Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (23)

Двадесет и трета глава

— Крис! Хей, Крис! Къде си, по дяволите?

Почти извън себе си от гняв, Грег крачеше към конюшните и крещеше на Крис да дойде и да му помогне да оседлаят един от конете. Още не можеше да се примири с мисълта, че Тара отново му се бе изплъзнала. Нервите му бяха опънати като на хищник, преследващ жертвата си. Непременно трябваше да я намери.

— Хей, Крис!

Грег нахълта в конюшните, но аборигенът никакъв не се виждаше. Като продължаваше да ругае, той избра най-бързия кон, намери седлото и юздите, постави ги, изведе коня на двора и се метна на гърба му.

В това време се появи и Крис, който с присъщата си безучастност, тъкмо прекосяваше двора.

— Кристофър! Веднага ела тук!

Без да бърза, аборигенът свърна към него и след малко застана до стремето на Грег.

— Знаеш ли в каква посока пое Тара? Накъде тръгна?

Крис сви рамене.

— Не може да е много напред, нали? Кой кон ти поръча да й приготвиш?

Крис мълчаливо го гледаше с големите си блестящи очи.

— Хей, нима искаш да кажеш, че…? — извика Грег с променено лице и скочи от коня.

Хвърли юздите в ръцете на Крис и се втурна към конюшните. Изтича по коридора и се изправи пред клетката на Кинг. Вратата й зееше отворена, а огромният жребец го нямаше. Съвсем побеснял, Грег хукна обратно към окъпания от слънцето двор.

С юздата в ръце, Крис продължаваше да стои на същото място. Размахал тежкия си камшик, Грег се запъти право към него.

— Ах, ти, мръсен идиот! Нима не знаеш, че никой не язди Кинг!

Той вдигна камшика и замахна, но Крис реагира мигновено, ръката му сграбчи китката на Грег и я задържа като в стоманени клещи. Грег изрева от ярост, освободи се, хвана юздите и се метна на коня. Сега нямаше време за Крис. Смуши с пети хълбоците на коня и препусна навън, като прескочи оградата, за да не губи време с вратата. Заобиколи бараката, която служеше за хангар на малкото самолетче на имението и по селския път се отправи към откритата пустош.

Внезапно видя, че от къщата изтича Джили и се втурна да му пресича пътя.

— Чакай! Искам да ти кажа нещо! — развика се тя сприхаво. — Навсякъде те търсих!

Крещеше и тичаше право към коня, сякаш се гласеше да се хвърли под копитата му. Грег изруга и спря.

— Какво, по дяволите, искаш, кучко проклета?

— Видях те снощи! — Лицето на Джили още бе насинено, но излъчваше някакъв перверзен триумф. А на Грег му се щеше да го направи на пихтия. — Ти, естествено, нищо не подозираше. Заслепен от страст, изобщо не си се сетил да дръпнеш завесите. Нито за миг не ти е хрумнало, че някой може да реши да излезе на верандата, преди да си легне. Но аз видях всичко! Видях ви как се любите!

— Ти не си добре, Джили — каза Грег, привидно спокоен.

— Може би, но пък много скоро и ти ще станеш съвсем зле! — Джили отново изпадаше в истерия. — Твърде зле, защото отивам в полицията. Пет пари не давам вече! Сигурно ще те осъдят на смърт и с удоволствие ще гледам как увисваш на въжето. Искам да се мъчиш, за да разбереш на мен какво ми е. И най-важното — повече никога няма да я видиш!

Да не види Тара… На Грег внезапно му причерня и той изрева със страшен глас:

— Изчезвай незабавно!

Джили усети убийствените нотки в гласа му и побягна, а Грег я последва като ловец по дирите на лисица. Примряла от ужас, Джили тичаше покрай стената на хангара, а в ушите й гърмеше тропота на преследващите я копита. С последни сили тя едва свари да се шмугне в един проход между две бараки, който беше твърде тесен за коня и се озова в двора, където мислеше, че е в безопасност. Но тъкмо спря да си поеме дъх, когато видя как конят на Грег прескача оградата — гигантската сянка за миг затъмни слънцето и й се стори като някакъв зловещ кентавър. Джили изпищя и отново хукна, а дробовете й направо се разкъсваха за въздух. Не чуваше нищо друго, освен оглушителния грохот на смъртоносните копита.

А Грег вече надушваше кръвта й и нищо не можеше да го спре. Преследваше я с упоритостта на хрътка, докато в един момент хленчещата Джили остана съвсем без дъх и спря. Знаеше какво я чака и дори си представяше как безмилостните копита на коня я тъпчат, трошат костите и разкъсват плътта й. Тя падна и се сви на земята, а Грег изграчи като хищна птица и насочи коня към нея.

За него тя вече не беше Джили. Откакто го заплаши и разбуди черните пориви на душата му, той не я смяташе за човек. Дори не я мразеше. Просто реши, че е някакъв червей, който трябва да се смаже, защото стоеше на пътя му към Тара. Грег обърна главата на коня към проснатата фигура и безжалостно заби пети в хълбоците му.

Още три крачки… Две… Точно когато жестоките копита би трябвало да се забият в нежната и беззащитна плът на Джили, Грег внезапно си спомни онова, което всеки ездач знае — че никой кон не би настъпил паднал човек, ако може да го избегне. В същия момент усети как конят под него се напряга и разбра, че вече е късно да го спре. В последната секунда животното събра крака и прескочи по котешки Джили, като се приземи поне на метър от неподвижното й тяло. А после прескочи оградата и волно препусна, все едно се радваше на безкръвната развръзка. Грег също реши засега да остави Джили на мира, защото в главата му имаше само една мисъл — Тара. Обърна коня към Дяволската скала и препусна с всички сили.

Приведената му напред фигура ритмично смушваше коня, за да изтръгне максималното от него и бързо се стопяваше в далечината. Облегнал се на вратата на хамбара, Крис го гледа, докато ездачът не се превърна в малко петънце прах на фона на огромната пустош. После се обърна и се прибра. В хамбара стояха Тара и Кинг. Дългите часове на изчакване добре си бяха свършили работата. Грег беше пратен за зелен хайвер там някъде, в нищото, а Тара спокойно можеше да пристъпи към плановете си тук, в Рая.

— Благодаря ти, Крис — рече тя и му подаде юздите, погали мускулестия врат на Кинг, а той се наведе, за да го почешат зад ушите. — Извинявай, че днес не излязохме на езда. Може би утре. Скоро ще имаме достатъчно време, любимецо. Още малко търпение — пошепна му тя.

Кинг изпръхтя, вдигна копито и нетърпеливо го стовари върху пода, а после й духна в лицето и топлият му дъх я лъхна на сено.

— Добре, Крис — продължи след малко Тара. Никак не й се искаше да прекъсва този тъй прелестен миг на покой в компанията на Крис, но я чакаха други неща. — Заведи Кинг в клетката му, ако обичаш.

Крис се изправи до Кинг, едва стигайки до раменете на гигантския жребец, нежно го хвана за оглавника и го побутна леко, за да му даде знак за тръгване. Конят пристъпи и те излязоха от хамбара.

— Хайде по-бързо, момчето ми — тихо му шепнеше Крис на родния си език, Кинг ускори крачка и те скоро се скриха в конюшните.

Тара погледна отвъд оградата в далечината. Не се виждаше нищо, дори и малкото облаче прах бе изчезнало. Тя прекоси двора в обратната на Крис и Кинг посока, свърна към къщата и през задния вход влезе в кухнята. Отвътре, точно до вратата, като на пост стоеше Сам. На масата седеше Кейти и тъкмо си доливаше последните капки от шерито, като не преставаше да говори на аборигена — нещо, което правеше вече от половин час насам:

— Пия го като лекарство, понеже ми укрепва нервите. Навремето конят ми ме беше хвърлил и се ударих зле, а докторът каза да пия шери веднъж дневно. И ме излекува, ще знаеш. — Кейти отпи от сладникавата течност и добави: — Не че вкусът му ми харесва. В никакъв случай — и глътна още малко, за да подчертае думите си. — Но ми помага. Особено ако нещо не върви.

Тара стоеше на прага и я наблюдаваше с обич и съчувствие, а Кейти продължаваше да говори:

— А човек не бива да се отпуска, Сам. Нали така? Работа ни чака… работа… — Езикът й вече не я слушаше и очите й се затваряха. — Трябва ми още един заек за задушеното… Ще ида да гръмна някой… като нищо ще го гръмна… — Кейти самохвално размаха ръце и започна да се отпуска върху масата.

— Ще ми помогнеш ли, Сам? — обади се Тара, пристъпи зад Кейти и я подхвана под мишниците. — Хвани краката й…

Те внимателно повдигнаха жилавото тяло на старицата и я издърпаха от стола, на който седеше.

— Хей, какво правите? — запротестира Кейти с отпаднал глас.

Вече се унасяше в сън. Главата й клюмна и ставаше ясно, че трябва да легне. Тара и Сам я поеха като малко дете, излязоха от кухнята и тръгнаха към стаята й. Вярна на себе си, Кейти се съпротивляваше през цялото време:

— Пусни ме, Сам, мога и сама… Пусни ми краката ти казвам…

А Сам тържествено се усмихваше на Тара от другия край на птичата фигура на Кейти. Влязоха в стаята й и я положиха върху леглото. Тара й разхлаби колана, а Сам намери някакво одеяло и я загърна.

— Заспивай, Кейти — пошепна Тара, наведе се и целуна сбръчканото й лице. — Всичко ще се оправи, обещавам ти. Когато се събудиш, вече ще съм приключила. Приятни сънища.

Тара тихо затвори вратата след себе си, а Кейти отдавна беше потънала в дълбок сън.

— Всичко е наред, Сам. Би ли дошъл с мен? Искам да те помоля нещо.

В кухнята Тара бързо надраска няколко реда върху къс хартия, сгъна го и го подаде на аборигена.

— Сам, слушай внимателно. Много е важно. Вземаш ландроувъра и отиваш в Дарвин. Гледай да стигнеш час по-скоро и не спирай никъде, разбра ли? — Той кимна, без да откъсва поглед от лицето й. — Като пристигнеш, намираш полицията и питаш за Джим Гъли. Влизаш лично при него и му даваш тази бележка. Джим Гъли, запомни го, нали? — Тара замълча. Не се боеше, че Сам няма да се справи или няма да я разбере, но не искаше и да рискува. — Разчитам на тебе, Сам. Непременно трябва да се добереш до Джим Гъли. На всяка цена.

Той мълчаливо й се усмихна и изчезна. Веднага след него на кухненската врата се появи Крис. Присъствието му винаги излъчваше някакво спокойствие и Тара мигновено се отпусна.

— Ох, Крис, наближава развръзката. Кажи ми, ще се оправи ли всичко? — Той мълчеше, а тя се взираше в тъмните му очи. — На моя страна си, нали? Довечера ще имам нужда от теб. Когато той… — Тара не можеше дори да произнесе името на Грег. — … Когато се върне.

Очите на Крис й говореха, че той знае всичко, още от самото начало. Знаеше и края му. Но не можеше да сподели с никого знанията си. Тара въздъхна и, изпълнена с нова решимост, се замисли за своите планове.

 

 

Сгушена в прохода между двете бараки, където бе изпълзяла, след като Грег я прескочи, Джили продължаваше да трепери от ужас. В един момент усети, че не може повече да издържа, стана й зле и повърна. Тялото й се гърчеше конвулсивно, а тя бълваше ли бълваше, докато от устата й не започна да излиза само жълтеникава слуз. Малко поуспокоена, но останала съвсем без сили, тя се облегна на стената. Яростта и буйствата на Грег не й бяха непознати, защото в много случаи нещо я караше именно тя да ги предизвиква, макар и всичко да се изливаше върху нея. Досега влошаването на отношенията между двамата все по-често водеше до скандали и побоища, но от друга страна това по някакъв особен начин увеличаваше интензивността на любенето им, независимо от растящата омраза, която изпитваха един към друг.

Само че сега беше различно. За първи път тя усети, че Грег вече не е склонен като връх на яростта си да посяга към тялото й. Сега той искаше живота й.

— Не желая да умирам! — простена Джили.

Трябваше да се спаси, преди Грег да се е върнал, защото одеве се отърва само благодарение на бързането му да намери Тара. Иначе като нищо щеше да я стъпче. Ако втори път му се изпречеше пред погледа, Грег несъмнено щеше да я убие, без изобщо да се замисли.

Джили бавно и мъчително се изправи на крака. При падането си бе наранила коляното и едва ходеше. Освен това лицето и лактите й бяха ожулени от досега с твърдата земя. Малки струйки кръв се стичаха по покритата й с червеникава прах кожа. Роклята й беше изцапана от повръщането, а вкусът в устата й напомняше за преживяния кошмар. Трябва да се махна, веднага да изчезна, непрекъснато си повтаряше тя. Прекоси с куцукане двора, влезе в къщата и се добра до стаята си. Намери си чантата, която дори не бе успяла да разопакова след снощното напиване и отново се втурна навън. Смяташе да вземе ландроувъра и с него да отиде до Пайн Крийк.

Веднъж измъкнеше ли се оттук, повече никога нямаше да се доближи до Грег Марсдън. Ах, защо още в самото начало не обърна внимание на излъчваната от него опасност! А я усещаше…

Почти напълно изтощена от мъчителния преход под палещите лъчи на следобедното слънце, Джили стигна до гаража на ландроувъра, който се намираше в хангара на самолетчето. Както винаги, то си седеше кротко и готово за полет, но ландроувъра никакъв не се виждаше. Джили изпищя от разочарование.

— За бога, не!

Попаднала беше в капан, без никаква надежда за изход. Но нямаше да се предаде. Бойният й дух се възвърна и тя трескаво започна да крои нови планове. Все някой трябваше да й помогне. Кейти! Щеше да открие Кейти, или Крис и Сам, и нямаше да се откъсва от тях. В тяхно присъствие Грег не би посмял да й стори нищо. Докато се връщаше обратно към къщата, Джили се чувстваше като хванат в капан плъх, който панически се щура насам-натам, но изход няма.

— Кейти! — извика Джили. — Хей, Кейти! Ела ми на помощ, моля те!

Никакъв отговор. Цялата къща сякаш спеше, не се чуваше нито звук и това създаваше зловещата илюзия, че хем е празна, хем отвсякъде я наблюдават невидими очи.

— Кейти! Кейти!

С нарастваща истерия Джили претърси първия етаж от край до край. Кейти я нямаше никаква. Като стигна до всекидневната й хрумна, че може да пийне набързо няколко глътки, за да облекчи болката в крака си. А после щеше да вземе бутилката със себе си. Но за свой ужас, Джили установи, че всички бутилки бяха изчезнали. Направо не й се вярваше. Барчето също беше празно. Какво става, за бога? Тя излезе и тръгна обратно към кухнята, за да потърси шерито на Кейти. Само че и нейната бутилка беше празна. Изпаднала в бяс, Джили яростно я разби в пода.

Но нямаше да се предаде. Още не беше победена. Тя прекоси пак къщата и излезе през официалния вход. Заобиколи басейна, мина през розовата градина и се насочи към дворчето на кухнята, където се надяваше да намери Кейти. После тръгна покрай къщата и се насочи към стопанските постройки. Никъде не откри никого. Нито следа от човешко присъствие. Накрая опита и стаята на Кейти, макар да не й се вярваше, че старицата би могла да спи по това време на деня. Проснатата й фигура доста я изненада, но не я трогна, и тя се залови да я буди. Едва когато видя, че не може да изтръгне Кейти от неестествено здравия й сън, Джили започна да усеща истинско отчаяние. Не й оставаше нищо друго, освен за последен път да се върне в къщата. Докато със сетни сили прекосяваше двора, тя не забеляза фигурата, която наблюдаваше мъчителните й усилия от един прозорец на горния етаж и хладнокръвно преценяваше най-подходящия момент за нанасяне на удара.

Оставаше само едно. Като всички, прекарали известно време в пущинаците на Австралия, Джили знаеше да си служи с радиопредавателя. Отиде в кухнята, седна пред апарата и се опита да го включи, но веднага разбра, че няма да стане. Насили се да запази спокойствие и започна внимателно да го оглежда. Не след дълго откри липсващата лампа и й стана ясно, че това вече е краят. Нервите й не издържаха и Джили зави като ранено животно.

— Къде сте? — стенеше тя. — Помощ! Помогнете…

Внезапно се обади някакъв глас, който отначало й се стори, че идва от дъното на гузната й съвест.

— Струваше ли си, Джили?

Тя подскочи с широко отворени очи и панически се огледа. Нямаше никой.

— Кой е? Има ли някой? — изпищя уплашено Джили.

— Само не ми казвай, че си забравила гласа ми.

Тайнственият шепот сякаш оплиташе сърцето й с нишки, изтъкани от страх. Джили веднага се досети чий е гласът. Но нима бе възможно…?

— Сигурна съм, че ме помниш. Нали още от деца бяхме най-добри приятелки?

— Не!

— Как можа да го направиш, Джили?

— Не!

— Обичах те като част от себе си.

— Стефани!

Изпаднала в безумна паника, Джили се опита да избяга от гласа. Изкуцука от кухнята и забърза по коридора, но гласът упорито я преследваше. Беше я обгърнал отвсякъде.

— С тебе бяхме като сестри. Вярвах ти…

— Стига! Стига! — Джили запуши уши с ръцете си, но гласът и така я достигаше.

— Нима Грег заслужаваше цялата тази мъка?

— Господи!

— И вината…

— Моля те! Моля те! — Джили с хленч се намъкна в хола, но обвиняващият глас като че ли бе влязъл там преди нея.

— Бедната Джили! Та той ни предаде и двете, не е ли така? — Чу се някаква призрачна въздишка. — Първо мен… А сега и тебе.

Джили повече не можеше да стои права. Болката в крака я пронизваше като огън, а душата й агонизираше. Отмаляла и победена, тя се отпусна върху един стол и простена:

— Почакай, изслушай ме — умоляваше Джили невидимия си мъчител. — Нека да ти кажа…

От спалнята на Стефани Тара чудесно долавяше всяка дума. Леко отмести микрофона на уредбата си, чрез която гласът й стигаше до всяко кътче на къщата и се приготви да слуша. Истеричните и накъсани брътвежи на Джили изпълниха цялата стая.

— Всичко… всичко го измисли Грег. Изобщо не подозирах, че там… в блатото, той смята да те убие. Не знаех…

Възможно е, рече си Тара. Джили не приличаше на убиец.

— А после… после ме накара да излъжа полицията. Направих го от страх…

— От страх да не го загубиш, така ли?

— Да… Обичах го… Много го обичах.

— Още от самото начало, нали?

Гласът меко я подканяше да продължи и Джили с отчаяна готовност се хвърли върху меча на своя обвинител:

— От мига, в който го видях на сватбата.

— А той?

— На партито… когато играхме тенис… Погледна ме. Докосна ме… А аз… толкова го исках.

— Само за себе си.

— Да! — кресна Джили, обзета от внезапен пристъп на гняв. — Да, само за мен! Ти имаше всичко, Стеф — и пари, и обществено положение — а сега щеше да имаш и единствения мъж, когото истински желаех. Не беше честно! А и исках да ти отмъстя заради баща ми! — Очевидно сега у Джили говореха омразата и злобата на потиснатото дете, но тя отново рязко смени тона. — Обаче никога не съм искала да се стигне дотам, Стеф… Никога! Беше ужасно! През цялото време ми се явяваше лицето ти… Господи…

После Джили отново се превърна в беззащитното дете:

— Ох, Стеф! Страх ме е! Моля те, помогни ми… Моля те! Не зная какво да правя… Не искам да умирам! Помощ… помощ… помощ…

 

 

А Грег продължаваше да препуска под изпепеляващото слънце и навлизаше все по-навътре в пустинната равнина, неотклонно устремен към Дяволската скала. От умора едва се крепеше върху седлото на неизтощимия кон. Не беше яздил от медения си месец и тялото му направо трепереше от напрежение. Но това не бе нищо в сравнение със страха, който го изгаряше още от мига, когато посегна и не намери Тара до себе си в леглото, а по-късно установи, че е изчезнала. От тогава насам не го интересуваше нищо друго. Защо го беше изоставила? Защо отново му се изплъзваше? След снощната любов, какво повече можеше да желае една жена? Грег интуитивно усещаше някаква заплаха, но играта на Тара му бе съвсем непонятна. И защо ли си играеше с него? Това всъщност беше основният въпрос.

Чувството, че е попаднал в примката на нещо необозримо, подкопаваше сигурността му и го правеше неспокоен. Досега бе свикнал на обратното — той си играеше с хората и ги зарязваше, когато му беше угодно. Никога не се бе опитвал да си представи как се чувства човек, изоставен от безсърдечния си партньор. И сега мисълта, че е в това положение, го изпълваше със смъртен ужас. Изминалата нощ окончателно го убеди, че се влюбва все повече и повече в Тара. За първи път изпитваше подобно чувство към жена. Любовта на Грег обаче не го възвисяваше, а точно обратното — явяваше се нещо като квинтесенция на себелюбието му и той смяташе, че тя някак си му дава права над Тара, все едно ставаше въпрос за храна или покрив над главата. И никой — дори и тя самата — не можеше да му я отнема.

Той продължаваше да препуска лудешки и яростта, с която подканяше коня, съответстваше на яростта на непривичните мисли, които го измъчваха. Дори и когато в далечината се появи Дяволската скала, вътре в него нещо му казваше, че все пак Тара му се е изплъзнала. Не знаеше как, защото на мили наоколо нямаше къде да се скрие — не се виждаше нищо друго, освен ширнала се червеникава пустош, изпъстрена тук-там с ниски храсталаци, които не можеха да прикрият кон и ездач. Тара би могла да бъде единствено от другата страна на скалата, на сянка от безмилостното слънце.

С неприятно чувство на провал, Грег се приближаваше все повече към огромната скала, проядена от времето и вятъра, чиито причудливи демонични форми бяха дали името й. Тук бе обителта на Кулпуня, могъщия дух на Динго и покровителя на злото, който и в най-знойните дни правеше хладен въздуха около скалата. Грег навлезе в сянката и потръпна, без да иска. Стараеше се да не гледа дяволските образувания над себе си. Конят му също стана неспокоен, присви уши назад и някак се оклюма, а очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

Грег вече не бързаше, защото бе загубил състезанието. Тръгна бавно около основата на масивния монолит, чиито стени непрекъснато сменяха цвета си в зависимост от променящия се ъгъл на слънчевите лъчи и преминаваха от кървавочервено през огненооранжево и жълто до кафяво и черно. Тара я нямаше. Оставаше една-единствена възможност. Грег свърна към пещерата, която се намираше в самото сърце на скалата, но не хранеше кой знае какви надежди. Мястото открай време беше почитано като свещено от аборигените. Според преданията им, древните герои от съновиденията все още спяха в гънките на скалата. По стените на пещерата имаше кръв от ритуалите на възмъжаването, които стриктно се спазваха и сега. Грег стоеше в тази кървава утроба и му се струваше, че сърцето му ще се пръсне — Тара я нямаше и тук. Пещерата беше празна.

— Тара! Тара! Тара!

Ехото на отчаяните му вопли сякаш се изтръгваше от дълбините на скалата и продължаваше да разтърсва зловещата неподвижност на въздуха още дълго, след като ездачът и запотеният му кон се бяха скрили в облаците прах на пустошта. Но Грег не се отказваше. Самотната му и окаяна фигура се луташе сред отчайващата голота на пейзажа, а всички демони на скалата се смееха от радост и с удоволствие го признаваха за един от тях.