Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (38)

Тринадесета глава

За пръв път от студентските години насам Дан се събуди на сутринта след модното ревю с всичките признаци на тежък махмурлук. В устата му горчеше, стомахът му беше пълен с киселини, а тъпата болка в очните ябълки преминаваше в болезнени бодежи, щом се опиташе да отвори клепачи. Боже господи, колко глупаво! Известен лекар да се налива по този начин пред толкова хора, защото жена му танцувала с друг — трябва да е превъртял.

Като пъшкаше, Дан се измъкна от леглото и забеляза с възмущение, че Стефани все още спи, порозовяла и спокойна в съня си. Защо не, помисли си вкиснат. Тя едва се докосна до шампанското, което се лееше на воля. Нямаше и възможност да пие — Стефани почти не слезе от дансинга през цялата вечер, танцува повечето пъти със Сандърс.

След като взе душ, обръсна се и направи всичко възможно да възстанови физиологичното си равновесие, изпивайки на един дъх обилни дози портокалов сок и минерална вода, Дан поведе обречена битка срещу слабите пристъпи на ревност; те продължаваха да го нападат, въпреки усилията му да ги потуши. Стефани не трябваше да танцува толкова дълго със Сандърс — не трябваше да танцува с него изобщо, по дяволите! И със сигурност не трябваше да показва, че се забавлява. Дяволска история! Същевременно Дан беше достатъчно интелигентен, за да схване колко неубедително и долно звучи в ушите на останалите бръщолевенето на зеленоокото чудовище. Преди да си вземе довиждане със Стефани, вече напълно готов за болницата, той реши да забрави всичко и никога повече да не го споменава.

Завари Стефани, седнала в леглото, да се наслаждава на закуската — нещо, което понякога си позволяваше, ако си беше легнала късно през нощта. Дан забеляза с болка, че тя беше в чудесно настроение; тайно се беше надявал, че ще го посрещне с думи на извинение и разкаяние. Решението му да не се поставя в ролята на ревнивия съпруг трая само до момента, в който Стефани, като отхапваше от препеченото хлебче и го гледаше с палави очи, го обвини, че е „кисел тази сутрин“.

— Просто не харесвам Джейк Сандърс! — избухна Дан.

— Какво общо има той с казаното от мен? — настояваше Стефани закачливо.

— Нищо — промърмори Дан с единственото желание да не чувства главата си като оловна. — Просто не го харесвам, това е всичко.

— Защо? Защото е великолепен танцьор ли?

— Защото през цялата вечер не прояви интерес да танцува с друга, освен с теб!

— А, разбирам. Може би смяташ, че ти трябваше да танцуваш с него? — Стефани се разкикоти, забавлявайки се като дете на собствената си шега.

— Стеф, дръж се сериозно!

— Тогава нека да бъде на сериозно. Не мога да се преструвам, че ми беше приятно да танцувам с двамата най-добре изглеждащи мъже по време на вечерта. Доставяше ми удоволствие да съм с Джейк Сандърс. Това престъпление ли е?

Объркан, Дан избегна предизвикателството и опита друга тактика.

— Ти се опасяваше, че Сандърс би могъл да се опита да получи информация?

Стефани го изгледа внимателно над чашата с кафе.

— Той е нож с две остриета. Самата аз разбрах едно друго.

Дан въздъхна с малка надежда:

— За превземането на компанията ли? За бизнес ли говорихте?

— Не.

— За него самия? — Ревността на Дан беше очевидна.

— Не.

— Не разбирам.

Стефани взе ножа и си намаза нова препечена филийка с масло, като бавно я поля с малко от любимия си тасманийски мед от диви пчели. О, Дан, помисли тя, ако можех да ти кажа — онова, което открих, се отнасяше до мен.

Ала щом вдигна погледа си, Стефани като че ли едва сега забеляза колко съкрушен изглеждаше съпругът й и изпита угризение.

— Не ставай глупак, скъпи — рече тя ведро, — на теб говоря. Открих просто, че ти си по-добрият танцьор.

Лицето на Дан се оживи.

— Тогава защо…

— Не знам — Стефани сви рамене. — Ти представляваше такава гледка на ревнив съпруг, че просто не издържах на изкушението да се позабавлявам.

— Тъй значи, благодаря. Благодаря много.

— Хайде, скъпи — извика Стефани, без малко да събори подноса със закуската, като се опита успешно да хване ръката му, — не драматизирай нещата. Джейк Сандърс ме интересува само от гледна точка на бизнеса.

— Наистина ли?

— Да, така е. Няма причина да ревнуваш. За мен ти си единственият — сега и завинаги. — Стефани сложи дланта му до бузата си и я покри с горещи целувки. — И ако смея да отбележа, ролята на Отело въобще не ти прилича — изглеждаш толкова нацупен!

 

 

Има и по-лоши неща от края на една любовна история. Но не са много. А когато си принуден да разбереш, че мъжът, по когото си луда, никога не те е обичал, че дори едва ли те е харесвал, а те е мамел по простата причина да те използва, боли още повече. Каси отдавна се опитваше да преглътне обидите и да излекува раните; сега се чувстваше напълно съкрушена. И все пак една мисъл не й даваше спокойствие — скъсването с Джейк не можеше да е по-лошо от сегашното положение — рано или късно в удобен момент тя можеше да го използва в своя полза.

От няколко дни Каси упорито репетираше, уединена в спалнята си, какво да му каже, какви да бъдат неопровержимите причини да го напусне, които да изложи, и каква да бъде пламенната атака срещу коравосърдечния му егоизъм. Но когато дойде моментът, беше толкова изтощена след всичките опити да събере кураж за скъсването, та не й достигнаха думи.

— Това е краят, Джейк — чу се да изрича приглушено. — Това е. Край. Не мога да те виждам повече. — В същото време искаше да изкрещи: почти не те виждам от седмици. Искаше да побеснее в апартамента му, да вие и да чупи. Но ето че, застанала на пътеката в антрето, Каси изрече всичките изтъркани фрази за раздяла, които си беше обещала да не използва.

Въпреки че тъкмо й беше отворил вратата, Джейк не изглеждаше изненадан.

— Каси, скъпо мое момиче, влез и нека да си поговорим. — После нежно я привлече към себе си. — Може и на по-удобно място…

— Не! — Силата на реакцията й я извади от апатията и тя се отдръпна. — Край, Джейк! Наистина го мисля!

— Добре, ще кажа само, че е много жалко. Беше ми приятно. Кое го налага?

— Нищо. До гуша ми дойде, това е всичко. — И Каси му отправи поглед, пълен с обида. — Очевидно нямаш повече нужда от моята информация за Стефани Харпър. А и чувам, че се опитваш да установиш пряка връзка с нея.

— Не бива да даваш ухо на клюките, мое мило антиподче — рече Джейк. — Аз само танцувах с нея. — Сандърс се опита да смекчи гласа си. — Разбира се, все още имам нужда от теб.

— Да, нали. Но като каква? Като шпионин в „Харпър Майнинг“?

— Изведнъж този факт взе да те притеснява?

— Излиза, че нищо не си разбрал. Не обичам да върша мръсотии зад гърба на другите.

Джейк започна да губи интерес.

— Защо го направи тогава?

— Кога не съм правила онова, което си поискал?… — Очите на Каси се насълзиха. Стисна зъби. Проклет да е, няма да я разплаче! Трябваше да се измъкне. — Макар че е вече без значение — измънка тя. — Тръгвам си. Сбогом, Джейк.

Дори в този момент тя бе готова да даде всичко, само и само той да я прегърне, да я спре, да й каже, че е прекрасно момиче, и да й пожелае един ден да срещне любимото момче…

— Както искаш — обърна се Джейк с безразличие. Ако жените само знаеха колко отвратително изглеждат, когато са развълнувани, кожата им става на червени петна, а очите им изпъкват. Стана за добро, призна си той, след като Джили Стюарт явно го беше избрала за партньор, а нейният избор беше нещо като предизвикателство за олимпийско състезание по секс; трябваше да внимава да не се натоварва повече от допустимото.

 

 

Раз-два, раз-два, раз-два. Анджело мислеше, че е в състояние да повтори дори и насън последователността на ударите, които Барни му показа. Въодушевен от подкрепата на Денис като негов мениджър, той удвои усилията си; тренираше с такова настървение, че се наложи Барни да го укротява — в противен случай щеше да се изтощи. Изживя обаче истинско разочарование, когато Денис му призна, че всичко е приключило — сделката беше пропаднала и Анджело оставаше отново сам, само с Тейлър. Но Денис му обеща горещо, че ще бъде до него, за да го подкрепя при всеки възможен случай. Точно тогава Тейлър започна да намеква, че е намислил нещо за Анджело и би насрочил мача, ако е добро момче и изпълнява нарежданията на Барни…

— Достатъчно! — викаше вече за кой ли път Барни. — Настоявам! Върви да вземеш душ. Ще се съсипеш по този начин.

Изтощен от дългата тренировка, Анджело кимна и спря. Като остави боксьорската круша, която налагаше от часове, излезе от залата и тръгна по циментовия коридор към съблекалнята. За негова изненада, единственият човек там се оказа Тейлър, макар че никак не подхождаше на това място в лъскавия си костюм и италиански обувки от естествена кожа. Беше зает с разглеждане съдържанието на голяма кутия, поставена на дървената пейка под закачалката на Анджело.

— Хубаво палто, малкият — подхвърли той, когато Анджело влезе.

— Ей, не пипай! — избухна Анджело, като се спусна срещу Тейлър и върна грижливо палтото обратно в кутията. — То е за баща ми, а не за теб.

— Успокой се, Анджи, момчето ми — изрече Тейлър, видимо забавлявайки се с реакцията му. — Ще можеш да подаряваш на твоя старец много хубави неща, скоро ще участваш в професионален мач. Там, където отиваш, има пари, и то много. Особено ако следваш съвета на по-възрастните и по-опитните. Нали така, Барни? — весело поздрави той стария треньор, който току-що беше влязъл.

— Точно тъй, господин Тейлър — покорно потвърди треньорът.

— А сега слушай, Анджи — продължи Тейлър, — имам добри новини за теб. Насрочих първия ти мач — първата ти истинска борба. Ще се биеш срещу Еди Кинг.

— Еди Кинг! — Анджело изпадна във възторг. — Той е един от най-добрите…

— Беше — поправи го Тейлър.

— … няма да се дам, ще му покажа, ще…

— Внимавай — предупреди го Барни. — Еди Кинг е изчерпан като професионалист, но не е левак. Боксирал се е много по-дълго от теб. И е побеждавал в повечето случаи.

— Мога да го победя, знам го, всичко, което искам да имам, е малко шанс — повтаряше Анджело. Но Барни улови циничния поглед на Тейлър и запази мълчание.

— Чуй ме, Анджи — поде онзи. — Има още да се учиш. В кой момент какво да правиш, тактика…

— Не ми говорете, господин Тейлър, ще разработим с Барни номера, с който да победя Еди Кинг.

Тейлър направи пауза. Начинът, по който млъкна, уплаши Анджело.

— Ето какво, малкият — изтърси той накрая. — Не побеждавай Еди Кинг. Загуби.

Дъхът на Анджело секна.

— Вероятно се шегувате.

— Никога не се шегувам — отвърна Тейлър самодоволно. — Не и с парите, които залагам.

Анджело преглътна.

— Няма да се бия при такова условие, господин Тейлър. Просто не съм способен. Не казвам, че мога да победя Кинг, но съм сигурен, че ще опитам.

— Той не схваща, нали? — Тейлър се обърна изпитателно към Барни. — Слушай, всички ще заложат на теб. Ще загубиш и ще свием парата! После ще насрочим друг мач. Тогава ти ще спечелиш и пак ще свием парите. Такава е работата, момчето ми.

— В никакъв случай. — Анджело беше пребледнял от напрежение, но твърд. — Или ще се бия честно, или въобще няма да се бия.

Тейлър изпъшка.

— Той е добро момче, Барни, но е… неопитен. Поговори с него, а? Не искам, ако се наложи, да моля Чика и Джако да го убеждават. Досещаш се, че те никога не са възпитавани в обноските на маркиза на Куинсбъри — а и не желаем някой да пострада, нали тъй?

 

 

„Харпър Майнинг“… Денис стоеше навън пред кулата от стъкло и железобетон на Бент стрийт и трепереше. След скандала със Стефани преди няколко дни беше получил отпуск до края на седмицата, „да се стегне“, както тя се изрази, и строги инструкции да се появи на работа следващия понеделник сутринта точно в осем. Като член на фамилията той трябваше да дава пример. На всички им беше дошъл до гуша бездейният му начин на живот на плейбой. Денис имаше две възможности — или да се стегне, или да отплува! Той никога не беше виждал майка си толкова непреклонна. От днес беше поставен на тримесечен изпитателен срок. Провалеше ли се, нямаше да има значение чий син е: щяха да го изхвърлят от компанията с парите от седмичната заплата и без препоръки.

Денис все още изпитваше пареща болка от острия език, който трябваше да изтърпи, когато накрая Стефани обори всичките му бурни оправдания в собствена защита и го накара да я слуша. Той прекара времето си през няколкото свободни дни в надпреварване с колата, в лудо каране, за да освободи част от насъбралата се агресия, при сериозен риск за себе си и останалите невинни шофьори и пешеходци. Беше се разделил с майка си, заявявайки, че не е заслужил нейните упреци и, че ще си намери друга работа, та да им покаже на всички… но три дни по-късно все още не беше направил нищо и времето изтече.

Сега стоеше пред „Харпър Майнинг“ подобно на избягал ученик, довлечен за яката обратно в училище. Не можеше да понесе мисълта, че започва отново. Вероятно всички бяха научили за парите, които се бе опитал да изтегли за сметка на „Тара“, и за унизителната плесница от майка му. Да ги вземат дяволите! Сигурно трябваше да има още нещо, което можеше да направи. В края на краищата можеше да си събере нещата от „Харпър Майнинг“ и да изчезне за Лондон или Ню Йорк, а след това — да решава.

Като се обърна, за да тръгне, Денис забеляза млада жена, която вървеше към него по тротоара. Тя се приближаваше бързо в неговата посока, но главата й беше наведена и не го бе видяла. Денис я позна моментално — помощничката на Бил Макмастър, как й беше името — госпожица Джоунс? След няколко крачки щеше да се блъсне в него. Но и веднага да се беше отдръпнал, сблъсъкът оставаше неизбежен. Колко глупаво ще изглежда, когато онази се досети, че е идвал на работа от пет до осем сутринта, впрочем ето как се сдобиваш после със славата на мръсник!

Денис почервеня от гняв и обида и в желанието си да избегне жената, нахълта във фоайето на огромната сграда и хукна към асансьорите.

Всички асансьори бяха обаче в движение и въпреки че бясно занатиска копчетата им, те като че ли нямаха намерение да слязат до приземния етаж. Денис ругаеше от нетърпение. Стремежът да избегне Джоунс изглеждаше най-важното нещо в живота му за момента. Но асансьорите все се бавеха и нито един не се виждаше; тогава тя се появи, пресичайки бавно кънтящото мраморно фоайе, докато застана до него.

Денис забеляза веднага: напразно се бе опасявал, че ще получи недружелюбен сутрешен поздрав или подозрителна подигравателна усмивка при вида на познатото лице. По всичко личеше, че жената не виждаше дори къде се намира; бе застанала замислена, с отчаян поглед, който Денис не пропусна да забележи дори при собствените си неприятности. Нещо в нея събуди спомена за личните му беди напоследък; преди миг той умираше от притеснение при мисълта, че трябва да говори с нея, а сега усети желание да подхване разговор.

— Здравейте.

Тя се обърна с помръкнал поглед към него.

— Ах… здравейте. Вие сте… Денис Харпър, нали?

— Да, така е. Отломка от старата семейна компания.

— Не бях сигурна дали не сте напуснали. Не съм ви виждала напоследък.

— Докато траеше болестта на мама, не съм се мяркал много.

— Така ли… хубаво е, че тя се върна, нали? — Лицето на събеседничката му бавно се оживи.

— Да. Чудесно е. — Денис се опита да прикрие липсата на ентусиазъм.

Момичето го погледна по-съсредоточено.

— Предполагам, че понякога е трудно.

— Трудно ли? Какво имате предвид? — Денис зае защитна позиция. За пореден път Джоунс отгатваше реакцията му като по книга. Той се безпокоеше за историята с чека.

Тутакси Каси почувства желание да го успокои, че освен Стефани и Джоана никой друг от компанията не знаеше нищо; е, разбира се, и те двамата с Том, но те ще си държат езика зад зъбите. И все пак не искаше да покаже, че е наясно с тази глупава история.

— О, нищо — отговори тя безгрижно и с малко закъснение. — С изключение на факта, че Стефани Харпър е изправена пред сериозни трудности.

Асансьорът дойде и те влязоха, за да се изкачат на последния етаж. По някакъв начин непосредствената близост в ограниченото пространство като че ли задълбочи странното и неочаквано влечение между тях. Денис се почувства успокоен в нейно присъствие по начин, който не можеше да обясни; питаше се, каква е причината за тъгата, изписана около очите и устата й? Някой трябваше да я развесели. Прииска му се да е този, който да предизвика усмивка на малкото й личице с помрачен израз. Защо пък не?

Усети по забавеното движение на асансьора, че са пристигнали. И точно преди отварянето на вратите Денис попита:

— Извинете ме, не съм съвсем сигурен, че запомних името ви.

Тя се усмихна безразлично.

— Казвам се Каси.

— Тогава слушай, Каси, може да ти прозвучи смешно: обещавам ти, че мога да ти предложа и нещо по-добро — както съм сигурен, че ти също имаш други, по-сериозни планове — по дяволите! Но ще ти хареса ли да отидем заедно тази вечер на боксов мач?

 

 

В съблекалнята, скрита дълбоко в подземията на централния стадион по бокс, Барни както винаги се опитваше да задържи безмилостното и изтощително енергично настъпление на Анджело. Облечен в халат над ярките нови гащета, Анджело тренираше различни удари, тичаше на място, правеше финтови движения с танцуваща стъпка наоколо, докато на Барни му писна.

— По-кротко, малкият, ясно? — повтаряше той като на магнетофонен запис. — Ще се представиш добре, разбра ли, добре.

Но Анджело беше твърде погълнат, за да му обърне внимание. Въпреки че стриктно се придържаше към изискването да не се безпокоят момчетата му преди голям боксов мач, Барни с облекчение посрещна почукването на вратата. Само да не е Тейлър, помоли се той. Всеки друг, но не и той.

— Анджело! Как е, приятелю?

— Денис! — Италианчето скочи към него и го награби в мечешката си прегръдка.

— Спокойно! Не съм твоят противник! Запази малко от прегръдката за Еди Кинг!

Анджело се ухили неловко и стисна тромаво юмрука на Денис между двете тежки ръкавици. Денис пък го потупа приятелски по рамото и се обърна към вратата. Там стоеше жена.

— Анджи, искам да се запознаеш…

— Каси Джоунс — представи се непознатата и се вмъкна в помещението.

— Тя ти е от истинските запалянковци — заяви Денис ентусиазирано. — Току-що заложи за теб пет долара!

Анджело се изчерви.

— Може би не трябва да си харчите парите — тихо подхвърли той.

— И още как! Ти ще пометеш пода с оня, шампионе!

Трябва да изчезваме, помисли Каси. Денис искаше толкова ентусиазирано да окуражи приятеля си, че не забелязваше как неговата възбуда и енергия се отразяваха неприятно на Анджело. А треньорът не беше продумал, откакто влязоха.

— Късмет, Анджело — му пожела тя и докосна ръката на Денис.

— Късмет! Няма нужда от късмет! — Денис звучеше почти възмутен. — Той има всичко ето тук. — И удари още един път по застрашителните ръкавици.

— Хайде, Денис, време е да тръгваш — намеси се накрая и Барни.

Денис изглеждаше изненадан, но неохотно се съгласи.

— Тогава ще ти се махнем от главата. Постави го натясно, приятелю! — И с жест изведе Каси от стаята.

Отвън, в тесния циментов коридор, се бяха струпали няколко души. Тейлър се отличаваше рязко сред разнородната тълпа; беше облечен в крещящ нов костюм и очевидно нямаше нищо против да изиграе изцяло ролята на неотразим боксов посредник. Зад него „помощниците“ му държаха всичко под око.

— О, колега! — Тейлър не можеше да устои на възможността да се погаври с Денис за тяхното пропаднало партньорство. Загубата на двайсетте и пет хиляди долара, след като почти беше усетил банкнотите между пръстите си, бе засегнала дълбоко душата му. Той щеше да накара Денис да си плати — по един или друг начин.

Денис остана закован на място. Перспективата да го изкарат глупак пред Каси го изпълни с неудобство. Стоеше като заек пред змия. В миг Каси схвана положението и почувства инстинктивен порив на покровителствена любов.

— Хайде, Денис — рече тя високо, като го дръпна за ръката, — да се махаме оттук, ужасна миризма идва отнякъде. — И се отдалечи с Денис.

Намръщен, Тейлър ги проследи с поглед и прибави още една точка към сметката, която имаше да урежда с Денис Харпър. В този момент Джако се приближи до него.

— Шефе — започна той, — някакъв мъж отсреща иска да знае дали имаш някакви запаси, ако продаваш тази вечер.

— И тъй — рече Тейлър, като преценяваше, че вечерта можеше да се окаже твърде сполучлива за него. Пръстите му опипаха кутията в джоба: — Кажи му да не си отива. Трябва да направя едно кратко посещение — да се уверя, че най-добрият ще победи — и ако остане нещо после, оня може да купи. Разбра ли, Чика — провикна се той през коридора, — почукай на вратата на господин Еди Кинг вместо мен и провери дали е готов да приеме посетители.

 

 

— Кой беше онзи ужасен мъж с лице на невестулка? — Каси се обърна към Денис, за да задоволи любопитството си, веднага след като заеха местата си.

— Изглежда, не точно оня, когото би излапала за вечеря — пошегува се Денис. — Господи, ти беше чудесна! Определено можеш да получиш работа.

— Каква работа?

— Като моя охрана. Кога ще започнеш?

— Мисля, че вече съм го направила!

Те се кикотеха като деца. Не мога да повярвам, помисли Каси с учудване, че се забавлявам! Кога беше за последен път, та да си спомня? Денис улови погледа й и отвърна с усмивка. Нали ти казах, бях прав, че е страхотна мацка, когато се засмее, самопоздрави се той. А ние току-що сме се запознали! Денис се отпусна на стола и се приготви да се забавлява.

Изведнъж раздвижването в тълпата прерасна в рев, когато двамата боксьори се появиха, всеки от своята съблекалня, и си запроправяха път през блъсканицата към ринга.

— Това е противникът — съобщи Денис възбудено, като сочеше мургав, набит мъж, който вървеше, заобиколен от тълпа привърженици, помощници и треньори. Въпреки че беше очевидно по-възрастен от Анджело, личеше, че Еди Кинг е все още много жизнен. Очите му имаха застрашителен блясък и той вече размахваше юмруци във въздуха, преди да е доближил ринга или противника си. До него Анджело изглеждаше млад и зелен, направо извън класацията. Денис почувства стягане като на топка в стомаха си за пръв път, откакто бе научил за мача.

— … и един голям фаворит се завръща в битката, Еди Кинг! — извика високо коментаторът по микрофона. — А в червения ъгъл е застанал един твърде обещаващ новодошъл на боксовата сцена, ново момче, най-доброто парче на италианската общност в Сидни, Анджело Витале!

Съдията набързо припомни регламента: „Искам чиста борба. Никакви удари под кръста. Спирате да се боксирате, щом чуете гонга, и почивка…“.

Преди Каси да прецени какво става, те бяха започнали.

Силата на първата яростна атака на Кинг предизвика гръмкия възторг на тълпата. Само след секунди Каси не искаше повече да гледа. Но тя не можеше да заглуши високия глас на коментатора, който настървяваше освирепелите създания около ринга.

— Добре, борбата става много интересна вече — изумителна атака от страна на Кинг, първи капки кръв, ето там, да, Витале получи аркада — ах, още един изненадващ удар, Еди Кинг е точно на място, той напълно е захлупил италианеца и изглежда, че борбата няма да продължи дълго.

— Хайде, Анджело! — извика Денис, обхванат от ужас.

— Младият Витале все още не е показал на какво е способен на този етап от борбата. Но още е рано и всичко може да се случи…

Каси рискува да погледне за момент. Анджело се движеше на около половин крачка от противника си, който с всяко отдръпване или връхлитане можеше да удари или да свие, за да избегне удара. Скоростта и силата на Кинг бяха суперменски, ръцете и краката му работеха като бутала.

— Мисля, че ти спомена, че бил стар — прошепна тя на Денис.

— Да, така беше — отвърна той с безпокойство, — но съм сбъркал ужасно.

Отново лаещият вой заля тълпата.

— Той е повален! — извика коментаторът в екстаз. — Еди Кинг с дясно кроше удари в челюстта Витале и малкият е на земята!

За Каси, която никога преди не беше попадала в света на бокса, боят беше истински ужас, който продължаваше и продължаваше. Напомняше й за борба с бикове, в която Еди Кинг като матадор дразнеше и предизвикваше Анджело, сякаш подлудяло от болка животно. Тя не можеше да гледа, а след първия и втория рунд Денис също. Каси закри лицето си с ръце, за да прикрие терзанието си, докато Денис беше вторачил поглед в скута си. Нито един от тях обаче не забеляза как огънят на борбата напусна Кинг, както влакът остава без пара. Не видяха и бясното връхлитане на Анджело, при което той изсипа остатъка от силите си и по една щастлива случайност намери челюстта на Кинг. Но окуражени от възторжения рев на тълпата, те погледнаха навреме, за да видят как Кинг се наклони бавно назад като отсечено огромно дърво и се строполи. Главата му удари пода с грозен трясък и той повече не стана.

Денис и Каси се спуснаха към ринга и се озоваха най-напред в тълпата, която се събра да поздрави победителя, след като Кинг не можа да реагира на броенето и беше изнесен. Пиршеството, което започна с първата чаша шампанско близо до въжетата на ринга, продължи до късно през нощта вече в салона. Някои от гуляйджиите забелязаха биещото на очи отсъствие на Тейлър и то стана повод за нова веселба. Нищо на практика не можеше да помрачи тържеството по случай тежко извоюваната победа и добре спечеления мач — до момента, в който първият от боксьорите, пристигнал за ранната утринна тренировка в здрача на зората, донесе вестта, че за разлика от тях Еди Кинг не е успял да изкара нощта и е умрял на операционната маса от травма в мозъка, причинена му от фаталния успешен удар на Анджело.