Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (34)

Девета глава

Понякога Джоана Рандъл заключваше последна външната врата на модната къща „Тара“ и се прибираше спокойно вкъщи както всяка друга работеща жена, но нито един от съседите й от престижния квартал на Ливърпул Лейн, в сърцето на Сидни, не можеше да допусне това. Тя работеше в бюрото си в модната къща или преглеждаше стоките в бутика много преди боклукчиите да са започнали обиколката си или пък раздавачът да е напуснал с пощата централната сортировъчна служба. Когато си отиваше, и най-закоравелите проститутки, които предлагаха услугите си близо до Кингс Крос, отдавна бяха привършили работната си нощ. Джоана беше двигателят на бизнеса и го знаеше. Като създаваше, режисираше и нареждаше, а когато беше необходимо, викаше и крещеше, Джоана бе едновременно навсякъде, нейната жизненост изпълваше всеки ъгъл на сградата ведно с гласа й.

Застанала на тротоара край „Тара“, Сара почувства оживлението и потрепери под горещото обедно слънце. Усети кожата си лепкава, а стомахът й се сви. Знаеше, че всеки момент можеше да се обърне и да си тръгне. Ала се мобилизира, изправи рамене и прекрачи прага.

— Добро утро, госпожице Харпър. — Секретарката я покани да влезе с кимване. — Госпожица Рандъл се намира в студиото на последния етаж.

Сара се изкачи по стълбището, украсено със снимките на най-известните модели на Джоана, и почувства как с изкачването на всяко стъпало увереността й я напуска. Какво я беше накарало да си мисли, че този свят тук може да бъде и неин?

Откъм помещението в края на стъпалата се чуваше разбъркан говор, шум от кипяща дейност, а на техния фон — ниският ужасяващ ритъм на песента „Трилър“ на Майкъл Джексън.

— Наближава полунощ — припяваше фалшиво и не на място висок глас — и нещо зло те мами в тъмнината…

Пронизителен вик на раздразнение прекъсна певеца по средата на песента.

— Джейсън! — извиси се гласът на Джоана. — Ще затвориш ли най-сетне проклетата си уста и ще дойдеш ли тук?

Сара надникна нерешително вътре. Студиото беше оживено, залято от цветове и светлина. В единия му край работници издигаха дълга платформа с тясна пътека, изнесена навън от центъра на подиума. Наоколо можеха да се видят електротехници, които окачваха огромни лампи и насочваха светлинни тела, излъчващи прекрасни поредици от червено, синьо и зелено под критичния поглед на отговорника за осветлението. Манекенките стояха, едни напълно облечени, а други не, и се опитваха да репетират характерните пози на професията си. По средата на творческия хаос стоеше Джоана, задълбочена в разговор с русокос къдрав дребосък, преметнал различни фотоапарати през врата си.

Докато чакаше на прага, Сара прокле лошия си късмет или слабата си памет. Как можа да забрави, че „Тара“ се подготвяше за най-важното събитие на годината — голямото модно ревю, когато манекенките на модната къща, колекциите на дизайнерите и творческият гений на Джоана ще се обединят в една вечер, която ще запали целия Сидни? Колко неподходящо време за посещение! Оклюмало, момичето се обърна, за да се измъкне.

— Сас! — Пронизителният вик на Джоана можеше да убие куче на разстояние четирийсет стъпки. Тя се впусна шумно да прегърне Сара и я въвлече в помещението. — Каква хубава изненада! Какво правиш тук?

Сара си пое дълбоко дъх и бавно изрече:

— Мисля, че търся работа.

Очите на Джоана се разшириха от учудване.

— Работа ли? Но защо?…

— Ако се безпокоиш за прекрасната ми кариера на пианистка, забрави за нея. — Сара говореше стегнато и решително. — Разбрах, че не притежавам необходимите качества за нея — а и аз просто не я желая повече. Ако пък имаш предвид отношението на мама, мисля, че е крайно време сама да подредя живота си и да престана да бъда дъщерята на Стефани Харпър, не е ли тъй? — Тя издаде брадичката си напред и се опита да изглежда по-уверена, отколкото се чувстваше.

Джоана не можеше да бъде подведена от привидното момичешко перчене. Но нещо от отчаяната решителност на Сара докосна отзивчива струна в сърцето й.

— Разбира се, Сас. Но какви са ти познанията за света на модата? Колко знаеш за него?

— Толкова, колкото мама, когато започна! — Сара отговори предизвикателно.

— Вярно… но тя искаше да работи като манекен. Появи се навреме, имаше късмет, трудеше се упорито и в най-подходящия момент, преди да е омръзнала на когото и да било, се оттегли. Но ако става дума за кариера в модата — сега тя е отговорен бизнес. Нуждаеш се от усет, е добре, но също тъй трябва да си компетентна.

— И как мога да знам дали ме бива за едното или другото? — Сара не беше разколебана. — Отговорът е: не. Но аз мога да се науча.

Джоана се засмя:

— Моето момиче, който е успял да се справи с една от онези музикални партитури, дето съм те виждала да ги изпълняваш, не си е пропилял времето, признавам го.

— Ако не опитам, никога няма да разбера дали ме бива или не, нали?

Джоана бързо размисли и се усмихна:

— Убеди ме със силата на твоята логика. Нуждая се от малко време да разбера къде би могла да бъдеш най-подходяща в могъщата организация. Е, почни в понеделник, съгласна ли си? В осем и половина, запомни обаче — никакви търтеи в моя кошер, предупреждавам те!

Сара потисна радостния порив да се хвърли на врата на модистката.

— Благодаря — извика пламенно. — Няма да те разочаровам.

Джоана бързо смени темата:

— Как е майка ти?

— Мисля, че е малко объркана.

— Не се учудвам. — Събеседничката й не направи опит да прикрие чувствата си. — Трябва да е твърде шокиращо да откриеш, че си свързан роднински с женски отровен паяк.

Сара се обърка.

— Не мислиш ли, че хората могат да грешат относно Джили?

— Имаш предвид, че тя напомня повече на паяжина ли? Или нещо от разновидностите на смъртоносния капан?

— Мисля само, че трябва да се опитаме да й дадем още една възможност.

— Помисли отново, момичето ми — рязко вметна Джоана. — Аз със сигурност не бих го направила. Но аз не съм Стефани. Въпреки цялата си праволинейна издръжливост, тя все още е най-прощаващата жена, която някога съм познавала.

— Толкова ли е лошо да прощаваш?

— Не като правило. Но съм сигурна, че Джили Стюарт ще промени нещата в нейна полза.

— Знаеш ли, че тя скъса чека на мама за пет милиона долара?

— Което би могло да означава, че тя или е полудяла, или е много, много хитра.

Сара се опита да предизвика у модистката известно чувство на неудобство.

— Може би трябва да разговаряш за нея с мама.

— В никакъв случай, скъпа. — Джоана възвърна шеговитата си форма. — Стефани решава сама, винаги го е правила.

— Кой винаги го е правил? Какво? — Небезизвестният и на двете жени дребен мъж с фотоапаратите се появи наблизо, като изпълняваше смешен танц в ритъма на музиката.

Джоана се разсмя:

— Познаваш Джейсън Пийбълс, нали, нашия доброжелателен фотограф?

— Познава ли ме? — Джейсън се обиди. — Всеки ме познава, мамче. В момента работим ли, или е по-добре да отида да се подпиша под пенсията за старост?

— Идвам веднага.

Джейсън се отдалечи с плавни движения, монотонно тананикайки откъси от песента едновременно с музиката: „трилър… убиец…“.

— В такъв случай, довиждане, Сас. — Джоана потъна в множеството и се изгуби от погледа й.

Сара се отправи бавно надолу по стълбите, а думите от песента на Джейсън отекваха странно в главата й: „Това е трилър, нощта на убиец, няма втора възможност, бориш се, за да оцелееш — настъпва краят на твоя живот…“.

Неочаквано в подножието на стълбището забеляза секретарката, която се насочваше към нея с изписан на лицето й ужас.

— О, госпожице Харпър, търсиха ви по телефона, можете ли да се обадите на доктор Маршал — незабавно?

 

 

Изтръпнал от напрежение, Дан стоеше изправен до тясната бяла маса в операционната зала. Измежду облечените в зелени дрехи и маски фигури, всички целенасочено изпълняващи добре отработените движения, само той бе безполезен, отстранен от контролираната суматоха на операцията; въпреки това беше интимно ангажиран с нея повече от всички тях. Все още чуваше неясното повикване по радиоуредбата, което го призова подобно на погребален звън от неговото отделение в огромния болничен комплекс: „Доктор Маршал, явете се незабавно в отделението за спешни случаи… Доктор Маршал, явете се незабавно…“.

Той веднага разбра какво е станало. Но нищо не бе в състояние да го подготви за шока, когато видя Стефани, легнала там, сива и безжизнена, с ужасна рязка, отекла и посиняла, върху слепоочието и главата й. Зад нея стоеше висок, добре сложен мъж, облечен в дълъг брич за езда, странно несъвместим с обществото на медицинския персонал. Непознатият се загледа в Дан с любопитство. Познавам ли го отнякъде? Дан се озадачи. После силно разтревожен, прогони тази мисъл от главата си.

— Тя е все още жива, докторе.

Дан бе повтарял същото изречение достатъчно дълго, за да разбере, че то означаваше всъщност „почти жива“. Безмълвно последва хирурга и старшата сестра към операционната зала. Как?… Защо?… Нито можеше да произнесе въпросите, нито съзнанието му бе в състояние да ги обхване. Минутите мъчително преминаваха в часове, докато стоеше в операционната и с душа, обезумяла от мъка, и с глава, препълнена от мисли, се опитваше френетично да осъществи контакт с крехката фигура върху масата: „Не си отивай, Стеф, не ме напускай, почакай, скъпа моя, това не е сбогом, не може да бъде…“.

Потънал в тревогите си, пропусна да забележи дори, че операцията е свършила, докато сестрата не го побутна по ръката:

— Докторе? Всичко мина по най-добрия възможен начин, нали? От тук нататък трябва време.

Въпрос на време… значи тя е жива тогава. Замаян, Дан неуверено напусна операционната. В коридора чакаше мъжът, когото беше видял преди това в отделението за спешни случаи. Той бързо се изправи на крака, насочи се към Дан и попита без предисловие.

— Как е тя?

Дан се обърка.

— Коя?…

— Аз я намерих, аз я доведох тук. Тя яздеше пред мен в парка. Чух гърмеж — сякаш изстрел от оръжие или форсиране на кола. Конят й се изправи на задните си крака, след което заедно се строполиха на земята.

Дан се опита да осмисли чутото.

— Благодаря, че сте й оказали помощ — успя накрая да каже той.

— Боже господи, то бе най-малкото, което бих могъл да направя! — изрече другият с леко раздразнение. — Но вие не ми отговорихте как е тя!

— Операцията мина по най-добрия възможен начин. — Повтори механично Дан, като се опитваше да се пребори с чувството, че го въвличат в безполезен разговор.

— Слава богу! — Мъжът изрази облекчението си с чудесна усмивка и видимо се успокои. — Впрочем би трябвало да ви се представя — продължи той изискано. — Казвам се Сандърс, Джейк Сандърс. Възможно е съпругата ви да е споменавала за мен.

— Вие приятел на Стефани ли сте?

— Не точно. — Джейк се усмихна многозначително. И ето че Дан почувства внезапна вълна на гняв и неприязън. — Хммм… би могло да се каже, че бизнес интересите ни… съвпадат отчасти. Стефани е забележителна жена.

Доктор Маршал се вгледа в белите зъби върху бледото спокойно лице пред себе си като противосредство на вътрешния му импулс да запуши устата на Сандърс.

— Да, добре… ако обичате да ме извините…

— Разбира се.

Дан бързо се отдалечи. Не можеше да не чуе меките енергични английски звуци, които го застигнаха надолу по коридора:

— Нали няма да имате нищо против, ако изпратя на Стефани нещо, което да ускори възстановяването й?…

 

 

— Джили! Джили! Пусни ме да вляза!

Подобно на плувец, заклещен под вода, Джили се бореше да се измъкне от дълбокия сън и да изплува, за да се озове в истински кошмар. Силното чукане на вратата изпълни малката неприветлива стая заедно със съскащия глас отвън, пулсиращ от напрежение и заплаха. Тя стана и, залитайки, отвори вратата. Свитата фигура отвън се вмъкна в стаята, притисна се до стената.

— Олив! Защо не ми каза, че ще те пуснат?

— Исках да те изненадам! — Очите на Олив блестяха и нейното жълтеникаво лице имаше нездрав вид. — Исках да ти се отблагодаря за услугата — да си разчистим сметките, за да можем да почнем наравно. И го направих! Свършено е!

— За какво говориш?

— За Стефани Харпър! — С театрален жест Олив показа иззад гърба си черен пистолет, дългото му синкаво дуло проблясваше слабо на утринната светлина.

— Какво? — Джили беше ужасена. — Откъде си го взела?

— Не задавай въпроси и няма да бъдеш излъгана — ликуваше Олив. — О, скъпа, направих го за теб. — И като я обхвана в силна прегръдка, тя залепи студените си тънки устни върху лицето на Джили. После отведнъж я пусна. — Ще се върна отново, за да те обичам, както трябва, тъй както на теб ти харесва, и дори по-добре от него! — Лицето на Олив помръкна. — Сега не мога да остана повече. Трябва да изчезвам. — Тя захвърли пистолета на леглото. — Оставям ти го да се избавиш от него, в случай че ме арестуват. Ще се видим.

Докато Джили успя да каже: „Олив! Ти не можеш…“ — онази си беше тръгнала.

Треперейки от напрежение, Джили хвърли една хавлиена кърпа върху пистолета и внимателно, за да не остави следи по него, го зави и натъпка в найлонов плик. Бързо мушна плика в дъното на гардероба и награби дрехите си, като ругаеше Олив с цялата си злоба. Глупава, проклета крава! Не знаеше ли, че Джили непременно ще бъде първата, при която полицаите ще наминат? Можеха да дойдат всеки момент! С треперещи ръце навлече бельото и дрехите си, натика крака в обувките. Готово! Само да можеше да се добере до Харбър Бридж, не по-далеч от половин миля, и водата щеше да погълне още една ненужна вещ, която боклукчиите никога нямаше да извадят. Отвори вратата, за да провери дали няма някой в коридора, и точно в този момент нечия ръка поднесе пред очите й полицейска значка.

— Джили Стюарт. — Тя кимна с глава, опитвайки се да запази самообладание. — Аз съм инспектор Дженингс, а това е сержант Адамс. Бихме желали да ви зададем няколко въпроса. Можем ли да влезем? — Без да изчака отговора й, той мина покрай нея и очите му огледаха малката стая. Джили направи отчаян опит да привлече вниманието му, като го атакува:

— Трябваше да се досетя!

— Да се досетите какво, госпожо Стюарт?

— Че няма да ме оставите на мира! Преди колко дни излязох от затвора? Сигурно трябва да съм доволна, че прекарах на спокойствие седмица или две!

Инспекторът не отговори, но я погледна изпитателно.

— Слушайте, госпожо Стюарт — обади се сержантът, — не влиза в задълженията ни да безпокоим бивши затворници.

— Не влиза ли? — извика с писклив глас Джили. — Предполагам, че сте дошли да ме проконтролирате дали случайно не съм се замесила в някоя бъркотия? Със сигурност знаете как да повдигнете самочувствието на една жена! — С гневни движения тя прекоси стаята и застана пред гардероба.

Инспектор Дженингс продължи да се взира в нея с подозрение.

— Не ми приличате на човек без самочувствие, госпожо Стюарт. И ако отговорите на един-два наши въпроса, веднага ще си отидем.

— Какви по-точно? — настоя Джили агресивно.

— Например, къде бяхте между седем и девет часа тази сутрин?

— Тук.

— Има ли някой, който може да го потвърди?

Джили направи пауза, премисляйки отчаяно.

— Допускам, че не сте били сама?

„Да си жив, проклето копеле, подсказа ми как да се измъкна!“ Джили тържествуваше вътрешно. Ала на глас тя изрече с престорено нежелание:

— Ами… не точно тъй.

Сержантът се намеси:

— Какво имате предвид? Прекарахте нощта с някого?

Джили се обърна към инспектора.

— Задължена ли съм да отговоря?

— Ще бъде във ваш интерес — отвърна Дженингс спокойно. — Та кой казвате, че е бил с вас тази сутрин? — Джили сведе поглед към ръцете си, като ги кършеше трогателно. — Разбираме, госпожо Стюарт — продължи полицаят с подкупващ глас. — В края на краищата това са седем години…

— Бях с… моя съпруг. Бившият ми съпруг. Филип Стюарт.

— Тъй значи? — Инспекторът подсвирна изненадан. — Е, добре, скоро ще проверим. А сега ако може да хвърлим наоколо…

— Имате ли заповед?

— Хайде, сладурче. — Маската на вежливостта падна от инспектора и той й отправи поглед, пълен с презрение. — Трябва да си наясно, че не се нуждаем от заповед, за да претърсим такава измет като теб. — С жест полицаят й посочи да се отстрани от гардероба и Джили не посмя да не се подчини. Стори й се, че измина цял век, докато онзи преглеждаше съдържанието му. — Има интересни работи тук — рече накрая човекът. — А ако ви питам какво има и в найлоновия плик? — Докато говореше, полицаят се приближи към него.

Джили извади последната си отчаяна карта и просъска:

— Заври си носа, инспекторе, това са използвани дамски превръзки!

Дженингс се отдръпна като ужилен. Прилоша му, отстъпи назад към вратата и изчезна, без да каже дума.

Смутеният сержант трябваше да замаже оттеглянето на шефа си:

— Много ви благодарим, госпожо Стюарт, бяхте ни… от полза…

 

 

Общо взето, тази сутрин не беше най-добрата за полицейско разследване, отбеляза Адамс печално. Когато се озоваха в кантората на Филип Стюарт, той говореше по телефона и те трябваше да изчакат дългото му телефонно обяснение. После негова милост изглеждаше щастлив като копеле на бащин празник — че кой нямаше да спи с такава проститутка, бивша затворничка, помисли Адамс — но Филип Стюарт потвърди алибито на съпругата си с всички подробности, тъй че единствената им улика отиде по дяволите. За себе си инспекторът предположи, че си имат работа с престъпление от най-тежък характер — нападение на маниак без видима причина. Адамс изпъшка на глас и реши дори да не мисли, докато обядваше, за да не наруши храносмилането си. Щеше да му преседне, ако беше видял само как жената, която се разхождаше безгрижно по Харбър Бридж, се спря да се наслади на гледката и изпусна в дълбоките води нещо, което бе извадила от найлонов плик — въпросният предмет нямаше да види бял свят до пресъхването на Харбър.