Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (36)

Единадесета глава

Бялото „Ферари“ беше паркирано на улицата близо до залата. Тейлър бе там. Добре. Денис се бе подготвил за срещата с него. Като прекоси бързо улицата към входа, провери съдържанието на джобовете си, за да се увери, че е взел необходимите документи. След минута колебание на прага се вмъкна вътре.

Залата беше оживена от трескавата дейност на боксьорите, които тренираха сами или по двойки из всичките й ъгли. В дъното на помещението Денис зърна Анджело; налагаше боксьорската круша с всеотдайна настървеност, а юмруците му напомняха стенобойни машини. Наблизо стоеше треньорът му Барни, задълбочил се в разговор с Тейлър. Тежката артилерия, „помощниците“ на Тейлър Чика и Джако, просто безделничеха, облегнати на стената.

Тейлър първи забеляза появяването на Денис.

— Я виж кой е дошъл! Толкова щастлив и толкова рано понеделнишки! Да не са те уволнили от „Харпър Майнинг“?

— Тук съм по бизнес, Тейлър, също като теб — отсече Денис. Той извади сгънат лист от малкото си джобче и го подаде на събеседника си някак тържествено.

— Какво е туй? — Тейлър моментално застана нащрек, а лицето му на невестулка се сви.

— Договор. Според него двамата ставаме партньори и мениджъри на Анджело.

Тейлър изсумтя с присмех.

— Ей, ами ти днес си пълен с изненади!

Щом чу името си, Анджело спря да се боксира и се изправи до тях, зяпнал като малоумен. Барни припряно се опита да се застъпи за момчето; кривогледият поглед на Тейлър просто го пронизваше:

— Хайде, Анджи, достатъчно! Да довършим тренировката с пет минути скачане на въже, справи се добре.

— О, да — подигравателно се усмихна Тейлър. — Той е великолепен, когато срещу него няма противник. — Анджело се изчерви и се махна. А Тейлър отново насочи вниманието си към Денис. — Договор, казваш? Само че договорите струват пари. Истински пари. Туй ще ти излезе скъпо. Може би не си чул добре. Казах ти, че ще ти трябват двайсет и пет хиляди, за да купиш дял.

— Чух те. — Денис извади още един лист. — Това е чек, издаден от „Тара“ — фирма от веригата „Харпър“ — за двайсет и пет хиляди долара.

Тейлър алчно грабна чека и набързо прегледа написаното. Вдигна поглед с отвращение:

— Падежът на плащането е в края на месеца!

— Да, след няколко дни.

— И каква е тази Рандъл, която го е подписала? Виж, ако беше Стефани Харпър…

Денис леко се изчерви, стискайки челюсти, за да потисне нервното им потреперване.

— Джоана Рандъл е главният директор на „Тара“. Нейният подпис е също тъй валиден по всяко време, както на майка ми. — „Трябва да бъде — помисли той безнадеждно. — Достатъчно дълго се упражнявах, докато го подправя.“ Денис решително потисна и последните си задръжки. Знаеше, че е вложил добре парите на „Харпър Майнинг“. В крайна сметка майка му сигурно щеше да се съгласи, ако не й се беше случило нещастието. Трябваше да действа бързо, за да осигури добър мениджър на Анджело и да не пропусне благоприятната възможност. А когато парите от наградите на Анджело завалят, ще им покаже, че не е по-лош от другите Харпърови и може да прецени кое си струва.

— Виждам, че трябва да променя мнението си за теб, синко — изрече Тейлър бавно, като всмукваше въздух през зъби, докато размишляваше. — Добре, сега да видим. Днес е понеделник, а плащането на чека се пада в петък. Нека документите останат у мен. — Той внимателно сложи в джоба си договора и чека. — Отбий се отново, като прибера парата. Ще подпишем документите и ще полеем партньорството.

— Партньори. — Денис се наслаждаваше на момента. — Просто да не вярваш.

Онзи безразлично кимна и излезе. Денис се обърна и видя до себе си Анджело, целият светнал от удоволствие.

— Успя! Купи го! Страшен си, Денис! — И за голямо неудобство на Денис широко отворените кафяви очи на Анджело се напълниха със сълзи.

— Успокой се, приятелю — рече Денис припряно. — Съгласно договора аз съм ти мениджър, а не майка!

Анджело се усмихна, докато избърсваше сълзите си.

— Ще успея, Денис, ще видиш. Ще го направя заради теб, за баща ми и за мен самия!

— Така те искам, приятелче. — Денис го потупа по гърба. — А сега бегом на работа. Искам да прелиташ като пеперуда и да жилиш като пчела, както каза онзи — все пак ми струваш скъпо!

Като се смееха, двамата млади мъже се отправиха към свободния ъгъл на залата. Барни ги изпрати, поклащайки глава със съжаление.

— Двайсет и пет хиляди! — промърмори на себе си. — Глупакът можеше да купи десетина боксьори за тази сума!

 

 

След като Денис напусна залата и пристигна в „Харпър Майнинг“, другите привършваха изморително съвещание, което беше започнало преди няколко часа. С навъсено лице Бил се отпусна на стола, докато Том седеше като истукан, втренчен в монитора на малък компютър. Изведнъж той възкликна и дори се изправи развълнуван.

— Задържа се! Цифрите остават непроменени! Татко, мисля, че го пипнахме!

— Стой, не бързай, сине — отвърна му спокойно Бил. — Не е ли по-добре да се посъветваш с експерта?

Седнала пред компютъра на съседното бюро, Каси се усмихна на Бил.

— Точно тъй, мистър Макмастър — рече тя. — Получаваме едни и същи данни за осемнадесет процента.

Изморените очи на Бил се оживиха.

— Изиграхме мръсника, нали?

— Не съвсем. — Гласът на Каси звучеше някак унило. — Мисля, че само сме го блокирали, поне засега.

— Не успя да мине двайсетте процента! — не се предаваше Бил. — Тъй че няма да гледам противните му крака под масата на управителния съвет на „Харпър Майнинг“!

— Поне не тази седмица, татко — ухили се Том.

— Няма да сбъркам, ако ви кажа, че съм адски облекчен. — Бил се изпъна и се изправи. — Акционерите са странни хора. Изтрепваш се за компанията и идва някоя нощна птица като Сандърс, появява се на сцената и те всички почват да разпродават.

— Нещата бяха обмислени предварително и акционерите ни помогнаха твърде добре — вметна замислено Том. — И ако продължават тъй, Сандърс няма да може да изкупи компанията, нека опита сам да я превземе. Но все пак трябва да внимаваме. Винаги съществува това „ако“.

Бил продължаваше да има разтревожен вид.

— Какво ще кажеш, Каси?

— Том е напълно прав, господин Макмастър.

— Ето какво трябва да направим — рече решително Том. — Съществува патова ситуация за акциите в момента. Докато значително количество ценни книжа на „Харпър Майнинг“ не се освободят на фондовата борса, което не може да стане без наше знание и ние, естествено, ще реагираме навреме първи — Сандърс няма да може да получи своята част. И сега, когато го държим под контрол, ще атакуваме.

— Да атакуваме ли?

— Трябва да го ударим бързо и силно, както той се опитва да удари нас. — Том погледна към Каси. — Сигурен съм, че твоят експерт ще потвърди: има няколко признати стратегии при подобни ситуации, които се изучават в бизнес колежа Харвард!

Каси с усилие се опита да влезе в приповдигнатия тон на Том.

— Така е, господин Макмастър, и съм убедена, че Том добре познава всяка от тях.

— И тъй, татко, този е начинът, по който трябва да действаме. — Гласът на Том звучеше уверено. — Когато се обадиш на Стефани да й съобщиш добрата новина, попитай можем ли да посетим Рая за кратко съвещание. Но преди това двамата с Каси ще обединим нашите знания и ще излезем с няколко проекта, за да духнем под опашката на Сандърс. Всичко ще бъде наред, повярвай ми. И мадам президентката на „Харпър Майнинг“ ще го посрещне с облекчение, то ще ускори възстановяването й. О, да — ухили се той, доволен от идеята си, — тогава ще надиграем мръсника. Няма да знае откъде идва ударът, нали, Каси?

 

 

Обедното слънце грееше високо над пристанището и лъчите му се пречупваха и отразяваха от повърхността на танцуващата вода. Обед в някой от модерните ресторанти в тази част на пристанището обикновено се смяташе за едно от най-изисканите неща на живота в Сидни. Но Филип Стюарт, седнал на маса с поглед към най-прекрасната гледка на света, за каквато я смяташе той, не беше в настроение да се любува нито на красотата, нито на заобикалящата го обстановка. Блед и напрегнат, побутваше храната и по всичко личеше, че трудно намира думи да изрази душевното си състояние.

— Хайде, Филип, премяташ тази скарида в чинията си от двайсет минути. — Джили деликатно попи устните си с кърпата за хранене и се отпусна назад, сита и доволна. Порцията раци беше фантастична и ако Филип не се държеше като стар нещастник, всичко щеше да бъде превъзходно. Докато тя говореше, някогашният й съпруг я гледаше мрачно.

— Престани, Фил, тръпки ме побиват! — Ала болезнената гримаса на лицето му накара Джили бързо да смекчи тона; наведе се към него и го потупа по ръката. — Все още ли се безпокоиш за тази глупава история с полицията?

— Глупава история ли? — с твърд глас проговори Филип. — Накара ме да потвърдя напълно невярно показание — да съчиня наивна история, за да те прикрия, за сутринта, когато стреляха по Стефани…

— Действително не очаквах, че ти…

— Да беше ми го казала тогава! — Филип не се опита да скрие възмущението си. — Трябваше добре да помисля, преди да лъжесвидетелствам!

Джили се нацупи леко и реши, че е крайно време да изиграе ролята на обиденото малко момиченце.

— Бих желала да не използваш думички като „лъжесвидетелстване“, Филип. Мозъкът ти наистина работи като на адвокат.

— Би искала нещо по-просто? Например лъжа?

— Филип, съжалявам. — Джили сведе поглед и доби вид на разкаяна. — Изобщо честно — нямах намерение да те въвличам по този начин, но бях отчаяна, полицаите ме тероризираха и заплашваха, стъписах се толкова много, че не знаех как да постъпя. А ти — ти винаги си бил толкова добър с мен… едно време…

Филип погледна към наведената глава и ръцете й, които тя трогателно кършеше в скута си, и сърцето му се обърна. Докато останалите виждаха само безочливата й външност, Филип беше първият, който се влюби в изплашеното малко момиченце вътре в нея — гневно, беззащитно и само. Въпреки че беше твърде интелигентен, за да не забележи как Джили използва слабостта му да го манипулира, той бе от тази категория мъже, които не могат просто и леко да се освободят от бремето, носено с любов и преклонение през всичките изминали години.

— Както и да е…

Окуражена от отговора му, Джили бързо се ориентира.

— До известна степен не го смятам за лъжа. В края на краищата ти би могъл да бъдеш с мен.

— Бих ли могъл?

Джили понижи глас:

— Разбира се.

— О, скъпа. — Филип почувства силно вълнение и почна да трепери. — Би ли искала да бъдем заедно? След всички тези изминали години? Не знам какво става с мен, Джили, но откакто се върна в моя живот, не мога да ям, да спя или да работя — аз съм като изгубена душа. А ти… не трябва да живееш в онова ужасно място — само ако можех да те измъкна оттам. О боже, аз съм безнадежден. Всичко, което искам да ти кажа, е: можем ли да започнем отново? Ще опиташ ли?

Настана дълбока тишина. И когато накрая Джили проговори, гласът й беше тъй мек и сладък, че Филип едва го чу.

— Филип, скъпи Филип, можем да опитаме.

 

 

На терасата зад Рая Стефани лежеше на спокойствие, припичайки се на слънце. Само тези, които са били на косъм от смъртта, помисли тя, могат да се радват, че са се завърнали отново към светлината, живота и топлината. Дан казваше, че се е възстановила толкова бързо, защото е силна и здрава. Но Стефани беше на друго мнение. Знаеше, че се оправи отново, защото преди всичко сама го желаеше. Тя се раздвижи със задоволство на шезлонга.

Наблизо Дан, все още нащрек и към най-слабите й движения, отвори очи:

— Как е пациентката?

Стефани се засмя:

— Как е докторът?

— Изглежда, се оправяш — вметна Дан разочаровано, — след като ставаш дръзка. — Той не изрече на глас страха, който нарастваше с всеки изминат ден. По време на болестта й двамата си станаха отново много близки, както в първите дни на тяхната любов. Сега Стефани бързо набираше сили и за негово раздразнение дори се включваше отново в делата на „Харпър Майнинг“ — идваше му да извие проклетия врат на Бил Макмастър. Ще го захвърли ли Стефани, след като нямаше да има нужда от него повече?

За стотен път Дан потисна опасенията си. Когато се ожени за Стефани, знаеше, че „Харпър Майнинг“ не беше просто работно място за нея, а богато наследство, почти мисия, която трябваше да изпълни. Напоследък се случваха необикновени неща, като заплахата от превземане на компанията, появила се едновременно със завръщането на Джили. Всичко ще утихне. Скоро ще заживеят отново заедно по начина, по който винаги са го правили. „И защо не се възползваш максимално, докато всичко продължава, момче?“ — смъмри се Дан. През последните няколко дни той и Стефани не само закусваха, но и обядваха край басейна — прекрасен ритуал, режисиран от Мейти с цялата церемония, на която беше способен. Всеки момент Мейти щеше да пресече поляната с плавни движения и с бутилка изстудено шампанско в сребърна кофичка; предлагаше я неизменно с една и съща тържествена фраза: „Желаете ли чаша преди обеда, мадам?“.

Точно на часа Мейти се появи на високите френски прозорци, които гледаха към затревената височина, извеждаща на терасата край басейна. Но този път не носеше обичайната кофичка за лед. И въпреки че походката му беше както винаги бавна и отмерена, тя издаваше някакво безпокойство.

— Съжалявам, мадам — извика той, когато дойде достатъчно близо, за да бъде чут, — но има… доставка. Нещо, което не се чувствам достатъчно компетентен да преценя.

— Доставка ли? — Стефани не се осмели да погледне Дан, страхувайки се да не избухне в смях. Мейти беше толкова смешен, когато достойнството му беше накърнено. — Добре, ще дойдем да проверим.

Тя облече робата си и заедно с Дан минаха през къщата. Със самодоволна тържественост Мейти разтвори широката дъбова входна врата на Рая. Там на алеята беше спрял камион с голямо ремарке и един мъж стоеше до него.

— Госпожа Стефани Харпър?

— Да, аз съм!

Без да каже нещо друго, мъжът мина зад ремаркето и го отвори. Изчезна вътре и след миг се появи, като водеше чисто бял кон със специално сплетени грива и опашка в претенциозен стил. Конят се спря за момент в началото на рампата, помириса въздуха, повдигна копита по начин, характерен за своята съвършена порода, и пристъпи елегантно към малката хипнотизирана групичка пред къщата.

Стефани излезе първа от вцепенението.

— О ти, великолепно създание — извика тя, като се втурна напред да го поздрави. — Откъде се появи? — Конят спря и сякаш за поздрав наведе глава, за да подуши протегнатата й ръка. Стефани обгърна с ръце силната му шия и вдиша сладката похотлива миризма на гладката му кожа. — Здравей, красавецо — прошепна тя, — как се казваш?

— Подпишете тук, моля. — Доставчикът тикна част от смачкан документ и молив към Дан.

— Да подпиша ли? За какво? — попита Дан с раздразнение.

— За кобилата. Тя е ваша. Подарък за госпожа Харпър. От — той се втренчи в документа за доставка — Джейк Сандърс, „Сандърс Ентърпрайзис“.

— Не мога да повярвам! — избухна Дан. — По дяволите, каква игра върти този проклет човек?

— Дан! Не викай! Ще я изплашиш — рече Стефани с укор.

— Да, кобилата е много изнервена — намеси се доставчикът. — Но притежава всичко, каквото й е нужно. Виждал съм шампиони, но тя е истинско малко чудо, повярвайте ми.

— Не ме интересува, дори ако ще да е най-бързият кон на острова, можете да я върнете там, откъдето е дошла! — Дан беше излязъл от кожата си. — И кажете на Сандърс да се разкара! Преди да съм го разкарал сам!

— Дан, скъпи! — Лицето й беше опечалено. — Как можеш да си го помислиш! Тя е толкова красива. — Кобилата поклати гордо глава, като че ли потвърждаваше думите й. — Тя е живо същество, а не обикновена пратка. Не можеш да я върнеш просто ей тъй. — Стефани направи пауза, след което опита отново: — О, Дан, не виждаш ли? Тя има нужда от добър дом. Мога да я обичам и да се грижа за нея.

Дан поклати глава с неодобрение. Но разбра, че е загубил. Стефани се усмихна развълнувана и добави:

— Освен това — добави тя, — предполагам, че не желаеш Джейк Сандърс да разбере как те е ядосал, нали?

Дан постепенно се успокои. Той погледна към коня, излъчващ спокойствие и кралско достойнство. После възнегодува:

— Прави каквото искаш! — и се отдалечи.

Стефани погледна на оттеглянето му със смесица от облекчение и безпокойство. Обърна се към доставчика:

— Конюшнята е зад къщата. Бихте ли я завели там вместо мен? Моля, благодарете на господин Сандърс. Очарована съм от неговия подарък и знам, че тя ще ми достави голямо удоволствие… сега и занапред.

 

 

Часът беше осем. Джили отново погледна, без да е нужно, красивия малък часовник, обсипан с диаманти, който Филип й беше купил следобеда, и докато си тананикаше, обикаляше из мизерната хотелска стая. След още няколко минути той щеше да дойде, за да я отведе. И веднъж настанена в апартамента му, тя щеше да си направи най-дългата и гореща вана, която някога е вземала, и да измие всички следи от седмиците, прекарани в тази кочина!

Ти си умно момиче, Джили, поздрави се тя весело, като ликуваше. Спомни си, че когато му телефонира за пръв път, Филип падна духом и не можеше дори да продума… а сега се връщаше при него и той беше просещ и умоляващ. Боже господи, това е прекрасно! Каква предвидлива постъпка да се измъкнеш от Рая. Филип никога нямаше и да помисли да те отведе оттам. Докато сега… Той се подчиняваше безпрекословно и можеш да си правиш каквото искаш с него.

Изведнъж потокът от мисли беше прекъснат от очакваното почукване на вратата.

— Влез — извика Джили. — Аз съм почти готова. — Припряно нахвърли последните вещи в куфара си и се обърна да поздрави Филип с усмивка за добре дошъл. За секунди любезното й изражение се замени с маска на омраза и страх. — Боже господи! — изсъска тя. — Ти?

— Да, аз, кой друг? — Олив предизвикателно влезе в стаята. Но тя очевидно беше стъписана от отровата в поздрава на Джили. Погледът й шареше по затворените куфари и опразнената стая. — Кого чакаш? Къде отиваш?

— Гледай си проклетата работа! И можеш да изнесеш задника си оттук два пъти по-бързо, отколкото го вмъкна, защото очаквам някого точно тази минута!

— Джили, не мога да те загубя! — извика Олив с отчаяние. — Чаках удобния момент от страх, че наблюдават теб или мен, а сега откривам, че се местиш и аз никога нямаше да разбера къде може да бъдеш!

— Ти, глупава краво! — Джили стисна юмруци, за да не я удари. — Как да ти кажа, че се местя, когато ти изчезна? Слушай, по-добре да не ни виждат заедно. Ще се срещнем утре в Рокс, зад стария склад на митницата има кръчма, ще вземеш Арджил Кът, за да стигнеш дотам. — Обезумяла, Джили сграбчи ръчната си чанта, за да изрови парите, които Филип й беше дал по-рано. — Ето, вземи ги. — Тя набута пачка банкноти в слабите ръце на Олив. — Утре в дванайсет часа. А сега изчезвай!

С подчертана бавност Олив взе парите и ги запрехвърля в ръце.

— Добре, Джили — рече накрая. — След като така искаш. Но запомни едно. — Тя се поколеба. — Само не се опитвай да ме разкараш. Няма да мога да го понеса след всичко, което преживяхме заедно. След всичко, което съм направила за теб. Стефани Харпър, помниш ли? Или си склонна да забравиш? — Думите й излъчваха несъмнена заплаха.

Джили преглътна дълбоко, за да преодолее нарастващата истерия.

— Помня, Олив — изрече тя с убедителна искреност, — и съм благодарна. Ще видиш. Не бих могла да те изоставя… скъпа… — И с голямо усилие се наведе напред и целуна Олив по тънките сиво-лилави устни.

Олив потръпна и въздъхна, прегърна обезумяла Джили, след което рязко се отдръпна от нея.

— Само ме пожелай, Джили, то е всичко, което искам — прошепна тя на тръгване. — И добре ще бъде, ако го сториш.