Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (21)

Двадесет и първа глава

В самолета на връщане от САЩ Филип Стюарт напразно се опитваше да си изясни мотивите за това пътуване. Защо, по дяволите, се връщаше? Така или иначе работата му все повече и повече се обвързваше с американския пазар, а при съвременните средства за комуникация физическото му присъствие в Сидни почти не бе наложително. Животът в САЩ му харесваше, вече имаше и приятели, и дори в главата му се оформяше смътната идея да се премести там след развода с Джили.

Джили. В това бе цялата мъчнотия. След последния им разговор Филип искрено се надяваше най-после да възвърне душевното си равновесие, чиято загуба толкова го измъчваше от няколко месеца насам. Усещаше, че отношенията им с Джили са стигнали критичната си точка, и то не по негова вина, тъй като той поначало не обичаше да я подлага на натиск. Макар и да не беше убеден в желанието си да сложи край на брака, Филип вече смяташе, че е крайно време да се стигне до някакво решение, колкото и неприятно да е то, защото тази непрекъсната несигурност започваше да му омръзва. Така че той се върна в САЩ далеч по-облекчен и свободен, поне вътрешно, отколкото когато пристигна в Австралия преди разговора си с Джили.

Но какво означаваше всъщност да се чувстваш свободен? Как да зарежеш нещо, което си носил предано цели седемнайсет години? Още от самото начало на своята адвокатска кариера, преди дори да се посвети на търговското право, Филип знаеше, че който и затвор да вземеш и да оставиш вратите му отворени за през нощта, то на утрото три-четвърти от обитателите му ще продължават да стоят вътре. Така беше и сега. Раздялата с навика да се грижи за Джили и един вид да отговаря за нея не му се виждаше толкова лесна, колкото бе предполагал. Още повече, че нямаше и най-малката представа какво би правила Джили, след като я оставеше, и то в компанията на такъв изпечен мошеник като Грег Марсдън… Душата му се стягаше като си го помислеше. Вярно е, че от никого не може да се очаква да гледа с добро око на любовника на жена си, лишил го от привързаността й и заел мястото му в семейното легло, но в този случай разумът на Филип му подсказваше, че що се отнася до Грег неприязънта му към него има и други измерения. Марсдън просто беше съвършен негодник и Филип се притесняваше все повече и повече за това какво би станало с Джили в лапите му.

Всъщност това беше и истинската причина за сегашното пътуване, което Филип едва бе успял да вмести в натоварения си работен график и срещу което здравият му разум продължаваше силно да роптае. Той през цялото време си повтаряше, че иска да се увери в готовността на Джили за развода, за да я прогони от мислите си и да се заеме със собствения си живот. Преди да тръгне, на няколко пъти прави опити да се свърже с нея по телефона, но отсреща не се обаждаше никой. От една страна в това нямаше нищо необичайно, тъй като Джили често излизаше и не обичаше да стои сама в празната къща, но въпреки всичко той се обезпокои и се обади на един свой колега в Сидни, като го помоли да се отбие в дома му на Хънтърс Хил и да остави бележка на мисис Стюарт, с молба тя да се обади на Филип в Ню Йорк. За всеки случай дори отново остави телефонния си номер, да не би разсеяната Джили да го е загубила. И нищо.

В крайна сметка, като непрекъснато проклинаше глупостта си, Филип се принуди да вземе първия самолет за Сидни, за да проучи на място нещата. Вероятно това е нещо като обратния процес на ухажването, кисело си мислеше той. Когато двама души се ухажват, те предприемат някакви стъпки в известна последователност, целящи окончателното им събиране. А при разпадането на брака очевидно се преминава през подобни стъпки, но в обратен ред. Трябва да се разделим и ще го направя, обеща си той. Само дето… не е лесно. Обърканите му мисли продължаваха да се въртят в този порочен кръг до самото кацане на самолета. А когато стигна до дома си, вече съвсем не знаеше какво да прави.

Всички изоставени къщи излъчват някаква особена тъга. Още щом таксито пое по алеята към дома му, Филип вече бе уверен, че Джили не само е излязла от къщата, но и я е напуснала. Ядосан на собствената си глупост, влезе вътре и потръпна от хлада, лъхащ от необитавания дом. Не след дълго намери и прощалното писмо, което беше подпряно върху масичката за изходяща кореспонденция в преддверието. Самият Филип се чувстваше в известна степен „изходящ“, така че това му се стори доста жестока, макар и неволна ирония от нейна страна. Той взе писмото и го отвори.

„Скъпи Филип — започваше то, — не зная кога точно пак ще си дойдеш от САЩ и ще прочетеш това писмо, но всъщност няма значение. Искам само да те уведомя, че отивам да живея с Грег. Ще се омъжа за него, колкото и да не ти се вярваше, когато ти го съобщих. Не се опитвай да ме търсиш, защото няма да бъда в Харпър Маншън. Ще изпратя да ми вземат нещата веднага, щом се установим някъде. Извинявай за всичко, което ти сторих. Надявам се, че с времето вече няма да ме мразиш толкова.

С обич: Джили

П.П. Пожелай ми късмет!“

Филип тежко се отпусна на стола до масичката. Е, каквото почукало, такова се обадило. Нима можеше да се желае нещо повече? В края на краищата, нали именно затова идваше чак от Америка — да се раздели с Джили. За нея очевидно връщане назад нямаше и той с нищо не би могъл да й помогне — тя дори не му казваше къде отива. Но дали наистина щеше да се омъжи за Грег? От гърдите му се отрони дълбока въздишка. Още от началото на своята кариера, Филип бе един от юридическите съветници на „Харпър Майнинг“. Кантората му се намираше зад ъгъла на Бент стрийт — съвсем близо до седалището на компанията — и се грижеше за интересите на фамилията Харпър още от времето, когато преди петдесетина години младият Макс за първи път се отби в кантората. Така че той добре знаеше за клаузата в завещанието на Стефани, добавена по настояване на Бил Макмастър и формулирана от най-добрите мозъци на адвокатската професия, съгласно която Грег явно не би се оженил нито за Джили, нито за която и да е друга. И нищо не можеше да се направи. Филип си отбеляза наум да наеме човек, който да опакова нещата на Джили, а той самият също да си изнесе личните вещи и после да продаде къщата както си е — с цялото обзавеждане. Погледът му бавно се движеше наоколо. Не изпитваше никакво желание да вижда край себе си всички тези вещи отново. Той сковано посегна към телефона, за да резервира място за първия обратен полет. Честата смяна на часовите зони щеше да му се отрази много зле, но в момента имаше и по-лоши неща.

— Добър ден. „Бритиш Еъруейс“ ли е?…

Точно така. Непременно ще се преместя в САЩ.

 

 

Ах, по дяволите тази тежка проклетия, ругаеше Кейти седлото си, докато с мъка го тътреше към конюшните. Веднага щом ландроувъра и Грег се скриха от погледа й, забулени от облаци прах, Кейти изтича към коня си с твърдото решение и тя да се включи в търсенето на Тара и да не я изоставя на милостта на Грег. Трябваше непременно да намери Ефи, както вече й викаше, макар че в огромната пустош и при бясното препускане на Кинг, бе равносилно да търси игла в купа сено. От друга страна обаче, Кейти беше единственият човек, който знаеше любимите места за езда на Тара, а и при тази ситуация всичко друго бе по-добро, отколкото да седне да чака със скръстени ръце.

— Хайде, девойко, действай, че няма време! — рече си Кейти като влезе в клетката и започна чевръсто да оседлава възрастничката си кобила.

Кейти беше прекарала целия си живот на село и яздеше великолепно, но бе избрала това старо момиче от уважение към Крис, който смяташе за свой дълг да полага грижи за нея, тъй като това бе част от почитта му към древните предци. Пеги си беше една съвсем приятна кобила, не много умна, но пък кротка и покорна. За нея се знаеше, че никога няма да започне да подскача, да се изправя на задните си крака, да се плаши или да хвърли ездача си.

— Няма време и ще трябва да побързаме — рече Кейти, докато, подпряла с мършавото си коляно корема на непротивящата се кобила, стягаше подпръга. — Днес ще се наложи здравата да потичаш, Пеги. Отиваме да търсим Ефи!

Кейти я изведе на двора и с учудваща лекота се метна на гърба й. Право пред нея небосклонът бе започнал да променя цвета си. Кристалночистият въздух бързо потъмняваше и някак се сгъстяваше, като златистите му багри се превръщаха в матовожълто. Кобилата на Кейти надуши промяната и стана неспокойна, присви уши назад и тръгна с нежелание.

— Буря ли ще има, Пеги? — запита я Кейти. — Не се бой, сигурно няма да дойде чак дотук. Хайде, давай по-бързо!

И без да я е грижа за нея самата, неукротимата дребничка старица смуши коня и смело пое в пустошта.

 

 

Признаците на приближаващата буря ставаха все по-осезаеми. Притъмня. Облаците бързо се сгъстяваха и цялата околност потъна в някаква призрачна светлина с цвят на горчица. Вятърът се усилваше, вдигаше малки вихрушки прахоляк и караше разпръснатите тук-там евкалипти да се огъват под напора му. Късното следобедно слънце хвърляше зловещи коси отблясъци върху ниско надвисналите облаци, които сякаш се гласяха да захлупят безпомощните земни обитатели под себе си. Откъм северозапад вече се чуваше заплашителният вой на стихията, която бързо се придвижваше към Рая.

Тара никога преди не бе навлизала толкова навътре в безкрайните простори на австралийската степ и сега притеснено пришпорваше Кинг по обратния път, преди да ги е застигнала бурята или бързо спускащият се мрак да е обгърнал белезите, по които тя се ориентираше. А здрачът вече бе сменил златото на залеза с кървавочервено, което преминаваше в мастиленочерно там, където се струпваха най-тежките облаци. Жребецът продължаваше да препуска неуморно и могъщите му копита преодоляваха с еднаква лекота напуканата земя, камънаците и храсталаците по пътя му. Тара се носеше точно към окото на бурята, подобно на някакъв тъмен ангел на отмъщението, призовал всички стихии в името на своето дело.

Останала сама във всекидневната на Рая, Джили пи, плака и спа, след което се събуди и повтори същия процес. Мъчеше я абсолютно отчаяние. Чувстваше се ужасно самотна и потисната, животът й беше разбит, а насиненото й лице я болеше. Полуприпадаща от погълнатото количество уиски, тя обикаляше безцелно стаята и ту си мърмореше несвързано, ту от време на време избухваше в истеричен смях, когато се сещаше за още някоя нелепа или иронична подробност на положението, в което бе изпаднала. В един момент погледът й се спря върху снимката на Стефани, поставена в рамка върху полицата на камината. С характерната за много пияните прекалена концентрация, Джили пристъпи към снимката и почти залепи лице за стъклото.

— Ха, Стефани! — с надебелял език каза тя. — Още не мога да се отърва от теб. Навремето се бях заклела да си отмъстя на рода ти за случилото се с баща ми. А сега виждам, че и мен ме чака същото. Повярвай ми, Стеф, не го исках… Изобщо не допусках, че ще бъде толкова ужасно… Ох… — Джили се разплака, защото отново си припомни блатото и ужаса, изписан на потъналото в кръв лице на Стефани. — Страх ме е, Стеф… — хлипаше тя, обзета от самосъжаление. — Помогни ми, моля те. Стеф! Не зная какво да правя…

Навън вече беше тъмно и наоколо нямаше жива душа. Внезапно тишината на нощта бе нарушена от тропот на копита. Появи се Кинг, който долетя със същото стремително темпо, с което бе тръгнал. Силата му сякаш бе неизчерпаема, защото той с лекота прескочи оградата към двора на конюшните, вместо да влезе през вратата, и се спря, запенен и плувнал в пот. Изтощената Тара се притисна към врата му в израз на безмълвна благодарност. После скочи от седлото, свали му такъмите, избърса го и му метна черджето, за да не настине. Едва след това го напои и нахрани до насита, като дори му даде допълнителна порция дъхаво сено за добре свършената работа.

Докато отиваше към къщата, Тара видя колко навреме се бяха прибрали. Бурята всеки момент щеше да избухне. Но дали изобщо можеше да се сравнява с онази, другата буря, която я очакваше вътре, мислеше си Тара и събираше сили за предстоящото изпитание.

— Ах, ти кучка проклета! Мръсница!

В коридора стоеше Джили с чаша в ръка и цялата се тресеше от бяс.

— Здравей, Джили.

От невъзмутимия отговор на Тара Джили съвсем побесня:

— Значи си знаела, че ще дойда, така ли?

— Естествено. — Тя отмина Джили с безразличие, като пътем си сваляше ръкавиците за езда.

Джили изтича след нея и я сграбчи за лакътя:

— За кого, по дяволите, се смяташ? — яростно започна тя. — Преструваш се на моя приятелка, а зад гърба ми ходиш с Грег! Защо? Нищо не разбирам!

— Къде е Грег? — запита Тара, без да обръща внимание на въпросите й.

— Тръгна да те търси. Но си взе и пушката, така че сигурно ще половува. Винаги го прави, когато се чувства хванат в капан.

— Ще си направя чай — рече Тара, издърпа ръката си и зави към кухнята. — Искаш ли и ти?

— Чакай! — извика Джили. — Искам да поговорим. Тара…

Но Тара вече беше в кухнята, където остави камшика и ръкавиците и взе чайника. Лицето й бе каменно, сърцето също. Очевидно планът й да остави Грег и Джили сами да си изяснят нещата даваше чудесни резултати — личеше си от подутата устна на Джили и синината на бузата й. А и Грег сигурно не се чувстваше по-добре, щом бе излязъл с пушката, за да си изкарва яда на разни дребни и беззащитни създания, които никога не му бяха причинявали зло. Тара обаче не ги съжаляваше ни най-малко. Те самите не се интересуваха от нищо друго, освен от себе си. Планът й трябваше да бъде доведен докрай. Връщане назад нямаше.

Джили нахълта в кухнята, залитна към Тара и разля чашата си.

— Недей да бягаш! — изсъска злобно тя. — Първо трябва да ми отговориш на някои въпроси, мис Тара! Защо ми каза, че идваш тук с Грег? Защо?

Скоро ще узнаеш, скъпа, помисли си Тара, но гласно каза:

— Реших, че трябва да знаеш истината, Джили. Ти ме имаш за приятелка и нямах право да върша неща зад гърба ти. Мислиш си, че Грег е твой, а в същото време той кани мен тука. Освен това, обадих ти се, защото ако ти го беше питала, той вероятно щеше да те излъже.

— Значи… значи всичко е истина? И откога ходите?

— От доста време. — Тара умишлено се държеше на разстояние от Джили, все едно, че цялото й внимание беше насочено към чая, а всъщност се стараеше да поддържа напрежението на Джили.

— От колко?

— Не си водя записки в календара. За мен цялата история не представлява кой знае какво.

— Ясно! — Както Тара правилно бе допуснала, ударът й попадна право в целта. — Играеш си, значи. Забавляваш се чудесно, а не мислиш, че ми отнемаш мъжа и съсипваш живота ми…

— Дали пък Стефани не би казала и на теб точно същото, Джили?

Гласът на Тара я сряза като скалпел и Джили изумено зяпна.

— А? Стефани ли? Не разбирам. Както и не разбирам защо искаш да ми отнемеш Грег. Какво съм ти направила? — Въпросът й увисна във въздуха. Тара бе впила обвиняващ поглед в Джили, който я влуди до такава степен, че тя изпадна в агресивна истерия: — Ти си виновна за всичко! Грег ме обичаше, докато не се появи ти и не застана между нас… Изчезвай веднага! Моментално! — нахвърли се тя върху Тара и замахна да я удари, но натежалата й от пиенето ръка не улучи лицето й, а само леко я бръсна по рамото.

— Не мисля, че това би се понравило на Грег, ако му кажа. Ти как смяташ? — запита Тара с потъмнели от презрение очи.

— Грег ли? — сепна се Джили. — Проклетото копеле! Защо го няма? Трябваше да е тук. Къде ли е, за бога?

— Щом си се загрижила толкова много за него — студените нотки в гласа на Тара ставаха все повече, — винаги можеш да оседлаеш някой кон и да излезеш да го потърсиш.

Ироничното й предложение подсили уплахата и чувството за безпомощност на Джили. Навън воят на вятъра нарастваше и всеки момент бурята щеше да се сгромоляса върху Рая.

— Само че трябва да внимаваш, Джили — продължаваше хладният и някак далечен глас. — Май ще има буря. Гледай да не те хване на открито, че е опасно.

Джили с усилие обърна поглед към източника на подигравателните думи. Пред нея стоеше Тара и й се усмихваше любезно.

— Искаш ли захар в чая си, Джили?

Побесняла от ярост и ужас, Джили избухна, заля Тара с остатъка от уискито си и изкрещя:

— Върви по дяволите с твоя чай! По дяволите! По дяволите! По дяволите!

 

 

Бурята избухна и започна да се излива с цялата си мощ върху Рая. Ураганният вятър трошеше клоните на дърветата и носеше във въздуха листа и облаци прах. Около къщата сякаш лудееха всичките демони на ада и пищяха и стенеха като някакъв хор от пъклени изчадия, чийто обхват покриваше цялата гама от най-тънък фалцет до най-нисък вой. Гръмотевиците следваха светкавиците в такова неистово темпо, че почти се сливаха, а поройният дъжд така блъскаше покрива, като че ли искаше да го срине със земята.

Кейти смогна да се добере до имението буквално на лакът пред стихията. Спаси я усетът й, притежаван от почти всички, които живеят близо до природата, който й подсказа по какъв път да мине, та вятърът да духа в гърба й и да й помага. Не успя да намери Ефи, но пък добре си поязди. Макар и доста изтощена, ездата все пак я освободи от натрупаните напрежения. Доволна бе и от старата Пеги, но най-вече се радваше на собственото си постижение — за възрастта си се бе справила отлично.

Като бързаше, за да изпревари първите тежки капки на дъжда, Кейти прибра кобилата на сушина, избърса я от потта, погрижи се за другите й нужди и се повъртя още малко, за да се порадва на уюта на конюшнята. После се прибра в къщата и за свое изумление видя, че обектът на издирването й тъкмо излиза от една от свободните спални.

— Ефи! А аз мислех, че си се загубила и ходих да те търся!

Предаността на старицата силно затрогна Тара.

— О, Кейти! Нима не ме познаваш? — меко и многозначително отвърна тя. — Имало ли е случай да отида на езда и да се загубя?

Кейти радостно се засмя, във възторг от намека за споделяната от тях тайна.

— Слушай сега, Кейти — продължи Тара. — Знаеш ли, че ни дойде неочакван гост? Джили Стюарт?

— Да, видях. Дори я чух как се кара с него.

— Точно така. Сега тя е тук — и Тара отвори вратата на спалнята за гости. На леглото спеше Джили, просната по гръб, и мъчително хъркаше с отметната назад глава. — Наложи се да я сложа да си легне. Сигурно е пила цял следобед, защото докато бяхме в кухнята изпадна в истерия, а после почти загуби съзнание. Остави я да изтрезнее, разбра ли?

— Ясно.

— И още нещо, Кейти. Ти вече се досещаш какво става и искам да ми вярваш. Ситуацията е под контрол. Зная какво правя и съм длъжна да го направя.

Лицето на Кейти светна:

— О, Ефи! Всичко ще бъде както кажеш! Щом си Ефи и няма отново да изчезнеш!

— Няма. Но искам да оставиш всичко на мен. За днес недей да приготвяш вечеря — можеш още сега да се прибереш и да си легнеш. И аз ще направя същото.

— Добре.

— Лека нощ тогава, Кейти.

— Лека нощ, Ефи.

Обзета от неземна радост, Кейти забърза към стаята си, за да прекара още една вечер със старите си снимки. Само че тъкмо се пъхна в леглото с тенекиената кутия, последиците от ездата си казаха думата и тя заспа като младенец.

Тара също усещаше по тялото си насладата от любимия спорт. Чувстваше блажена умора, мускулите й бяха леко опънати, но иначе цялото й същество бе изпълнено с нов живот. Долната половина на тялото й гореше с приятната топлина, която дава само ездата и Тара с удоволствие си мислеше за особената сексуалност на това, да усеща коня между краката си и гальовната болка отвътре на бедрата. Най-после отново си беше у дома. А сега да преминем към следващата стъпка, рече си тя.

Внимателно провери дали с Джили всичко е наред, върна се в стаята си и започна да пълни ваната. От чантичката с гримовете извади стъклено шишенце с аромат за вана и капна вътре няколко капки. После, като си тананикаше тихо, приготви френския си сапун, най-меката гъба, тоалетното мляко и лосионите. Цялата баня вече ухаеше на мускус и рози. Тара си свали фланелката, сутиена, срязаните джинси и бикините. Всичките й дрехи бяха пропити от миризмата на жребеца, която странно контрастираше с настроението й.

Ваната вече беше почти пълна. Водата се пенеше като мляко от струята на крановете. Тара отиде в стаята и си избра касета за уредбата. Ръката й без никакво колебание посегна към едни стари френски песни за радостите и болките на любовта. „Любов, любов — припяваше си тя, — о, сладко щастие на любовта…“ Музиката нежно нахлуваше в банята. Тара спря крановете, уви си косата в хавлия, влезе във ваната и се отпусна в обятията на водата. Мелодията на песента бавно я унасяше.

„Изгубих се във студ и мрак,

потънах сред неясен зрак

и после се намерих пак

под люляка на двора.

Направих вино и отпих

и в миг сърцето си разбих,

а люлякът със шепот тих

навя край мен умора.“

Грег се друсаше по неравната повърхност на равнината към светлините на Рая, които вече се провиждаха в далечината, и се бореше с волана на ландроувъра, полузаслепен от падащия под ъгъл пороен дъжд. Разкъсваше се между гняв и страх. Гневът му беше насочен най-вече към Джили и въпреки няколкото ударени заека и кучета динго, още не бе утихнал, а страховете му бяха за Тара — дали е още жива, ако бурята я е хванала на открито. Караше като луд, без да обръща внимание на камъните и дупките по пътя, и без да го е грижа за Сам и Крис, които се подмятаха зад него, подобно на убитата плячка в краката им. Не се боеше и от гръмотевиците, нито от непрекъснато проблясващите ослепителни светкавици, които сякаш ги преследваха. В главата му имаше само една мисъл — Тара.

Най-после влязоха в двора и той изскочи от ландроувъра, още преди колата да е спряла напълно.

— Приберете я — нареди Грег, — и окачете тази мърша някъде.

После изтича към къщата и влезе, готов за всичко, но не и за онова, което завари. Вътре беше тъмно и не се чуваше нищо. И в кухнята нямаше никой, но това го устройваше, защото не бе гладен и спокойно можеше да мине и без Кейти тази вечер. Всекидневната, трапезарията и библиотеката също бяха празни. Най-после попадна на Джили, която спеше в една от спалните за гости, и гръмогласното й хъркане го увери, че тази нощ тя едва ли щеше да се събуди. Само че къде ли беше Тара? Грег със свито сърце тръгна по коридора към нейната стая. Вътре светеше и се чуваше някаква особена прелъстителна песен, която направо го подканяше:

„Пенливо вино,

сладко, буйно,

къде е моят мил?

Пенливо вино,

светло, руйно,

къде е моят мил?

Почакай, спри,

за миг замри,

чуй, някой идва тук.

Пенливо люляково вино,

това е моят мил.“

Потънала в музиката и топлата вода, Тара за първи път в живота си преживяваше ритуалната подготовка за правене на любов. Тялото й искаше Грег Марсдън и щеше да го има. Но всичко трябваше да е както трябва. Абсолютната й любов се бе превърнала в абсолютно отмъщение. Тя нежно сапунисваше тялото си и милваше всяка една става и гънка поотделно. Откакто стана Тара, се грижеше за това тяло с удоволствие, примесено с гордост и сега старателно нанасяше лосиони, масла, кремове и гелове, докато не остана сантиметър, от който да не ухаеше на свежа чистота. Сблъсъкът й със смъртта я бе научил да цени и обича тялото си като едно от големите удоволствия на живота. Но виж, мъжката обич — тя бе нещо съвсем друго. И Тара щеше да е съвсем подготвена за нея.

В съседната стая Грег също разиграваше подобен ритуал. Първо подготви спалнята, поразтреби, оправи леглото и изглади възглавниците. После отиде в кухнята, където откри бутилка шампанско в хладилника и я отнесе в стаята заедно с две чаши. А накрая смъкна мокрите си дрехи и се пъхна под душа. Вдигна с наслада лице към водата и я остави да се стича по тялото му, палуваше като малко дете, пръскаше наоколо, разтоварваше се и си играеше, в приятно предчувствие на онова, което следваше. В главата му се въртяха откъслеци от песента, която бе дочул през вратата на Тара. „Пенливо вино… къде е моят мил?“ С все по-нарастваща възбуда той втриваше сапуна под мишниците си, по слабините и по гърдите, а апетитът му с всяка изминала секунда ставаше по-неутолим. „Пенливо люляково вино… чуй, някой идва тук…“

 

 

А навън бурята вече бе достигнала връхната си точка. Вятърът сякаш духаше от всички посоки едновременно и искаше да отнесе имението. Но за намиращия се на завет в конюшните Крис, стихиите на нощта бяха нещо съвсем естествено. Това просто бе богът на гръмотевиците, Джамбуул, който, яхнал черните облаци, даряваше с живителна влага сухата земя под себе си. Животът без този бог беше невъзможен, понеже облаците му носеха и духовете на децата, които падаха с дъждовните капки и търсеха своята майка. Приклекнал в клетката на огромния жребец, Крис тихо напяваше химните си на причастие към ритуала на нощта:

— О, Велики Татко, чувам гласа на предците и те зова. Нека великите духове на древността се съюзят и помогнат на жената тази вечер. Ти ни научи да познаваме красотата и силата на женската любов, и Ти създаде нейния другар — Черния лебед Кунауара — защото жената не е цяла без мъжа, нито пък мъжът е цял без жената. А без жизнения огън на свещения танц на прегръдката между мъжа и жената няма нищо — царуват тъмнина и студ. Обръщам се и към тебе, Джулунгул — Великата змия на небесната дъга. Когато започваше животът и нашите предци танцуваха и пееха за първи път, Ти изви тяло към небето и ги благослови. О, Джулунгул, баща и майка на всичко живо, родител на живота, бъди с тази жена! И като покровител на луната и на приливите и отливите, дано водите ти изпълнят нейните реки, които да се стичат триумфално към морето.

 

 

Тара бе готова. Освежена от ваната и от сладостта на песните за любовта и ухаеща на розово масло, тя грижливо избърса тялото си, обзета от приятно нетърпение. Извади бяло дантелено неглиже с широк колан от розова коприна и го облече. Поруменяла от банята, от огледалото с блеснали очи я гледаше възхитително красива жена. Най-сетне съм готова, помисли си тя.

Прекоси стаята и през френските прозорци излезе на верандата. Оттам най-добре се виждаше истинското величие на бурята с начупените светкавици, които разкъсваха небето и безсилието на поройния дъжд да ги потуши. Сърцето на Тара възторжено откликна на ритъма на дивата стихия и тя се засмя от радост. После се обърна и тръгна по верандата към стаята на Грег.

Облечен в мек халат, Грег тъкмо бе излязъл изпод душа и отново оглеждаше стаята, да не би да е пропуснал нещо, когато през отворените френски прозорци към верандата забеляза бяла фигура. Той затаи дъх. Тара бе толкова красива, сякаш изразяваше цялата концепция за жената. Докато я гледаше като омагьосан, тя влезе в стаята. Без да каже дума, Грег отиде при нея, хвана я за ръка и я настани на един стол. Откриваше известна сексуална значимост дори и в този най-обикновен контакт с мекотата на пръстите й. После започна да отваря шампанското, но не можеше да откъсне очи от Тара. От свежестта й лъхаше някаква непозната и изтънчена еротика, която той до този момент не бе долавял. Грег със смущение установи, че пенисът му се размърда развълнувано под халата. Не бързай, каза си той. Не се дръж като пубертет!

Тара наблюдаваше с неприкрито удоволствие как Грег отваря шампанското. За първи път си позволяваше да се наслаждава без свян от гледката на мъжкото тяло. Откъдето и да го погледнеше човек, Грег беше направо великолепен. Раменете му бяха широки и плещести, а мускулите му — като изваяни. Златистите косъмчета по гърдите му приличаха на искри, току-що излезли изпод чука на ковача. Белотата на халата закриваше плоския му стомах и тънкия кръст и подчертаваше тенът на тялото. Той усети погледа на Тара и й се усмихна. Обожаваше очите й. После наля шампанското и й поднесе тънкостенната висока чаша.

— За теб — прошепна Грег. — За красотата ти.

Те отпиха, след което отново се чукнаха и мълчаливо повториха наздравицата. Грег би могъл да седи така и да я гледа цяла нощ, но желанието му да я докосва вече ставаше непреодолимо. Той остави чашата си на масичката до леглото, отиде при Тара, взе и нейната чаша и я вдигна от стола. Притисна я към себе си, пое лицето й в ръце и го извърна към своето за целувка.

Устните й бяха меки и топли като зрял плод. Грег нежно изучаваше устата й с езика си и го пъхаше все по-навътре. Тара нетърпеливо го пое и започна да го смуче, опивайки се от вкуса му. Струваше й се, че пие вино. После леко захапа езика му, задържа го между зъбите си и го пусна, след което започна да покрива лицето, шията му и навсякъде, докъдето можеше да стигне изправена на пръсти, с малки горещи целувки, докато той не потърси устните й отново.

Ръцете му я бяха обхванали здраво и галеха задната част на бедрата й, като притискаха тялото й към неговото. Тара усещаше мощта на изправения му пенис, но същевременно беше съвсем наясно, че тялото на Грег е подвластно на нейното, и тази мисъл я възбуждаше още повече. Тя плъзна пръсти по гърба му и проследи очертанията на лопатките, като се наслаждаваше на гладката му кожа. Грег я пусна и отстъпи крачка назад, впил поглед в гърдите й, които вече копнееха да бъдат освободени от закриващата ги прозрачна материя. После я отведе до леглото, нежно я постави да седне и едва-едва ги докосна — първо едната, а после и другата. Розовите им зърна вече бяха изправени и изпъваха тънката коприна на неглижето. Грег развърза колана и разгърна дрехата. Тара никога преди не бе изпитвала подобно боготворене от страна на мъж към тялото на обичаната от него жена. Грег милваше гърдите й с такова умение и преклонение пред красотата им, че тя едва сега ги усети като напълно свои. Коленичил пред нея, той ги целуваше и хапеше зърната им едно след друго, като следваше някакъв особен вътрешен ритъм. Удоволствието на Тара беше безгранично и пронизваше цялото й същество. Поставил ръце върху гърдите й, Грег бе заврял лице между тях и досегът на свежо обръснатата му брадичка до кадифената й кожа беше като електрически ток.

След малко той внимателно я положи по гръб и отгърна неглижето докрай, като освободи цялото й тяло. Устните и пръстите му непрекъснато откриваха нови и нови чувствителни точки по корема и бедрата й, за чието съществуване Тара досега изобщо не бе подозирала. С все по-увеличаващо се желание тя взе ръката му и я постави върху триъгълника между краката си, където меките и къдрави кафяви косъмчета вече бяха овлажнели от възбуда. Дългите му пръсти деликатно разтвориха вулвата и се плъзнаха в набъбналото и топло влагалище, а после преминаха към клитора, който тръпнеше от ласките им. Грег нежно разтвори устните й и вещо прокара езика си вътре, следвайки очертанията им. В един момент, без изобщо да съзнава какво прави, под въздействието на нахлулите непознати усещания, Тара сграбчи главата му и здраво я притисна към себе си, след което оргазмът й не закъсня и разтърси цялото й тяло.

Тара някак се засрами от това, скри лице зад ръцете си и смутено измърмори:

— Съжалявам.

— За какво? — засмя се лениво Грег. — Щом свършваш толкова лесно, можем да го повторим и потретим. Ето така. — Той пъхна пръсти между краката й и след миг Тара отново усети стремителната си възбуда. Усети го и Грег. — Виждаш ли? — отново се засмя той и я изгледа присмехулно.

Тара се изчерви. За да се освободи от магията на властта му, тя го отблъсна по гръб и разтвори халата, който Грег още не бе свалил. Той се изтегна арогантно и с видимо удоволствие я остави да разгледа изправения му пенис. Тара посегна като хипнотизирана и го обхвана с ръце, възхитена от чудесната му твърдост. Постави го между гърдите си, а после го целуна, като прокара устни по цялата му дължина и накрая зарови лице в златистите косъмчета на основата му. Грег усещаше, че няма да може да се сдържи колкото му се искаше, а броят на оргазмите му бе далеч по-ограничен, отколкото при жените, така че той й показа какво да прави, за да му доставя удоволствие, без да трябва да се изпразва. В това отношение го порази както невежеството на Тара, така и желанието й да се научи.

На нея й се струваше, че изживява наново целия си живот, под формата на ускорен курс, само дето този път нямаше да сбърка. Силата и увереността й растяха с гигантски скокове. Същото важеше и за възбудата й — първият оргазъм просто увеличи апетита й. Желанието й да усеща ръцете на Грег — върху гърдите си, отзад или между краката — ставаше все по-голямо. Но най-вече искаше пениса му. Досега го бе държала между гърдите си, в ръце и с устни, а сега вече го искаше между краката си. В един момент й омръзна да слуша непрекъснатото му повтаряне „чакай още малко“, метна се отгоре му и го стисна толкова здраво с мускулите на вагината си, че той не можеше да се измъкне. Изненадан от внезапната атака, Грег едва свари да изкрещи:

— Ах, ти! — и от дълго сдържания му оргазъм не остана нищо. Изпразни се в нея със залпа на преминаващ експрес.

След това ги очакваше удоволствието на любуването, без да се бърза, защото непосредствените желания бяха задоволени, а оставаха само по-дълбоките копнежи, които търсеха своя израз. Сега, по думите на Грег, Тара трябваше да го върне отново към живота, и той й позволи да изучи с ръце и устни всеки сантиметър от тялото му, дори и ключиците и гънката на гърба му, откъдето почваха краката. Зърната на гърдите му и основата на гръбнака бяха също толкова чувствителни, колкото и нейните и възприемаха със същото удоволствие нежните й масажи. Отвътре бедрата му бяха по-меки и от тоалетни кърпички и им липсваше златистото окосмяване на предната част. После ръцете й обхванаха тежките тестиси и докато ги галеше, Тара не преставаше да се учудва на този каприз на природата — да постави нещо толкова ценно в такава крехка обвивка. При всяко ново откритие въодушевлението й растеше — беше толкова влажна от възбуда, че й се струваше, че всеки момент вулвата й ще започне да се разтопява. Когато пътешествието й приключи, пенисът на Грег отново се бе върнал към живота.

Той я положи по гръб и проникна в нея. Бавните му и ритмични движения скоро превърнаха стоновете й в един незабравим и продължителен оргазъм, който понесе тялото й на крилете на екстаза. Грег се изпразни едва след като се убеди, че Тара е напълно задоволена, като свърши заедно с последните тласъци на тялото й.

После те се изтегнаха като любовници, изхвърлени от морето на брега на вечността. Осветяваше ги само луната, надвиснала над тях от прояснилото се небе. Бурята беше отминала и вече изливаше яростта си другаде. Духовете на предците и Великата змия на небесната дъга си бяха свършили работата. Тара най-после бе станала жена.