Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (24)

Двадесет и четвърта глава

Никой не би отрекъл, че Дарвин — столицата на северните територии — е великолепен град. Почти напълно унищожен от урагана „Трейси“ през 1974 година, той е изграден наново и бързо се превръща в град на богатите космополити. Посетителите му има къде да отидат и какво да видят. Само че на притеснения и разтревожен Дан Маршал в момента съвсем не му бе до това.

Как да повярва човек, че самолетите са най-бързите транспортни средства, мислеше си мрачно той, докато заедно с Денис и Сара вървяха по Смит стрийт. Пътуването от Сидни до Рая се оказа доста сложно и сякаш всичко беше срещу тях — и часовата разлика, и това, че бяха трима, пък и неизбежните закъснения на самолетите, всяко от които повличаше след себе си друго — всички тези неща почти накараха Дан да се откаже от надеждите си за бързо добиране до Тара. Най-сетне успяха да пристигнат в Дарвин, но вече наближаваше привечер, а следващият полет щеше да е чак след няколко часа. Изнервеният Дан реши, че е по-добре да заведе децата на разходка в града, отколкото да се мотаят на аерогарата и да се чудят какво да правят.

Във всеки случай далеч по-добре от залата за транзитно изчакване, размишляваше Дан. Вървяха по Смит стрийт — просторен булевард с три платна, по който уличното осветление вече проблясваше на фона на златисторозовия залез. Мръкваше се все по-бързо. Той погледна децата. Сара оживено се оглеждаше наоколо, а върху лицето й грееше същата радост, която избликна още когато Дан им разкри коя всъщност е Тара. Умората от пътуването изобщо не й личеше. Денис също изглеждаше щастлив и в момента се ровеше в някаква рекламна брошура, която бе задигнал от аерогарата.

— В Дарвин, елегантната столица на северните територии, живеят над четиридесет и пет различни националности — сричаше той. — През последните няколко години, благодарение на разкритите наблизо богати залежи от минерални ресурси, градът успешно преодоля историческата си изолация и се превърна в оживен културен център.

— Това значи, че тук живеят умни хора като нас — весело отбеляза Дан.

Стремеше се да не издава пред децата безпокойството си за безопасността на Тара. Но от известно време насам се измъчваше от мисълта да не се окаже, че радостта им е твърде преждевременна и майка им е възкръснала само за да изчезне отново, в случай че се потвърдяха най-лошите му опасения. И макар че професионалният опит го бе научил да отклонява подобни мрачни мисли, този път черните му страхове си оставаха и го придружаваха подобно на погребално шествие.

— Градът ми харесва — възкликна Денис и продължи да чете от брошурата: — „Дарвин притежава поне дузина първокласни ресторанти и барове, както и ненадминатото казино «Дайъмънд Бийч», разположено на морския бряг. Наблизо се намира и националният парк «Какаду». За желаещите се организира посещение на природния резерват за морски и речни крокодили…“ — Денис изведнъж замлъкна смутено.

— Хайде, деца! — намеси се Дан, хвана ги за ръце и започна да се озърта за такси. — Време е да се връщаме на аерогарата.

Но нямаше защо да бързат. Когато отидоха на гишето за регистрация, ги очакваше неприятната вест, че самолетът е повреден и едва ли ще пристигнат в Рая по-рано от сутринта на следващия ден.

 

 

Същия ден, съвсем отделно от Дан, в Дарвин бе пристигнал още един посетител, който не се интересуваше от забележителностите на града. Сам измина за рекордно кратко време дългия път от Рая, като не спря нито веднъж, а ландроувърът неуморно гълташе миля след миля от прашните селски пътища. След като пристигна в Дарвин, той лесно откри полицейското управление, но когато попита за шефа Джим Гъли, се сблъска с неочаквана пречка.

— Шефът ли? Няма го. — Дежурният сержант не беше нелюбезен, а само уморен, тъй като наближаваше краят на дежурството му. — Смяната му започва довечера в десет часа.

По лицето на дошлия обаче пробягна тревожна сянка и сержантът се опита да звучи по-конструктивно:

— Някой друг не може ли да ви помогне?

Сам измъкна бележката на Тара, но изведнъж си спомни думите й: „Отиваш при Джим Гъли. Лично при него“. Явно тя имаше нещо предвид, затова той внимателно пъхна бележката обратно в джоба на ризата си и закопча копчето. Поклати отрицателно глава и се приготви да чака.

 

 

А над Рая слънцето залязваше и хвърляше наоколо кървави отблясъци, сякаш изразяваше примитивните страсти на вселената. Последните му лъчи замряха за миг върху пурпурното небе и след това кадифената тъмнина бързо ги погълна. Влажният въздух беше неподвижен, но над Рая витаеше някакво мрачно предчувствие, сякаш всички очакваха тази вечер да се случи нещо.

Крис безмълвно наблюдаваше залеза, застанал на хълма, издигащ се сред горичката евкалипти зад къщата. Размърда се едва когато и последните златисти лъчи потънаха в мастиления здрач. Приклекна между дърветата и започна да пали огън, като ритмично напяваше в чест на древния мъдрец Гуда, който предприел опасно пътешествие до далечна планина, където била забелязана странна светлина. Пристигнал, смело сграбчил парче от небесния огън на светкавицата, а после го скрил в сухите клони, където спи и до днес, така че земните хора могат да съживяват пламъка му, когато си поискат. И сега, докато огънят му се разпалваше, Крис за сетен път се уверяваше, че древният дух държи на думата си.

Подхвърли още няколко съчки, за да се получи хубава жарава и започна да си смъква дрехите. Ритуално се отърва от капаните на цивилизацията на белия човек и се изправи, свободен като духовете на предците, за да подготви тялото си за свещения танц. Взе парче бяла глина и прекара по една черта на челото и носа си, а после си постави и две бели петна върху бузите. След това издигна широка бяла лента от пъпа до гърдите и им очерта по един кръг. Нарисува няколко широки напречни ивици над лактите, върху китките, по колената и бедрата. С всяко едно от тези помазвания той се отърсваше от чуждата култура и се връщаше към древните ритуали, за които дори самото време не знаеше откога датират. Накрая Крис си украси къдриците с късчета кост и втъкна няколко пера от бяло какаду, след което си постави набедрената препаска и беше напълно готов.

В самия център на горичката се извисяваше един много стар и изсъхнал гигантски евкалипт, чиито клони хвърляха зловещи сенки от играта на пламъците. Приличаше на гостенин от страната на мъртвите, но в основата на дънера се намираше кръгът на свещения танц. Крис пристъпи и поде танца, а думите на напева отекваха в нощта.

— Обръщам се към тебе, Велики Татко, да ми кажеш къде отиваме и накъде ни водиш. Покажи ни пътя през тази пустош и насочи краката ни в правилната посока. Помогни ни да успеем в делото си, без колебания и страх. Бъди с тази жена довечера, о, Велики Татко, и й дай сили за ужасната задача. Излей гнева си върху онова пъклено изчадие — мъжа, който заплашва с унищожение творенията ти. Вестителят ти, Йоуи, ми шепне на ухото, че вече някой е обречен, а древните духове на мрака, бурите и злото се навъртат около това място на смъртта. Усещам как чернотата се задава. Ти ще избереш, Велики Татко, кого да прибереш при себе си на небето сред звездите, но моля те — дай покой на този дом!

 

 

Грег препускаше в нощта като някакъв демон на отмъщението и безжалостно пришпорваше уморения си кон. Къде беше Тара? И още нещо — къде бе Рая? Обикновено нощем голямата къща се осветяваше и отвън, така че, подобно на морски фар, се забелязваше от няколко мили в равнината и безпогрешно показваше посоката на всеки закъснял пътник. Но сега пред Грег не се виждаше нищо, нито дори най-слабият проблясък. Не че му трябваше ориентир — конят си знаеше пътя и щеше да го върне и без негова помощ, но какво ли се бе случило в Рая, та къщата не светеше?

Когато наближи, единственото, което успя да види, беше очертанието на фермата върху фона на тъмното небе. Обзе го някакъв необясним страх. Целият треперещ, Грег слезе от коня, но мускулите му бяха толкова схванати, че едва не падна. Добра се до къщата само с крайно усилие на волята. В кухнята нямаше никой, а когато щракна електрическия ключ, лампата не светна. Грег изруга, опипом намери фенерчето, което се пазеше за такива случаи и се зае да претърсва къщата.

Във всекидневната не помръдваше нищо, но пренапрегнатите му сетива доловиха човешко присъствие и той описа широк кръг с фенерчето. Лъчът му улови лицето на Джили, която го гледаше с блеснали и разширени зеници, като заек, хипнотизиран от змия. Беше се свила на стола си и не мърдаше, с брадичка, притисната към коленете. Целият й вид говореше, че е обзета от ужас и безутешност.

— Къде е Тара? — грубо запита Грег.

Джили мълчеше.

— Къде е Тара, питам? — скочи той към нея с вдигнат камшик.

— Не ме удряй! — Внезапното му движение изтръгна Джили от вцепенението й и тя инстинктивно вдигна ръка пред лицето си. — Грег! Грег! Недей!

— Какво си й казала? — Мисълта на Грег бе устремена единствено към Тара. Интересуваше го само къде е тя и как да я запази за себе си.

— Нищо! Нищо! Кълна ти се! Дори не съм я виждала. Цял ден я няма. Но Грег… Грег, чуй ме! — Джили умолително протегна ръце към него.

— Какво има? — Грег почти не я чуваше, толкова бе далеч от нея в мислите си.

— Стефани беше тук!

— Стефани ли?!

— Чух я съвсем ясно. Призракът й обитава къщата.

Стефани значи? Какво ли искаше да каже Джили? Как така…?

— Пак си пияна — рече й той, но не беше съвсем сигурен.

В очите на Джили проблесна старият пламък:

— Много добре знаеш, че не съм, мръснико! Нали си скрил всичкото пиене! Цял ден не съм близнала нито капка.

Грег обаче не обърна никакво внимание на думите й.

— Казвай къде е Тара? Къде е тя?

— Не зная. И не ме интересува!

— Гледай да не се доближаваш до нея, защото ще те убия! — заплашително изрева Грег.

Джили, все едно че не го чуваше пак протегна ръце към него:

— Грег… Грег, аз наистина чух гласа на Стефани. Тя беше тук. Не си го измислям, повярвай ми. Всичко свърши. Убийството й вече не е тайна.

Макар и изцяло погълнат от мисълта за Тара, при тези думи в мозъка на Грег мигна предупредителна лампичка. Той за първи път изгледа внимателно Джили, прикована като пеперуда от лъча на фенерчето. Изведнъж му хрумна нещо:

— Освен пилота, кой знае, че си тук?

— Никой!

— Казвала ли си на някого къде отиваш?

— Не! На никого, кълна се, Грег!

Джили говореше бързо, защото усещаше заплахата, излъчвана от мрака зад лъча светлина, в който беше уловена. Но още щом свърши, разбра каква фатална грешка е направила. Лъчът се отклони от лицето й, тъй като Грег постави фенерчето на земята. После някаква черна фигура, като вестоносец на смъртта, тръгна към нея.

— Не! Не! — В изтръгналия се от Джили писък се съдържаше цялата й надежда за живот. — Не ме убивай, Грег!

Внезапно всички лампи в къщата светнаха. Фигурата на Грег замръзна като на моментална снимка, с протегнати към гърлото й ръце, готови да я удушат. Стори й се, че останаха в тази гротескна поза цяла вечност. Със смразяващо кръвта изръмжаване, Грег се отърси от шока и пак пристъпи напред. Джили го виждаше като на забавени кадри, сякаш се движеше под вода. Ужасът я бе сковал напълно, не можеше дори да изпищи. Тя покорно се остави на смъртта, лъхаща от черните дупки на очите, които се приближаваха към нея.

В този момент, със същата внезапност, с която бяха светнали, лампите загаснаха отново. Стаята потъна в още по-непрогледен мрак. От този втори шок мускулите на Джили не издържаха и тя безшумно се свлече на пода. Това падане сякаш я изтръгна от транса и тя инстинктивно се претърколи към стената, така че, когато Грег скочи към гърлото й, пръстите му не напипаха нищо, освен празно пространство.

Грег обаче, като истински ловец, не се хвърли сляпо към невидимата си жертва, а се спря и подуши въздуха. Сетивата му се наостриха като на хищник и той се остави на инстинктите си, които никога не го бяха подвеждали. Един и същ лепкав въздух ги обгръщаше и нямаше начин да не надуши страха на Джили и да не усети присъствието й. А Джили се боеше да не шукне и да се издаде, но пък напълно бе изчерпила силите си за самосъхранение. С примирението на всички отчаяни и загубени създания, тя се беше сгушила под някаква маса и вече усещаше как зловещите лапи я сграбчват и зъбите се впиват в шията й.

— Джили! — Гласът на Грег с изненадваща нежност прониза мрака и погали слуха й. — Джили, нищо няма да ти сторя. Не е нужно да се криеш. — Той млъкна и се вслуша напрегнато, за да долови дори и най-лекото дихание, а после продължи да я увещава със същите гальовни нотки в гласа, както едно време. — Хайде, скъпа. Знаеш, че само теб обичам. Нали затова убих Стефани — за да бъда с тебе. Обичам те, Джили, не е ли така? Искам те сега, в този момент. Ела при Грег, скъпа, хайде, не се бой…

Гласът на Грег въздействаше на Джили точно както ръцете му върху тялото й. Дори и сега, появил се като ангела на смъртта, той все още владееше тялото й. Джили цялата тръпнеше, зърната на гърдите й започнаха да се изправят и тя усети познатата сладка влага между краката си. Беше сигурна, че възбудата й, подобно на излъчвания от нея страх, чудесно се долавя в задушната стая. И Грег непременно щеше да я усети. Тя простена като обречено на смърт животно и се предаде.

Само че, секунда преди това, острият слух на Грег, напрегнат до краен предел, беше доловил някакъв звук извън стаята. Той мигновено насочи вниманието си към френските прозорци, през които се излизаше на верандата. Какво ли пък беше това? Звукът бе протяжен и неумолим — все едно нечия агонизираща душа влачеше оковите на неизразимата си вина — косите на Грег настръхнаха и той си прехапа езика до кръв, за да не изкрещи от ужас. Очите му бяха приковани във външния мрак. Нещо идваше… Идваше насам…

Неясна светлина проряза нощната чернилка, затанцува някак колебливо и бавно се насочи към френските прозорци. Грег се вкамени. Не можеше да направи нито крачка, а в главата му пищеше ужасен глас. Малкото пламъче непрекъснато се приближаваше. Най-сетне спря до прозореца и се задържа там в продължение на цяла вечност, както се стори на онези вътре. От скривалището си на пода, Джили също видя какво бе спряло Грег и през тялото й пробягнаха истерични тръпки на ужас, които я доведоха до неговото състояние. И двамата стояха вцепенени и бездиханни. Тишината в стаята ги притискаше като в гробница.

Френските прозорци бавно започнаха да се отварят. Сантиметър по сантиметър те поддаваха към верандата и към загадъчното присъствие там. Хипнотизираните Грег и Джили виждаха танцуващата светлинка и дори различаваха зад нея неясна и тъмна фигура, която едва се очертаваше на фона на непрогледната нощ. Неподвижна и заплашителна, тя сякаш ги обвиняваше със сила, неизмеримо по-голяма от жалкия им ужас. Инстинктът за самосъхранение на Джили отново се обади и без да мисли за никой друг, тя изкрещя:

— Помощ! Помощ! Той иска да ме убие, иска смъртта ми! Моля ви, помогнете! — Тя се измъкна от убежището си и полуразплакана запълзя към светлината.

В това време пламъкът подскочи нагоре, уголеми се и стана по-ярък. Фигурата беше вдигнала затъмнителите на фенера, за да освети по-добре сцената под себе си. Лъчът попадна върху неподвижния Грег, който ръмжеше и се зъбеше като притиснат до стената тигър. Джили продължаваше да пълзи, опита се да стане, но падна подкосено, сякаш я бяха ритнали в корема.

— Стеф! Стеф! Стеф! — Тя виеше като умствено изостанало дете, а после изведнъж се обърна за помощ към онзи, който преди малко искаше да я убие. — Грег! Грег… Нали ти казах… Това е нейният призрак…

Но гласът, който я прекъсна, беше силен, самоуверен и съвсем не призрачен:

— Не се заблуждавай, Джили. Уверявам те, че не съм призрак.

От една страна несъмнено говореше Стефани, а от друга — думите никак не подхождаха на предишната й плахост и неувереност. Светлината от фенера се разлюля и спря върху Грег.

— Какво става, Грег? Кажи нещо. — Резкият тон сякаш пробождаше ушите му. — Май беше сигурен, че си се справил отлично, а? Парите и наследството на Стефани Харпър плюс тази уличница тук — презрително добави гласът. — Какво повече би желал да има мошеник като тебе?

Фигурата отново размаха фенера и пред изумените очи на Грег и Джили се разкри ужасяваща гледка.

— Точно така, Грег. Това съм аз, Стефани. Жива и здрава.

— Но как… как… — В звуците, които Грег издаваше, не се съдържаше толкова въпрос, колкото вопъл на попаднало в капан животно.

— Не успя да ме убиеш. И крокодилът не успя. Полумъртва се измъкнах от онова блато, но това няма значение. По-важното е, че искаше да ме унищожиш. Така че ти всъщност си убиецът на Стефани Харпър, все едно че бях умряла тогава! — Гласът произнесе тези думи високо и отчетливо, а после продължи по-тихо. — Спаси ме някакъв стар отшелник. На света все още има добри хора, с любящи и нежни сърца, а не като твоето! Та той не се интересуваше, че съм обезобразена и не приличам на човек. Животът за него бе най-важното и той го спаси!

Джили погледна ужасено Грег. Той продължаваше да стои в същата поза, в която бе замрял, още когато за първи път чу странния звук — напрегнат като диво животно, готово за смъртоносния скок, а умът му отчаяно се опитваше да възприеме невероятната действителност.

Обвиненията безмилостно се сипеха върху него:

— Ти искаше да умра, а той ми даде живот. Дори нещо повече — даде ми и всичките си спестявания, за да започна отначало. Шест месеца променях външността си. Не беше никак леко. А как болеше, как само болеше! Ти знаеш ли какво е болка, Грег? Да те е боляло някога? — В стаята нищо не помръдваше. — Защото мен ме боля дълго време. Но си струваше. — Гласът на жената се извиси като във възторжен химн. — Страдах много, но го преодолях. Премислих куп неща и се преборих и със себе си, и с твоя призрак, Грег. Не можеш да си представиш как те мразех!

Душата на Грег потръпваше под напора на думите й. В напрегнатата обстановка въпросът на Джили прозвуча доста нелепо:

— Но Стеф, защо…? Защо…?

— Защо ли? Вярно, че щеше да е най-лесно да отида в полицията и да обясня коя съм, а после да обвинят вас двамата в убийство. В моето убийство! — Джили потръпна, защото чу въздишка, последвана от яростен изблик: — Но… Но исках да ви унищожа! Точно както вие ме унищожихте!

Въздухът в стаята бе наситен с лепкава омраза. А гласът не знаеше пощада:

— Обичах те, Грег! Повече от всичко на света. Как можа да го направиш? — Фенерът отново се разлюля. — И теб обичах, Джили. Бяхме приятелки, толкова неща ни свързваха — нима това не означаваше нищо за тебе? Нима? — Жената отново въздъхна, все едно че сърцето й се късаше. — Вас двамата обичах като никой друг. Така е… И не ми беше никак приятно да ви гледам как страдате и се нападате. Дори искам да ви благодаря, че ми помогнахте. — Тя неочаквано се запъна, но се овладя и продължи с още по-голяма сила: — Да, помогнахте ми. Великолепната ирония на цялата история е, че именно на вас двамата — най-големите ми врагове — дължа това, че най-после разбрах коя съм аз всъщност! За което съм ви много благодарна.

Вдигна фенера и за първи път освети лицето си. Беше Стефани. А после с яростен жест посегна и си смъкна дългокосата перука. Хвърли я на земята и някак припряно пооправи истинските си къси къдрици.

— Тара!

— Тара! Тара! — присмя се жената. — Точно така. Тара — мацката на твоите мечти. Само дето тя не те желае. Същата онази, която когато беше Стефани, ти толкова презираше. И която се нуждаеше от любовта ти, за да се отвори към живота и да му се наслаждава.

— Значи си измамница! — изпелтечи Грег. — Измамница!

— Не! — пламна тя така, че онези двамата неволно потръпнаха. — Не съм! Тара Уелс е част от мен и винаги съм я носила у себе си. Само че с тебе не можеше да се прояви. Някога да си ми помогнал с нещо? Никога! — Беше я обзела безумна ярост, а Грег мълчеше като онемял. — Нима можеш да ме упрекнеш в нещо? Нещо, което да се сравни с твоите деяния? — И тя горчиво се засмя: — Освен, че съм спала със собствения си съпруг!

Смехът й отекна в ушите на Грег като кикот на обезумели демони.

— Тара! Тара!

— Всичко свърши, Грег. — В гласа й се усещаше умора и тя говореше тихо. — Полицията е уведомена. По Сам изпратих бележка до Джим Гъли от управлението в Дарвин. Сигурно вече са тръгнали насам.

Светлината на фенера трепна, защото тя намали пламъка. После погледна Грег. Пълните й с болка очи го пронизаха.

— Полицията ще дойде всеки момент, Грег. Утре сутринта вече ще бъдеш, където ти е мястото — зад решетките.

Тя сви рамене и се отпусна. Това беше. Чувстваше се страшно уморена. Само че Грег изведнъж се освободи от вцепенението си и с животински рев се хвърли към нея.

— Не, Грег! Недей!

Джили скочи да му препречи пътя, но не беше достатъчно тежка, за да го спре. Той я блъсна встрани и се устреми към Стефани. Удари се в тялото й и събори на пода ветроупорния фенер, който се разби и се затъркаля към стената, като оставяше след себе си огнена диря. Пламъците бързо се разгоряха и плъзнаха по завесите, килима и мебелите. Но заслепеният от ярост Грег не виждаше нищо, освен нечаканата гостенка, на която огънят бе пресякъл обратния път. Притисната към стената, тя го гледаше, но в очите й нямаше страх. Стефани? Ами Тара къде е тогава? Мозъкът му сякаш щеше да гръмне от напрежение. Той прескочи горящата газ, изтекла от строшения фенер, притисна я към стената и здраво сграбчи брадичката й. Сега щеше да види коя всъщност е тя.

— Стефани! — изсъска той със сбръчкано като гущер лице. — Къде е Тара? Къде е Тара, тебе питам! Какво си направила с нея? — Изведнъж нещо ярко проблесна в душевния му мрак: — Ти си я убила! — кресна Грег. — Ти… Ти…

Съвсем обезумял, той я удари с всичка сила по главата. После ръцете му напипаха гърлото й, а палците се срещнаха в основата му и той започна да стиска… да стиска… Някъде далеч от себе си, тя чуваше ужасените писъци на Джили.

— Стой!

Със затворени очи и почти на границата на припадъка, Тара внезапно усети как някой откъсна Грег от нея. Полузадавена, тя се закашля, отвори очи и видя, че Грег се бори с някаква призрачна фигура — гола и нашарена, но очевидно обладана от магична сила, фигурата малко по малко изблъскваше Грег през огнения кръг към центъра на стаята. Двата мъжки силуета се бяха вкопчили един в друг и не се знаеше какъв ще бъде крайният изход. Тънкото и стройно тяло на аборигена изобщо не можеше да се сравнява с неговия далеч по-тежък и по-силен противник. В един момент Грег започна да надделява и да притиска Крис назад, докато накрая гърбът му не опря в шкафа за ловното оръжие, където старият Макс си държеше колекцията. С неподозирана ярост Грег запрати с всичка сила Крис в стъклените врати на шкафа и после го хвърли на пода. Докато аборигенът се изправяше на крака, Грег бръкна през счупеното стъкло и сграбчи една пушка. Крис го гледаше спокойно и без страх. Демонът на злото вече беше въоръжен. Крис за последен път потърси утехата на древните духове.

— Велики Татко, слънцето залязва, но душата не умира!

После скочи към Грег, а пушката изгърмя почти едновременно със скока му. Слабото черно тяло падна като камък и остана неподвижно, а от раната на гърдите бликна струя кръв.

— Не, Крис! Не! — полудяла от мъка, Тара се втурна към проснатата фигура и клекна до нея, разтърсвана от силен плач.

После внезапно се изправи и тръгна към Грег, който й препречваше пътя с димящата пушка в ръце и с убийствен блясък в очите.

— Стефани? Ти ли си? — възбудено прошепна той и протегна ръка към нея. — Ела тук. Няма ли да ме целунеш?

Тара се извърна и побягна с всичка сила. Излезе от стаята и веднага свърна по коридора, още преди Грег да е разбрал в каква посока е изчезнала. Той хукна след нея, а Джили изтича до канапето, грабна две възглавнички и започна да се бори с огъня, който вече беше обхванал добре изсъхналите дървени мебели на старата къща. Тя безразсъдно се разтича насам-натам, смъкна горящите завеси и трескаво заудря с възглавничките хищните пламъци, които поглъщаха всичко по пътя си. Но понеже гасеше без вода, стаята бързо започна да се изпълва с дим. Най-сетне успя да се пребори с всички горящи неща и потуши огъня в цялата стая, но от отровните пушеци във всекидневната не можеше да се диша. Джили едва сега се сети за себе си, а вече беше твърде късно. Трябва да се измъкна… трябва някак си да се измъкна оттук, панически си повтаряше тя. Но когато тръгна към вратата, я облъхна нов облак отровни изпарения, тя ги вдиша, без да иска, загуби съзнание и падна на пода.