Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (26)

Първа глава

Високо над Пасифика голямата бяла къща се беше възкачила на скалистия бряг като закотвен кораб. Погледната откъм морето, изглеждаше задрямала под силното обедно слънце, почиваща си спокойно върху обширните зелени площи, облегната на заслона от високи дървета отзад. Същевременно крайбрежната улица беше твърде оживена цялата сутрин от колите, които пристигаха, и сега тържеството беше в разгара си.

— Щастлива ли си, скъпа?

— Щастлива ли? Провери.

— Бих го направил, ако тук нямаше толкова хора. — Дан Маршал огледа гостите със съжаление. — Защо решихме да ги събираме? Защо не се измъкнахме да празнуваме сами?

— Искаш да кажеш — промълви жената до него с привидна строгост, — че ти се свидят няколко часа, прекарани с приятелите и семейството ни, дори след като аз ти принадлежа напълно цялата година? Как не те е срам! — Стефани отметна глава назад, като се присмиваше над смущението на Дан.

— Не е така — запротестира Дан. — Във всеки случай не точно така. Но ако още някой ме поздрави и ми каже какъв щастливец съм, заклевам се, ще му зашлевя един, това е всичко! Разбира се, знам, че съм щастлив — добави набързо, като видя как лицето на Стефани болезнено се намръщи. — Но мога да мина и без то да ми се натрапва през цялото време.

— Това ще те накара ли да се чувстваш по-добре? — каза Стефани изведнъж сериозно. — А ако ти заявя, що се отнася до мен, че щастието е изцяло на моя страна? Че не мога да си представя живота без теб? Че последните седем години бяха най-щастливите от всички?

Дан погледна с обич към настойчивите сини очи, заковали неспокойния си поглед върху него.

— Щастлива годишнина, госпожо Маршал — прошепна той. — Наздраве за следващите седем години, а и за по-следващите седемдесет и седем. — Дан леко докосна рамото й и усети нейната топлина през шифона на лятната и дреха. Парфюмът й с ухание на момина сълза, който познаваше така добре, го лъхна и засили желанието му. — Не бихме ли могли?…

— Преча ли нещо? Надявам се, че да. Не желая да загубя репутацията си на ревнив заварен син!

— О, Денис — въздъхна Стефани, като се отдръпна от Дан. — Трябва най-после да научиш кога да се появяваш.

— Напротив, скъпа майко — палаво се ухили Денис, — моето появяване е безпогрешно. Не съм ли успявал винаги да се намеся точно навреме и да разваля момента на нежност между вас?

Дан и Стефани размениха погледи и се засмяха.

— Да, успяваш — съгласи се Стефани. — Но трябва ли да го правиш точно днес? Когато се предполага, че давам най-бляскавото парти в южното полукълбо, за да отпразнувам щастливия си брак, и когато ми се удава първата възможност за целия ден да остана насаме със съпруга си. Къде е Сара? Защо не отидеш и се погрижиш за нея?

— Да не съм пазач на сестра си? — упорстваше Денис.

Но той разбра намека и изчезна.

— Моите проблемни деца! — Стефани се обърна към Дан с оправдателна усмивка.

— Какви ти деца, Стеф — каза замислено Дан. — Та те вече са пълнолетни. И колкото по-скоро престанеш да смяташ Денис за момче, толкова по-скоро ще спре да се държи по този начин.

Леки бръчки на безпокойство се появиха по челото на Стефани. Дан не можеше да си позволи да засенчи нейното щастие. Взе ръката й и почна да си играе с пръстите, като повдигна едно от лакираните нокътчета към устните си.

— Ако човек в този момент би искал да се люби с жена си — започна той, — може да се смята щастлив, че разполага с най-прекрасната обстановка за любов — още един Рай.

Стефани се огледа наоколо. Беше истина. Градината, в която се намираха, ги обгръщаше като непознат и таен свят. От всички страни ги заобикаляха огромни дървета, величествени и издържали на времето, хвърлящи променливите форми на сенките си върху тревата, разперили нашироко клони в брилянтната слънчева светлина. Кедри, магнолии и високи рожкови. Стефани познаваше и обичаше всяко дърво. В тази природна рамка тя бе използвала цялата си човешка изобретателност да създаде нещо подобно на творба на изкуството, магическо място от разклоняващи се пътечки и куполи от надвиснали рози, усамотени градински беседки, облъхнати от вечерни ухания, чието спокойствие се нарушаваше само от едва доловимите шумове на странични шадравани или от далечния грохот на морските вълни върху скалите ниско долу. Зад дърветата се разкриваха затревените площи, които водеха към къщата.

Изключвайки се от тълпата наоколо във всичките й ярки летни цветове, те двамата с Дан биха могли да се нарекат първите влюбени, сами в най-първата градина.

— Трудно е да се повярва, че не сме в Рая — рече нежно Стефани.

Тя се доближи до него, за да го прегърне и целуне. Надничайки над главата й, Дан се протегна и изпъшка.

— Задръж, мила — промълви той. — Приготви се да посрещнеш още хора от обкръжението!

— Бил! — Възторгът на Стефани беше истински. — Рина! Колко хубаво, че ви виждам! Бях започнала да се чудя дали ще дойдете.

— В никакъв случай нямаше да пропуснем вашия голям ден, Стеф — мило отвърна Бил. — Причината за закъснението ни е, че не можем да ставаме рано и да се оправяме като вас, младите.

— Не го слушайте! — намеси се Рина. — Той създаде такава суматоха, за да пристигнем тук по-рано, че закъсняхме. Но когато хората са женени толкова дълго, колкото нас, се примиряваш със смешните мъжки суетни. Както и да е, поздравления и за двама ви!

— Благодаря, Рина — засмя се Дан. — Много ми е приятно да те видя, Бил. — Той стисна здраво ръката на възрастния човек, по която времето беше оставило своя отпечатък. — В крайна сметка, решил си, че компанията може да се оправи без теб, ако те няма един ден, нали така?

Бил се обърна към Стефани.

— Какво се опитва да направи той, да ме отстрани от работа ли? — И насочи към Дан масивния си показалец. — Виж какво ще ти кажа, ще мине още много време, докато „Харпър Майнинг“ бъде в състояние да се лиши от моите услуги. И единственият човек, който може да ме уволни или да продължи работата без мен, е президентът — твоята жена!

— Стига, Бил. — Стефани се опита бързо да успокои духовете. — Знаеш, че нямам намерение да се справям без теб или да се опитвам. Но ако трябва през цялата седмица да живеем, и дишаме с „Харпър Майнинг“, то нека си дадем почивка през уикенда. А особено когато имаме парти!

Омекнал, Бил я привлече към себе си и я целуна по челото.

— Можеш да правиш всичко с мен, Стеф, знаеш го. Винаги го е можела, още от малко момиче — обърна се той към Дан в знак на това, че му е простил. — Изглеждаш прекрасно днес, прекрасно — продължи гостът с топлота. — И, разбира се, не толкова възрастна, за да бъдеш майка на онези ужасни хулигани, които срещнахме по пътя си насам.

— Престани, Бил — запротестира Рина. — Те няма да ти бъдат благодарни за това.

— Не — Дан се съгласи сдържано. — Денис е безусловно най-печеният младеж, който може да се срещне из града напоследък. Никога не знаем кога ще се прибере вкъщи през нощта, а и изглежда, че поддържа бизнеса на половината мъжки модни къщи от Ню Йорк, Лондон и Рим.

— А Сара? Как е Сара? — попита Рина.

По лицето на Стефани се разля усмивка.

— Същата добре позната Сас — отговори тя. — Все още приема живота твърде сериозно и се чуди какво да прави със себе си.

— О, тя ще намери своя път — отсече Бил уверено. — Какво е тя, двадесет и една-две годишна. Вероятно ще последва майка си и ще се прояви по-късно — ще им даде да се разберат на всички.

Сервитьорът прекосяваше поляната с поднос пенливи чаши, леко замъглени от знойната горещина. Дан го повика и тържествено подаде на всеки поред висока кристална чаша с изстудено шампанско. Като вдигаше чашата си за наздравица, той пое ръката на Стефани.

— За всички късно разцъфтяващи цветове — произнесе той с глас, натежал от любов, и очите му се заковаха върху лицето на Стефани. — И ако това е нашето циганско лято, то нека зимата никога да не настъпва.

— За Дан и Стефани! Наздраве!

Поздравленията на Бил и Рина едва достигаха до Стефани през горещия неподвижен въздух.

„Дали наистина съм щастлива най-после? — запита се тя с учудване. — След седем години дали ще се осмеля да се доверя на бъдещето и на този мъж?“

Обзе я внезапен страх. Сетивата й се притъпиха и почувства, че ще припадне. Зашеметена, тя се опря върху ръката на Дан и усети как той я обгръща и задържа.

— Вече съм добре — отговори тя на тревожните му въпроси, като възстанови равновесието си. — То е само от горещината.

И като взе Рина под ръка, с весело бърборене я поведе под дърветата към височината, където обедът на открито скоро щеше да почне.

Двамата мъже ги последваха. Бил пръв наруши мълчанието:

— Надявам се, че не си забравил какъв ден е понеделник?

— Не — въздъхна Дан.

— Куп проблеми се струпаха точно преди да тръгна насам. Това е причината за моето закъснение. Но те ще почакат, докато Стеф дойде на работа в понеделник. Що се отнася до другия въпрос, тя дали знае? Дали помни датата?

Настъпи пауза.

— Не знам.

Той спря внезапно под едно разцъфнало дърво. Лицето на Бил излъчваше липса на вяра.

— Не знаеш ли?

— Хайде, Бил, измисли нещо! — Тонът на Дан беше остър. — Не искам да си навлече неприятности, разбираш, нали? Очаквах Стефани да спомене сама. Но тя не го направи. Това е всичко.

— Мислиш ли, че е възможно да е забравила? — В гласа на Бил се прокрадваше надежда.

Дан поклати глава.

— Как би могла? — попита той простичко.

Въпросът увисна във въздуха подобно на силното ухание на червен жасмин, което се разнасяше наоколо.

— Добре — подхвана бавно Бил, — всичко това не бива да означава неприятност за Стеф. Не бива…

Гласът му заглъхна. Те стояха и мълчаха, обвързани от пълзящите филизи на несигурността и нарастващото мрачно предчувствие.

— Дан! Бил! Къде сте? — Радостният глас на Стефани се понесе към тях през поляната.

— Елате тук, изпускате веселието!

 

 

„Затворниците са странен добитък — размишляваше надзирателката Хъгес. — Имам вече двайсет години служба и не мога да ги разбера. Какво може да накара една благоразумна довереница като номер 1013 да се хване с истински закоравяла затворничка като 498? Особено когато на 498 й предстои всеки момент да я освободят. Безнадежден случай. Без бъдеще. Въпреки това 1013 е благонадеждна, а такива не се намират много в подобни дупки. Трябва да си последният гадняр, за да провалиш така желаното сбогуване — дори и ако 498 е змия във всяко отношение. Тя е зло. Самото зло.“

Денят беше дълъг. Надзирателката пристъпяше изморено и тежко по плочника на широкия коридор, а довереницата я следваше отзад, като носеше поднос със затворническата вечеря. В края на коридора, където имаше отворена врата на килия, друга надзирателка я придържаше открехната до тяхното идване. След като двете се спряха наблизо, тя насърчи довереницата с просташко, цинично намигване, преди да затръшне вратата на килията след нея, и ги остави насаме със затворничката.

— Мила моя! — Очите на довереницата се напълниха със сълзи.

Затворничката пое таблата, сложи я на масата и каза безизразно:

— Стегни се, за бога. Предполагам, че не искаш да правиш допълнителна атракция на онези двете отвън, нали?

Довереницата се отпусна на тясното легло и заплака не на шега.

— О, Джили — хлипаше тя, — ще ми липсваш толкова много.

— И ти ще ми липсваш — отговори Джили. — Но аз не мога да се преструвам дори пред теб, Олив, че не съм готова да напусна това място. Знаеш, че имам да върша разни неща, да се видя с различни хора. И особено с една личност.

Очите й странно проблясваха.

— О да, с една особа. С нея отдавна искам да се срещна и мога да ти кажа, че тя няма да е много доволна да ме види отново, особено след като й отмъстя.

Опитваше се да говори с нисък глас, но надзирателките отвън успяваха да чуят съскащите и самоуверени нотки. „Ами че тя съска като змия — помисли надзирателката Хъгес с отвращение. — Как е възможно Олив да си пада по нея?“

Вътре в килията Олив болезнено се мъчеше да запази самообладание.

— Не искам да те загубя, Джили — едва изрече тя. — Къде ще отидеш? Какво ще правиш?

— О, не знам — безгрижно отвърна Джили. — Австралия е голяма страна, бих могла да се поразходя.

— Именно от това се страхувам!

Страданието на Олив избухна с нова сила и тя се сви на кълбо върху леглото, разтърсвана от тежки ридания. Джили за момент се вторачи в нея равнодушно, след което се доближи и звучно я плесна по бузата.

— Съвземи се, Олив — заплашително каза тя, след което малко по-меко добави: — Надявам се, не искаш да развалиш последния миг, в който сме заедно, нали?

Обхвана лицето й в дланите си и я целуна по устата.

— О — прошепна Олив, — устните ти са толкова меки!

Джили обгърна с ръце Олив и продължи да я целува. Ритмично започна да масажира гърдите й, усещайки набъбването на зърната под пръстите си. Олив беше застинала в замечтана пасивност, когато почна да чувства издайническа възбуда. Джили познаваше от дълъг опит начините, за да я отпусне. Полагайки я по гръб върху твърдото легло, Джили я възседна, наведе се напред, за да се пребори с коравата тъкан на закопчаната затворническа дреха. Накрая, когато всички копчета бяха разкопчани, мекото й тяло се освободи от грубите гънки на плата. С две ръце Джили свали сутиена от гърдите на Олив. Те бяха много бели, а нежните сини венички образуваха деликатна мрежа върху заоблената им пълнота, зърната й контрастираха с наситения си кафяв цвят. Джили се спря за момент да им се наслади, както и на стенещата, полуоблечена и разпъната жена под нея. Тогава тя нарочно протегна ръце към зърната й, като ги галеше и масажираше между пръстите си, докато Олив се мяташе от възбуда между бедрата й. Джили все още успяваше да контролира своето засилващо се желание — за това имаше време после, след като се освободеше от присъствието на ония две дървенячки отвън.

При мисълта за двете надзирателки тя побърза да привърши с Олив. Внезапно се смъкна надолу и легна до нея на тясната койка. Опипващите й пръсти намериха потръпващата издатина между краката на Олив и всичко свърши за секунди.

Виковете на Олив тъкмо бяха заглъхнали, когато двете надзирателки влязоха в килията.

— Добре, такава ли била работата с вас, двете пиленца — изчурулика втората надзирателка. — Аз ще заведа Олив до килията й, ако ти се погрижиш за 498, нали, Хъгес?

Все още подвластна на възбудата, Олив позволи да я вдигнат като пияна и да я понесат към вратата. На прага мозъкът й се избистри, изведнъж се опъна и се обърна назад към килията:

— Джили!

Това беше отчаян призив.

Втората надзирателка беше недодялана жена, но не и злобна, нито коравосърдечна. Търпеливо изчака няколкото последни момента.

— Казах ти, Олив. Време е да се сбогуваме. Ще бъда свободна, и то след цели седем години! — Очите на Джили блестяха със странна светлина. — А ти, ти не си стояла и седем месеца! Не хленчи! Не мога да ти обещая нищо. Отнася се за моя живот сега и аз имам планове как да го почна отново. А в момента ти не си включена в тях!

Надзирателката повлече скимтящата Олив навън от килията. Шумът бавно утихна далеч по коридора. Хъгес въздъхна:

— Ти си чародейка, Джили Стюарт, нали? Но дори не успя да успокоиш клетата крава с няколко добри думи.

— Гледай си работата, Хъгес — избълва Джили, — и ме остави да си изям вечерята.

Доближи се до масата и седна пред подноса с храна.

— Вечеря, така ли? — рече надзирателката Хъгес.

Протегна се и повдигна капака от чинията. Разкри се пиле, картофи, грах и сос — вече поизстинали, но все още апетитни. Джили взе ножа и вилицата, след което инстинктивно погледна към надзирателката. Хладнокръвно и съвсем съзнателно Хъгес се наведе напред и се изплю върху храната. Без да бърза, се отдалечи към вратата, обърна се и се вторачи в затворничката. Джили побесня, отмъстителна и готова да се хвърли като дива котка. Надзирателката затръшна вратата на килията и заключи тежката ключалка:

— Наслаждавай се на вечерята, 498! — извика тя.