Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (25)

Двадесет и пета глава

Грег стъпваше безшумно по тревата, като ловец, дебнещ жертвата си. Вече почти беше загубил човешкия си облик и се бе превърнал в дивия и примитивен хищник, който всъщност винаги бе дремал някъде в него, но сега даваше пълен израз на природата си.

Обзет от първичните инстинкти на джунглата, преследването на плячката дори му носеше някаква особена наслада. Следваше миризмата без никаква трудност, защото надушваше жените направо с кръвта си.

По едно време настъпи някакъв странен предмет, вдигна го и видя, че е обувката на Тара, явно събула се, докато е бягала. Той я напъха в джоба си, все едно че е трофей, а на лицето му играеше особена усмивка. После тръгна отново по дирите й около къщата и в един момент потъна в сенките на храсталаците.

Тара го изчакваше скрита в същия проход между двете бараки, където преди това се бе свряла Джили. Шията още я болеше от хватката на Грег, а сърцето й така биеше, че й се струваше, че пронизва мрака на нощта като камбаните на градски часовник. Тя отчаяно се опитваше да се успокои, за да чуе потайните стъпки на своя убиец. Все пак на нейна страна имаше едно дребно преимущество. Преди да хукне след нея, Грег бе взел електрическото фенерче и тя от време на време виждаше лъча му, докато той надзърташе по разни тъмни ъгли, където смяташе, че може да е потърсила убежище. Проблясъците й показваха движението на Грег и с тяхна помощ Тара се надяваше да смогне да му убегне, докато пристигнеше подкрепата от Дарвин.

Защо ли се бавеше Джим Гъли? Отдавна трябваше да е дошъл. А че Сам е изпълнил молбата й, Тара изобщо не се съмняваше. Също като Крис, той й бе предан до смърт. Но верните хора също могат да бъдат преодолени и отстранени, помисли си тя и сърцето й се сви от мъка, като си припомни как Грег бе застрелял Крис. Ако полицията не дойдеше скоро, Тара оставаше сама срещу смъртния си враг и Джили, която трудно би могла да бъде сметната за нещо по-различно от Грег. А освен това трябваше да мисли и за безопасността на Кейти, която като нищо можеше да се събуди, щом приспивателното преустановеше своето действие. Грег едва ли щеше да пощади старицата — в сърцето му имаше точно толкова жал, колкото изпитваше и вълкът към агнето.

Грег методично претърсваше около бараките и стопанските постройки, без да пропуска нищо. Опънатите му до крайност нерви реагираха на всеки звук и прошумоляване в тъмнината. Внимаваше да не използва фенерчето без нужда, защото се досещаше, че жертвата му, свила се някъде в непрогледния мрак, може да се ориентира по светлината за неговото приближаване. Докато вървеше, изобщо не го включваше и затова тъкмо свърна зад някакъв ъгъл и се блъсна в труповете на убитите от него предишния ден зайци, окачени на едно въже да се сушат. Веднага отстъпи с погнуса и ги заобиколи, но лицето му се изцапа от кръвта им, а миризмата им го удари в носа и желанието да убива съвсем го опияни.

По едно време долови едва чуто изшумоляване и мигновено стреля по посока на шума, но не последва нищо. Сигурно е било някое дребно животно, реши той. Ако беше човешко тяло, щеше да се чуе като пада. Грег продължи пътя си и стигна до навеса на електрическия генератор, което веднага му обясни защо в Рая нямаше ток. Просто генераторът не работеше, някой го беше спрял. С триумфална усмивка, Грег натисна копчето и имението потъна в светлина.

Тара продължаваше да клечи между бараките и като видя какво става, заби нокти в дланите си, за да не се разплаче от отчаяние. През цялото време се беше надявала, че Грег няма да се досети за генератора, който самата тя бе изключила. А сега навсякъде беше светло като през деня. Тара панически се изправи и побягна, преди Грег да е излязъл изпод навеса, защото щеше да я види.

За съжаление обаче не беше достатъчно бърза. С ъгъла на окото си Грег забеляза някакво движение и се втурна към нея като ловджийско куче. Тара чу тропота на краката му, свърна към градината, хвърли се на земята и пропълзя зад най-близкия розов храст. Лехата беше потънала в разцъфнали рози, които не бяха кой знае какво прикритие, но поне осигуряваха нещо като разпокъсана шарена сянка, с която тя донякъде се сливаше. Прехапала устни, за да не извика от убожданията на бодлите, Тара запълзя към вътрешността на лехата. По чакълената алея се чуваха внимателните стъпки на Грег, който предпазливо се приближаваше.

— Стефани!

Кръвта на Тара изстина и тя замря.

— Хей, Стефани!

Звучеше като вой на притиснато до стената животно. Грег вече беше съвсем близо до нея. Тя зарови лице в меката пръст, а й се искаше да потъне вдън земя.

— Къде си, кучко? Нали знаеш, че вече нямам избор и ще трябва да те убия?

Грег сякаш я предумваше и се опитваше да й представи смислени аргументи. А Тара се стараеше да не помръдва. Той отново я повика и тонът му пак беше някак примамващ, в рязък контраст с думите.

— Не ставай глупава, Стеф! Знам, че си тук някъде, а и ти знаеш, че ще те пипна. Защо се криеш? Постъпи много мръсно с мен, Стефани, и ще трябва да си платиш за това. Адски съм ядосан… Адски…

Тара изведнъж осъзна, че си има работа с луд. Обзе я ужас и я сграбчи като менгеме. Високият й дух за първи път й изневери. Тя не можеше да помръдне ни напред, ни назад, а прикритието й в никакъв случай не би я опазило дълго. Грег стъпи на пътеката между лехите и спря, за да извика отново. Този път гласът му звучеше предизвикателно:

— Ще ти кажа, че никога не съм обичал Тара. Още отначало не й вярвах. През цялото време си мислех за теб, Стеф. Само за теб. — Той замлъкна, но Тара знаеше, че в момента души въздуха като хрътка. После продължи, но някак меко и дори нежно: — Помниш ли, Стеф? Помниш ли как правехме любов? Как те милвах? Беше хубаво, нали? Любех те като никой друг. Не се крий, моля те… Не се крий от съпруга си, Стеф… Ела тук, скъпа… Искам да дойдеш при мен… Имам нещо за тебе…

В настъпилата тишина Тара добре чу изщракването на пушката — ужасяващият приглушен звън на метала прониза мъртвешкия покой на нощта. Тя едва се удържа да не изпищи, защото бе сигурна, че я държи на мушката си, но въпреки всичко не вдигна глава да види какво става, тъй като бе възможно това да е само трик от страна на Грег, с цел да я накара да изправи лице и да се издаде.

Търпението на Грег обаче внезапно свърши.

— Излизай! — кресна той. — Няма да ми избягаш. Напротив, сама ще дойдеш при мен. Ще те пипна и този път няма отърваване!

Той се обърна и изтича към стопанските постройки, а стъпките му заглъхнаха по чакъла. Тара и сега се притесняваше, че играе някакъв номер и затова изправи глава съвсем внимателно. Видя, че го няма и веднага скочи, за да се възползва от отсъствието му. Избяга от лехата с розите и се втурна навътре в градината, по-далеч от ярко осветената къща. Там поне щеше да има по-голяма свобода на придвижване под прикритието на тъмнината.

Постъпката на Грег обаче доста я озадачи. Какво ли искаше да й каже с тези думи: „Сама ще дойдеш при мен“? Внезапно гласът му отново се обади. Викаше я. Крясъците му се приближаваха, но освен тях се чуваше и друг добре познат й звук — ритмичният тропот на копита! Грег като че ли водеше кон след себе си…

— Чуваш ли ме, Стефани? Сега вече си в ръцете ми! — изграчи той. — Тук при мен е вонящият ти кон! Ще броя до десет и ако не се покажеш, ще го застрелям! Ясно ли ти е, скъпа? Ще застрелям мръсната твар!

Маниакалният му смях се понесе около къщата, а той изникна пред погледа й с юздата на Кинг в ръка. Водеше коня към добре осветената площадка пред къщата. Там спря и започна да брои:

— Едно… Две… Три…

Тара стоеше в тъмните дълбини на градината зад розовите храсти и се гърчеше от мъката на поражението. Не че Грег се оказа по-хитър, а просто беше далеч по-жесток и коварен, което го правеше непредвидим. Кинг нервно процвилваше. През целия му живот, освен Стефани и Крис, не го беше докосвал никой друг и сега това среднощно принудително излизане вероятно не му се нравеше никак. Докато се изправяше, за да напусне укритието си, Тара видя колко неспокоен е Кинг — пристъпваше на място и по лъскавата черна кожа на врата и хълбоците му пробягваха нервни тръпки.

— Четири… Пет… Шест… Седем…

Тара излезе от тъмното и тръгна към Грег. Вече не се надяваше на нищо. Беше загубила. Усмивката върху лицето му й показваше, че той е напълно уверен в своята победа. Спря да брои и с някаква сатанинска наслада я наблюдаваше, докато тя прекоси розовата градина и се изкачи по стъпалата до басейна.

— Ела тук — тихо нареди той. — До мене.

Краката й сякаш бяха от олово и Тара едва се влачеше. Грег, като някаква огромна котка, внимателно следеше всяка нейна стъпка, докато най-сетне тя застана пред него и се вгледа в полуделите му бледи очи, от които струеше злодейски пламък.

— Браво, моето момиче — пошепна й той. — Винаги трябва да слушаш съпруга си, нали така?

Тя беше толкова близо, че направо подушваше лудостта му и проникваше до празната същност на мрачната му душа. Жребецът потреперваше в жестоката хватка на юмрука му. Незнайно защо обаче, Тара не се боеше. За първи път от злополуката насам тя го виждаше в истинската му светлина — едно нищожество, проводник на злото, духовно празен човек. Той забеляза презрението в погледа й и пристъпи към действие:

— Трябва да те убия, Стеф. Наистина. Готова ли си да умреш? Написа ли си завещанието? Ами в такъв случай това е от любещия съпруг и опечален вдовец!

Със садистична мудност той вдигна плавно пушката и я насочи право в лицето й, като вулгарно се хилеше.

— Няма дори да усетиш!

Запъна петлето и се прицели.

 

 

Но в момента, когато дръпваше спусъка, пушката внезапно излетя от ръцете му. Рязкото металическо изщракване на петлето се оказа твърде много за силно изнервения жребец, който се изправи на задни крака, размаха неистово предните и изби пушката от ръцете на Грег. Тя гръмна, но изстрелът отиде нахалост някъде към градината. Гърмежът накара Кинг отново да се изправи на задните си крака, като успя да събори Грег на земята. Бойните инстинкти на коня му казваха, че трябва да го стъпче.

— Стеф! Спри го! Спри го, моля те!

Крясъците на Грег обаче още повече възбуждаха жребеца, Тара добре знаеше това и нито за миг не се поколеба:

— Кинг!

Макар и освирепял, жребецът позна гласа на господарката си и застина във въздуха. После елегантно се извъртя и спусна предните си копита точно до проснатия на земята безпомощен мъж. Предизвикателно се изправи повторно на задни крака, изцвили победоносно и препусна към задния двор.

Тара стоеше и с празен поглед гледаше Грег, който с мъка се надигна и се изправи на крака, все още зашеметен от падането. Застана срещу нея, като дишаше тежко и продължаваше да се олюлява.

— Защо ти трябваше да се връщаш, Стеф? Защо ми отне Тара? — усмихна й се той умолително, но някак криво. — Не разбираш ли, че сега трябва да те убия?

— Моля те, Грег. — Тара се опитваше да запази спокойствие и да преодолее огромната умора, която я беше обзела. — Чуй ме внимателно. Полицията ще пристигне всеки момент. Няма къде да избягаш и да се скриеш. Така че и да ме убиеш, това няма да те спаси. Знаят за тебе и където и да избягаш, ще те открият. Всичко свърши, Грег. Всичко.

От особения блясък на очите му обаче, Тара разбра, че той нито я чува, нито я вижда. Просто думите й не му въздействаха.

— Трябва да приключа играта — глухо каза Грег, сякаш на себе си.

Той посегна към нея, а Тара отново потръпна от ужас и пак хукна да бяга, обзета от стария страх. Но не успя да измине и няколко крачки, когато Грег я настигна и с удар отзад я събори в басейна, след което скочи вътре след нея. Докато потъваше във водата, на Тара й се струваше, че се повтаря кошмарът от блатото. Същото тежко тяло я дърпаше надолу, сграбчило я досущ като тогава. Надолу… надолу… надолу… Паниката нахлуваше в нея, а дробовете й сякаш щяха да се спукат. Опита се да изкрещи, но в устата й влезе вода и я задави.

Внезапно обаче, по някакво чудо, тя си спомни за остров Орфей и уроците по плуване на Лизи, за подводното плуване с Дан. „Та аз мога да плувам!“, провикна се възторжено в себе си Тара. Тя ловко се извърна по гръб и ритна нападателя си. Макар и забавен от водата, ритникът стигна целта си и се заби в меката плът на Грег. Сграбчилата я ръка отпусна рамото й, тя се измъкна и бясно заплува напред. До края на басейна оставаха още три размаха… още два… Но тъкмо когато се добра до ръба и тръгна да излиза, злокобната желязна хватка отново я сграбчи изотзад и я дръпна навътре. Грег напипа главата й и я натисна под водата. Тара яростно се съпротивляваше и успя да се извърти с лице към него. В този миг изразът му внезапно се промени и за неин ужас убийствената омраза в очите на Грег се замени от любовен плам.

— Тара! — извика той. — Скъпа Тара! Вече мислех, че съм те загубил!

Притисна я към ръба на басейна и започна жадно да я целува, като я олигави цялата. Полупримряла от страх и ужас, Тара извърна лице, за да се спаси от влажните му устни и от лудостта на погледа му, в който сега светеше и любовната възбуда. Но не можеше да се измъкне от тежкото му тяло, заклещило я в ъгъла на басейна. Ръцете на Грег вече бяха върху гърдите й и трескаво разкопчаваха копчетата на блузата, за да напипат зърната.

— И ти ме обичаш, нали, Тара? Ще те любя точно както искаш… Хайде, любима… Не ме щади… Знаеш, че ме бива…

Пукотът на някаква пушка и викът на Грег прозвучаха почти едновременно. Куршумът го удари в гърба и го запрати върху нея с такава сила, че й изкара въздуха.

— А-а-а!

Той изрева от болка, изви се назад, размаха ръце и потъна във водата, а тялото му се мяташе като уловена риба. Потресена, Тара гледаше как бистрата вода закипя и започна да порозовява от кръвта. Вдигна поглед и на няколко метра от басейна видя Джили с димяща пушка в ръце. Тя стоеше с каменно изражение и не помръдваше, без да разбира какво е направила.

Грег изплува и се устреми към другия край на басейна, като използваше само едната си ръка, а другата се влачеше безжизнено след него. Докато се опитваше да излезе на брега, Тара забеляза, че на едното му рамо има дълбока рана, от която струеше кръв. Той направи опит да се изправи, но се присви от болка и залитна, след което приведен се затича към гърба на къщата.

Схваната и натъртена, Тара също се измъкна от водата, като дишаше тежко и се мъчеше да преодолее болката, разкъсваща дробовете й. Щом си пооправи малко дъха, тя се огледа и видя, че Джили продължава да стои в същата поза, в която беше, когато стреля. Тара пристъпи към нея, внимателно взе пушката и я хвърли във водата, за да е сигурна, че поне тази нощ с нея никой повече няма да стреля. После бавно, като малко дете, положи Джили да седне на тревата.

— Чакай тук — рече й тя. — Недей да ходиш никъде. След малко ще се върна.

И се втурна след Грег.

Не беше трудно да го следва, дори и в тъмното, защото той бе оставил след себе си обилна криволичеща кървава диря, която заобикаляше къщата и водеше към стопанските постройки. Тара мигновено се досети накъде се е запътил. Право пред нея, окъпана от лунната светлина, се издигаше огромната барака на хангара, в който се намираше самолетчето на Рая, поддържано постоянно в готовност за непредвидени случаи. Тя чу как двигателят изхърка и запали, а витлата се завъртяха.

Бавно, подобно на сцена от неприятен сън, самолетът се измъкна от хангара и се устреми към пистата.

— Не!

Подтиквана от някакви необясними емоции, Тара се втурна напред. Зад стъклата на кабината се виждаше Грег, мокър до кости, окървавен и замаян.

— Грег! Грег! Недей! Няма да успееш!

Малкото самолетче неуверено пое по пистата, като залиташе подобно на стар пияница. Тара вече тичаше успоредно с него, мъчеше се да надвика шума на двигателите и умоляваше Грег да спре. Само че изобщо не знаеше дали той я чува. Самолетчето започна да набира скорост, Грег извърна глава към нея и като че ли едва тогава я забеляза, за първи и последен път. По лицето му пробяга сянка на агонизираща мъка, която сякаш разкъсваше сърцето му.

— Тара! — промълвиха устните му, самолетчето префуча покрай нея и я остави след себе си.

Тя обаче продължаваше да тича по неравната писта, а вдигнатият от двигателите прахоляк я давеше, както давеше и отчаяната й надежда, че нещо ще попречи на Грег да излети, защото беше сигурна, че в това състояние той няма да се справи със самолета. Но не й оставаше нищо друго, освен да гледа как машината продължи да увеличава скоростта си, в един момент вдигна нос и увисна нестабилно във въздуха.

— Грег! Не желая смъртта ти, Грег! Недей!

Тара вложи цялата си душа в този последен вик за сбогом. Самолетчето вече се носеше в обсипаното със звезди небе и скоро и то самото се превърна в звезда, като във въздуха остана само шумът на двигателите му. Тара напрягаше слух да го следва. И в този момент тя ясно чу звука, от който се опасяваше — двигателите някак се запънаха и започнаха да вият, а оборотите им рязко намаляваха. Самолетът стремително губеше височина и падаше към земята. Някъде там, високо в небесата, Грег беше загубил битката. Загубил бе и Тара, а следователно и желанието си за живот. До Тара достигна ужасяващият трясък от разбиването на самолета в земята, последван от огненото кълбо на експлозията и издигащите се към небето пламъци. Но тя не чу последния стон на обречения мъж, който, подобно на Икар, падаше смъртно ранен и устните му мълвяха нейното име:

— Тара! Тара!

 

 

Вътре в себе си шефът на полицията Джим Гъли така и не успя да си прости това, че не беше на работа онази вечер — точно когато имаше действителна нужда от бърза и ефективна полицейска намеса, него го нямаше. Все пак, щом получи бележката на Тара, реагира мълниеносно и взе всички необходими мерки. Тя беше права да настоява той лично да се заеме със случая, тъй като едва ли някой от по-младите му помощници би повярвал на историята й, пък и така или иначе за подобна акция те трябваше да искат разрешение от него. За съжаление Джим и хората му пристигнаха в Рая чак призори, когато всичко вече бе свършило. Най-много обаче го беше яд, че не успя да арестува Грег Марсдън, а трябваше да се заеме с неприятната задача по прибирането на сгърченото му и обгоряло тяло.

Е, имаше и още нещо за вършене, макар че лично той мразеше да арестува жени. Никак не му беше приятно да гледа как един от подчинените му изкарва Джили от къщата и я отвежда към полицейската кола, която щеше да я откара в Дарвин. Преди да влезе вътре, Джили се обърна и замислено изгледа огромното имение, където бе прекарала както най-невинните, така и най-черните мигове в живота си. Накрая се извърна към Тара, която стоеше до Джим Гъли. Очите им се срещнаха, но нищо повече. Джили продължаваше да се намира в същото, подобно на транс, състояние, както когато стреля в Грег с пушката, която бе взела от шкафа с ловното оръжие във всекидневната, щом се свести от задушаването. А Тара просто нямаше какво да каже.

— Още не мога да повярвам — тежко се обади Гъли. — Като прочетох бележката ти, реших, че някой си прави майтап с мене. Съжалявам за закъснението. Извинявай…

— Не се притеснявай, Джим — меко отвърна Тара. — В крайна сметка… ъ-ъ-ъ… всичко се оправи…

Докато тя говореше, полицаите изнесоха на носилка Крис, доста отпаднал от загубата на кръв, но с все още мъждукащ в крехкото му тяло живот. До него вървеше Сам.

— Един момент.

Тара се втурна и задържа малката процесия, а после взе ръката на Крис в своята. Беше хладна като глина и съвършено неподвижна.

— Ще се оправи, мис — увери я един от полицаите.

Тара погледна Крис в очите и получи и неговите безмълвни уверения, че полицаят е прав. Тя се наведе и нежно го целуна по челото, а после изчака, докато го натоварят в полицейския фургон.

— Ще тръгваме — рече й Гъли. — Знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам.

— Не си ли малко закъснял? — сприхаво се намеси Кейти, която тъкмо излизаше от къщата. — Когато най-много й трябваше, тебе никакъв те нямаше, Джим Гъли!

Гъли вече знаеше, че личният принос на Кейти в разигралата се драма е бил от хоризонтално естество, и много му се щеше да й отвърне както подобава, но в крайна сметка добродушието му надделя.

— Добре дошла в Рая, мис Харпър — рече той и си тръгна.

 

 

— Е, най-после можем да си поотдъхнем малко, слава богу — изръмжа Кейти, след като полицейските автомобили напуснаха Рая и поеха по неравния черен път. — Да му се замае главата на човек от цялата тази неразбория!

— Така е — усмихна се Тара за първи път от векове насам, както й се струваше. После се обърна към конюшните, където тъкмо бяха прибрали Кинг след снощните му подвизи и сега той яростно протестираше срещу това, че е затворен. — Мисля, че сега една разходка няма да се отрази никак зле на онзи момък. И неговите вълнения не бяха малки. Сам, би ли…?

Но Сам отдавна бе тръгнал към конюшните.

Тара яздеше полека и без да бърза из пустошта. Най-сетне, след всички страдания, мъки и борби, на душата й беше леко и спокойно. Не съжаляваше за нищо, изпълваше я такъв покой и безметежност, че й се струваше като божа благодат. Все едно се бе отървала от някаква мъчителна болест — малко изтощена и отпаднала, но вече устремена към новия живот. Нямаше представа къде щеше да се мъчи бурната душа на Грег, но вече бе свободна от яростта и лудостта му. Те бяха умрели заедно с него. А от сега нататък Тара щеше сама да ръководи живота си и повече никога нямаше да попада под влиянието на черната му сянка.

Само че няма победа без загуба, тъжно размишляваше Тара. Пожертва любовта на Дан — най-жестоката цена, която трябваше да плати, а не я бе предвидила в началото на своите планове. Дали нямаше някакъв друг начин за тяхното осъществяване, при който да не губи любовта му — начин, който й се бе изплъзнал, когато трескаво обмисляше как точно да постъпи? Но вече беше твърде късно. Каква безсърдечна ирония на съдбата — да я срещне с такъв великолепен мъж и искрената му любов в момент, когато нямаше друг избор, освен да го отхвърли! Обзета от неизмерима мъка, тя бавно продължаваше да язди, без да обръща внимание на суровата красота наоколо, потънала в скръбта си от загубата на Дан.

Най-сетне Тара успя да преодолее меланхолията си и се замисли за бъдещето. Децата оставаха единствената й надежда за щастие. Вече спокойно можеше да се отдаде на дългоочакваната наслада от връщането си при Сара и Денис. При мисълта за тях, тя почти се разплака от радост и веднага започна да крои планове кога и къде да се срещнат. В главата й нахлуваха най-различни представи на тъй жадуваната среща, но тя трескаво ги отхвърляше една по една, защото й се искаше така да го измисли, че всичко да е идеално.

Във всеки случай едно й беше съвършено ясно. Вече нищо не можеше да й попречи да поднови живота си като Стефани Харпър. Крайно време беше. Но сега щеше да бъде далеч по-умна и по-силна, защото преживяното я бе научило на много неща. В никакъв случай не би се оставила да стане отново старата Стефани, притеснена, несигурна и потъпквана от всеки. Освен това твърдо бе решила никога да не допуска да става жертва на който и да е мъж. Самостоятелността вече й беше по-скъпа от всичко. Сама ще решава как да живее и ще разчита единствено на себе си. Знаеше, че ще се справи. Гледаше на бъдещето без страх и колебания. Хайде, стига съм се занимавала с миналото, решително си каза по едно време Тара. От утре започва нов живот.

От бляновете я изтръгна някакъв далечен шум, който след малко прерасна в бръмченето на малък самолет. Сепната, Тара се замисли кой ли можеше да е това. Дали пък не е…? Не, не! Нямаше никакви основания да се надява, че човекът, чиято любов тя отхвърли и когото нарани толкова дълбоко, би намерил сили да й прости — да не говорим, че едва ли би успял да я открие и да дойде чак тука. Само дано не са журналисти! От една страна нямаше да е никак зле, ако сензационната й история се разчуеше, но от друга — сега точно никак не й се занимаваше с тези лешояди, хранещи се с новини. Тара ядосано се намръщи и препусна обратно към имението. Жребецът беше в чудесна форма, надбяга приближаващия се самолет и пристигна пръв пред къщата, където Сам вече ги очакваше. Точно така, рече си Тара. Нека той отведе Кинг, а пък аз ще ида на пистата да се оправя с тези натрапници и да ги отпратя обратно.

От въздуха Дан виждаше дребната фигурка на ездача, прилепена към врата на коня, но не можеше да каже дали е мъж или жена. Нетърпението и притесненията му вече бяха стигнали онази точка, когато се усещаха като физическа болка. Струваше му се, че всеки момент ще полудее. Така че, когато самолетът се приземи и той видя и разпозна стоящата край пистата Тара, облекчението му бе толкова голямо, че краката отказаха да го държат и Дан се олюля, докато се опитваше да отвори вратата на кабината. Допускаше, че тя сигурно щеше да е извън себе си от радост като види децата си, но не знаеше как би реагирала на него. Дали вече щеше да отвори сърцето си за любовта му и да го дари със своята? Дан неистово се мяташе между надеждата и отчаянието и почти не чуваше възторжените възгласи на Сара и Денис.

Тара неспокойно наблюдаваше как самолетът бавно се приближава и спира, но вратата му продължаваше да е затворена. После, като насън, отвътре някой изкрещя:

— Мамо!

Вратата се отвори и се появиха Сара и Денис, които се боричкаха кой да слезе първи. Сигурно сънувам, помисли си Тара. Не може да е вярно! А после изведнъж се втурна към тях като полудяла и ги сграбчи в обятията си.

— Мамо, мамо! Знаех, че си жива…!

— Ох, мамо! Ти ли си наистина?

— Деца! Скъпи мои деца!

Прегърнати, те и тримата плачеха, но този път сълзите бяха от радост.

Сърцето на Дан се топеше от тази сцена на дълбоки и първични чувства. Май нямам повече работа тук, уморено си рече той, едва ли имат нужда от мен. А и как би могъл да застане между майката и децата й? Изоставен и самотен, той някак неловко стоеше до самолета и се чудеше с какви думи да си вземе последно сбогом. Най-важното е, че си жива, щеше да й каже. Поне съм сигурен, че си в безопасност и всичко е наред…

Само че си правеше сметките без Тара. Тя внезапно вдигна разплаканото си, но озарено от радост лице, и го призова към себе си. Ела, ела при мен, говореха очите й. Вълните на екстаза вече я поемаха и тя, като че ли току-що бе открила загубената си скъпоценност, внезапно си спомни колко много обича този тих и кротък човек. Дори не само го обичаше, а нещо много повече. Много, много повече. Единствено с Дан можеше да намери другата половина на душата си. Освен любим, за нея той беше истински приятел, който щеше да й бъде верен спътник през целия им живот и никога нямаше да я изостави. Сега вече Тара бе свободна да му се отдаде напълно — без тайни, без прегради и без задръжки. Ръцете й копнееха да го прегърнат, а тялото й изгаряше от желание да му покаже любовта си.

— Дан!

Тя почти изхлипа. Сълзите й отново се събираха под напора на неизказаните чувства.

— Ш-шт, любима! После ще ми кажеш всичко…

Със сърце, препълнено от възторг, сега единствената грижа на Дан беше да успокои и приласкае своята любима. Стигна му само онзи поглед на обожание, който Тара му хвърли, докато прегръщаше децата си, и той разбра, че най-накрая бе получил отговора, за който жадуваше душата му.