Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (31)

Шеста глава

Закуската беше истински триумф дори за високия стандарт на Рая. Мейти с безмълвно задоволство прегледа прясно препечените филийки от черен хляб, пръхкавите хлебни кифлички, ароматичния бекон и трите вида различно приготвени яйца. Непременно трябва да похвали икономката. Успя обаче да забележи, че семейството не се забавляваше, както би трябвало. С дискретност на добре обучен слуга излезе от стаята и ги остави на спокойствие.

Стефани все още се мъчеше да отгатне вчерашното странно поведение на Денис.

— Знам, че присъствието на Джили тук те разстройва — каза тя, — но…

— Не защитавай тази кучка пред мен, мамо!

— Денис! — Укорът на Дан отмина незабелязано.

— Нямам нищо против да й направя живота тежък — продължи Денис настъпателно. — Ти…

— Не, ти ме послушай. — Стефани се опита да укроти Денис с поглед. — Най-малкото, което очаквам от теб, е да се държиш поне прилично. Това е моят дом и аз няма да позволя да го превърнеш в бойно поле.

— Е, добре, но някой трябва да те защитава от нея! — Думите на Денис бяха нещо като „камък в градината“ на Дан.

— Аз съм способна да се защитавам сама, Денис. Твоята намеса е ненужна и неуместна. Не мога и не искам да наранявам човек, който е изстрадал толкова много.

— Тя знае това и го използва! Защо иначе би отхвърлила чек за пет милиона долара? Можеш да си заложиш главата, мамо, че тя не дава пет пари за теб!

— Денис, ще ми позволиш ли да обясня становището си? Или предпочиташ само ти да говориш?

Този път Денис се овладя.

— Знам какво е направила Джили, и то много по-добре от теб. Но всичко беше толкова отдавна. Беше… вид лудост. И двете страдахме от нея, всяка по свой начин. — „Лудост, наречена Грег — допълни мислено Стефани. — Защо всички смятат, че не мога да простя на Джили, след като самата станах жертва на същата налудничава болест?“ — Джили прекара в затвора седем години. Помисли за това. Смятам, че е изкупила вината си към обществото. И към мен. Всеки има право на ново начало.

— Мамо, прекалено много си доверчива. Не искаш да приемеш фактите!

— Фактите. — Стефани се разгорещи. — Добре, посочи ми фактите. Освен тези от миналото й какво друго знаеш за нея? Какво е направила, откакто е дошла в Рая, за да заслужи твоята омраза и презрение?

Денис изпъшка. Ако можеше да й каже! Няколко думи само щяха да разкрият същността на Джили и тя щеше да изхвръкне оттук. Не бе невъзможно да изплюе камъчето, без да изглежда като глупак — дори повече от глупак. Кожата му настръхна при мисълта за унижението, което беше изпитал. Отклони пълния си с омраза поглед.

— Ето, виждаш ли! — Стефани вече тържествуваше. — Няма нищо срещу Джили, освен миналото. А то е нещо, с което трябва да се примирим. Надявам се да се постараеш и ти, Денис!

Настъпи неловка тишина.

— Да сменим ли темата? — Приветливото изражение, тъй обичайно за Дан, сега беше изчезнало. Опитвайки се да се усмихне, той се обърна към Сара: — Кога е следващият ти концерт? Не бихме искали да го пропуснем.

— Би трябвало да е през следващия месец. — Ясно беше, че Сара не желае да обсъждат този въпрос.

— Би трябвало? — Гласът на Стефани прозвуча някак остро. — Не е ли сигурно?

— Датата е точна, но аз не съм убедена, че трябва да се състои — това е всичко.

Стефани онемя.

— Защо?

— О, мамо! Не съм толкова добра, че да се посветя изцяло на музиката, ето защо. Въпреки уроците през тези години — по-добре да си беше спестила парите.

— Ти… никога не си ми го казвала, Сара.

— Казвала съм го хиляди пъти! Но ти предпочиташе да не се вслушваш.

— Е, Сас, значи край на обещаващата кариера като международно признат виртуоз на пианото? — изрече насмешливо Денис.

— Млъкни, Денис! — Реакцията на Сара издаваше лека злоба.

— Какво става с всички? — разпали се Денис.

— Ти си виновен, Денис. — Дан едва се сдържаше.

— Значи пак аз, тъй ли? — избухна Денис в своя защита. — Не смятате ли, че сприятеляването с Джили е истинският проблем?

— Денис! — Сара и Стефани възкликнаха едновременно. После Стефани млъкна отново, а Сара продължи почти отчаяна: — Тази къща се превърна в лудница, откакто Джили излезе от затвора.

— Точно тъй! — озъби се Денис. — И тя няма да си отиде, защото на нас ни се иска да живеем в лудница.

— Слушайте, може ли временно да прекратим спора? — Стефани прекара ръка по челото си. Изглеждаше изтощена и докато говореше, Дан изпита болка: обичаше я, а бе безпомощен да й помогне. За миг дори пожела да удуши Денис, който продължаваше да мърмори.

— Забрави за това, мамо. Разговорът с теб е като да говориш със стената! — Той оттласна стола си назад, но преди да успее да стане, Джили влезе смутена. Колко ли дълго е била отвън? — мина през ума на всеки.

— Съжалявам — рече тя почти умоляващо. — Нямах намерение да ви подслушвам.

— Не дай боже!

Стефани реагира остро на сарказма на Денис, но той вече се бе изправил и напускаше стаята.

— Не му се сърди, Стефани — въздъхна Джили. — Грешката е моя, а не негова. Тук съм само един неканен гост. Нямам право да се надявам, не бих могла да имам друг статут.

— О, Джили, можем да направим нещо, сигурна съм, че можем.

— Не, Стеф. Не бива повече да ви причинявам страдание.

Дан някак угрижен застана на страната на Стефани.

— На всички ще ни е нужно време, Джили.

Джили се усмихна едва-едва.

— Не разполагаме с време. По-добре е да си отида.

— Къде, къде би могла да отидеш? — Изненадата на Стефани беше повече от искрена.

— Има ли значение?

— Джили…

— Може би след време ще станем близки по начин, който и двете желаем. Но засега ще е по-добре всяка да следва пътя си.

— Джили, моля те, не говори така!

Джили се обърна към Стефани, изпълнена с искреност.

— Просто не виждам как би могло да стане по друг начин? — И тя излезе натъжена.

Сара се поколеба за момент и я последва.

— О, Дан. — Видимо лицето на Стефани беше спокойно, но Дан знаеше, че тя всеки миг можеше да се разплаче. — Сас се отказва от пианото, Денис се държи невъзможно — какво става с нас?

 

 

— Значи това са намислили, така ли? — Джейк някак угрижен стискаше телефонната слушалка.

— Не знам как биха помогнали на „Харпър Майнинг“, ако заплашват с прекратяване на покупко-продажбата на акции. — Гласът на Каси звучеше объркано.

Джейк се изсмя.

— Нищо няма да им помогне. Но след като заплахата е налице, разполагам само с четиридесет и осем часа, за да заявя намеренията си. И да открия картите си. Много умен стратегически ход.

— Хитра е, нали?

— Да, разбира се. — Той направи пауза. — И ти също, защото много ми помагаш.

— Слушай, съвестно ми е да върша всичко това за теб. В края на краищата госпожа Харпър и Бил Макмастър се държат много добре с мен…

Няма да допусна нито една жена да ме изиграе, мислеше си Джейк, а на Каси рече малко сопнато:

— Тогава престани! Доколкото си спомням, идеята да кандидатстваш за работа в „Харпър Майнинг“ бе твоя. Щяхме да работим заедно, нали? Никога не съм те карал насила и сега няма да го сторя.

— Ако се откажа, ще продължиш ли да ме обичаш?

Джейк долови болка в гласа й и вътрешното му чувство го накара да добави:

— Аз и сега не те обичам.

Последва пълно мълчание, след което в слушалката прозвуча едва доловимо:

— Джейк?

Белите му зъби проблеснаха.

— Ще те видя ли довечера?

Той умишлено остави въпросът й да увисне в ефира между тях.

— Не знам дали няма да съм ангажиран. — Звънецът на входната врата иззвъня. — Трябва да привършваме. Обади ми се по-късно. — Престори се, че не чува отчаяния вик: „Джейк?“ — и затвори.

— Заповядай, Антон — рече той, като отвори вратата.

В антрето влезе жена. Не беше неговият адвокат. Опитното око на Джейк набързо я прецени. Добре прилепналата й рокля с дълбоко изрязано деколте я правеше да изглежда по-висока. Самоуверена и гъвкава като котка, тя се носеше с небрежната арогантност на всяка жена, която знае цената на тялото си. На колко ли години беше? Всъщност имаше ли значение? Джейк улови един от погледите й, отправен косо нагоре от особените й бадемовидни очи, и внезапно пламна от техния белезникав огън. Сладкият й и упояващ дъх го докосна. И той почувства пулсирането на кръвта между краката си. С усилие на волята успя да дойде на себе си.

— Не, не ми се представяйте — досети се изведнъж. — Джили Стюарт, нали? Надявам се, че заслужавате и поздравления. Получавате около пет милиона, нали?

Впечатлена, Джили кимна.

— Стефани има право да се страхува от вас, господин Сандърс. Информацията ви е съвсем точна.

Той се усмихна.

— Нека предположим, че просто добре съм отгатнал. Наричайте ме Джейк. Моля. С какво мога да ви бъда полезен?

— Предлагам ви сделка. — Голямата уста на неочакваната посетителка се отвори и затвори като жив капан. Джейк беше направо очарован. — Ако обединим силите си, бихме постигнали общата си цел — Стефани Харпър!

Запазвайки спокойствие, Джейк прикри изненадата и нарастващата си възбуда. Нещо повече — премина в обръщението малко грубо на „ти“.

— Не се нуждая от твоите пет милиона. Можеш ли да предложиш нещо друго?

— Струва ми се, че то е повече от очевидно. Информация от извора. Все пак — сестра съм й!

— А какво би спечелила от нашия… съюз?

Джили облиза устните си.

— Всичко! — почти извика хубавицата, а в очите й проблясваха жълти пламъчета. — Защото всичко, което притежава тя, законно се полага и на мен! Трудно ще й отнема компанията със собствени сили. Но с теб или без теб, възнамерявам да я притежавам цялата.

— Радвам се, че нашите цели съвпадат — вметна Джейк иронично, едва усмихвайки се. — Може би ще е добре да сключим договор, за да продължим нещата както трябва.

— Подписан с кръв? — Джили направи пауза и го погледна предизвикателно. — Не можеш ли да измислиш нещо по-безболезнено.

Не толкова далеч и не толкова бързо, мадам. Джейк искаше да се предпази. Инстинктът му подсказваше, че е в компанията на дебнещ хищник, излязъл на лов за плячка. Два пъти помисли, преди да влезеш в клетка с тигрица.

— Аз също не съм сигурен, че бих се спрял на драстичния изход — продължи той хладно. — Все още не съм решил и дали искам да поема управлението на „Харпър Майнинг“. В момента съм настроен само за съкрушителен финансов удар. Мога да реша просто да взема парите и да офейкам. И ако го направя, твоето лично кръвно отмъщение няма да ми е необходимо.

— Разбирам. — Джили успя да придаде известен саркастичен оттенък на кратката фраза. — Поради някаква особена причина ли се колебаеш?

— Поради най-важната от всички, скъпа госпожо Стюарт. — Събеседникът й се засмя. — Финансовата. От това, което разбрах за Стефани Харпър, борбата за контрола над компанията ще струва много пари. Тя е проницателна жена, със забележителен кураж и твърдост. И управлява компанията с желязна ръка в кадифена ръкавица.

— Какво ще стане — Джили мислеше бързо, — какво ще стане, ако желязната хватка… се разхлаби? Е, тогава?

— Тогава бих бил глупак, да не казвам лош търговец, ако не се възползвам дори и от най-малкия признак на слабост. Но какво разбираш под това „се разхлаби“?

— О, не знам. — Джили се изсмя безгрижно. — Помислих си, че бих могла да уредя Стефани да си вземе… малко почивка от „Харпър Майнинг“.

Колкото и да не му се искаше, Джейк изпита лека злоба.

— Не преувеличаваш ли твърде много възможностите си?

— Не мисля, че е така. — Джили се приближи досами него. — Но трябва да ме провериш, нали?

 

 

Когато нещата станат напечени, хубаво е всеки да си има бърлога, където да се скрие, каза си Денис, като профучаваше с червеното си „Порше“ по крайбрежната улица в Сидни. Дупка — всяко животно има по една. За свое собствено душевно успокоение Денис пропъди мисълта, че животът му е една безкрайна поредица от именно такива дупки. Все още огорчен от последните събития, той не възнамеряваше да се измъчва повече. Точно обратното, щеше да се чупи от работа и да се завре в едно от своите любими убежища. Трябваше да се махне от тези истории с Джили. Къде? При Анджело например. Едно от хубавите неща на Анджело бе, че той не знаеше почти нищо, а и не се интересуваше много-много от живота на голямото семейство Харпърови. За него имаше по-интересни неща, мислеше си Денис мрачно.

Денис срещна Анджело за първи път, когато момчето сервираше на масите в малко бистро в центъра на града, почти в сянката на величествената „Харпър Билдинг“, където се бе отбил да пийне нещо след едно изключително дълго и отегчително съвещание. Веселият италианец му допадна веднага; беше приблизително на неговата възраст и го обслужваше дискретно. Отбиваше се да си поприказват винаги когато Денис имаше нужда от това. Оттогава станаха добри приятели и Анджело разкри пред Денис своята амбиция да стане професионален боксьор. Пречеше му закостенялото разбиране на неговия баща: „Кога ще забравиш бокса, поработи малко тук и ни помогни да свържем двата края“ — често настояваше Виторио, шефът на бистрото.

Денис съчувстваше на Анджело за неговите неприятности. Те му напомняха за собствените му затруднения с Дан и той често се отбиваше в спортния салон на Гас, където тренираше Анджело, за да му помогне със съвет или морална подкрепа. Ала днес, докато паркираше в мрачната задна улица, до входа на салона, забеляза с неудоволствие в края на пресечката бяло „Ферари“, заело цялото улично платно с безсрамната си форма. По дяволите! Дали Тейлър беше тук? Предпочиташе да не го вижда.

Вътре в салона Денис попадна в истинска вихрушка от яростни движения и характерните миризми на брезент, гума, кожа и над всичко, разбира се, острия дъх на пот от телата на боксьорите. Откри Анджело, тренираше на най-крайния ринг. Противникът, дори за неопитното око на Денис, беше по-възрастен, по-тежък и по-опитен. Анджело търпеше поражение и ядеше бой.

На известно разстояние от въжетата стоеше Тони Тейлър, безупречен, но с евтина елегантност и заобиколен от двамата си неизменни „сътрудници“, както ги наричаше той, Чика и Джако. Около него се въртеше Гас, собственикът на салона и треньор на Анджело; очевидно беше нещастен от развоя на мача.

— Хайде, Анджи, вдигни гарда! — подвикваше той на чести интервали.

Ударите се сипеха безпощадно по тялото на Анджело. Личеше, че момчето не само губи, но че и едва издържа. Главата му беше клюмнала, а и с мъка вдигаше юмруците си, за да се предпази.

— Хей! — Денис не можеше да се сдържи повече. — Не е ли вече достатъчно, Гас?

— Напълно… — Тейлър се обърна с престорена изненада. — Я, кой бил дошъл тук?

— Какво се опитваш да сториш с Анджело, Тейлър? — настойчиво попита Денис, пристъпвайки напред. — Да му пръснат мозъка ли искаш? Ще получи контузии.

— Няма да се стигне дотам, ако слуша Гас и вдигне гарда. — Тейлър говореше с измамна мекота. — Предстои му голям мач. Не мога да залагам на човек, който губи. Не се ли научи да понася силни удари, няма да е подготвен. — Той направи пауза, след което нареди: — Добре. Нека да си почине пет минути.

Благодарният Анджело се отпусна върху пода. Денис се приближи към ринга, за да го поздрави. Но боксьорът гледаше като че ли през него. Денис проследи погледа му — бе отправен към вратата, където стоеше Стефани.

— Мамо!

О, ужас! Стефани беше в залата. Тя се насочи към ринга елегантна и грациозна, истински жив укор към мръсотията и мизерията на всичко, което я заобикаляше.

— Какво правиш тук? — попита Денис със запъване.

— Търся теб! — извика Стефани, без да се притеснява от силата на гласа си. — Трябваше да присъстваш на съвещанието тази сутрин. Намираме се в криза. Или ти не си забелязал?

— Може би не ми се е искало да дойда.

— Може би не ти се иска и да ти плащат всяка седмица.

Денис се уплаши от святкащия гняв в очите й.

— Е, добре, добре — отстъпи той, — съжалявам, че не дойдох на съвещанието. Имах усещането, че ти няма да приемеш и дума от това, което кажа.

— О, Денис, разбира се, че ценя мнението ти. Само че бих желала понякога да си по-разумен. — Тя се опита да се усмихне, за да го извади от неудобното положение. — Ще поговорим по-късно, нали?

За огромно облекчение на Денис майка му тръгна към вратата. Но на прага се спря.

— А, и още нещо, Денис. Трябва да решиш дали желаеш да си част от „Харпър Майнинг“ или не. Един ден Сара и ти ще го наследите. Но ако избираш да похабиш живота си с ученически прищевки, които следват една след друга, тогава това си е за твоя сметка. Няма да мръдна и пръста си, за да те спра. Помисли върху думите ми. — И тя излезе.

В същия момент Денис чу наблизо нечий мазен глас.

— Колко хубаво, че майка ти се грижи тъй добре за теб. Случило ли се е нещо? Навярно си забравил джобните си пари?

Денис се обърна бързо, за да застане лице в лице с Тейлър.

— Искам да купувам! — изрече той възбудено.

— Да купуваш?

— Искам дял от капитала за кариерата на Анджело. Ще му бъдем заедно мениджъри.

— Скъпо ще ти струва партньорството, синко. — Тейлър пресмяташе бързо. — Много скъпо.

— Колко?

— Като за момче с твоето бъдеще… двайсет и пет хиляди.

— Дадено!

Денис просто почувства с гърба си безпокойството на Анджело.

— Денис! Как ще намериш толкова пари?

— Не се вълнувай за нищо друго, освен за бокса, Анджи — успокои го той сърдечно. — От сега нататък аз ще се грижа за теб.

 

 

Джили напусна апартамента на Джейк в хотел „Рийджънт“ доволна от първата част на сутрешната си програма. Той със сигурност беше хладнокръвен купувач. Имаше студенина в отношението му към нея — не само дистанция, но някаква странна особеност — като че ли знаеше нещо за живота й и се опитваше да я претегли. Но Джили никога не грешеше в преценката си за своето влияние над мъжете и знаеше, че е заострила вниманието му. Бързо прекоси в обратна посока Сидни и се насочи към онази част на града, известна като Рокс. Мръсен и занемарен, сгушен в сянката на столицата, районът Харбър Бридж беше прочут с евтините си хотели и с всичко предлагано от тях. В един от въпросните мръсни частни пансиони Джили беше наела стая по-рано тази сутрин, веднага след като напусна дома на Стефани. Днес трябваше да приеме там още един мъж, който по свой начин бе важен за нейните планове, бившия си съпруг Филип.

Горкият Филип! Джили се усмихна лениво на констатацията си колко лесен бе той. Съпротивата му рухна още при първото й позвъняване. Оттогава, молейки го за помощ, Джили пресметливо го държеше на дистанция, докато изостри копнежа му по нея. Накрая прецени, че е настъпил моментът и по пътя към апартамента на Джейк му позвъни, за да определи часа. Както и мястото. Джили винаги беше добър режисьор. Знаеше, че Рая не би бил най-подходящия декор за сцената, която искаше да разиграе. Тя винаги беше успявала да манипулира Филип чрез чувството му за съжаление над по-бедните от него. Западнал, разнебитен хотел, гъмжащ от червени мравки, плъхове и хлебарки, можеше да предизвика много успешно съжалението му към една бедна и отчаяна жена.

Джили беше права в предположенията си. Докато се изкачи по изтритата, незастлана стълба към мизерната й малка стая, Филип направо пребледня от изтощение. Влизайки вътре, той едва си поемаше дъх.

— Не бях сигурен дали ще мога да дойда — рече накрая.

Джили забеляза, че е отслабнал. Беше и остарял. Изчака с приятното усещане, че времето е било по-благосклонно към нея през тези години.

— Страхувах се, че няма да дойдеш. — Гласът на Джили остана тих, а погледът й — сведен надолу. — Не бих те обвинила, ако не приемеше срещата.

— Не можех да те разочаровам. Звучеше ми като човек, нуждаещ се от помощ.

— О, аз наистина имам нужда! — Потрепервайки, тя вдигна очи към лицето му и погледът й прободе Филип с познатата сладка болка. — Но като те виждам тук, си давам сметка, че не съзнавах, когато те помолих да дойдеш, колко виновна ще се почувствам.

— О, Джили, какво правиш в това противно място?

— То е всичкото, което мога да си позволя. — Тя сведе глава.

— Трябва да те измъкна оттук.

— Не, Филип. Не биваше да те безпокоя. Не мога да очаквам, че ще ми простиш… — Джили закърши ръце смутено.

А Филип напразно се бореше с чувствата си.

— Всичко беше толкова отдавна.

Успях, мислеше Джили ликуващо. После скромно допълни:

— Не ме мразиш, нали?

Непоносима умора се изписа върху лицето на Филип.

— О, опитвах се. Но не минаваше и ден, в който да не помисля за теб.

Джили задържа погледа си по-дълго върху лицето му. Тогава, без да може да се овладее, Филип пристъпи напред и я прегърна. Стенанието, което се изтръгна от него, й подсказа колко отдавна не беше притежавал жена. С благоговение, като че ли не можеше да повярва, че я докосва, той погали раменете й и помилва страните й. И притискайки я към себе си, зарови лице в косите й. Като повдигна глава, за да го целуне, Джили почувства върху лицето си сълзите, които той напразно се опитваше да потисне.

Хвана го за ръката и го поведе към твърдото тясно легло. Легна до него, разкопча роклята си. Филип беше поразен, че тя не носеше нищо отдолу. В захлас дълго гледаше тялото й, докато дишането му се учести. Накрая си позволи да докосне и гърдите й. След като го направи, тялото му беше обхванато от вибриращи спазми. Той се притисна към нея силно и я държа до себе си, докато всичко свърши. След това се разплака и промълви:

— Съжалявам, съжалявам, не знам защо стана тъй, желаех те толкова силно, че не можах да се въздържа.

Гневът и безсилието, които обхванаха Джили, тлееха като бавен огън. Но с отлично подправен фалш на метреса, разбираща своя недодялан и припрян любовник, тя го прегърна и го успокои с обичайните женски лъжи. Няма значение, рече му, по-важно е, че са заедно, че никога не се е чувствала толкова привързана към някого. И преди да се отърве от него, което направи толкова бързо, колкото позволяваше благоприличието, подобно на зъл дух Джили изсмука душата от тялото му, а той беше вече готов да направи всичко, всичко на света само за една нейна усмивка.