Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (22)

Двадесет и втора глава

Дан със свито сърце се приближаваше към Харпър Маншън. Тъй като в Сидни не разполагаше с кола, той бе наел такси, но го освободи в подножието на улицата и измина останалата четвърт миля пеша. Само че всичките му предпазни мерки се оказаха излишни. В имението не се виждаше жива душа. Голямата бяла къща сякаш бе заспала под сутрешните лъчи на слънцето, а алеята за автомобили пред нея беше празна. Дан започна да се притеснява. Това бе единствената следа, по която можеше да намери Тара. Ами ако се окажеше задънена улица?

С търпението, присъщо на професията му, Дан се зае да наблюдава мястото. Мина доста време, но без резултат. Нищо не помръдваше. Никой нито влизаше, нито излизаше. Дан застана на сянка под дърветата до портала на имението и се отдаде на мрачните си мисли. Кога за първи път започна да се безпокои за Тара? Не знаеше. Сега му се струваше, че у нея има нещо, което го преследваше още от първия миг, когато видя обезобразеното й тяло по време на консултацията — особеният дух, лъхащ от красивите й очи. Веднага му беше станало ясно, че тя го лъже за автомобилната злополука — невъзможно бе да се получат подобни рани от катастрофа. Просто не желаеше да разкрива тайните си и ги бе потулила в дълбините на душата си, явно изранена не по-малко от тялото й.

С времето повечето рани щяха да зараснат, Дан го знаеше от опит. Само дето времето лекува бавно, без упойка. Освен това от последното си посещение при Тара той разбра, че страданията й продължаваха. Каквото и да се бе случило, краят му още не бе настъпил. Дан някак си се догаждаше, че тя следва съвсем определен план, за да преодолее неприятностите си и искрено се възхищаваше на мъжеството й. Дори вярваше, че рано или късно, нейният замисъл ще успее. Но след като загриженият сержант Сам Джонсън лично го посети на остров Орфей, някои от нещата около Тара започваха да се изясняват и Дан бе обзет от страх, че силата на духа й като нищо може да бъде победена от жестокия й враг. Ох, Тара, любима Тара, защо не ми се довери? Как сега да ти помогна, като дори не зная къде си?

По улицата мина някаква камионетка и изтръгна Дан от мислите му. Време беше за фронтална атака. Опита портала от ковано желязо, но както и очакваше, той се оказа заключен. Но пък стените на имението не представляваха никаква пречка за спортист като Дан, тъй като служеха по-скоро за украса, отколкото за истинска ограда. Без да се интересува, че може да повреди костюма или обувките си, Дан подскочи, хвана се за горния ръб и бързо се прехвърли от другата страна. Поизтупа се малко и огледа обстановката.

Към него се спускаше полегата и безукорно поддържана морава, осеяна нагъсто с дървета и храсти, предлагащи добро прикритие. Като се криеше зад тях, Дан внимателно тръгна към къщата. Не му се мислеше, че влиза незаконно в частен имот и дори успя някак да потисне живото си въображение, което му подсказваше евентуалните заглавия в утрешните вестници — „Арестуван лекар от Куинсланд за проникване в чуждо жилище“. След малко се добра до страничната част на къщата, без изобщо да е забелязал някакви признаци за присъствието на обитателите. Дан продължи пътя си и стигна до задния вход, където храстите и дърветата вече свършваха.

Зад къщата отново започваше морава, която се спускаше чак до водата на залива и до частния кей, където се полюшваше на котвата си яхтата на собствениците на имението. От тази страна всички прозорци бяха със спуснати завеси и плътно затворени капаци срещу горещите лъчи на сутрешното слънце. По терасата имаше доста столове и шезлонги, но в тях сега не се изтягаше никой. Но малко по-нататък, в басейна, се виждаше едно момче, което неуморно навърташе дължина след дължина. До басейна се бе излегнало огромно овчарско куче, с изплезен от жегата език.

Кучето внезапно се размърда, изправи глава и подуши въздуха. После мигновено скочи на крака и се извърна в посоката на скрилия се зад дърветата Дан, разлая се и се втурна към него.

Дан бързо се измъкна от прикритието си и тръгна напред. Кучето вече го наближаваше и той се отпусна на едно коляно, за да го посрещне на собствената му височина.

— Хайде, хайде. Успокой се, момчето ми — рече му той, като се стараеше да звучи максимално спокойно и приятелски. — Добро куче си ти, нали така? — За негово огромно облекчение кучето спря. Гледаше го зорко, но поне не го нападаше. — Няма нищо, момчето ми. Няма нищо — добави Дан хладнокръвно, макар вътрешно да бе далеч от това състояние.

— Кой сте вие? — прозвуча леко треперещият глас на момчето, което бе излязло от басейна и притискаше към себе си хавлията, като че ли искаше да се защити от нещо.

— Приятел, кълна се — отвърна Дан успокояващо. — Звънях на портала, но никой не ми отвори.

— Това е частна собственост. Никой не може да влиза, без да го пуснат. — Момчето звучеше предпазливо, но гласът му вече не трепереше.

— Извинявам се. Обикновено не върша подобни неща, но сега случаят не търпи отлагане.

Без да бърза, момчето тръгна към него. Дан стоеше и не смееше да мръдне, за да не провокира кучето, което с оголени остри зъби бе готово за скок и дебнеше всяко негово движение.

— Какво желаете? Защо сте тук?

— Казвам се Дан Маршал. Търся Грег Марсдън.

— В момента го няма. Приятел ли сте му?

Само това оставаше, мрачно си помисли Дан.

— Не, не съм — отвърна той, като наблегна на отрицанието, а това накара лицето на момчето видимо да се отпусне. — Приятел съм на Тара Уелс. — А ти с тези очи положително си нейният син, рече си Дан мислено.

— Тара! — възкликна момчето с неприкрито вълнение в гласа. — Значи я познавате?

— Дори я смятам за нещо повече от приятел. Дойдох, за да питам, дали някой не знае къде е. Ти знаеш ли?

Дан неволно направи някакъв жест с ръка и кучето веднага изръмжа предупредително.

Момчето му се усмихна:

— Спокойно, няма нищо. Свободно. — Кучето се отпусна. — Казва се Кайзер — продължи детето. — Същински убиец е, какво ще кажете?

— Вярно.

— Обикновено не допуска външен човек да припари до къщата. Интересно сега какво му стана? — Момчето изгледа Дан с любопитство.

— Предполагам усетило е, че съм приятел.

Сякаш по мълчаливо съгласие, двамата се обърнаха и поеха през моравата към къщата.

— Откога познавате Тара? — продължаваше да любопитства момчето.

— От около година. — А интересно ти до каква степен си запознат с цялата история, помисли Дан. Знаеш ли изобщо нещо?

— Къде се запознахте?

— В клиниката ми в Северен Куинсланд.

— Северен Куинсланд ли? — замислено сбърчи чело момчето. — Значи сте лекар?

— Да.

Дан изведнъж забеляза, че от терасата над тях някой ги наблюдава. Той вдигна поглед и зърна едно момиче, чието лице, също като на момчето, помнеше от снимките, които бе видял в апартамента на Тара на Елизабет Бей. Лицето на момичето беше тъжно и мрачно.

— Това е сестра ми Сара. А аз се казвам Денис.

Те заобиколиха басейна и се изкачиха по каменните стълби на верандата. Момичето стоеше неподвижно.

— Сара, запознай се с доктор Маршал.

— Здравейте. — Дан се опита да звучи топло и дружелюбно.

— Приятел е на Тара — добави Денис.

Сара изгледа Дан подозрително, но той усети, че тя леко поомекна. А и някакъв инстинкт го посъветва какво да й каже:

— Виж какво, Сара. Не съм приятел на Грег Марсдън. Просто искам да зная къде е Тара в момента.

Тя дълго изучава лицето му и накрая явно реши, че може да му се довери.

— Заповядайте вътре — рече Сара.

Във всекидневната беше приятно прохладно. Погледът на Дан обходи набързо елегантната обстановка и се спря на една снимка, поставена върху малка странична масичка.

— Майка ни — каза Денис, проследил очите му. — Смятат я за мъртва, но аз…

— Престани! — Лицето на Сара бе изкривено от болка. — Стига толкова, Денис! Нали обеща, че няма да говориш за това?

— Кажи ми, Денис — започна Дан, без да крие безпокойството си, — къде са Тара и Грег?

— В Рая.

— Рая ли?

— Имението ни в северните територии — поясни Денис.

Сърцето на Дан се сви. Та това беше два пъти по-далече от прелетяното от него разстояние до Сидни. Умът му бързо преценяваше възможностите.

— Доктор Маршал — дръпна го Денис за лакътя, с нещо като надежда, озаряваща лицето му. — Знаете ли, че съм виждал Тара и преди това?

— Преди кое?

— Преди да дойде за уикенда с Грег.

— Прекарала е уикенда тук с Грег, така ли? — Бе направо потресен от ревност.

— Не, не. Отиде си още следобед. Но съм я виждал и преди. Веднъж дойде в училище и ме снима, докато играехме футбол. Не знам защо. Обаче я запомних много добре.

Сара го гледаше с известно презрение, но слушаше напрегнато.

— И затова веднага я познах като дойде тук — продължаваше Денис. — Попитах я за снимките, но тя отрече. Само че и Кайзер я позна. И после, докато бях с нея, имах някакво особено чувство…

В стаята бе настъпила тишина.

— Какво чувство? — тихо запита Дан.

— Че тя всъщност е майка ни!

Денис вече почти плачеше и безуспешно се опитваше да се пребори със смесените чувства на отчаяние и надежда. Сара също едва сдържаше сълзите си и се извърна, за да скрие лице.

— Доктор Маршал — внезапно запита Денис, — а защо тя е била в клиниката ви в Куинсланд? Какво й е имало?

Дан се колебаеше, защото не искаше да ги вълнува излишно с все още неизяснени обстоятелства, но Денис упорстваше.

— Нали казахте, че я познавате от около година?

— Правилно.

— Точно по онова време се е случила… ъ-ъ-ъ… и злополуката с майка ни. — Той замлъкна за момент и изведнъж целият пламна: — Знаете ли, може да ви се струва налудничаво, но…

— Продължавай, синко, не е налудничаво — неволно промълви Дан.

Сега Денис бе съвсем пребледнял, а от двете страни на устата му се бяха образували дълбоки бръчки, съвсем нехарактерни за възрастта му.

— Истина ли е, че Тара Уелс е майка ни?

— Да.

Отмалял, Денис се отпусна в един стол и се разплака. Сара сякаш бе изпаднала в транс — стоеше съвършено неподвижна и гледаше право пред себе си. После изведнъж и тя изхлипа, избухна в сълзи и се хвърли в обятията на Дан.

— Няма нищо, моето момиче. Няма нищо — успокояваше я той и несръчно галеше косата й. — Най-важното е, че е жива!

Цялата мъка и дълго потисканите комплекси за вина на Сара се изляха като порой. Дан търпеливо изчакваше, защото добре разбираше сложността на смесените им чувства. Едва когато сълзите им намаляха и децата се поуспокоиха, Дан се върна на въпроса, който в момента най-много го занимаваше.

— Как най-бързо мога да се добера до Рая, до Тара?

— Няма телефон — замислено каза Сара.

— Имението е напълно изолирано — добави Денис.

— Ами със самолет?

— Има писта за малък самолет.

Дан съобразяваше с бясна скорост. Ще вземе редовен полет от Сидни до Дарвин, а оттам или въздушно такси, или ще наеме чартърно самолетче… Той се изправи, готов да тръгва.

— Доктор Маршал. — Сара вече бе напълно спокойна. Пред Дан сега стоеше истинска жена, а не разплакана девойка. — Доктор Маршал, ние идваме с вас.

— Точно така. Моля ви! — умолително изрече Денис. — Моля ви!

Дан внимателно ги погледна. Насреща му бяха в двоен огледален образ очите на Тара. Непоколебимостта им го сломи.

— Добре — усмихна се той. — Да тръгваме.

 

 

— Да, да. Добре. Благодаря, че се обадихте. И, успех!

Джоана Рандъл замислено затвори телефона. Седналият върху облегалката на канапето в кабинета й Джейсън повдигна въпросително русолявите си вежди:

— Това сърцатият доктор ли беше? — иронично запита той.

— Да. Тара май е заминала с Грег Марсдън за някакво забутано място, наречено Рая.

Джейсън очевидно бе очаквал подобно съобщение, защото не се развълнува ни най-малко и отбеляза със същата ирония в гласа:

— Е, ние с тебе, мамче, няма да питаме какво ли ще правят там, нали така?

— Не знам, не знам… — Джоана все още бе под въздействието на посещението на Дан и продължаваше да се чуди, доколко може да се вярва на разказа му, който тя веднага побърза да сподели с Джейсън. — Ако дори и половината от казаното е вярно, значи…

— Ти пак поде старата песен — засмя се Джейсън. — На твоята възраст, мамче, не бих се вълнувал толкова. Ще ти дам един съвет, за който съм сигурен, че ще ми целунеш ръка със сълзи на благодарност в очите, а следващите поколения ще ме нарекат „Блажени“.

Джоана обаче съвсем не бе в настроение за шегите му.

— Казвай по-бързо какво имаш предвид, Джейсън.

— Веднага. Съветът е следният: няма значение.

— Какво няма значение?

— В този момент, мамче, за нас с теб няма абсолютно никакво значение, дали Тара е Стефани Харпър или не.

— Да не си полудял, Джейсън? — Джоана започваше да се ядосва.

— Първо чуй любимия си фотограф. Естествено, че от гледна точка на чистата, платоничната, метафизичната и прочие истина има значение коя е Тара. Има значение и дали наистина е в такава опасност, която кара добрия чичо доктор да лети като пожарната команда и да я спасява, или той просто ще се окаже в ролята на стария досадник, нахлул изневиделица в потайното гнездо на влюбените и нарушил покоя им, подобно на змията в Райската градина. Само че за теб — Джоана, и за мен — Джейсън, това няма значение.

— Нищо не разбирам!

— Няма значение, защото ние с теб загубихме играта. Която и да е Тара, и който и от двамата галантни кавалери да предпочете, едно е сигурно — тя повече няма да бъде фотомодел. — Джоана го зяпна изумено. Това не й беше хрумвало. — А що се отнася до мен — малкият Джейсън едва ли ще е сред избраниците. Както и да е. Живял съм и преди нея, ще оживея и сега. Където и да си държи любовното бутонче, не съм аз този, който ще го натисне. — Джейсън се усмихна печално. — Кажи сега, мамче, за кого се обзалагаш? Кой щастливец ще спечели ръката на жадуваната дама? Отдясно е суперпенисът Марсдън, страховитият унищожител на дамски гащички в района между Брисбън и Пърт, а отляво — претендентът доктор Дан, потаен, но смъртно опасен — мечтата на всяка разумна жена. Хайде, казвай — на кого залагаш? — млъкна най-сетне той.

Джоана втрещено го гледаше. Нещо й казваше, че той е прав. Джейсън рядко грешеше. Беше много проницателен и имаше силно развита интуиция, благодарение на което често бе подсказвал на Джоана правилния ход. Затова и сега тя не бързаше да отговори, а на свой ред запита:

— А ти какво чувстваш?

Джейсън сви рамене:

— От няколко месеца гледам да не чувствам много и като че ли съм по-добре. Все пак не мога да имам всички мацки на този свят. — Той изведнъж се извърна към Джоана и й хвърли една от ослепителните си усмивки: — А и колкото по-бързо откриеш някое ново бедро за есенната колекция, толкова по-добре и за двама ни.

— Май си прав — въздъхна Джоана.

— Разбира се, че съм прав! — с престорено възмущение възкликна Джейсън. — Има си хас да не съм! Давай да вадим картотеката и да търсим новото лице на бъдещето! Или поне на следващите няколко сезона. Нали знаеш девиза на нашия бизнес? Я да го чуем…

— Винаги начело — механично измърмори Джоана.

— Браво — пресегна се Джейсън и приятелски я помилва по бузата. — А за мен не се безпокой. Като се има предвид, че в Сидни младите жени са с три хиляди повече от мъжете, а повечето мъже са закоравели педерасти, скоро ще си намеря някое маце, което не само ще ме иска, но и ще ми е благодарно за услугите!

 

 

Безоблачното небе над Рая вече просветляваше от първите лъчи на зората. От снощната буря нямаше и следа. Въздухът беше кристалночист, а светът наоколо лъщеше като нов с всяко свое клонче и листо. Единственото, което напомняше за ужасяващия порой, бе небесната дъга, грееща все по-ярко с издигането на слънцето.

Прозвуча присмехулният крясък на птицата кукабура, която сякаш напомняше на небесните духове да следят движението на Зорницата и да подклаждат жаравата на слънцето, защото започваше нов ден. Крис излезе от конюшнята и поздрави птицата с дълбок и мълчалив поклон. Знаеше, че ако някой обиди кукабурата или се опита да имитира възторжения й крясък, тя никога повече няма да буди небесните огняри и светът ще потъне в непрогледния мрак, царувал, преди праотеца да сътвори светлината.

Крис погледна нагоре и видя съвършения полукръг на дъгата, пресичащ седефеното небе. Той замря и се вслуша в духовете на предците. Явно през нощта бе пристигнал Джулунгул, Великата змия на небесната дъга, дарил със своя благослов и мощ земята, над която бе застанал. Докато я гледаше, дъгата сякаш изсветля и тръгна да изчезва, но после изведнъж проблесна и увеличи яркостта си. Това също бе знамение и Крис добре схвана мрачната му прокоба. Някога, много отдавна, когато светът бил съвсем млад, а племената непрекъснато воювали, един от воините хвърлил огромно парче скала и убил невинен човек. Запратил го с такава сила, че камъкът се издигнал високо в небето и за миг се превърнал в опал, чиито цветове проблясвали като сълзи от мъка по несправедливото престъпление, като положили началото на първата небесна дъга. Оттогава насам за онези, които разбират от знамения, дъгата винаги означава, че някъде е извършено престъпление, което не е отмъстено и затова опалът плаче от скръб. Ето че сега повелителят на живота и смъртта, Великата змия на небесната дъга, беше дошъл тук и присъствието му вещаеше смърт. Крис прие съобщението на небесата и душата му се подготви за предстоящите събития.

Тара се събуди още с първите лъчи на зората, проникнали в спалнята на Макс. Измъкна се безшумно от голямото дъбово легло, остави заспалия Грег и се прибра в стаята си. Бързо нахлузи риза и чифт срязани джинси и, като гледаше да не вдига шум, отиде в кухнята с малко шишенце, което бе извадила от чантичката с тоалетните си принадлежности. Отвори шкафа, взе тайната бутилка на Кейти с готварското шери и изля в нея съдържанието на шишенцето. После запуши бутилката, разклати я внимателно, пак я отпуши и помириса. Точно както се беше надявала, тежкият лепкав аромат на евтиното шери не пропускаше нищо от миризмата на приспивателното, което Тара бе поставила вътре. Най-после бе открила подходящо приложение на приспивателното, останало й още от Дан и остров Орфей. Кейти започваше да отпива от запасите си малко след като се събудеше, така че, когато плановете на Тара достигнеха своя връх, старицата щеше да е дълбоко заспала в пълна безопасност.

Тара изхвърли шишенцето в кофата за смет, взе един по-големичък поднос и отиде във всекидневната, където беше барчето с уиски, бренди и вино. Като се стараеше да не вдига шум, тя започна да подрежда бутилките върху подноса, след което, макар и с мъка, го върна в кухнята, отвори едно килерче и заключи там всички бутилки, а ключа прибра в джоба си. Вече никой няма достъп до алкохола, рече си доволно Тара. Когато Джили се събудеше и се пресегнеше към единствената останала й утеха в живота, нямаше да я намери на обичайното място.

Накрая Тара взе лист и молив и написа следната бележка:

„Утрото е приказно. Отивам на езда с Кинг до Дяволската скала. Недей да будиш спящите красавици. Ще се върна довечера. Чао.“

После откри камшика и ръкавиците за езда, излезе от задния вход на къщата, отиде до стаята на Кейти и пъхна бележката под вратата й. В клетката на Кинг вече я очакваше Крис, но това никак не я изненада. До него на пода се намираха юздата и седлото на коня. Те го оседлаха заедно и после излязоха на двора — първо Тара, следвана от Крис, който водеше Кинг. След вчерашната си езда, Кейти продължаваше здравата да спи, макар и да чу в просъница отдалечаващия се тропот на копитата. Сигурно Ефи излиза на сутрешната си разходка, реши тя, защото навремето, когато Стефани живееше в Рая, този звук се повтаряше всяка сутрин. Още бе рано да става. Тя лежеше и доволно се вслушваше в конския тропот, а после отново се обърна и задряма.

Както винаги, така и тази сутрин, Грег Марсдън се събуди с мисълта за себе си. Най-сетне, момчето ми, мъркаше егото му като добре охранен котарак, най-сетне я тръшна все пак. Той лежеше и лениво се наслаждаваше на спомена за снощните сцени, като отново и отново задържаше мислите си върху своите подвизи и реакциите на Тара. Без да бърза, наум той обхождаше тялото й и се спираше на гърдите й с тези прелестни зърна, а после преминаваше към белотата на бедрата й, чийто фон сякаш още по-силно подчертаваше тъмния триъгълник от къси къдрави косъмчета, заключен между тях. Пак наум, той я обърна по корем и я облада отзад. Тази представа накара пенисът му да подскочи, макар че и без нея Грег сутрин винаги си имаше проблеми с него. Това бе времето, когато най-много обичаше да прави секс. Той веднага се пресегна арогантно към Тара, за да й покаже още някои неща.

Само че ръката му не напипа нищо, освен хладните чаршафи. Пак го бяха изиграли! Как, по дяволите, се осмеляваше тя да го изостави по този начин? Грег беше сигурен, че не е под душа и не се е измъкнала, за да го изненада, като се появи с онова секси неглиже и с поднос кафе, портокалов сок, кроасани и шампанско в чест на снощните любовни изживявания. Обзе го тъмна ярост и той скочи от леглото като тигър, готов да убива.

 

 

Слънцето вече беше доста високо в небето. Сам подрязваше изсъхналите клони на едно дърво и се притесняваше за Кейти, която ги събираше и режеше за подпалки. На тази жега работата й беше изтощителна, а според вярванията на аборигените уважението към по-възрастните беше свещен дълг. Сам упорито се опитваше да я накара да зареже работата и да иде на сянка.

— Остави ме на мира, Сам — инатеше се Кейти, почти без дъх от умора. — Твърде стара и жилава съм дори за сърдечен удар. А имам много работа, разбра ли, досаднико?

Всъщност Кейти бе започнала да се притеснява и не я свърташе на едно място. Просто трябваше да върши нещо, тъй като радостта й от това, че Тара бе излязла на езда, бързо помръкна, след прочитането на бележката. Защо ли й беше на Ефи да ходи до Дяволската скала? Дотам и обратно имаше цял ден езда — тя се намираше в самото сърце на пустошта. А и не беше работа за сам човек. Вярно, че Стефани навремето чудесно се ориентираше и на мили околовръст нямаше място, до което да не можеше да иде и да се върне, но дали все още бе толкова безпогрешна? Ами ако им се случеше нещо, било на нея или на коня? Дори и костите им нямаше да открият.

Освен това Кейти си спомни, че в бурната си радост снощи не бе казала на Тара за случайно дочутия от нея разговор между Грег и Джили. Когато Тара й се довери и почти й призна, че е Ефи, тя така се развълнува, че съвсем забрави да сподели с нея какво бе чула, докато минаваше по коридора и до ушите й стигнаха двата взаимно обвиняващи се гласа.

— Ах, ти, глупав стар лешояд! — ругаеше се тя и почти плачеше от яд.

Но сега вече не можеше да направи нищо, освен да чака връщането на Ефи и едва тогава да й каже. Просто трябваше някак да изкара до вечерта и за всеки случай да се навърта около Сам, когато Грег е наблизо. Тя още помнеше лицето му, когато той нахълта в кухнята, докато се опитваше да се свърже по радиото с Пайн Крийк. Помнеше и че след това радиото вече не работеше, така че сега бяха напълно откъснати от външния свят. Довери ми се, й бе казала Ефи. Значи имаше някакъв план. Ще те научи тя, информира Кейти въображаемия Грег. Та ти дори и със старата Кейти Басклейн не можеш да се мериш. Нещастник неден…

— Кейти! — Внезапният глас на Грег я накара да подскочи от страх, въпреки свирепите й мисли. — Къде си, по дяволите? Никаква те няма!

Дори и на тази жега, той целият беше пребледнял от гняв. От уплаха Кейти не смееше да го погледне в очите.

— Къде е мис Уелс? Хайде, говори! Казвай къде е!

— Излезе още преди закуска и ми каза да не те будя.

— Къде отиде?

— На езда до Дяволската скала.

— Дяволската скала ли? — Гласът на Грег трепереше от ярост. — А откъде знае за тази скала, да те вземат мътните?

— Аз… аз й казах — набързо импровизира Кейти.

— Как можа да го направиш! Та дотам са три-четири часа езда, а тя може да се загуби. Кой знае още какво може да стане! — Грег пребледня още повече, този път от страх, и рязко се извърна към старицата: — Само нещо да й се случи… каквото и да е… — заплашително добави той, но не се доизказа, врътна се и бързо тръгна обратно.

На Кейти внезапно й призля. От върха на дървото Сам наблюдаваше със съчувствие дребничката възрастна жена, видя, че краката й сякаш се подкосяват, и припряно започна да се спуска по ствола. Изтича към нея и ловко я прихвана под мишницата. Тя с благодарност се опря на жилавата му десница и извърна дребното си, сбръчкано лице към неговото:

— Помогни ми да стигна до къщата, Сам. Краката нещо не ме държат.

Двамата бавно се добраха до задния вход, Сам я заведе в кухнята и я сложи да седне. Тук беше сравнително хладно и Кейти се почувства по-добре. Само че имаше нужда и от малко лекарство.

— Трябва ми нещо укрепително — рече тя на Сам. — За нервите. Бръкни в онзи долап и ми подай бутилката, дето е вътре. И чаша.

Кейти си наля обилна доза лекарство, но не можеше да се каже, че това бе първата й доза тази сутрин.