Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (33)

Осма глава

Никой не можеше да каже, че Денис се предава лесно. Той винаги се гордееше със себе си, независимо от многото случаи, в които упоритият отказ да признае, че би могъл да сбърка, му създаваше непреодолими трудности. Не понасяше да оспорват неговите желания, наследство от разглезеното му детство, когато Стефани, обезпокоена за последиците от развода с баща му, задоволяваше всичките му капризи. Така че той не беше възприел сериозно и забраната й да разговарят за заема. Просто трябваше да я предразположи, преди да поднови темата. Държа се безупречно през последните дни и в работата, и вкъщи, докато се увери, че новият му образ е размекнал сърцето на майка му. И се върна на спорния въпрос през един успешен за „Харпър Майнинг“ ден, когато Стефани, водена от желание да окуражи промяната в поведението му, го похвали за някаква добре свършена задача.

— Значи ли, че и аз съм способен да правя нещо като хората, мамо? — пошегува се той.

— Разбира се, Денис. Но трябва да преценяваш по-точно нещата…

— О, аз мога. И за да го докажа, искам да ми помогнеш да инвестирам известна сума.

— Да инвестираш ли? — Стефани се напрегна.

— Имам рядък шанс, сериозно, мамо. Наистина…

Стефани го прекъсна, като отчетливо натърти.

— Вече си ми казвал всичките тези приказки. Понякога се питам дали изобщо разбираш английски. Разочароваш ме, Денис. Стига толкова. Свободен си за днес, върви си вкъщи. — Тя започна да крачи нервно край него, а очите й мятаха мълнии. — Махай се. Не искам да те чувам до края на седмицата, освен ако не се извиниш за държанието си!

Изненадан и уплашен от внезапната буря, която бе предизвикал, Денис загуби контрол над себе си.

— Имаш толкова пари, че не знаеш какво да ги правиш! — изкрещя той. — Защо трябва да се поставям в унизителното положение и да моля за всеки цент? Как става тъй, че когато Джили Стюарт ти подсвирне, ти си готова да й дадеш пет милиона долара, но щом е за собствения ти син, не можеш да намериш проклетите двайсет и пет хиляди? Струва ми се, че единственият начин да получа нещо от теб е да се опитам да те убия или да застрелям любимия ти съпруг!

— Денис! — Гласът на Стефани изплющя като камшик. — Всяка твоя дума само затвърждава лошото мнение, което започвам да си съставям за теб. Не желая да се разправяме повече и няма да позволя да кажеш нещо, за което после ще съжаляваш. Ти…

Прекъсна я нечие почукване отвън на двойната врата, която свързваше кабинета на Стефани със съседния. След миг в стаята надникна Бил Макмастър.

— Часът е три, Стеф! — Бил се усмихна широко. „Какво ли е намислил старият глупак?“ — помисли гневно Денис. Ала, изглежда, Бил също почувства атмосферата, та попита: — Попречих ли нещо?

— О, нищо, Бил — усмихна се Стефани. Въпреки че не му се искаше, Денис не можеше да не оцени нейното самообладание. — Голям ден е днес, чудесно е всички да го споделим. Ще дойда оттатък.

— Днес е щастлив ден, така е. — Бил не можеше да скрие задоволството си, докато въвеждаше Стефани в кабинета си. — Искам впрочем да ти представя… блудния син?

Пред бюрото бяха застанали Рина, съпругата на Бил, и висок млад мъж.

— Том? — извика Стефани. Младежът с къдравата коса до Рина се засмя смутено в потвърждение. — Не мога да повярвам! Кълна се, че когато замина, ти беше с цял фут по-нисък. И откъде се взе у теб този фасон на млад изпълнителен директор?

— Там е бедата — съгласи се Бил, любувайки се през цялото време на радостта на Стефани и смущението на Том, — изпращаш ги да учат в Америка и те се завръщат нагласени като янки!

— Извинявай, Рина, дори не ти казах „здравей“, но бях зашеметена от вида на порасналия ти син — извини се Стефани, като целуна горещо госпожа Макмастър. — Сигурно си ужасно доволна, че той отново си е вкъщи.

— Да — усмихна се Рина. — И се надявам този път да го задържа.

— Не се безпокой. — Том стисна нежно ръката й. — От сега нататък имам намерение да стана едно истинско, спретнато австралийско момче. Няколкото години, прекарани в бизнес колежа на Харвард не са успели да заличат родното у мен!

— Здравейте — обади се отзад Денис; беше застанал до двойната врата и оглеждаше компанията с враждебно изражение. Стефани събра сили, за да му отправи предупредителен поглед. „Искам да влезеш като цивилизовано същество и да се държиш внимателно“ — опита се да внуши тя на непокорния си син. Навъсен, Денис се подчини и подаде ръка: — Радвам се да те видя.

— И тъй, как беше в Харвард, Том? — поднови разговора Стефани.

— Чудесно. Но аз очаквам да се заловя за работа, вместо да говоря.

Стефани се усмихна.

— И къде възнамеряваш да проявиш таланта си?

— Вече имам няколко предложения.

— Мога да си представя. Но ние сме в състояние да ги осуетим.

Том я погледна проницателно.

— Не съм сигурен дали те разбрах.

Стефани се усмихна още по-широко, докато в същото време Бил едва се сдържаше от вълнение.

— Защо не дойдеш да работиш при мен, Том? Аз наистина се нуждая от помощ в момента.

Сега вече младежът изпадна в неловко положение.

— Сериозно ли говориш? Татко нищо не ми е споменавал. А ще ми бъде трудно да се преборя и с чувството, че съм назначен заради него.

— Всеки, който като теб е издържал с пълен отличен изпитите си, не трябва да се безпокои за тези неща. Пък и длъжността ти няма да е синекурна. Ние с баща ти ще ти помогнем да започнеш!

Повлиян от веселия й тон, Макмастър младши се засмя и видимо се успокои.

— Ще бъда, боже мой, ще бъда очарован, но не… очарован не е най-точната дума.

— Поздравления, Том — изрече развълнувана Рина, докато Бил само го потупа по гърба, а Стефани потвърди назначението с мила целувка.

Денис единствен не влизаше в тон с радостното оживление.

— Добре го изработи, Том — подхвърли той със саркастична любезност. — Добре дошъл в компанията. Щастливи сме да те приемем в „Харпър Майнинг“.

За пореден път през този ден Стефани се почувства неловко от липсата на такт у сина си. Но ако Том забеляза отсянката на известна съперническа заплаха в наблягането на Денис за „Харпър Майнинг“, беше добре, че поне не го показа; потрепнаха едва само клепачите му.

 

 

Сградата на консерваторията е сред най-хубавите в Сидни. Една от малкото оцелели при първата вълна на общественото строителство в колонията на каторжниците, тя приличаше на средновековен замък с бойници и кули и с навес в средата, точно над входа, наподобяващ подвижен мост. Само двойката палми от двете страни на кулите напомняха по нещо за това, че постройката се намираше в южното полукълбо. Но времето, когато Сара се наслаждаваше на заобикалящата я обстановка, бе отминало отдавна. Годините, през които посещаваше консерваторията като студентка от подбраната група на бъдещите елитни австралийски музиканти, бяха притъпили, а не засилили нейния интерес към музиката. Но Сара беше достатъчно откровена пред себе си, за да се прости с илюзията, че притежава таланта на състудентите си. За разлика от Денис, който витаеше във въображаемия свят на незрелостта, тя винаги разсъждаваше като зрял човек. След като нейната способност да прави разлика и критичното й отношение към дарбата й се развиха бързо, Сара не закъсня да заключи, че на нея й липсва необходимото, за да постигне целта си.

Решението беше болезнено и тя дълго го пазеше само за себе си. Все пак бе залагала толкова много на музикалната кариера. „Какво друго бих могла да правя? — изплакваше в такива мигове момичето. — Май че за нищо не ме бива.“ Подобно на много момичета Сара не беше уверена, че лицето и фигурата й са хубави. Почти умишлено, както се струваше на близките й, криеше погледа на изразителните си очи с цвят на лешник под тежките клепачи или под гъстата неравномерно подстригана коса. Не подчертаваше елегантния си висок ръст, а ходеше приведена, като тромаво изнасяше таза си напред. Стефани опита всичко възможно през изминалите години — от уроците за добра походка до престоя в известно френско семейство от висшето общество, но Сара остана затворена в своята стеснителност и комплекса си за малоценност и както изглеждаше, бе неспособна или просто нямаше желание да излезе от състоянието си. Чувстваше се неподправена — свободна, естествена, истинска — само на концертния подиум. Но сега, след като се бе усъмнила в собствената си способност, губеше и него.

При мисълта как Стефани щеше да посрещне всичко това, Сара установи, че ще й бъде още по-тежко да се откаже от музиката, преди тя да й измени. Стефани беше ревностен почитател на това изкуство; обикна едновременно и изпълнението, и слушането на музика по време на самотното си детство в стария откъснат Рай. Сара се досещаше, че само скромното възпитание на майка й и болезнената й срамежливост през ранния период на живота й бяха попречили да избере кариерата на пианистка. Талантът на Сара беше горещо подхранван от Стефани, която с часове свиреше пред малката си дъщеричка и й подбираше най-добрите учители на всеки етап от развитието й. Сара се опасяваше, че връщането назад към това минало щеше да бъде като истинска плесница върху лицето на майчината привързаност.

Но трябваше да го направи. Решена на всичко, тя прехапа долната си устна и напусна бързо консерваторията в края на поредната изгубена седмица. Дълбоко замислена, не забеляза Джили и едва не се сблъска с нея на тротоара.

— Сара! Каква приятна изненада — извика Джили; след като се бе осведомила преди час по телефона къде може да намери Сара, безгрижно убиваше времето си наоколо.

— Здравей, Джили. Какво правиш тук?

— О, тъкмо излизам от кантората на Филип. — Джили посочи небрежно надолу по Маккуори стрийт. Както и предполагаше, споменаването на името на някогашния й съпруг спря веднага вниманието на Сара.

— Филип ли? Как… как е той? — Сара и не подозираше, че те са се събрали отново.

— Добре е. Слушай, имаш ли време за едно кафе? Ще си поговорим. — И като улови момичето под ръка, Джили го поведе към най-близкото кафене.

Не й бе необходимо много време, за да постигне целта си, умело изтръгвайки от Сара всякакъв вид информация; интересуваше я най-вече какво се е случило в Рая след нейното напускане. Сара беше твърде доверчива, така и не успяваше да съобрази, че Джили я бе използвала като свой шпионин в дома на Стефани. Не се и досети, че чрез нея тя внушава някои откъслечни, но добре обмислени сведения, които щяха да обезпокоят Стефани и да засилят чувството й за вина. Тези срещи между тях, кога случайни, кога нагласени, бяха важна част от плана на Джили; нещо повече — тя бе решила да използва Сара на всяка цена.

— … и тъй — бъбреше момичето, — мама назначи Том Макмастър, нали разбираш, сега наистина може да се бори с Джейк Сандърс, като прилага неговата тактика. Мама казва, че Том е много способен и ще го използва като свое тайно оръжие. Не сме се виждали все още, но ако той е добър на половината на онова, което говорят за него, ще се справи със Сандърс в движение. Не мислиш ли?

— О, да — отвърна Джили разсеяно. — Значи тази е новината, тъй ли? — Джейк щеше да е доволен да я научи. Можеше да му я „снесе“ веднага. А ето ти и добър претекст да се срещнат отново, Джили беше тайно разочарована, че Джейк не бе намерил повод да й се обади след първото й посещение.

Постигнала целта си, тя реши да изиграе ролята на добрата леля.

— А ти как си, Сас — попита искрено, — как върви пианото?

Оживлението от лицето на Сара изчезна и тя се умисли.

— Съвсем зле. Нямам талант, Джили. Аз съм посредствена, там е работата. Мама винаги е отказвала да го признае. Мисли си, че след като мога да изсвиря прилична мелодийка, съм достатъчно добра да изнасям и концерти за пиано. Но аз не съм и това е самата истина.

— Ще се разстрои ли Стефани, ако ти се откажеш от всичко? — Зародишът на още една добра идея започна да покълва в комбинативния мозък на Джили.

— Боя се, че да, и то ужасно — бавно отвърна Сара.

— Но ти не можеш да продължаваш тъй! Виждам какво ти струва. — Джили импулсивно улови ръката на Сара, влагайки в жеста си дори съжаление. — Казала ли си й?

— Опитах се.

— Има ли някой друг, който да поговори с нея?

— Не. — Изражението на Сара помръкна. — Нямам достатъчно близки хора.

— Не мога да повярвам — опита се да подразбере Джили. — Никакви приятели — нито един?

— Разбирам се твърде добре с останалите студенти. Но положението да си дъщеря на Стефани Харпър те прави по-различна. Когато след лекции ти си единствената, която си отива вкъщи, в замъка, с лимузина, карана от шофьор, е трудно да те чувстват равна.

— А с момчетата?

Устата на Сара се изкриви.

— Е, същото е. Държат се на разстояние от малката мис Богатство, както ме наричат. Пък и като си прекарала първите си деветнайсет години в пансион, ти и без това не знаеш какво да правиш с тях.

„Сара е все още девствена!“ — Интуицията й подсказа това заключение и Джили едва се сдържа да не се разсмее. В тези времена и на тази възраст! Пълна нелепост! Но Джили забеляза как вторачено я гледа Сара и побърза да промени темата, усмихвайки се съжалително.

— Може би Стефани ще го приеме по-лесно, ако в замяна й предложиш нещо друго. Имаш ли някакви идеи, мислила ли си какво ти се иска да вършиш?

Неочакваното изчервяване на Сара подсказа на Джили, че тя има известни намерения.

— Какво би направила — упорстваше Джили — отделно от музиката, ако имаше право на избор?

— Е, добре… — Сара погледна надолу към ръцете си. — Ще прозвучи доста глупаво, наистина се срамувам до известна степен, а и не си заслужава, да речем, колкото музиката… но аз винаги съм искала да имам нещо общо с модата.

— Модата? — Джили си пое въздух. Очите й присвяткаха.

— Знам, че е повърхностно занимание, и все пак всичко, което съм вършила досега, е било толкова сериозно. Остаряла съм преждевременно! Как да не мисля, че ще бъде твърде забавно да се занимаваш с нещо, което съществува само поради чиста суета и лукс.

— Тогава… защо не опиташ?

Сара се засмя подигравателно:

— На мама не й харесва идеята! Тя дори няма да се съобрази с нея. Просто не си заслужава разправията.

— Може би си заслужава, ако силно го желаеш. — Джили продължи вече съвсем внимателно: — Възможно е да не съм научила много неща през живота си, но със сигурност знам, че всяка борба си заслужава, ако накрая постигнеш каквото искаш. Ти си на двайсет и две години, Сас. Не си малко момиче! Време е да спреш да се съобразяваш с другите и да започнеш да откриваш какво иска Сара от собствения си живот!

Джили направи пауза, уверена, че е казала достатъчно, за да се задвижат нещата. Сара седеше умислена и попиваше всяка нейна дума. Инстинктът подсказа на Джили кога да спре.

— Трябва да тръгвам, мила моя — рече тя безгрижно. — Но… ти ще си помислиш за онова, което ти казах, нали? И не забравяй — ако някога имаш нужда от приятел, на когото да се довериш, аз съм на твое разположение. Трябва само да ме повикаш.

 

 

Подобно на повечето мъже, загрижени за физиката си, Джейк отдаваше голямо значение на редовния масаж. Намираше го неизменно отпускащ и тонизиращ мускулите и в края на всеки добър сеанс се чувстваше ободрен и зареден с енергия. Масажът бе едно от първите неща, за които трябваше да се погрижи, след като пристигна в Сидни. С нищо не можеха да се заместят професионалните услуги на първокласна масажистка, умела, изкусна и дискретна. И винаги полугола.

Джейк лежеше по лице, със затворени очи и се наслаждаваше на усещането, което предизвикваха пръстчетата на Пик Сан Уа, докато изследваха гърба му. Не изпитваше нужда да я гледа. Знаеше как изглежда. Джейк предпочиташе жените, които го обслужваха, да са стройни и жизнени, да приличат донякъде на тигрици. Пикси, както я наричаше той, беше дребничка, сдържана, с лъскава черна коса, дълбоки блестящи очи и грееща кожа, толкова златиста, сякаш бе осветена отвътре. Тя е едно малко бижу, мислеше си Джейк. И тези гърди! Видът им бе истинско сексуално преживяване, много по-засищащо, отколкото някои мъже изпитваха от самия секс; да можеш да ги почувстваш само като ги гледаш, опознавайки меките им очертания, изучавайки до пресита безпределната чувственост на напъпилите им зърна.

— Моля, обърнете се, мистъ Сандъ. — Джейк се обърна, като криеше усмивката си. Знаеше, че Пикси умее да говори отлично австралийски. Веднъж я бе чул да вика на някакъв таксиметров шофьор, извън хотела, който се бе опитал да й вземе повече пари за разстоянието от Чайнатаун до „Рийджънт“. „Не се опитвай да ме минеш, гадно копеле — крещеше тя, — не съм вчерашна.“ Но с клиентите си, което беше част от професионалната й рутина, Пикси се правеше на покорна ориенталска девойка. Джейк откриваше пикантна следа на ирония в цялата работа.

Той се отпусна по гръб, този път с отворени очи. Утринното слънце играеше обезсилващо върху движещата се повърхност на проблясващата кожа на Пикси. Задълбочена в работата си, тя се беше навела над него, докато масажираше раменете му с две ръце. Джейк повдигна лениво глава и пое в устните си по-близкото от тези малки малинови зърна.

В същото време чу отварянето на входната врата и Каси прекрачи в стаята. „Трябва да си взема ключа от нея“, помисли си той. Каси моментално обхвана с поглед сцената. Шок и смут се изписаха на лицето й и тя застана на прага безмълвна.

— Добро утро, Каси — поздрави Джейк равно. — Добре, Пикси, доволен съм от направеното. Благодаря много.

Сдържано и невъзмутимо Пикси стана от леглото и възможно най-бавно облече блузката си, приглади косата си и събра нещата си.

— Сметката както винаги, мистъ Сандъ — изрече тя с високия си писклив глас, поклони се дълбоко и нарочно не забелязвайки Каси, напусна с толкова достойнство, колкото нейните пет фута й позволяваха. Каси мълчаливо я изпрати с поглед. Изведнъж цялото й желание за скандал се изпари. Нямаше причина да се оплаква. Джейк не беше неин и никога не се бе опитвал да бъде. Тя беше съкрушена.

Джейк я погледна с интерес.

— Надявам се, че няма да постъпиш селски и да правиш въпрос от една чисто бизнес услуга? — изпитателно запита той.

— Предполагам… дойдох в неподходящо време.

— Мила моя, аз все още се радвам да те видя. — Изправи се и като стегна кърпата около кръста си, се доближи до нея и я целуна за добре дошла. Но тя остана хладна и не му отвърна.

— Надявам се, че жълтата проклетница не те е размекнала твърде много — агресивно рече Каси. — Ще се нуждаеш от всичките си сили за „Харпър Майнинг“.

— Или за неговата президентка. — Стефани не напускаше мислите му, откакто я видя за първи път, направо бе нарушила душевното му спокойствие.

Каси почервеня.

— Грижи се само за компанията, Джейк, ясно ли е? Тя е щастливо омъжена.

— Всички го твърдят. Докато…

— Искаш да спиш с нея, нали?

Джейк въздъхна.

— Каси, можеш ли да смекчиш тона на бруталната си прямота?

— Какво те подтиква, Джейк? — Гневът на Каси растеше. — Искаш да си първият супер любовник след Казанова, тъй ли?

Джейк се опита да я опровергае, подхождайки напълно сериозно към въпроса.

— Амбиции, амбиции — отговори замислено. — Но за съжаление всичките унищожителни, за съжаление. Искам… всичко.

— Но аз не искам… повече да го правя! — Лицето на Каси беше пламнало и тя едва се сдържаше да не заплаче. — Чувствам се… като крадец, който шпионира и подслушва.

Очите на Джейк се разшириха с насмешлива наивност.

— Но ти тъй добре се справяш, любов моя. Същинска Мата Хари. А и нямаше да успея без теб. — Преценявайки момента, доближи се отново до нея и я прегърна. Въпреки че не й се искаше, Каси се поддаде. — Хайде, Каси — промърмори той. — Мисля, че си прекрасно момиче и ти го знаеш. Прекарвали сме… добре заедно, нали? — Привлече я внимателно към леглото и седна до нея. Каси постави главата си на рамото му.

— О, Джейк… какво ще се случи с мен, ако ме разкрият?

— Най-лошото. — Принципите на Джейк не допускаха да прелъстява жените с лъжи. Искаше да са с ясна цел, смели и предизвикателни, а не обвити в пашкула на заблудата.

— О, не! — Каси го изрече толкова тихо, че той трябваше да се напрегне, за да я чуе. — Най-лошото се случи, когато се влюбих в теб.

— Каси, знаеш, че би могла да си отидеш оттук и никога повече да не ме видиш. Това ли искаш?

— Не.

— Тогава не разваляй нещата. А сега ми кажи, след колко време трябва да се върнеш в „Харпър“? — Той я целуна по врата и погъделичка ухото й с език.

— След час. — Боже господи, не й се искаше тъй бързо да се предаде.

— Нямаме време за губене, нали? Пък и след като прекъсна неоценимата Пик Сан Уа в нейните намерения към мен, благоприличието изисква да възстановиш всичките възможни нанесени вреди върху моята силно изопната нервна система. Да започваме ли?

 

 

Всеки кон обича да е навън в ранната зора на ясната хладна утрин, докато денят е все още свеж и естествен, а росата не се е изпарила от тревата. Конят на Стефани пристъпваше нетърпеливо по алеята за езда, която заобикаляше малкото езеро, замряло в очакването на топлия летен полъх. Сега, когато трябваше да прекарва повече от времето си в града, Стефани не успяваше да язди тъй, както преди в стария Рай. Там препускаше на воля, на мили разстояние из равнината, опознаваше всяка пътека, всеки призрачен евкалипт, всяко стадо кенгуру — опознаваше ги сама. Като не се смята огромният черен жребец Кинг. Никога нямаше да има друг кон подобен на него, помисли си Стефани, единственият истински приятел от моето детство, единственото мъжко създание, на което винаги съм се доверявала преди появяването на Дан. На възраст над трийсет години, но все още горд като Луцифер, вярно служилият кон продължаваше да живее в почетно уединение. Ала заради галопа, който заличаваше всичките нейни безпокойства и вливаше живот в крайниците й, Стефани намираше за по-естествено сега да язди по-млад кон.

Тя нежно се протегна и потупа по гладката шия кобилата си Тоска с чисто светлосив цвят, с гъста бяла грива и опашка. Животното отвърна, като извъртя очи и обърна глава, за да подуши върха на ботуша на Стефани. Възседна я нетърпеливо и притисна леко с крака изящно оформените й хълбоци.

— Съжалявам, мила — въздъхна Стефани. — Потрай малко. Нуждая се от време да помисля. Нека само се поразходим, искаш ли?

Стефани имаше да обмисля много неща. Дните се превърнаха в седмици, откакто бомбата за освобождаването на Джили от затвора и завещанието на Макс взривиха нейния свят, създаден с толкова грижи. Сега личеше, че той е бил картонен, и се сгромоляса твърде лесно. За пръв път се бе скарала със Сара, когато дъщеря й най-накрая се престраши да й съобщи, че не възнамерява да се занимава повече с пианото, но не предложи нищо като друга възможност. При Денис пък се редуваха потискащо мълчание с открита грубост към нея и на моменти го улавяше как той я наблюдава с хитра многозначителна усмивчица, която трудно понасяше. Що се отнася до Джили, сърцето й направо се свиваше само при споменаването на името й.

Разбираше, че никога не е била по-далеч от разрешаването на този проблем. Споменът я върна към последната й среща, завършила с пълен провал, когато се осмели да открие Джили в убежището й в Рокс.

— Не бива да оставаш повече тук — увещаваше тя Джили, ужасена от условията в занемарения и потискащ хотел. — Помислих отново за парите. Имаше право, не трябва да се поставят условия. Във всеки случай сега петте милиона са твои без ограничения. Искам да си щастлива.

— Как могат да ме направят щастлива дори и да са толкова много? По какъвто и начин да ми ги дадеш, те никога няма наистина да са мои. То все ще означава уреждане на сметки. Ти не го разбираш, нали?

Стефани се оказа в затруднено положение.

— Желаеш ли… да се завърнеш в Рая? По всяко време там има стая за теб.

— Твърде късно е. В Рая не бих могла да се почувствам като вкъщи. Връщай се при съпруга и семейството си. Ти нищо не можеш да ми дадеш. — А след като се обърна, за да си тръгне, Джили отправи хаплива забележка на раздяла, която Стефани запомни завинаги: — Единствено ти искаш да се почувстваш по-добре, но аз няма да позволя да бъда използвана за успокояване на гузната ти съвест, Стефани Харпър!

Стефани се сви на седлото, като си припомни отровното изражение върху лицето на Джили, докато произнасяше тези думи. Изглеждаше пълна с омраза. Но Стефани не можеше да повярва, че Джили иска да бъде такава. Всяка жена на нейно място, нещастна и захвърлена, би се чувствала по същия начин. Трябва да опитам с по-голяма твърдост, помисли Стефани, трябва да намеря начин да й се извиня.

„За какво да й се извиня обаче?“ — беше следващият малък въпрос. Вярно ли е това за гузната ти съвест? Изплашена, Стефани не направи опит да спре неочаквания порой от видения, спомени и впечатления, които хаотично се изсипаха в съзнанието й. Тя бавно взе да ги свързва, като се върна назад през годините. Винаги беше имала повече от Джили. Не само повече пари, въпреки че и то беше твърде важно за формирането на щедрата й природа. Повече от всичко.

Останала от рано без майка и с баща, който винаги отсъстваше, Стефани не беше свикнала да мисли за себе си като за щастливка. Но сега, когато за пръв път сравняваше живота си с живота на Джили, разбра как във всяко отношение е била по-добре от нея.

В този момент имаше всичко — две деца, обичта на добър мъж, своята работа, уважението и приятелството на всички, които я познаваха. Джили не притежаваше нищо подобно и където и да отидеше, тя щеше да бъде бившата затворничка, носейки винаги позорното петно. Не е чудно, че се чувствам виновна, някак внезапно оцени ситуацията Стефани. И какво друго? Опитвам се да я купя от суеверен страх, че ако не съм щедра, ще загубя всичко, както става в приказките? Или това е награда за услугата, която ми направи? Нали когато взе пушката и застреля Грег Марсдън, тя същевременно спаси моя живот и ме освободи от зловещия и гибелен брак?

Забрави миналото, заповяда си яростно. Трябва да започнеш отново и да помогнеш на Джили да направи същото. Трябва да вярваш, че тя желае да започне отново. Стефани въздъхна.

Как би могла да постъпи? Има ли начин да възстанови загубите от изтеклото време, наследството от лъжи, омраза и смърт, които лежаха между тях? Ако имаше, нейният изморен мозък не можеше да го проумее.

Продължаваше да мисли, докато се озова в безизходно положение, напълно изтощена. И все без резултат. Сама сред недоволното семейство, помисли си с тъга. С изключение на Дан. Той беше единствената скала, за която да се хване в този водовъртеж. Все още той… Стефани бе твърде много погълната в битката за акциите, борбата със Сара, с истинското бреме от хлапашкото поведение на Денис. От дни и седмици го беше пренебрегвала. Отдалечаваше ли се Дан от нея?

Стефани потръпна и се вцепени от страх. Да загуби любовта на Дан… Не би могла да го понесе. Решително подкара кобилата в тръс.

— Да вървим, мила — подкани я. — Време е да прогоним всички лоши мисли.

Кобилата безупречно премина в плавен галоп. Успокоена от ритъма, Стефани отхвърли всички грижи.

От някакво хълмче на хоризонта един друг ездач наблюдаваше Стефани и кобилата, препускаща през ливадите. Това беше петата утрин на очакване и в нея търпението на Джейк бе възнаградено.

— Хайде, гад! — извика той и заби пети в хълбоците на коня.

Скопеният жребец тръгна без особена страст. Джейк мразеше да язди кранти от конюшня; винаги беше притежавал най-хубавата конска плът, която можеше да се купи с пари. Но тук нямаше избор… ако наистина искаше да се сблъска „случайно“ със Стефани в извънработно време.

Стефани забеляза отдалеч ездача, който наближаваше към нея; премина с Тоска в равен тръс, за да избегне уплахата на отсрещния кон от прякото връхлитане. Но нейното благоприличие отстъпи място на яда й, когато позна Джейк Сандърс. Белите му зъби хищно проблясваха.

— Госпожа Харпър! Каква изненада!

— Бъдете откровен, господин Сандърс! — процеди Стефани през устни. — Дошла съм тук да се наслаждавам сама на ездата.

— Заблуждавате се, уверявам ви — ухили се той. — Срещата ни е чиста случайност.

— А аз съм спасителното поясче!

— Със сигурност не съм дошъл да наруша уединението ви.

— За какво сте дошли тогава?

Джейк обичаше начина, по който брадичката й се вирваше предизвикателно.

— Да си съставя мнение за… как да ви наричам? Опозицията ли?

Стефани се ядоса на провлечените, интимни нотки в гласа му. Той й се усмихна с най-привлекателната си усмивка. Беше непоносимо! Свали очи от синия му пронизващ поглед и се загледа в дългите му бели пръсти, уловили юздите. Те бяха съблазнително привлекателни по свой начин.

— Прекрасен ден — прошепна Джейк. — Защо да не оставим различията настрана и да му се наслаждаваме заедно?

— Заедно ли? Позволете да ви кажа, господин Сандърс — Стефани наблегна саркастично на името, — че само вашата безочливост надвишава оптимизма ви. Довиждане. — И тя обърна кобилата на място, като изпълни безупречен старт от неподвижно положение и препусна в галоп надолу по алеята.

Джейк не се поколеба. Характерът му не позволяваше да преглътне предизвикателството. Грубо срита коня, подканвайки го към принудителна гонитба, имаше намерение да я преследва. Но по всичко личеше, че не може да се изравни с Тоска, която се оказа нещо много повече от една крастава кранта. Въпреки усилията си, наблюдаваше с неохота как тя се отдалечава, изпреварвайки го с цяла миля обратно по пътя към конюшните. Без усилие кобилата се насочи натам, забавяйки галопа едва когато наближи постройките. В същия този момент ужасен гърмеж от пушка раздра въздуха. Безпомощно вцепенен от ужас и без да може да повярва, Джейк видя как Тоска спря хода си, изцвили в агония, а после конят и ездачът се свлякоха бавно на земята.