Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (37)

Дванадесета глава

— Така ли се добива репутация на бизнес вундеркинд? С точно попадение?

За десета поредна сутрин Каси полагаше усилия да се вмъкне в „Харпър Майнинг“ по-рано от всички, за да се опита да извлече информация за Джейк. Трябваше да го направи, да набави поверителни данни, които щяха да му осигурят преднина в двубоя с „Харпър“, и в същото време чрез тях тя щеше да възвърне намалелия интерес към себе си… Имаше друга жена. Каси беше сигурна; предположението я отчайваше и този начин беше единствено възможният да се пребори. Но когато и да дойдеше, Том винаги беше там преди нея, забучил поглед в монитора на компютъра, вглъбил се да изясни с всички подробности многоаспектната дейност на „Харпър Майнинг“ от началото на годината.

— Аз ли съм вундеркиндът? — Том искрено се изненада. — Опитвам се да се запозная с механизмите, това е всичко. Знаеш добре счетоводство, приходи, управленски контрол. С две думи, проверка на документите.

— Някои хора четат произведенията на Харолд Робинс, а ти извлеченията от балансите, а? — По дяволите, помисли Каси, не трябва да се държа тъй просташки. Но Том не забеляза язвителността на езика й.

— Има такова нещо — съгласи се той доволно. — Но извлеченията от балансите ме интересуват много.

— Е, тогава да не нарушавам удоволствието ти — подхвърли Каси саркастично, като се готвеше да излезе. Ала в този момент унилото възклицание на Том я накара да се спре.

— Я! Какво е това?

— Кое по-точно?

— Открих някаква странна подробност. Доста пари са изтеглени от сметката на „Тара“ — нещо неестествено за техните обикновени разходи.

Каси погледна през рамото му към кехлибарено сияещия екран на монитора.

— Двайсет и пет хиляди! Ще се гръмна! — Помисли за секунда. — Трябва да съобщиш на Джоана Рандъл, тя е шефът на „Тара“, и без това е време да се запознаеш с нея. Най-вероятно е станала грешка — не може да е вярно, но Джоана ще ти изясни случая.

 

 

На другия край на града, далеч от „Харпър Майнинг“, в „Тара“ цареше тържествена атмосфера. След месеци упорит труд тази вечер щеше да се състои голямото годишно модно ревю. Джоана беше в стихията си, въртеше се като дервиш, даваше нареждания, след което ги отменяше, наслаждавайки се на атмосферата на контролирана паника, суматоха и безумие, на почти осезаемото нервно напрежение, витаещо във въздуха. Беше толкова погълната от всичко, че за известно време не забеляза високата елегантна жена, която стоеше тихо до вратата и очакваше да я поздрави колебливо.

— Джо?

— Стефани! Боже мой, Стефани! Кога ти разрешиха да напуснеш полевата болница на Рая?

Стефани се засмя и я прегърна нежно.

— О, освободиха ме предсрочно! Сега съм отново на поста си. И няма да пропусна забележителната вечер на „Тара“. Отбих се само да проверя как вървят нещата в последния момент.

— Както винаги — изпъшка Джоана. — Но поне масите са готови и очакват проклетата тълпа. — И тя посочи наоколо. — Осигурени са места за около двеста души… всички купувачи и клиенти, плюс неколцина приятели.

Стефани се огледа.

— Джо, има място за още няколко маси, нека ги доближим повече. И бих искала на всяка да сложат кофички за лед с най-доброто шампанско.

Долната устна на Джоана направо висна.

— Не е ли твърде разточително? Имам предвид настоящата криза?…

Стефани се усмихна.

— Най-подходящият момент да затвърдим доверието в нас е, като представим такова ревю.

— Да, шефе! Остави на мен. По дяволите, то ще бъде върхът в ревютата, които някога сме правили! О, несъмнено ти си ненадмината, Стефани Харпър! Удоволствие е да те видя тук отново в такава форма — и особено с този блясък в очите и с познатото ми войнствено настроение.

— Та аз водя война! Трябва да смажа Джейк Сандърс, ако той ми създава повече неприятности.

— А ти винаги си обичала доброто сражение — рече Джоана нежно. — Мисля, че ти подхожда.

— Джо… — Стефани се колебаеше. — Има още нещо…

— Казвай.

— Става дума за Сара. Как се справя тя?

— Добре… — Джоана доби сериозен вид. — Бих могла да ти кажа, че го прави добре, но то няма да е самата истина. — Лицето на Стефани помръкна от безпокойство. — Ето защо трябва да ти кажа, че Сара с всичко се справя страхотно! — И Джоана се изсмя гръмко при видимото облекчение на Стефани. — Но не приемай казаното на юнашко доверие — ела и виж сама как работи твоята прекрасна дъщеря!

 

 

Зад кулисите на „Тара“ хаосът и объркването дори бяха по-големи, отколкото на самата сцена. Неистовият шум от глъчката заглушаваше ритъма на дискомузиката, която се носеше от разположените наоколо говорители. Директорката по модата се опитваше да проведе спокоен разговор с помощничката си, а моделите непрекъснато я безпокояха като непослушни деца: „Джени, не са осигурили обувките за официалния ми тоалет. Джени, преобличането след демонстрацията на банските костюми е много бързо, не мога да смогна. Джени, Джени, ти спомена, че аз мога да покажа вечерната рокля!“.

В това време, кацнала предпазливо на стълбата, Сара експериментираше с осветителното тяло; завъртваше го тъй, че да хвърля откоси светлина в синьо, златисто и зелено върху пъстрия калейдоскоп под нея.

Ненадейно Сара почувства удар по стълбата и в стремежа да спаси живота си сграбчи лампата над нея. Стълбата се наклони застрашително, после отново застана стабилно на мястото си. Като погледна надолу, Сара видя мъж, почервенял от притеснение, който се опитваше да я задържи.

— Съжалявам, не внимавах. Блъснах се гърбом във вас…

— Винаги ли се движите заднишком? — гневно попита Сара.

— Само когато съм заслепен от десетки красиви момичета, повечето от тях полуоблечени. — С дяволита усмивка непознатият посочи манекенките наоколо.

Нещо в гласа, въпреки забележимия американски акцент, й напомни за някого… Сара го погледна отново.

— Тъй си замаян, че дори не можеш да ме познаеш, Том! — с присмех изрече тя.

— Мили боже! — Том се втренчи в нея. — Сас!

Сара се изкикоти:

— Да, все още ме наричат тъй, въпреки че през последните десет години се опитвам да порасна и да се превърна в Сара.

Внезапно смутена, тя слезе от стълбата. Двамата се изправиха неловко един до друг; бяха твърде отдалечени от детството и от старото си непринудено приятелство, а и твърде непознати след толкова години, за да почувстват радостта от срещата. Въпреки това и двамата останаха недоволни, когато Джоана ги прекъсна — появи се като презокеански кораб, влачейки след себе си Стефани:

— Ето я Саси. И кой е твоят приятел? Ще ме представиш ли?

— Джоана, това е Том Макмастър, синът на Бил и Рина. Том, това е Джоана Рандъл.

— Една изключителна жена — пошегува се Том галантно.

— Ехей, внимавай! — Джоана се засмя от удоволствие. — Е, ясно, чух, че си се присъединил към „Харпърс“. Добре дошъл в последния етап на тази лудница. Чувствай се поканен по всяко време да се отбиваш на сладки приказки при нас!

— Мен ли търсиш, Том? — намеси се Стефани.

— Не точно, но имам късмет, че и двете сте тук.

— Какъв е проблемът?

— Не може да се каже, че е същински проблем — започна Том, — по-скоро е необяснимо несъответствие. Знаете, че проверявам всички текущи документи…

— Да, събираме наличните резерви за яростната атака срещу „Сандърс Ентърпрайзис“. — Стефани винаги чувстваше ускорен пулс при възникването на някаква трудност.

— И в тази връзка сутринта, като преглеждах банковите сметки на „Тара“, открих нещо много странно.

— Странно ли? — Джоана зае моментално отбранителна позиция.

— Изтеглени двайсет и пет хиляди долара от сметката на компанията с чек, подписан от вас, госпожице Рандъл — продължи Том невъзмутимо. — Успях да открия и оригинала. — И той извади документ от папката, която носеше.

С пламнало лице, подхождащо на косата й, Джоана издърпа чека от ръката му. После избухна яростно:

— Никога не съм подписвала подобно нещо!

— Подписът е вашият — настоя твърдо Том.

— Но това не е проклетият ми почерк!

Без да каже дума, Стефани поиска документа. В момента, в който го погледна, лицето й се вкамени.

— Сигурен съм, че има обяснение, но първо трябва да проверя — продължи Том. — Става дума за твърде голяма разходна сума, всъщност огромна, а платежното нареждане носи вашия почерк, госпожице Рандъл.

— Този подпис не е на Джоана. — Гласът на Стефани беше рязък. — Документът дори не е подправен както трябва. Остави го на мен, Том. Аз ще се заема с него.

 

 

Проклет да е Денис, ругаеше наум Дан, докато свикваше в не твърде удобния си вечерен костюм. Окажи му доверие — и ще провали дори най-голямата вечер на майка си. Стефани трябваше да се появи на модното ревю като главната атракция, шефа жена, преборила се отново за подобаващото й се място; тя толкова рядко излизаше напоследък. Спокойната Стефани, бляскава и очевидно отново достигнала върха, щеше да бъде най-добрата реклама едновременно за самата нея и за „Харпър“. А вместо това бе съкрушена от собствения си син.

Дан погледна нерешително към противоположния край на спалнята, където Стефани, вече гримирана, обличаше вечерната си рокля — изключителен тоалет в смел цикламенорозов цвят, който стопляше светлата й кожа и подчертаваше сините й очи. Пресече стаята, за да вдигне ципа на гърба й, и я целуна нежно по тила.

— Изглеждаш прекрасно — прошепна Дан. Стефани го удостои със слаба усмивка, но тъжното й изражение не се промени. — Стеф… — Хвана ръцете й и я поведе към тапицираното подкупващо канапе в дъното на стаята. — Трябва да поговорим и да не оставяме нещата да издигат преграда между нас. — Тя кимна. Дан събра кураж: — Като начало… с риск да ти се сторя злонамереният втори баща, не мисля, че Денис притежава качества да управлява един ден империята „Харпър“. Начинът му на живот не подобава на пряк наследник; и аз смятам, че трябва да го осъзнаеш.

Стефани гледаше настрана, дълбоко замислена. Дан изчака.

— Чу ли какво казах? — попита той накрая.

— Да, разбира се. — Стефани му се усмихна тъжно. — Но не знам какво да ти отговоря. Не знам как да постъпя. Да уволня собствения си син ли?

— Бих го направил — на твое място.

— О, Дан. — Стефани скри глава в ръцете си.

— Разбери, Стеф, няма да му направиш услуга, ако му позволиш да се измъкне безнаказано. Денис вече не е момче. Той е мъж. Време е да почне да се държи като такъв! — Дан сви юмруци в яда си. — Боже господи, изглежда, че вече не знам как да те убеждавам!

— Моля те, скъпи… — Лицето на Стефани беше посивяло и измъчено; Дан се сепна, припомни си дори, че тя скоро се беше възстановила след сериозното боледуване. — Знам, че си ми ядосан и не сме разговаряли… Искаш ли да върна кобилата на Джейк Сандърс?

— Не. Вече не. Твърде късно е. — Дан се усмихна разкайващо. — След като вече й постла най-хубавата слама, сякаш е принцеса, кръсти я Мими в памет на любимата Тоска, след като я обязди, за да я поддържаш във форма разбира се, а не защото го искаше, аз реших, че тя трябва да остане. — Лично за себе си Дан бе наясно, че появата на кобилата Мими изигра важна роля за пълното възстановяване на Стефани. Но той не беше напълно готов да го признае.

Стефани въздъхна отново.

— Трябваше да поговорим, когато я докараха. Но и аз не знам защо никога не мога да се противопоставя на екстравагантни жестове, подобни на този. Щеше да изглежда някак си жалко да я върна.

— Може би затова те обичам. — Дан я привлече към себе си и я целуна отново. — Не е необходимо да се безпокоиш за мен, мила. Ако нещата засягат само нас самите, то аз ще съм щастлив. Но ти си изправена пред куп проблеми, синът ти ще се върне всеки момент. Решила ли си какво ще му кажеш?

Преди още да бе отговорила, стъпките на Денис се чуха по стъпалата и той нахълта вътре.

— Привет, мамо — започна Денис. — Сас каза, че си искала да ме видиш.

— Да, разбира се. — Стефани се изправи и се насочи към тоалетката. Взе оттам лист хартия. — Да ми дадеш някакво обяснение? — Гласът й плющеше като камшик.

Денис моментално разпозна документа и разбра, че атаката е единственото му защитно средство.

— Какво искаш да кажеш? — настоя той агресивно.

— Признаваш ли, че си подправил подписа на Джоана върху чека? Че си се опитал да откраднеш парите от „Харпър Майнинг“?

— Това не беше кражба! — Гласът на Денис се извиси от възмущение. — Става въпрос за инвестиция! Убеден съм, че „Харпър“ може да възвърне парите си десетки пъти!

— Денис, ти нямаш право да инвестираш парите на „Харпър“. Това право имам само аз. Злоупотребил си с фондовете на компанията! Случаят би могъл да се причисли към криминално деяние!

— Наречи го както искаш! — Денис се разпали. — Нуждаех се от тези пари.

— За какво?

— То си е моя работа.

— Също и моя, ако не заслужиш поста си в компанията.

— О, тя е твоя, нали? — Денис се усмихна подигравателно. — А не е ли просто семеен концерн, от който и аз съм част?

— Денис! — Стефани пое дълбоко въздух и се опита да потисне гнева си. — Ти никога няма да бъдеш част от каквото и да е, ако не заслужиш доверие. Как би могло да се прецени, че си способен да управляваш дори снекбар, а да не говорим за „Харпър Майнинг“, след като се държиш по този начин?

— Тъй значи, вече съм на път да бъда уволнен? Ето за какво ти трябваше новото момче-чудо, Том Макмастър! Да заеме мястото на собствения ти син?

— Денис! — Дан не можеше да издържа повече. — Ще си затвориш ли устата, за да чуеш какво говори майка ти?

Лицето на Денис почервеня и той млъкна. А Стефани продължи все така възбудена:

— Онова, което си направил, е не само незаконно, но и толкова глупаво, че ми се иска да крещя от болка. Но можеше да бъде още по-лошо, ако чекът беше изплатен…

— Какво? — сепна се Денис.

— Спрях плащането.

— О, не.

Стефани беше като ударена от гръм.

— Денис, ти сигурно не си очаквал, че ще го потвърдя…

— Аз не очаквам да направиш каквото и да било, за да ми помогнеш, скъпа майко! — Денис вече се тресеше от гняв. — Винаги си била твърде заета със своите съпрузи и любовници, а сега разруши и най-доброто нещо, в което някога през живота си съм се включвал…

Изгубила контрол над нервите си, Стефани зашлеви с цялата сила, на която беше способна, сина си през лицето. За момент двамата застанаха замръзнали един срещу друг, представляващи жива картина на враждебност; после Денис се обърна и избяга от стаята. Дан пък се втурна бързо към Стефани и я прегърна. Възвърнала неочаквано спокойствието си; тя се възпротиви на прегръдката му.

— Добре съм — рече му. — Мога да превъзмогна скандала. А сега е време да помислим за модното ревю, нали?

 

 

Очакваната глъчка от гласовете на повече от двеста души се чуваше още от стълбите, че и дори навън на улицата. Застанала на тротоара до входа на „Тара“, Стефани стисна ръката на Дан, за да си вдъхне увереност, изправи рамене и бързо пое нагоре към студиото на върха. Тя беше преценила пристигането си точно според инструкциите на Джоана. „Шефът трябва да се появи тъй, че да накара всички да изпаднат във възторг! — беше настояла Джоана. — След теб не бива да пристига повече никой.“

Появяването на Стефани на вратата, придружена от Дан и поздравена за добре дошла от Джоана, Сара и останалия висш персонал на „Тара“, накара врявата да замре. Очите на всички се заковаха в шефката, докато тя се придвижваше грациозно през претъпканата зала към масата си най-отпред. Гостите наоколо я поздравяваха: „Чудесно е да те видим отново, Стефани. Изглеждаш прекрасно, скъпа! Каква е потайна, а?“.

Възгласите увериха Дан в симпатията, която жена му предизвикваше в събраното общество.

Стефани си проправи път между малките кръгли масички с високо вдигната глава и с усмивка за всекиго на устните си. Благодаря на Бога за изцелителната сила на гнева, помисли тя. Ако не се бях ядосала тъй на Денис, можех да лежа все още безжизнено на пода в спалнята. Сега съм в състояние да дам едно от най-бляскавите представления в моя живот!

Щом стигна до масата си, Стефани се обърна и прие възгласите и сърдечните пожелания; те се сипеха отвсякъде с такава сила, че накрая цялата публика избухна в спонтанно ръкопляскане.

— Това е моето момиче — промърмори Джоана, докато наблюдаваше предано от позицията си до вратата. — Кой казва, че нямаш стил? Е, добре, забавлението може да почне!

Джоана се обърна, за да даде сигнал за началото; фантастична режисура, при която всички манекенки излязоха на пътеката едновременно да поздравят публиката; експлозия от жизненост и цветове, преди да се оттеглят, за да се появят по-късно една по една. Когато сцената се изпълни, светлината откъм публиката постепенно угасна — художествен ефект, който целеше да подсили първото впечатление от фрапантните тоалети. Така поне го беше намислил директорът по светлинните ефекти и бе отделил много време, за да го разработи и постави добре. Но остана напълно смаян, когато изведнъж чу Джоана да просъсква на техника зад осветителния пулт:

— Загаси бавно прожекторите! Дай затъмнение, след което веднага насочи дискосветлините.

Стреснат, помощникът по светлинните ефекти се поколеба за миг. Ала никой от тези, които работеха за Джоана, не можеше да не се подчини на нарежданията й. За момент цялото студио потъна в тъмнина, след което запулсира в червено, червено, синьо, синьо, зелено, зелено в такт с ритъма на музиката. Успокоена, Джоана насочи вниманието си към мъжа, появил се само минута преди това в студиото.

— Никой, нито един не бива да влиза след Стефани Харпър! — просъска тя. — Как ще се отрази на спектакъла, ако се разхождаш наоколо, господинчо, за да откриеш мястото си по време на самото действие?

— О, нима съм закъснял? — запита мъжът изискано. — Уверявам ви, че нямах намерение да отнема блясъка на госпожа Харпър.

Джоана го изучаваше отблизо на фона на редуващите се слаби и силни светлинни импулси. Висок, добре сложен, кожа с цвят на слонова кост и впечатляваща тъмна, къдрава коса, силно ухаещ…

— Вие сте Джейк Сандърс! — досети се тя. — Доста съм чувала за вас!

— Така ли? — Джейк стоеше невъзмутим. — В такъв случай навярно сте информирана, че желая да остана два часа на ревюто, стига да ми разрешите. Бихте ли ме настанили, или е желателно сам да се придвижа до запазената ми маса?

В този момент Стефани се обърна, търсейки с поглед Джоана, която трябваше да се присъедини към тях след започването на ревюто, и забеляза новодошлия. Позна го и се вцепени, а Джейк я удостои с дълбок насмешлив поклон. Джоана стисна зъби.

— Оттук, господин Сандърс — настоя тя. — Съжалявам единствено, че не мога да намеря колона, зад която да ви скрия, докато трае действието!

 

 

Джейк е тук! На моя собствена територия!… Това беше последното нещо, което Стефани очакваше, последната капка в чашата на напрежението, което той щеше да предизвика между нея и Дан, без да се смятат неприятностите с Денис през деня. Проклет да е! Бе дошъл вероятно само да я дразни. Не мисли за него, заповяда си Стефани. Наслаждавай се на ревюто. Не мисли за нищо.

Но беше по-лесно да се каже, отколкото да се стори. Тя усещаше присъствието му в дъното на салона като горещ дъх върху тила си. Неканени мисли, свързани с него, изплуваха в съзнанието й: дългите изящни ръце върху поводите на коня му, извивката на къдравата му коса, привлекателната вдлъбнатина на горната му устна над чувствената му уста, рядкост за мъжете… Прибавяше се и постоянното вълнение от това, че знаеше за неговия интерес към нея… Ужасена, Стефани почувства стремително нарастване на желанието си, тялото й потръпна и тя пламна цялата, като усети издайническа влага между краката си. Виновна и объркана, хвърли поглед към Дан. Той гледаше напред, като че ли погълнат от парада на модата, и по всичко личеше, че не е забелязал влизането на Джейк. Ако можеше да се държи настрана от Джейк до края на вечерта, всичко щеше да е наред…

Въпреки че дълбоко в сърцето си тя не желаеше да се случи нещо — или поне не по начина, по който Джейк искаше да го направи. Тъй че не беше изненадана от погледа му, който я дебнеше по време на целия спектакъл, а и после, когато се разхождаше около манекенките, персонала и гостите, раздаваща и получаваща комплименти за бурния успех на вечерта. Накрая позлатените масички бяха преместени; дансингът се освободи за танците. И като ги откри заедно с Дан, Стефани знаеше, че онова, което я очакваше, щеше да се случи скоро.

Джейк много добре усети ситуацията. Усети, че Стефани го почувства, преди да го е видяла как минава край нея, леко докосвайки я. После той застана зад Дан и го потупа по рамото. Дан замръзна, огледа се и познал неприятеля, се зае да отстоява позицията си, като стисна здраво Стефани.

— Извини ме, приятелю — обръщението на Джейк беше отлична имитация на обноска от висшето английско общество, — там, откъдето идвам, потупване по рамото означава именно извинете.

Дан се поколеба, приклещен между примитивното състезание по мъжественост, провокирано от Джейк, и тънкия воал на цивилизованото държание, който желаеше да разкъса. С разярено лице Дан се откъсна от Стефани и без да погледне повече назад, освободи дансинга.

Джейк пристъпи към нея.

— Позволявате ли? — рече иронично, протягайки ръце, но умишлено сдържайки се да я привлече към тялото си. Джейк никога през живота си не беше докосвал жена, която не го бе желала, а точно тази именно жена сама трябваше да дойде при него.

Стефани вдигна погледа си и почувства как пламъкът, който се мъчеше да потуши през цялата вечер, избухва. Доближи се до протегнатите му ръце. Музиката гърмеше, а той ухаеше разкошно.

— Да, господин Сандърс — потвърди тя. — Да.