, не бързай, Стефани нищо не знае засега, мърмореше си Грег беззвучно. Вече я познаваше достатъчно добре и бе уверен, че ако знаеше нещо, щеше веднага да му каже, а нямаше да го прикрива с тайната надежда да върне обратно любовта на съпруга си. Не, не, Стефани не прикриваше нищо и продължаваше да бъде лудо влюбена в него, то се виждаше. Само че сега на Грег му се струваше, че това няма да продължава дълго. В отношенията си с жените той бе опортюнист и не отдаваше голямо значение на връзката си с Джили, независимо че в сексуално отношения тя му се струваше страхотна. До този момент не се бе замислял за последствията, но сега изведнъж разбра, че това, което за него бе безобидна закачка, може да се окаже обратното за Стефани и тя едва ли някога щеше да му го прости. Според него тя би понесла всичко друго — толкова много го обичаше, че дори Грег да доведеше „Харпър Майнинг“ и до фалит, тя пак щеше да го обича. Нямаше да го изостави и ако й изневереше с някоя друга, но не и с Джили. Не стига, че беше нарушил почти веднага брачния обет, но и го бе извършил с най-добрата й приятелка. Такова нещо дори Стефани трудно би понесла, а и коя ли жена би го простила?

Грег вече целият бе плувнал в пот. Допреди малко смяташе, че е в пълна безопасност, но сега изведнъж видя разрухата, която го очакваше, ако Стефани разбере. Целият риск, който преди придаваше пикантност на тайната му връзка с Джили, започна да му изглежда като безумна авантюра. Тъкмо беше постигнал нещо в живота, и всичко отиваше по дяволите… Макар че Грег познаваше Стефани съвсем отскоро и живееше с нея едва от няколко седмици, той вече бе свикнал с целия лукс на богатството й и никак не му се разделяше с него. Трябваше да се измисли нещо… Трябваше да се измъкне от капана, в който сам се бе напъхал. Докато яздеха, Стефани често го поглеждаше загрижено с преливащите си от любов очи, като се надяваше да прекъсне мрачната му вглъбеност. Само че Грег бе така погълнат от новите си грижи, че почти не й проговори през цялото време на ездата. Какво ли му става, питаше се отчаяната Стефани. Господи, как ми се иска да разбера какво има!

Може би защото усещаше, че нещо бе нарушило душевното му спокойствие и то точно тук, в Рая, Стефани започна да му угажда все повече и повече. Тя и досега не смееше да му противоречи, за да не го ядосва, но вече не се обаждаше, дори и когато знаеше, че Грег не е прав.

Един ден, малко след злополучната им езда, старинното радио в кухнята неочаквано изпука и се съживи. От Сидни се обаждаше Бил Макмастър и искаше да говори със Стефани, която тъкмо беше седнала до басейна да погледа как Грег и Джили се забавляват във водата.

— Здрасти, Стеф. Обажда се Бил. Извинявай, че така ти прекъсвам почивката, но…

— Няма нищо, Бил. Какво има?

— Струва ми се, че става нещо и искам да се консултирам с тебе и да чуя мнението ти. Един познат брокер ми намекна, че скоро на пазара ще се появят доста акции на „Харпър Майнинг“.

— Наши акции на пазара ли? Как така? — С крайчеца на окото си Стефани видя, че в стаята влиза и мокрият Грег, който приближи радиото и постави на главата си свободния чифт слушалки, за да чува разговора.

— Всъщност количеството не е чак толкова голямо, че да повлияе върху акционерния капитал — успокои я Бил. — Но не е и малко, пък и не смятам, че моментът е подходящ да предлагаме акциите си по международните пазари.

— Разбира се, че не е — замислено каза Стефани, докато подреждаше ситуацията в главата си. — Всичките ни нови проекти са на съвсем начален етап и точно сега е важно да укрепваме доверието в компанията.

— Правилно. Мисля, че някой просто опипва почвата — пукаше гласът на Бил по радиото.

— Значи смяташ да ги откупим ние, така ли?

— Да, така смятам. Скъпичко ще ни излезе, защото в момента акциите се котират високо — разполагам с последните данни от борсата, ако искаш да ги чуеш — но си струва и можем да си го позволим.

— А по-късно, ако се наложи, отново ще ги пуснем на пазара, за да наберем средства, без при това да губим доверието в компанията. Точно така, Бил. Да ги изкупим.

— Стеф!

За изумление на Стефани, Грег се наведе и бързо превключи радиото от „предаване“ на „приемане“. Очите му блестяха и за първи път от дълго време насам се бе оживил.

— Хей, Стеф! Нека аз да се заема с това. Става ли?

— Какво искаш да кажеш, Грег?

— Нали ми обеща да имам реално участие в управлението на „Харпър Майнинг“? — отвърна весело Грег. — И да ти бъда партньор не само на хартия. Нека сега бъде първият ми шанс. Позволи ми, скъпа, аз да взема решението.

Стефани примря от удоволствие. Обля я приятна топлина при мисълта, че това е израз на любовта и вярата му в общото им бъдеще. Но от друга страна, ставаше въпрос за важно решение, а на него му липсваше опит в бизнеса. Докато се чудеше как да постъпи, гласът на Бил наруши мълчанието:

— Хей, Стеф?… Стеф? Какво става, чуваш ли ме?

Грег превключи обратно на „предаване“ и спокойно каза в микрофона:

— Здравей, Бил. Тук е Грег. Аз се заемам с този въпрос и решението ми е, че няма да купуваме, защото това ще обвърже голяма част от средствата ни, които са необходими за разработката на новите проекти, а аз имам нещо друго предвид. То няма да доведе до сътресения на пазара и няма да се отрази неблагоприятно върху „Харпър Майнинг“. В момента позициите ни са доста силни. Пък и така има шанс цените на акциите ни да се покачат още повече.

От другата страна на линията настъпи гръмотевично мълчание. Най-сетне Бил се обади:

— Дай ми пак Стефани за момент, ако обичаш.

— Иска да говори с тебе — информира Грег разтрепераната Стефани, усмихна й се влюбено и тихо добави: — Да разчитам на подкрепата ти, нали, скъпа?

— Грег, знаеш ли… — Стефани беше сигурна, че той не е прав, но просто иска да им се наложи, за да покаже, че не е кой да е. — Не е точно така, както го обясняваш. Ако акциите ни…

— Искам подкрепата ти, Стеф — прекъсна я той. Гласът му продължаваше да звучи все така любезно, но лицето му бе смръщено, а погледът му мяташе заплашителни мълнии. — Защото, ако не ме подкрепиш…

— Ох, Грег — простена тя и той разбра, че е спечелил.

Мигновено превключи на „предаване“ и изуменият Бил чу обърканите инструкции на Стефани, че трябва да се следват разпорежданията на Грег. Тя отказа да изслуша яростните му възражения, а на всичкото отгоре Грег с цялото си нахалство му прочете лекция за скритите механизми на фондовата борса и за това, че в бизнеса човек не бива да си изпуска нервите. В крайна сметка Бил трябваше да отстъпи. Все пак собственикът на компанията бе Стефани. Щом тя желаеше така, на него не му оставаше нищо друго, освен да се подчини.

Така и направи, но това бе едно от най-трудните решения, които бе вземал в качеството си на директор. На теория Грег можеше и да е прав, но дълбоко в себе си, също като Стефани, Бил знаеше, че в случая трябваше да се действа по-предпазливо. Опасенията му се оправдаха още през следващите двайсет и четири часа. Голямото количество на пуснатите на пазара акции в съчетание с присъщата чувствителност на фондовите борси, веднага доведе до стремителен спад на доверието в компанията. Сред инвеститорите настъпи паника и в един момент курсът на акциите на „Харпър Майнинг“ започна да пада, но слава богу не за дълго. Бил по собствена инициатива направи няколко мъдри хода, като откупи акциите от името на трета страна, а и традиционната стабилност на компанията си каза думата. Но за Бил това си остана едно от най-неприятните изживявания в цялата му кариера на бизнесмен. Все пак част от доверието в компанията беше загубено и пълното му възстановяване щеше да отнеме много време и средства. В този момент Бил би се радвал, ако първоначалните му лоши предчувствия се бяха оказали неоправдани.

Той отново се свърза с Рая и на Стефани не й отне много време, за да разбере какво се бе случило. Всичко веднага й стана ясно. Ударът върху „Харпър Майнинг“ силно я наскърби, защото с течение на годините компанията й бе станала много скъпа. Но още повече я наскърби прибързаното решение на Грег — желанието му по-скоро да се наложи, отколкото да вземе обмислено и разумно решение. Но дори и сега тя не успя да му се разсърди, а само се натъжи от необмислената му постъпка, защото сметна, че това е лош знак за бъдещото му развитие на бизнесмен. Грег обаче не изпитваше никакви угризения и здравата се ядоса, и на нея, и на Бил, но не и на себе си.

— Защото ме държите настрани и нищо не ми казвате — нахвърли й се той, когато лошите вести станаха известни в Рая. — Ти си траеше през цялото време, докато Макмастър е оплитал конците в Сидни. По дяволите, Стефани! Не мога да продължавам така! Трябва ми свобода на действието, имам нужда от простор. Сега все едно, че се боксирам с една ръка. Щом се върнем, онези там трябва да разберат, че няма да допускам никакви волности. И ти ще им го покажеш!

И без да погледне повече поразената Стефани, Грег шумно излезе и отиде да търси Джили, защото знаеше, че тя винаги го посреща ентусиазирано и за разлика от Стефани, не го гледа с кравешки поглед. Те се качиха на ландроувъра и излязоха уж да се поразходят из пущинака, а всъщност да се скрият от чужди очи и да почнат да кроят планове какво да правят, тъй като това беше единственото нещо, което ги занимаваше напоследък. Грег привличаше Джили все повече и повече — подобно нещо никога не й се бе случвало. Ако не беше толкова заслепена от страстта си, тя сигурно би забелязала, че Грег съвсем не възнамерява да я включва в плановете си за бъдещето. Много неща не биха се случили, ако Джили знаеше, че единственият въпрос, който в момента измъчваше Грег, беше какво ще стане с него. Той бе загрижен само за себе си и обмисляше опасни ходове.

 

 

— Ето го!

Лъчът на прожектора прониза мрака на тропическата нощ и замря върху огромен крокодил, който за миг застина неподвижно на брега, а после бързо се хлъзна във водата. Тежкото копие само одраска гърба му, без да го засегне сериозно.

— Избяга, мръсникът!

Ловът на крокодили бе в разгара си. В голямото кану, натоварено с ловни принадлежности, се намираха водачът Рийдър, синът му Молк и приятелят им, аборигенът Дени. Стефани се отказа в последния момент, но зад тримата ловци седяха Грег и Джили.

— Внимавай! Ей там! Хайде, Молк!

Прожекторът беше попаднал на друг крокодил, който пореше блатистата вода. Молк запрати копието и го заби в огромното туловище на звяра. Смъртно ранен, крокодилът започна да се мята насам-натам с широко отворени челюсти.

Грег видя острите като трион бели зъби и това някак си му напомни как се любеха с Джили. Той вече бе достатъчно възбуден от лова и сега гледката на огромния и безмилостен хищник започна да пробужда у него някакви неясни първични инстинкти. Действията на Рийдър и помощниците му погълнаха изцяло вниманието му и той се приведе напред, за да вижда по-добре. Те тъкмо бяха успели да метнат въжена примка около челюстите на крокодила, но дори и сега борбата тепърва започваше. Чудовището се подпря на опашката си и се хвърли към Молк. Ако не се бе намесил Дени, който го отблъсна с един дълъг прът, с Молк беше свършено.

— Господи! — възкликна ужасено Грег.

Рийдър само изсумтя одобрително и каза:

— Тези са соленоводни крокодили, а те ядат всичко. Биха изяли дори и него — и той кимна с обич към сина си, който помагаше при издърпването на крокодила и привързването му към една здрава дъска. — Основната им храна е рибата, но не се отказват и от раци. Нападат кенгура, добитък, дори и биволи. За хора да не говорим. Ако са гладни, се нахвърлят върху всичко, което се движи. А като гледам, този сезон са побеснели от глад. От една година насам случаите на нападения срещу хора са толкова чести, че може да се каже, че ние сме застрашени от изчезване, а не крокодилите.

Грег мълчаливо го слушаше.

— Готово, татко. Вързахме го. Ще търсим ли още?

— Продължаваме ли? — запита Рийдър.

Грег не отвърна нищо и погледна Джили с въпросителен поглед.

— Защо не? — каза тя с блеснали очи. — Защо не?

 

 

Стефани ги чакаше във временния бивак и неспокойно се мяташе в походното легло. Нямаше ли най-после да се върнат? Тя не съжаляваше за внезапното си решение да изостави Рая и да тръгне на това сафари към района на крокодилите. Грег и Джили бяха толкова запалени от идеята, че ентусиазмът им някак си зарази и нея. Пък и се надяваше, че по този начин Грег по-бързо ще забрави първия си сблъсък с „Харпър Майнинг“ и ще започне отново да й се усмихва. Толкова много й се искаше той да е доволен. Независимо от всичките притеснения, пътуването й допадна и тя с голямо удоволствие помагаше при изграждането на бивака на брега на соленоводното блато. Стефани поначало обичаше суровия живот на открито. Харесваше й сутрешното миене в реката, палатките и грубо направените простори за прането. След еднообразния пущинак, заобикалящ от всички страни Рая, тук мястото й се струваше доста разнообразно със соленоводните си блата, евкалиптовите гори и стръмните пясъчници, издигащи се над огледални лагуни, чиято повърхност се набраздяваше единствено от крокодилите, които живееха тук от незапомнени времена.

Само дето мразеше да се убива. Срещу това въставаше цялото й същество на жена, която винаги би прибрала каквото и да е изоставено от майка си създание, за да се погрижи за него в името на живота. В увлечението на Грег от лова и убиването на огромните влечуги на нея й се струваше, че вижда тъмната страна на душата му и тя потръпваше от ужас като се замислеше за това. Господи, кажи ми какво да правя, питаше се Стефани.

 

 

Най-после ги чу, че се връщат и се втурна да ги посрещне. От храстите безшумно се появи Крис и тръгна към брега, за да помогне при връзването на лодката и разтоварването на улова. Рийдър забеляза Стефани и я поздрави възторжено:

— Мисис Марсдън! Елате да видите какво парче от лодката отхапа една от тези твари. За малко да отнесе и сина ми.

През това време от кануто се появяваха крокодил след крокодил. Огромните им туловища накараха Стефани да потръпне от отвращение.

— Тия тук са нищо в сравнение с един стар гигант, на който му викат Гинди Бару. Дълъг е поне шест метра и е над седемдесетгодишен. От години се опитвам да го пипна, защото е убил най-малко седем души.

— Престани, Джо, че настръхвам — слабо протестира Стефани.

— Не се бой, скъпа — приближи се Грег, все още възбуден от нощния лов. — Аз ще те пазя от тях.

— С крокодилите човек трябва да внимава — предупреди ги Рийдър. — Малко ако се отпусне, и току-виж го изяли.

— Грег, скъпи — пое си дъх Стефани. — Хайде да не убиваме повече крокодили. Моля те.

— Успокой се, Стеф. Ще измисля друго развлечение — усмихна й се Грег.

 

 

Същия ден привечер, с фотоапарат в ръце, Стефани беше седнала на кърмата на кануто и те обикаляха застоялите води на блатата. Тя цялата сияеше от щастие. Струваше й се, че Грег наистина я обича, защото сега отиваха не на лов за крокодили, а да правят снимки на разкошния залез. Грег твърдо бе решил да излязат заедно, въпреки протестите на Рийдър, който не искаше да ги пуска сами, тъй като скоро щеше съвсем да се мръкне. Беше наругал и Крис, че лодката още не е готова. Неизвестно защо аборигенът беше пренебрегнал разпорежданията на Грег да подготви лодката и бе отлагал почти до последния момент. Но Грег упорито държеше на своето и в крайна сметка излязоха.

Слънцето залязваше, окъпано в златистожълти и алени багри. На този ярък фон силуетите на дърветата се очертаваха с някаква заплашителна и дори зловеща неподвижност. Джили седеше зад Стефани и по тялото й пробягваха неприятни тръпки. Вече толкова силно желаеше Грег, че направо се чудеше как Стефани още не го е забелязала. Не можем да продължаваме така, мислеше си тя отчаяно. После хвърли поглед към Грег, който управляваше лодката, но беше потънал в собствените си мисли и не й обърна никакво внимание.

Тясната ивица вода се разшири и те навлязоха в нещо като лагуна. Тъмната блатна вода изглеждаше плътна като машинно масло и почти не се раздвижваше при минаването на лодката. Тук-там, замрели като дънери, се виждаха муцуните на страховитите обитатели на блатата. Само мързеливото потрепване на клепачите им издаваше живота в тях. Но заетата с фотоапарата си Стефани изобщо не ги забелязваше. През една пролука в дърветата се очертаваше великолепна картина на залеза. Калейдоскопичността на цветовете направо зашеметяваше.

— Вижте, вижте! Да спрем за малко, Грег! — Стефани трескаво започна да наглася фотоапарата.

Грег спря лодката и тя се изправи, за да композира по-добре кадъра.

— Колко е красиво, скъпи. Чак ми се завива свят — възхитено продължаваше да бърбори тя.

През това време Грег безшумно я доближи и застана зад нея. Изведнъж тя забеляза някакво движение във водата до лодката.

— Грег! Божичко, крокодил! Виж колко е огромен. Сигурно е самият Гинди Бару, за когото говореше Рийдър.

Гигантското влечуго се бе устремило право към кануто им. Лъскавите му черни очи бяха вторачени в нея.

— Грег… — Стефани понечи да се извърне, но нещо тежко я блъсна в гърба, тя залитна и падна във водата.

Обзета от паника, нагълта вода и нещо преряза дробовете й. Размаха ръце и крака, успя да излезе на повърхността и закрещя:

— Грег! Грег!

Освен собствения й глас, в ушите й кънтеше и гласът на друга жена, подобно на някакво зловещо ехо.

— Стеф! Стеф! Стеф!

Обезумяла от ужас, Стефани отчаяно се опитваше да се добере до лодката. Виждаше неподвижната фигура на Грег, от която се излъчваше някаква екзалтация, а в очите му гореше особен огън, като никога досега. Едва в този момент на нея й станаха ясни намеренията му и тя прочете участта си в изражението му.

— Джили! Джили! Помогни ми! — закрещя отчаяно тя към Джили, която седеше като парализирана.

В това време крокодилът захапа рамото й в огромните си челюсти и я помъкна надолу. Зъбите му разкъсаха едната страна на лицето й и се забиха във врата, а от раните шурна кръв.

С широко отворени от ужас очи, Стефани изчезна под водата.

Едва сега Джили се освободи от вцепенението, скочи и хвана ръката на Грег.

— За бога, Грег! Та тя дори не може да плува!

Грег не помръдваше. Джили сграбчи лодкарския прът и, изпаднала в истерия, започна отчаяно да удря влечугото, където можеше да го достигне. Плачеше, ругаеше несвързано и удряше, докато не усети ръката на Грег върху рамото си. Той грубо я дръпна назад, изтръгна пръта от ръцете й и го запрати във водата. После спокойно се наведе, взе пушката и се обърна към водата.

Здраво стиснал своята жертва в челюстите си, крокодилът мяташе насам-натам тялото й, а голите й крака проблясваха като странни водни растения. Лицето й беше цялото в кръв. Писъците й ставаха все по-редки, защото водата я задавяше и се виждаше, че силите й отслабват. Най-сетне крокодилът удари за последен път с опашка и се гмурна към дъното заедно с плячката си. С последните кървавочервени отблясъци на залеза сред окървавената пяна на водата изчезна и Стефани. Край. Мрак обгърна всичко наоколо. Грег бавно вдигна пушката и я изпразни във въздуха.

 

 

— Ах, ти мръсно копеле! — плачеше от ярост Рийдър. — Проклети, жалки аматьори! Нали ви предупреждавах…

— Рийдър, за мен загубата е по-голяма — каза Грег. Вече бяха в бивака и той бе вдигнал тревога. — Да не губим време, защото все още има надежда да е жива. Кажи какво да правим?

— Свържи се по радиото с Дарвин. Макар че помощ можем да очакваме най-рано сутринта — и той въздъхна тежко. — Не знам дали е жива, но ако наистина обичаш жена си, моли се да не е.

Цяла нощ нищо не смущаваше неподвижността на задушния въздух, с изключение на свещения огън, запален от Крис на едно самотно място в храсталаците, ограждащи бивака. По този начин той искаше да умилостиви духа на Стефани, да го стопли и да му каже, че където и да се намира, той не е сам.