Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (28)

Трета глава

— Неделя е, неделя — пееше Джейк под душа, — толкова добра към мен…

А от спалнята идваше гласът на радиоговорителя:

— Ще ви представим новините и прогнозата за времето през този понеделник. Замърсяването на Сидни е много високо още от сутринта.

— Понеделник е, понеделник. — Джейк продължаваше да пее фалшиво.

Днес е началото на една добра седмица, реши той.

Джейк винаги започваше деня с душ. Беше взискателно чист, но в никакъв случай не бе вманиачен в себе си; по-скоро излъчваше предизвикателната арогантност на една от най-забележителните котки на джунглата, тази на леопарда, пумата или тигъра. Това го правеше привлекателен за жените — техните сетива им подсказваха, че могат да изближат порция пате от корема му, да изпият глътка шампанско от вдлъбнатината на пъпа му, както и да го целуват или душат безнаказано където и да е. Сега, протягайки ръце под дъгата на искрящата вода, той се плискаше и премахваше от себе си следите на точно такава оргия през отминалата нощ.

— Вече съм ерген и живея сам. — Джейк реши да затананика песен, която знаеше по-добре. Но изричаше текста някак машинално. Иначе насапуниса стегнатото си и добре оформено тяло, подсъзнателно проверявайки, както правеше всяка сутрин, изчистените линии на мускулите под кожата, гладкостта на корема и бедрата — беше предразположен към пълнеене и той се поддържаше във форма повече с интензивни тренировки, отколкото с лична дисциплина или себеотрицание. Остана удовлетворен от проверката и не можа да потисне гъдела от спомена, когато откри по себе си нови детайли от лудорията през предишната нощ.

Щом свърши с къпането, Джейк внимателно се попи, загърна се в дебела хавлия и премина към спалнята. Като изключим обичайните мъжки принадлежности — часовника, разпръснатите монети и копчета за ръкавели върху тоалетката — стаята изглеждаше необикновено безлична, жилище на мъж, който не оставя следи. И все пак обстановката излъчваше разкош, мебелите бяха подбрани с вкус. Плащането на луксозния апартамент в хотел Рийджънт излиза през носа, отбеляза Джейк, но пък това, което получаваш, е лукс. Босите му крака потънаха в дебелия килим, чийто сиво-син цвят кореспондираше с дебелите китайски копринени завеси. Стените също бяха покрити с коприна с нюанс на магнолия и засилен по-тъмносин бордюр на ириси и водни лилии. Преобладаващите кремави тонове с цвят на пачи яйца и леска се оживяваха от греещите ефекти на корала в лампионите, разпръснатите възглавнички и разните други дребни украшения. Колкото до Джейк, то той също се намираше твърде привлекателен — изящната му кожа с цвят на слонова кост, черната коса и сини очи — цялото това съчетание го караше да се чувства много харесван.

Грижливо започна да подбира облеклото, тъй че да може да го носи през целия ден. Беше взискателен към дрехите си точно толкова, колкото и към тялото си; костюмите му винаги бяха в стила на най-добрите английски моделиери, а ризите му — фини образци на американското разбиране за тези неща. Крайният резултат струваше твърде скъпо, но пък Джейк излъчваше дискретен чар, граничещ по някакъв странен начин с консервативността. Той ненавиждаше всяка имитация и бе болезнено чувствителен към всеки белег, доказващ автентичността на стила и качеството. Нещо повече — Джейк знаеше, че трябва да изглежда като човек, на когото можеш да довериш спестяванията и капиталите си. И все пак в него личеше склонността му към перчене; издаваше я едва загатнатият уж ярък цвят на носната му кърпичка, пъхната в горното джобче на сакото. И бельото, което носеше под строгите костюми, бе също стилно — предпочиташе ниско изрязаните италиански слипове. Опитът бе научил Джейк, че един мъж никога, дори и в най-скучните дни не можеше да знае какво би могло да му се случи точно преди времето за сън.

Телефонът до леглото иззвъня. Той вдигна слушалката.

— Вече съм ви подготвил ранните сутрешни разпечатки, господин Сандърс. Разполагаме с последните цифри за притежателите на акциите на „Харпър Майнинг“.

Джейк се усмихна.

— Добре. Антон пристигна ли вече?

— Преди десет минути.

— Чудесно. Идвам. Но внимавайте да не изгубите нещо от безценните материали, докато се появя, разбрахме се, нали?

Джейк остави слушалката и си позволи дори за момент да се самопоздрави — белите му зъби проблеснаха в тигрова усмивка. После стана и напусна стаята, подсвирвайки нова мелодия под носа си:

— Имаше едно буйно момче от колониите…

 

 

— Ще ми каже ли някой защо, по дяволите, бях довлечен отново тук?

Сара вдигна очи от книгата си и изгледа Денис с неодобрение.

— По-кротко, млади братко — рече успокояващо тя. — От ядосването няма никаква полза.

Ала Денис като че ли търсеше повод за разправия и нищо не бе в състояние да го успокои.

— Та аз идвах тук, в Рая, миналата неделя за партито! Беше твърде неудобно да се измъкна пак от Пърт толкова скоро — при все, че не го направих по собствено желание; мене направо ме докараха тук. Кой разиграва тази дяволска игра на бумеранга, Сас? И какво се очаква да направя този път, за да заслужа благоволението на семейния военен съвет?

— О, не ти си причината. — Сара се усмихна малко пресилено. — Просто появява се реална опасност да загубиш славата си на човек, вечно създаващ неприятности на Харпърови. Помниш ли леля Джили от времето, когато бяхме деца? Джили Стюарт?

Слабото лице на Денис неприятно се сгърчи.

— Тази кучка! — рече той разгневено. — Какво общо има тя с цялата история?

— О, Денис — прекъсна го Сара.

Вглеждайки се едва сега внимателно в нея, Денис забеляза у сестра си признаци на истинско страдание.

— Казвай, Сас? — настоя той обезпокоен.

Сара въздъхна.

— Не знам откъде да започна. Впрочем, защо не си налееш нещо за пиене? Имам чувството, че в случая питието никак няма да ти е излишно.

 

 

В спалнята, разположена над всекидневната на Рая, Стефани разсеяно слушаше шушукащите гласове на децата си. Седнала пред тоалетката, тя методично нанасяше своя грим. Основа, сенки, пудра, спирала, руж; премина през всичките тези етапи, макар и съвсем механично. Дан я наблюдаваше внимателно, отпуснат в близкия фотьойл. Както винаги всичко, каквото правеше тя, излизаше добре. Сръчно оформяше лицето си с неуловимите разцветки от палитрата — ето, избра за очите си най-подходящата, която да подчертае техния тъжен израз, предизвикващ някак странната асоциация за зюмбюли, намокрени от пролетен дъжд. Но от неговия поглед не можеше да убегне автоматичността в действията на Стефани. Мислите й плуваха някъде на мили разстояние, а очите й, отразяващи се в огледалото, бяха мъртви.

— Стеф — подхвана колебливо той с желание да наруши потискащото мълчание. — Прости ми — но все още не е късно, за да го отмениш.

— Да го отменя ли? — Стефани дойде на себе си, излизайки сякаш от някакъв унес. — Как мога да го направя?

— Лесно — отвърна Дан твърдо. — Вдигни само телефона. Или позволи на мен.

— О, Дан. — Гласът й звучеше много уморено.

— Скъпа — Дан беше раздвоен между желанието да е внимателен с нея и убеждението, че трябва да направи точно това, което намираше за правилно, — послушай ме, инстинктът ми подсказва, че правиш голяма грешка.

— Възможно е ти да грешиш.

— Отдели поне повече време, за да помислиш — настоя той. — Втурна се в тази работа твърде бързо и не си премислила. Може да има някакви последици.

Стефани положи спиралата и извърна лице към него. Изражението й беше измъчено, но гласът й звучеше вече по-уверено:

— Нямам друг избор.

— Напротив, разполагаш с огромно количество варианти — кипна Дан. — Но по някаква необяснима причина не желаеш да използваш правото си на избор. Изглежда, че си решила да се предадеш без бой.

— Това най-малко се отнася за мен, Дан, и ти го знаеш. Но не можеш да се бориш срещу фактите.

Стефани протегна ръка към него, търсейки сякаш подкрепа. Дан я пое силно изненадан — в тази гореща лятна вечер тя бе мъртвешки студена. Опита за последен път да я отклони от намерението й:

— Не трябва да се подлагаш на такова нещо — само ако можех да те убедя да разбереш това.

— Дан! — Стефани стана решително и стисна здраво ръката му. — Помни, преди да влезеш в моя живот, аз прекарах по-голямата част от него, като се укривах. Не мога да го правя повече и няма да го правя. Няма да се крия!

 

 

— Не го вярвам! Никак!

Треперейки, Денис се запъти към барчето с напитки и си наля ново уиски.

— Стегни се, малкият — предупреди го Сара. — Ще излезеш напълно от строя, ако продължаваш да се наливаш така.

Засилвайки гнева си, той не й обърна внимание в стремежа си да даде отдушник на собствената си ярост:

— Разбери, просто не мога да го повярвам!

— Ще ти се наложи.

— Това не е вярно, убеден съм. Това е лудост. Това — това е гадно!

— Денис!

— Е, добре, но аз не мога да го приема — дори ако ти го сториш! — И той остави чашата с уиски някак предизвикателно. — Не бива да го правя…

— Виж какво, трябва да го приемеш по-нормално — зае вече твърда позиция Сара. — Няма да помогнеш на мама или пък да промениш каквото и да било, като реагираш на нещата по този начин. Опитай се да помислиш и за другите, освен за себе си поне веднъж, можеш ли? — След което, за да смекчи укора, тя добави някак по-безгрижно: — Предполагам, че можем да погледнем нещата и откъм забавната им страна.

Денис продължаваше да беснее:

— Господи, ти имаш изкривено чувство за хумор. Ти не си добре, Сас, знаеш ли това?

Лицето на Сара помръкна, ала тя запази самообладание.

— Може би лудостта е нещо характерно за семейството — отвърна спокойно момичето.

Вратата се отвори и в стаята влязоха Стефани и Дан. Стефани беше облечена великолепно, в драматичен тоалет в черно и бяло, с безукорен грим; всяко косъмче от косата й стоеше на място. Ако тази изключително ефектна подготовка беше предприета, за да подсили увереността й, то целта беше постигната. Въпреки че изглеждаше бледа, тя излъчваше спокойствие, а усмивката, с която пресече стаята, за да прегърне Сара и Денис, изразяваше нейната обикновена приветливост.

— Мамо, изглеждаш прелестно — възкликна топло Сара.

Но Денис невъздържано пресече любезностите.

— Приемаш ли всичко това, приемаш ли този боклук на сериозно? — настояваше той. Нападателността му беше повече от агресивна.

— Денис, не говори тъй на майка си — реагира остро Дан.

Денис се обърна към него леко разколебан, но тонът, с който продължи, бе все още застрашителен.

— Отнася се за семейството, Дан — произнесе той натъртено. — За семейство Харпър.

Дан дишаше тежко:

— Аз мисля, че въпросът засяга всички нас. И твоите забележки са зле пресметнати и не улесняват нещата.

— Моля, моля — я престанете и двамата!

Викът на Стефани, изпълнен с болка, отрезви Денис изведнъж.

— Пих много — промълви синът й. — Но, мамо — той почти я умоляваше, — истината ли казва Сара? Кажи ми, че не е права.

Стефани се усмихна мрачно.

— Само ако можех, Денис. Страхувам се обаче, че това е нещо, което мама не може да оправи само с целувка. Информиран си за най-важното от ситуацията. Онова, което не сме обсъдили, все още, е как да действаме. Първата крачка…

Стефани прекъсна думите си — ушите й доловиха несигурното позвъняване на входния звънец. Всички се вслушаха напрегнато. Откъм помещенията за прислугата в задната част на къщата се разнесоха тежките бавни стъпки на Мейти, който се отправяше към вратата.

— Ах, господин Макмастър. Влезте, сър. Очакват ви. Семейството е във всекидневната. Оттук, моля, последвайте ме, ако обичате.

Напрежението в стаята беше почти осезаемо. Стъпките отекнаха през хола и порталът на всекидневната се отвори. Бил Макмастър застана на прага с куфарче в ръка.

— Добър вечер — рече той неловко. — Довел съм един човек — знаете всички…

Гласът му заглъхна и Бил се отдръпна. Зад него стоеше Джили. Роклята й беше измачкана, избеляла и демодирана; в ръката си стискаше сплескана дамска чанта. Но върху лицето й бе застинала изкривена, предизвикателна усмивка. Джили пристъпи бавно в стаята и първа наруши мълчанието:

— Е, добре, хайде! — рече тя. — Няма ли някой да каже здравей?

Денис се съвзе най-бързо:

— Лично аз бих те изхвърлил навън — пламна той. — Но домът не е мой.

— Денис! — прекъсна го Дан заплашително.

Колебливо, за да прикрие грубостта на брат си, Сара пристъпи напред със съжаление в очите.

— Здравей — рече тя, — добре дошла отново.

Джили прие целувката на Сара, но настроението й не се промени.

— Стефани? — обърна се тя предизвикателно.

Стефани гледаше Джили вторачено, прикована на място, без да може да помръдне или проговори. Сприхавият нрав на Джили се възпламени.

— За бога! — отсече тя. — Би трябвало да ми кажете поне защо съм тук!

Дан се намеси с професионална безпристрастност.

— Мога ли да предложа най-напред всички да седнем? Денис, би ли се погрижил за напитките? Какво да ти предложим, Джили? Впрочем, аз съм Дан Маршал, съпругът на Стефани. — Поемайки ръката й, той поведе Джили към близкия стол, след което се върна, за да направи същото и със Стефани. Общо взето, напрежението като че ли поспадна и останалите се настаниха в очакване на друга инициатива.

— Бил, мисля, че ти си човекът, който ще ни въведе в нещата — продължи Дан.

Бил изчака, докато Денис осигури напитки за всички. Тогава в тишината, която цареше, той отвори куфарчето си и измъкна стара стоманена касичка, като я постави върху масата пред себе си. След като прочисти гърлото си, той започна:

— Когато бащата на Стефани, Макс Харпър, умря, не бе намерено завещание. В резултат на това, всичко, което той остави, наследи автоматично Стефани. Преди известно време тя, както знаете, реши да ремонтира старата къща на Рая, първия и последен дом на Макс, където той умря. Миналата седмица работниците се заеха с библиотеката, любимото място на Макс. При свалянето на обгорялата от пожара ламперия се разкри сейф в стената, за съществуването на който никой не бе и подозирал. Впрочем, ето това намерихме в него.

Бил отвори кутията, за да покаже свитъка от пожълтели документи, превързани с избеляла панделка.

— Измежду тези хартии само един документ засяга пряко нас, присъстващите тук — продължи някак неумолимо Макмастър, — завещанието на Макс Харпър. И това е причината, за да те доведа тук, Джили. Не те чаках днес пред затвора, за да си правя глупашки майтапи. Ти си замесена в тая история и всички ние — кой повече, кой по-малко — се съгласихме, че би трябвало да имаш правото да научиш истината за нея.

Очите на Джили заблестяха и тя се премести малко по-напред на стола си. Ала иначе не издаваше нито звук.

Бил разгърна завещанието:

— Проверих неколкократно истинността на този документ — рече той, — свидетелите, подписа и всяка проклета дреболия. Истински е. Няма съмнение, че е автентичен… извън какъвто и да е аргумент или спор. Ще го прочета — във всеки случай най-значителната му част.

„По-бързо, Бил, искаше й се да извика на Стефани, не протакай агонията. Кажи й.“

„Аз, Максуел Харпър — Бил четеше бавно, — в състояние на пълно телесно и душевно здраве, завещавам цялото си състояние на дъщеря ми Стефани, единствено за нейно ползване… с надеждата и вярата, че тя ще осигури сестра си Джили, която с настоящото признавам за моя дъщеря.“

Огромната тишина, която настъпи след думите му, като че ли се преля в безкрайността. Наруши я някак внезапно Джили; тя скочи права и се втурна навън от стаята, крещейки:

— Не, не, не, не. Не!

 

 

Минутите течаха, но Джили не се връщаше. Никой не искаше да наруши преживяванията й, каквито и да бяха те, задържали я толкова време в градината. Накрая Стефани се обезпокои сериозно и като взе някаква наметка, излезе навън в нощта.

Намери Джили на върха на скалата, приковала поглед в крайбрежната ивица, която образуваше малко естествено пристанище ниско долу. Белезникавите й очи светеха в тъмнината подобно на котешките; тя като че ли си и мърмореше нещо накъсано. Изглежда, не беше усетила приближаващите стъпки до момента, в който Стефани не покри раменете й с наметката, за да я предпази от острия бриз, идващ откъм морето. Джили беше изпъната като тетива и при допира отскочи настрана, подобно на диво животно.

— Джили, трябва да поговорим.

Тишина.

— За мен чутото също беше ужасен шок. Но аз се надявах, че ние бихме могли да намерим начин да преодолеем случилото се заедно.

— Не се будалкай! — Гласът на Джили трепереше. — Не мога… Не мога да говоря. Фактът, че сме сестри, не променя нищо между нас. С изключение на това, че ми дава още един повод да се чувствам победена.

Стефани усети как я полазват тръпки.

— Волята на баща ни може да промени нещата. Ако позволиш.

— Ах, иска ми се само да не бях разбирала никога нищо. Защо е трябвало да ни го казва изобщо? Защо не ни го е казал по-рано?

— Не проумявам. — Стефани внимателно премисли по-нататъшните си стъпки. — Знаеш, той беше твърде горд, твърде егоистичен да признае която и да е от собствените си грешки. Вероятно не е искал да заяви открито, че е прелъстявал майка ти — особено след като той и твоят баща…

— Моят мним баща — Джили я поправи саркастично.

— … са били приятели през целия си живот, бизнес партньори…

— Но как е възможно да ни наблюдава, че растем заедно, ставаме най-добри приятелки, и никога да не каже нито дума?

— Прости на Макс — изрече Стефани решително. — Опитай се да си спомниш колко дълго време ти и аз бяхме близки като сестри.

— И какво добро произлезе от това — Джили избухна, — след като се влюбихме в един и същ мъж?

Стефани пребледня.

— Грег Марсдън — произнесе тя с болка — беше много… бе изключителен мъж. Не е учудващо, че стана така.

— Оставаш си все същата стара Стеф! — отвърна Джили с присмех. — Не мога да повярвам! Нима има нещо, за което ти не би могла да проявиш снизхождение? Този „изключителен“ мъж не беше женен за теб и седмица дори, когато започна да ме преследва. О, той беше чудесен, нали — чудесен чукач. Признавам му качествата! — Стефани пребледня още повече. Познавайки силата и решимостта си да наранява, Джили стремително продължи: — Но той те искаше мъртва! Как си го обясняваш? И когато ни заведе на реката и те хвърли на крокодила, аз не си мръднах пръста, за да ти помогна. Защото също исках да умреш! — Тя дишаше тежко, възбудена, свиваше ръцете си в юмруци и ги разпускаше като в някакъв див ритъм.

— Джили — Стефани почти шепнеше, като се мъчеше да се контролира, — мислиш ли, че ми казваш нещо, което не знам? И въпреки това аз се опитвах през всичките тези години да ти простя. Сега мисля, че мога да го направя.

— Не е необходимо! — Джили не можеше да се успокои, напротив — изпадаше в ярост. — Мразех те, докато бяхме деца, защото ти имаше пари, а аз никога не разполагах с тях достатъчно. Но най-много те мразех, когато се омъжи за Грег Марсдън. Не само защото и аз го желаех и знаех, че мога да му дам секса, който той искаше. Не, беше, защото отново госпожица Стефани Харпър, бедното малко богато момиче, отнесе със себе си първата награда!

— Джили, не можеш ли да разбереш, че ни е даден шанс да се сдобрим заради общото ни добро минало? — Стефани вложи цялата си душа в този зов.

— Късно е — извика Джили. — Не искам да съм ти сестра! Не се нуждая от твоята благотворителност! Не усещаш ли, че ножът е опрял до кокала? През всичките тези години аз ти завиждах за парите ти, за силата ти, за съпруга ти. И сега знам, че това е трябвало да бъде мое! Мое, мое, мое!

 

 

— Господи, погледни ни! Погледни какво ни стори тя! И то едва-що пристигнала. Повярвай ми, мамо, докато не прекъснеш тази глупава история, нищо вече няма да е същото.

Изтощената групичка, скупчена във всекидневната, усети избухването на Денис, но никой не намери сили да му отговори. Подпомогната от Дан, накрая Стефани успя да сложи Джили в леглото в една от стаите за гости на Рая. Бил си беше отишъл, предлагайки услугите си с рязка категоричност, като не пропусна да напомни на Стефани, че присъствието й на следващата сутрин в офиса е необходимо, за да се заемат с нетърпящия отлагане проблем за акциите на „Харпър Майнинг“. Беше останало само семейството, като всеки един от тях се чувстваше уморен и унил, но същевременно изпитващ страх да остане сам или прекалено изтощен, за да отиде да спи.

— Мамо — Сара започна неуверено, — спомняш ли си онзи курс в Аделаид? Обучение по музика за напреднали? Мисля да се запиша в него.

Дан я погледна изпитателно.

— Напускаш ни?

— Вероятно — да.

— Не мислиш ли, че майка ти би желала да си тук засега? Тя ще има нужда от твоята подкрепа. Мисля, че ти й дължиш да останеш при нея толкова дълго, колкото можеш. — Сара поклати глава с въздишка в знак на съгласие.

— Хей, не ме разбирай по този начин! — рече Денис агресивно. — Хайде, мамо! Отърви се от нея! Това е начинът да се измъкнеш от тази история.

— Не, Денис. — Отговорът на Стефани беше неочаквано твърд и бърз. — Но каквото и да се случи от сега нататък — и дали на теб ще ти харесва или не — въпросният факт не може да се промени. Джили е част от семейството. Никой от нас не бива да пренебрегва това.

— Мамо! — Денис почти извика. — Не й вярвам! А ти?

Мълчанието на Стефани означаваше само по себе си отговор. Денис издиша шумно, звукът наподобяваше сподавен плач.

— Добре, мамо, направи така, както ти решиш. Но не се безпокой от нищо. Няма да позволя каквото и да е да те нарани. — Той хвърли предизвикателен поглед към Дан, който го погледна сразяващо, но без омраза. — Отивам да спя! — заяви Денис. — Не мога да понеса повече неприятности! — После се обърна и напусна стаята.

— Сара, ти също — каза Стефани с уморена усмивка. — И аз. Време е за лягане. Нека да забравим всичко и утре да опитаме да започнем отново.