Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (2)

Втора глава

Бил Макмастър стоеше в прохладното преддверие на Харпър Маншън и чакаше с търпението на човек, дочаквал и по-големи събития от сегашното. Като управляващ директор на „Харпър Майнинг“ и — след смъртта на Макс — един вид втори баща на Стефани, той днес бе дошъл и в двете си качества. Беше един от първите пристигнали, защото искаше да е сигурен, че всичко върви гладко в този толкова важен за Стефани ден. Бе готов за всякакви изненади, но не и за отсъствието на жениха. Обветреното му и прорязано от бръчки лице — наследство от времето, прекарано с Макс по различните пущинаци на Австралия — имаше приветлив вид, докато той бъбреше с гостите, колегите си и прислугата. Отвътре обаче го изгаряше ярост и Бил безмълвно се ругаеше, че не е предвидил да изпрати фирмената лимузина и няколко по-яки момчета, за да доведат жениха навреме.

Иначе дотук всичко останало вървеше като по часовник. Още като дойде видя, че организацията по посрещането на гостите, приемането на подаръците и работата на допълнително наетия персонал е блестяща. От зоркия поглед на Мейти — несменяемият иконом на Харпър Маншън — не убягваше нищо. Според едни Макс го бил отвлякъл от някаква яхта на английски благородници, дошли да разгледат Сидни, а според други — преди бил майордом в стар европейски род, тъй като си личеше, че не е раждан в Австралия. Така и не се знаеше кой точно и откъде е той. Старият Макс го беше назначил в дома си и му бе предоставил пълните права да се разпорежда с прислугата, както намери за добре. И не беше сбъркал. Мейти допринесе много в изграждането на легендата за фамилията Харпър. Освен това и той самият с течение на времето се превърна в нещо като неин основополагащ камък.

— Добро утро, Мейти. — Бил стисна ръката на стареца с неприкрита обич.

С огромната си вратовръзка и яркия сватбен карамфил Мейти изглеждаше доста нелепо. Но стойката му си оставаше изправена, а поведението му — както винаги на ниво.

— О, мистър Макмастър. Добро утро, сър. Как сте? Как вървят нещата на онова… другото място?

Мейти винаги се изразяваше по този начин за другото имение на Харпър, Рая, тъй като никога нито беше ходил там, нито бе имал желание да отиде. Бил се засмя:

— Благодаря, добре, Мейти. Поне когато бях там за последен път. Голям ден е днес, а?

— О, да, сър. Така е. Следвали сме всички ваши инструкции, сър, както и тези на мис Стефани. Ще си позволя да кажа, че съм направил и някои допълнения. Поръчах двойно повече шампанско от предварително заявеното — за подобно събитие не бива да се скъпим — и освен това преместих мястото на официалната церемония по-навътре в градината, за да има повече сянка за младоженците и гостите, когато слънцето напече. Иначе всичко останало е наред.

— Както винаги при тебе, Мейти. Истинско съкровище си ти, повярвай ми.

— Благодаря, сър. Все пак отдавна не сме правили подобно тържество. А трябва да поддържаме традициите на рода Харпър. Извинете за момент, сър…

Старецът се запъти нанякъде, а Бил се замисли за последната голяма тържествена церемония във фамилията Харпър. Не ставаше въпрос за предишните две сватби на Стефани — първата я бяха направили извън семейството, в Англия, а втората беше само формалност и то в Алис Спрингс, където по онова време се намираше базата на съпруга-изследовател. Бил мислеше за погребението на Макс — когато цяла Северна Австралия се бе събрала на продължилото няколко дни бдение.

Седемнайсет години бяха изминали оттогава, но Бил съвсем ясно си спомняше погребението — все едно, че е било вчера. Пред очите му се нижеха безкрайните часове на очакване, прекарани в приглушени разговори в библиотеката на Рая, призрачната поява на Стефани, тостът, вдигнат от нея за баща й, както и нервната й криза, предшествала внезапното й бягство от къщата.

Времето си течеше, а тя все не се връщаше. Джим Гъли, шефът на местната полиция, който също беше сред опечалените, се разтревожи и искаше да изпрати хора да я потърсят. От присъстващите аборигени бе разбрал, че Стефани не е взела кроткия кон, който обикновено яздеше, а един своенравен жребец, висок почти метър и седемдесет, с непредсказуемо поведение. Ако я хвърлеше някъде там из пущинака, едва ли щяха да я намерят жива.

Само че Кейти, икономката на Рая, не погледна сериозно на страховете на Гъли и дори му се присмя.

— Кинг ли? Да хвърли Ефи? Вие май изобщо не ги познавате. Ефи е единственият човек на този свят, на когото той позволява да го язди. Нали тя го е отгледала от малко жребче. Само да му свирне, и той веднага идва. — И тя изгледа презрително потящия се от жегата Гъли.

Времето си течеше и Бил също започна да се притеснява. Но той познаваше Кейти от години и й вярваше, тъй като тя бе отгледала Стефани, или Ефи, както й викаше, още от бебе. Защото дългото и мъчително раждане бе лишило Макс от единствения човек, когото бе обичал истински. Нежеланото дете бе попаднало в ръцете на Кейти, която го отрупа с цялата обич, събирана от години в старомоминското й сърце. Кейти познаваше Стефани по-добре от всеки друг. Бил отчаяно се надяваше, че тя и сега е права.

Така се и оказа. Здрачът тъкмо бе обгърнал Рая с изненадващата си, присъща на тропиците внезапност, когато в стаята влезе Стефани, и то с толкова спокойно изражение на лицето, като че ли току-що я бе напуснала, за да си вземе кърпичката. По-късно тя никога не отвори дума за това, какво я бе накарало да избяга, а и Бил никога не я запита. Стефани се появи в библиотеката с високо вдигната глава, точно като баща си. Бил не беше човек на чувствата, но в онзи момент му се дощя да заплаче — не толкова заради връщането й жива и здрава, колкото от прозрението, че начело на „Харпър Майнинг“ отново застава човек от рода Харпър. Стефани. Копие на Макс.

Естествено, не всичко бе вървяло по мед и масло. Отначало на Стефани й липсваше опит, защото макар и Макс да бе знаел, че няма кой друг да го наследи, не я беше обучил както трябва. Така че тя старателно се ровеше в книги, цифри и баланси, загуби и печалби, и какво ли не още. Трудеше се денонощно и понякога дори не можеше да проумее мащабите на начинанието си. Но каквото и да ставаше, до себе си тя винаги усещаше силната и търпелива ръка на Бил. Сега той се изчерви от удоволствие като си помисли за стремителния напредък на своята ученичка — награда за многомесечните му усилия. А се оказа, че ученичката му е наследила усета на баща си, но умножен по хиляда.

Освен това Стефани имаше и нещо като шесто чувство, което Бил отначало трудно възприемаше и още по-трудно си го обясняваше. Някакъв инстинкт винаги я предупреждаваше за трусовете на борсата или за евентуални неизгодни сделки, а когато Бил я питаше откъде знае, тя му отвръщаше, че „просто знае“. Как ставало, не можела да каже. Бил го наричаше „женска интуиция“, но в себе си смяташе, че то се дължи на детството й в Рая. Там, в безкрайните открити пространства, Стефани се беше научила на изкуството да бъде напълно сама — единственото време, когато човек може да чуе тихия вътрешен глас, нашепващ тайните на живота. Прекарала и доста време сред аборигените, тя се бе привързала към тях и споделяше мистичната им връзка с природата и всички живи същества. Имаше си свой подход към животните и се чувстваше едно с целия свят — дори и с въздуха, който дишаше. Някои от тези дарове бе взела със себе си в големия град, макар в очите на ненаблюдателните да изглеждаше прекалено тромава и свенлива.

Стефани обаче имаше едно слабо място и Бил тежко въздъхна като се сети за него. Не разбираше от мъже. Той потръпна при спомена за първите й два злощастни брака и прекара пръст по вътрешната страна на яката си, като си помисли докъде можеше да се стигне. Защото и в двата случая компанията „Харпър Майнинг“ се бе отървала сравнително леко. Аристократичното семейство на младия английски благородник с такава готовност се раздели с нея и беше толкова благодарно, задето тя не поиска издръжка, че на никой не му хрумна да нанесе обратен удар. А пък американският професор си беше истински учен и не се интересуваше от материалната страна на живота. Дори изпадна в ужас, когато разбра, че се е оженил за най-богатата жена в Австралия. На Бил му се струваше, че и двамата можеха с лекота да изсмучат колкото си искат пари от „Харпър Майнинг“.

Ами ако и сега се стигне до подобно положение? Бил бе силно изненадан, когато разбра за бурния романс на Стефани и за намерението й да се омъжи отново. Всичко му се струваше подозрително. Той добре познаваше Стефани и знаеше, че тя наближава четирийсетте и до голяма степен продължава да бъде сексуално непросветена; че е доста над нормалното тегло и — с изключение на деловите отношения — не разбира абсолютно нищо от мъже. С какво ли я бе привлякъл този плейбой? Той сподели загрижеността си и със своята съпруга — Рина, добродушна и мъдра жена, на чието мнение в подобни случаи винаги разчиташе.

— Може да не си прав за него, скъпи — посъветва го Рина. — Дай му шанс. Знаеш, че Стефани е обичлива, силна и лоялна — представи си, че и той вижда същото у нея.

Бил се опитваше да си го представи, но лошите му предчувствия си оставаха. Нещо го човъркаше отвътре…

И сега, докато слушаше приближаването на ролс-ройса по алеята, той стоеше и се разкъсваше между облекчението и яда. Мейти се запъти към вратата, за да посрещне човека, който скоро щеше да стане новия му господар, и да го отведе до мястото на брачната церемония при очакващия ги свещеник. Бил прекоси обширното преддверие и спря до стълбището, охранявано от вярната немска овчарка на Стефани, Кайзер.

— Здравей, момчето ми — рече му Бил. — Готова ли е вече Стефани?

Кайзер леко изръмжа, наостри уши и се изправи, защото от горния етаж се чуха стъпки. На стълбището се появиха Стефани и Джили и тръгнаха надолу.

— Скъпа Стефани, изглеждаш чудесно! Наистина.

— Благодаря, Бил. — За пръв път в живота си Стефани прие комплимента, без да се смути.

— И ти също, Джили. Добре дошла. Как мина пътуването?

— Нормално, благодаря.

Стефани хвана ръката на Бил и го отведе настрана, където Джили не можеше да ги чува.

— Бил, донесе ли документите да ги подпиша?

— Да, донесох ги. — Бил млъкна и се поколеба. — Но трябва да ти кажа, че управителният съвет не е много доволен.

— Не съм го и очаквала. — В такива моменти Стефани беше твърда и решителна точно като баща си. — Но ти ги убеди, нали?

— Да, убедих ги. Можеш да разчиташ на мен, Стефани… — И той отново се поколеба.

Стефани обаче не се смути и спокойно продължи:

— Кажи ми за какво си мислиш, Бил? Какво има? Нали не ме смяташ за глупачка?

Бяха застанали под портрета на Макс — копие от оригинала, чието присъствие бе така осезаемо в Рая. Бил направо усещаше ястребовия му поглед на тила си, докато отговаряше с тъжна усмивка:

— Не познавам такива хора в рода Харпър. Сигурен съм, че ако искаш, можеш и сама да ръководиш „Харпър Майнинг“ заедно с всичките й филиали. Усвоила си всичко, на което те научих, да не говорим за естествените ти дарби. Помощта ми вече не ти е необходима.

— Разбира се, че ми е необходима — отвърна живо Стефани. — Знаеш, че без теб не бих се справила. — Тя се усмихна стеснително. — Наистина имам нужда от човек, на когото да разчитам.

— Сигурно си права. Но аз продължавам да мисля, че щеше да е по-добре… ъ-ъ-ъ… дори някак по-дискретно, така да се каже, ако предоставеше на съпруга си част от своите лични средства, а не от тези на компанията. Управителният съвет е против за него да се заделят специални средства и то от фондовете на компанията.

— Ох, Бил — тежко въздъхна Стефани. — Нима нищо не разбираш? Как мислиш, че ще се чувства някой мъж, ако всеки път трябва да проси пари от жена си? Имам толкова много, че никой не би се омъжил за мен.

Никой, като изключим сегашния, ако изобщо разбирам от хора, помисли си Бил. Стефани, Стефани, защо си толкова доверчива и наивна?

— Навремето това ми причини много неприятности — продължаваше Стефани. — И сега не смятам да правя същата грешка отново. Искам мъжът ми да е финансово независим още от самото начало и да разполага със свои собствени средства. И не желая да ги смята за подаяние.

Очите й блестяха с опасна светлина, а брадичката й бе вирната непокорно. Бил разбра намека.

— Не се притеснявай, проблеми няма — успокои я той. — От този момент Грег е включен във ведомостта за заплатите.

Стефани се отпусна.

— Благодаря.

— Чувствам се отговорен за щастието ти, Стеф. Само ми казвай от какво имаш нужда и нищо повече.

— Зная.

Бил се наведе да я целуне, но думите й го накараха да замръзне.

— Още нещо, Бил. Мисля, че не съм направила достатъчно. Искам Грег да стане един от директорите на „Харпър Майнинг“. Да бъде включен в управителния съвет. Трябва да му дадеш някаква реална функция, а не просто пакет акции и купчина титли. Ще се погрижиш ли и за това?

Бил се бе вторачил в нея и се опитваше да потисне изумлението и гнева си. Но Стефани го гледаше невъзмутимо. Той изведнъж разбра, че насреща му е дъщерята на Макс, която поставя ултиматум. Никой не го питаше и не смяташе, че е нужно. Усмихна се насила, кимна и я целуна по бузата.

— Ще го оправя, не се притеснявай. Желая ти успех, скъпа.

Той се отдръпна и се огледа. Отвъд безукорно чистото преддверие се виждаше просторната трапезария с белоснежните маси, отрупани с храни и напитки за празненството след официалната част. Самото преддверие беше пълно със сватбени подаръци. От другата страна се виждаше градината, където младоженецът и гостите очакваха идването на булката. Първа се появи Джили с огромен букет за Стефани и един по-малък за себе си. Навсякъде ухаеше на цветя.

Всичко беше готово. Бил се чувстваше безпомощен, защото знаеше, че събитията следват своя съдбовен ход и никой не можеше да ги промени. Той бе длъжен да им се подчини.

— А сега, скъпа — каза, като взе ръката на Стефани в своята, — да вървим да те омъжим.

 

 

Навън в градината въздухът беше топъл и задушен. Преди това се бе излял кратък тропически порой и дори изглеждаше, че цялото тържество ще трябва да се проведе вътре в къщата, но дъждът престана със същата внезапност, с която започна, а моравата и лехите с цветя светеха като след баня. Преваляше обяд, за когато беше предвиден часът на брачната церемония и слънцето сипеше щедри лъчи върху гостите, които търсеха сянката на околните дървета.

В средата на този храм от зеленина, пред един приспособен набързо олтар, стояха Грег и неговият шафер. Вдясно от тях, отвъд градината, моравите на къщата се спускаха чак до залива. Виждаха се и стотиците яхти, които браздяха водите му или се поклащаха лениво на котвите си. Малко по-нататък се открояваше и огромната дъга на моста над залива и панорамата на града, разстилащ се от двете му страни. Гледка за милиони, доволно си мислеше Грег. Той обичаше Сидни и макар да бе обиколил целия свят във връзка с международните тенисни вериги, никога не беше виждал по-красив град. Гледаше лъскавата водна повърхност и усещаше как студеният вътрешен гняв, който го придружаваше още от детството му, се уталожва. В този момент душата на Грег Марсдън беше почти на ръба на жадуваното спокойствие.

Застаналият до шафера дребничък свещеник наблюдаваше Грег с любопитство. От опит знаеше, че при брачни церемонии обикновено булката е тази, която закъснява, а сега за пръв път му се случваше да закъснее младоженецът. Той го бе изчакал с християнско търпение, подсилвано от вярата му, че в крайна сметка всичко ще се оправи. Сега вече чакаше само появата на булката, която всеки момент щеше да излезе от къщата и да тръгне по кадифената морава към мястото, където под дърветата я очакваха младоженецът и гостите. Щеше му се да вярва, че красивият и арогантен на вид мъж пред него е подготвен духовно и емоционално за женитбата. Мили боже, безмълвно се молеше той, помогни му и бъди с него днес. Свещеникът отвори очи и внимателно погледна Грег, който му се стори потънал в мисли. Сърцето на свещеника приятно трепна. Човек никога не знае кого ще споходи милостта божия. Той дори познаваше няколко души, които бяха разбрали отговорността и моралните задължения на брака, едва когато се бяха изправили пред олтара. Да не би пък и сега Господ да връщаше в стадото заблудената овца?

Венеция, мислеше си Грег. Венеция. Единственото друго място, което би могло донякъде да се сравни със Сидни от гледна точка на водата като част от града. Само дето каналите във Венеция миришат неприятно, защото са пълни с мръсотия. Въпреки това мястото е подходящо за меден месец. Там трябва да отидем. И в Париж, а после можем да отскочим до Прованс или Дордон… Тук той леко се намръщи. Идеята му да изкарат медения си месец в Европа беше несъзнателно отхвърлена от Стефани още в един от първите им разговори по този въпрос.

— Замислила съм нещо чудесно, скъпи — каза му тя радостно. — Рая! Веднага след сватбата можем да прекараме там медения месец. Само двамата. О, Грег! Ще видиш какво щастие е.

Рая ли? За миг Грег бе изпаднал в паника. Някаква дупка на гърба на географията, откъсната от цивилизацията, от удоволствията на градския живот и от светските хроники. Той обаче успя да се пребори с това чувство. Спокойно, рече си Грег. Има време. Ходил съм в Европа и пак ще ходя. Знаеше, че и в Рая няма да му е зле. Щеше да язди и да ходи на лов — неща, които навремето бе зарязал заради тениса, когато грабна ракетата и дойде в Сидни. Официално погледнато, той беше нещо като сирак — в Австралия човек лесно става сирак, мислеше си той с усмивка. Беше се погрижил на сватбата да не присъства никой от негова страна. Човек отникъде. Един старателно изграждан образ, който го устройваше напълно. В това отношение връщане назад нямаше. Сега обаче му се струваше, че един месец в Рая не би му навредил чак толкова. Можеше да си го позволи. Пък и Стефани щеше да е щастлива.

Стефани. Грег отново се намръщи. Не че лицемереше — той наистина искаше да я направи щастлива и знаеше как. Мъжът в него му казваше, че щастието й ще произтича и зависи от неговото. А щом и двамата се съсредоточаваха върху едно и също нещо, той не виждаше никакви проблеми. Стефани бе намеквала хиляди пъти, че той всъщност й прави услуга, като се жени за нея. Дълбоко в себе си и Грег го знаеше. Правеше го за парите й. Иначе тя не беше нищо особено. Недодялана, тромава и толкова несигурна в себе си, че на моменти го дразнеше с извиненията си за това, че изобщо я има на този свят. А Грег си падаше по по-агресивните жени и Стефани донякъде го отблъскваше.

Мислите му внезапно се насочиха към французойката, с която, без никой от познатите му да узнае, той си бе уредил последната ергенска нощ. След мъжката прощална вечеря с приятелите той се прибра, а тя вече го очакваше в спалнята му. Сега отново виждаше предизвикателния поглед, дребните остри зъби и очертанията на тялото й на лунната светлина. Наум той пак се пресегна и смъкна от раменете й оскъдната горна част на роклята. Показаха се малки стегнати гърди с огромни разцъфнали пъпки. Усещаше кожата й, устните й, езика й — господи, какъв език! — и споменът накара пениса му да се размърда неспокойно. Стефани очевидно не попадаше в тази класация. Но пък беше страстна и емоционална, имаше хубаво тяло и щеше да се научи. Грег се ухили. Нямаше търпение да започне да я обучава. Реши, че в това отношение ще е най-добрият съпруг, а жена му непрекъснато ще го преследва за още. Стана му приятно. Всичко щеше да се оправи.

Вътре в къщата засвири струнен квартет и подхвана концерт от Бах. Музиката беше деликатна и същевременно малко тъжна. Вниманието на гостите се насочи към френските прозорци на всекидневната, гледащи към градината. Появи се малката сватбена процесия, начело със Стефани, облегнала се на ръката на Бил Макмастър. Зад нея пристъпваше Джили, в ролята на шаферка, а отзад вървеше Сара, петнайсетгодишната дъщеря на Стефани от първия й брак. Следваше ги Денис, синът й, когото бяха успели да убедят да остави за малко скъпоценната си нова видеокамера, докато трае церемонията. До него крачеше Мейти, защото без него не минаваше нито една семейна церемония, а най-накрая с достойнство пристъпваше овчарското куче Кайзер. Докато прекосяваше градината към Грег, Стефани изглеждаше красива като никога досега. В очите й светеше божествена светлина. Сърцето й пееше в унисон с музиката, а душата й се рееше в небесата като птица. В главата й имаше само една мисъл, която тя непрекъснато си повтаряше — Грег, Грег, Грег. И той бе там, очакващ я с усмивка. Изведнъж й хрумна, че сега е моментът да умре — беше постигнала върха на земното си щастие…

Свещеникът приветства Стефани с възторжена усмивка. Той обичаше сватбите и смяташе, че те са някаква комбинация от просто човешко щастие и божа благословия. Булката тръпнеше цялата от радост, а пък младоженецът бе имал достатъчно време да обмисли сериозността на начинанието. Според свещеника всичко беше както трябва. Церемонията можеше да започне.

— Възлюбени мои братя и сестри. Събрали сме се тук, пред очите на Бога и паството, за да свържем този мъж и тази жена в свещен брачен съюз. Бог да ги благослови…

Застанала зад Стефани, Джили наведе глава, така че широката периферия на шапката й да закрива пламтящото й лице. Само преди няколко мига тя следваше Стефани по пътеката в градината и почти не обръщаше внимание на околните. Но сънливостта й изведнъж изчезна, като видя изправения пред олтара мъж. Висок, строен и силен, с изсветляла от слънцето руса коса, искрящи сиви очи и класически черти — без съмнение той бе най-красивият мъж, който Джили бе виждала. Дори нещо повече — личеше си, че е великолепен расов екземпляр. Първичен и необуздан, от него направо лъхаше на опасност — Джили го усещаше с цялото си същество. Физическото му присъствие я удари с всичка сила. Струваше й се, че някой й е изкарал въздуха и се задъхваше. В главата й нахлу гореща кръв и я побиха тръпки. Тялото й започна да пулсира и за свой ужас тя установи, че от възбуда се е подмокрила. Лицето й гореше. Джили наведе глава и се престори, че се моли. Но дори и така, знаеше, че е загубена. В този човек имаше някаква лудост, която зовеше собствената й дълбоко прикривана лудост, и тя беше уверена, че ще й откликне. Но защо, за бога, това трябваше да бъде съпругът на Стефани?

До нея Сара също се бореше с чувствата си. Свела надолу поглед, дъщерята на Стефани беше толкова нещастна, колкото майка й щастлива. Чувстваше се ужасно. На петнайсет години тя беше достатъчно голяма, за да мрази младоженците с непресторена ярост, и достатъчно малка, за да избухне в плач и да избяга. Как можа да го направи, горчиво си мислеше Сара. Как можа и то точно с него? Когато не се усмихва, очите му са като на гущер; по-млад е от нея поне с няколко години и е противен. Ах, колко е противен! Брат й Денис стоеше зад нея и с чувствителност, неприсъща за тринайсетте му години, долавяше напрежението й. Пресегна се, напипа ръката й и я стисна. Тя рязко се дръпна и още по-рязко изправи рамене. В същото време, без да усеща кипящите зад гърба й страсти, Стефани Харпър стана мисис Грег Марсдън.

След това започна празненството, с много музика и шампанско. Джили веднага се втурна да търси успокояващото присъствие на съпруга си Филип и го намери в трапезарията да помага на Денис и Сара да се ориентират сред изобилието от храни на бюфета и по масите.

— Кажи ми сега, Денис — приятелски го питаше той, докато слагаше в чинията му късове студено пиле, — какво мислиш за новия съпруг на майка си?

— Почти не го познавам — отвърна Денис. — Срещал съм го само два пъти.

— И други са така — присъедини се към тях Джили, твърдо решена да не издава вълнението си и същевременно да насочи разговора в друга, по-безопасна посока. — Хей, деца, лесно ли ви освободиха от училище?

Децата посещаваха две от най-добрите училища в Сидни и използваха пансиона им, когато Стефани пътуваше по работа.

— Нямаше особени проблеми, лельо Джили — презрително се обади Сара. — Стига да поиска, майка ни винаги урежда да ни пуснат. Сега сигурно трябва да сме доволни, че това включва и една от сватбите й.

— Сара! — изненадано възкликна Филип, но тя се измъкна, без да каже нищо повече.

— Понякога ни пускат за примерно поведение — пошегува се Денис в опит да прикрие сестра си, после се извини и хукна след нея. — Сас! Хей, Сас! Чакай ме!

— Бедните деца — каза съчувствено Филип. — За Стефани това може и да е романсът на десетилетието, но на тях хич не им е лесно. Макар че според мен всичко ще се оправи като се върнат от медения си месец.

Джили не каза нищо. Филип я погледна загрижено.

— Нещо си много мълчалива. Да не си гладна? Да ти приготвя ли нещо? Къде ти е питието? Ако нямаш, барът е ей там в дъното. Пълно е с шампанско, веднага ще ти донеса.

— Нищо ми няма, Фил. — Нервите на Джили бяха опънати като струни на пиано. — От разликата във времето е.

— Аха. — Филип не беше много убеден, но не каза нищо.

Висок, строен и елегантен в добре скроения си тъмен костюм, макар и отдавна прехвърлил петдесетте, Филип си оставаше доста привлекателен мъж. Но дългогодишният брачен живот с много по-младата му съпруга, която през цялото време бавно го разлюбваше, а той продължаваше да обича, бе научил Филип на предпазливост. Той внимателно изгледа жена си и опита друг ход.

— Празненството е великолепно. А и самата церемония мина добре.

— Нима си очаквал нещо друго? В това отношение Стефани е с богата практика. — Джили бръкна в чантичката си и нервно затърси цигара.

Филип взе запалката и й поднесе огънче.

— Май нещо си ядосана, скъпа?

— Извинявай. Уморена съм — и Джили леко го целуна по бузата.

— Няма да стоим дълго.

— Няма.

Джили замлъкна, като отчаяно се опитваше да не мисли за…

— Как ти се струва Грег Марсдън? — запита Филип.

Преди да отговори, Джили дръпна дълбоко от цигарата, за да има време да помисли.

— Онзи ли? Не бих му поверила и рестото си от кварталната бакалница.

 

 

Денис успя да открие Сара чак долу до водата под една голяма върба, чиито клони стигаха до земята и образуваха нещо като естествено скривалище. Отиде при нея и някак неловко и тромаво започна да я утешава.

— Хей! Горе главата, Сас! Не е настъпил краят на света. Пък нали и аз съм с тебе.

Сара го изгледа смразяващо и не каза нищо. Денис опита отново.

— Важното е, че мама е щастлива. Време й е, все пак.

— Да-а. — Сара продължаваше да се взира в далечния хоризонт. — Само че защо точно за него?

— А защо не? — учуди се Денис. — Нищо му няма на човека.

— Купил те е! — възкликна Сара и стовари цялата си горчилка върху по-малкия си брат. — С гнусната видеокамера. Целият те е купил.

— Не е. Добре де, купил ме е, но донякъде. А ти какво имаш срещу него?

— Не зная. Но има нещо. — Сара се опитваше да изрази идеи, за които не намираше думи. — Сигурна съм, че има нещо…

 

 

Има нещо в този човек, реши Бил. Но трябваше да признае, че днес Грег се справи чудесно. Беше се извинил много възпитано на всички за закъснението си, държа се безупречно с дамите и твърдо с мъжете, придружаваше Стефани навсякъде и раздаваше усмивки наляво и надясно.

— Нали ти казах да му дадеш шанс? — самодоволно каза Рина на Бил.

Той й призна, че е повече от щастлив задето не е бил прав. Хубавият ден, преливащата от радост Стефани и изстуденото шампанско съвсем го бяха размекнали. Сега, в късния следобед, гостите се бяха разпръснали сред дърветата и цветята на градината. Жените в своите ярки рокли също приличаха на цветя, а лъчите на полегналото слънце освобождаваха тежкия аромат на гардениите и червените жасмини. След малко новобрачните щяха да потеглят на сватбеното си пътешествие. Бил остави Рина и тръгна надолу към залива, където яхтата на Стефани вече очакваше младоженците.

— Бил! — Насреща му идваше Грег. — Как ти се струва, а? Всичко мина добре, нали?

— Дори много добре. Стефани ми каза, че си се отказал от меден месец в Европа. Отивате в Рая, така ли?

— Да, но не веднага. Първо ще си починем на яхтата. От един месец насам доста се уморихме. Цялата тази организация, пък и опитите ни да се скрием от пресата. — И Грег някак тъжно се усмихна. — А после отиваме в Рая, където Стефани ще ми показва прелестите на простия живот.

На Бил му хрумна нещо.

— Ясно. Можеш ли да се отбиеш в кабинета ми, преди да тръгнете за Рая?

Грег настръхна вътрешно.

— Разбира се. С удоволствие ще дойда, когато кажеш.

— Добре тогава. Към единайсет и половина всеки работен ден. Обади се преди това на секретарката ми. Можем да обядваме заедно. Искам да те запозная с дейността на „Харпър Майнинг“, нали е новото ти работно място. Трябва да се опознаем по-добре.

— С най-голямо удоволствие, Бил. Наистина трябва да се опознаем. Благодаря ти.

Те се ръкуваха и Бил му кимна:

— Довиждане.

Грег продължаваше да се усмихва любезно, но вътре в себе си ликуваше. Браво, моето момче, поздрави се той. Всичко се нареждаше чудесно…

Със същата усмивка на лице, Грег се обърна и започна да се изкачва по каменните стъпала на къщата. В това време на верандата на трапезарията излезе някаква жена, облакъти се на перилата и отметна назад глава като пое дълбоко дъх, все едно че й беше лошо. По навик Грег веднага я огледа с преценяващ поглед — хубаво тяло, приятни гърди, на около трийсет и пет, но още става… Жената сякаш го усети и погледна надолу. Господи, какви очи! Жълтеникави като на котка, те се присвиха до съвсем малки цепки, диви и предизвикателни. По тялото на Грег премина тръпка на възбуда. Внезапно жената се обърна и се втурна обратно в трапезарията. Коя ли е тя?… Каква е?… Приятно развълнуван, Грег продължи нагоре по стълбите.

Филип доста се притесни като видя как Джили, която беше излязла на верандата за глътка свеж въздух, стремително нахлу обратно, сякаш я гонеха глутница вълци. Той бързо тръгна към нея, но преди да успее да я доближи, тя вече се бе заключила в една от баните на етажа и отказа да излезе, въпреки молбите му.

— Нищо ми няма, Филип — повтаряше тя. — Сигурно е от горещината. Ще се поразхладя малко със студена вода и излизам. Чакай ме в градината. Ей сега идвам.

Нямаше как, трябваше да се примири с това обяснение.

Вътре в банята Джили изчака стъпките на Филип да заглъхнат, след което отиде до огледалото и се погледна. Образът й бе неузнаваем и тя едва се позна — очите й диво блестяха, беше се зачервила и дишаше тежко. Джили знаеше, че срещата им е неизбежна, но още не беше готова за нея. Физическото му присъствие отново я погълна. Гърдите й горяха и тя ги разтри, като продължаваше да се гледа в огледалото. Само че не тези малки ръце с лакирани в розово нокти й трябваха, а силните златистокафяви ръце на…

Докато се шляеше отчаяно из градината, Филип изведнъж се сблъска със Стефани и Денис. В едната си ръка Денис гордо размахваше видеокамерата, а в другата държеше чаша шампанско.

— Филип! — викна го Стефани. — Защо не ни снимаш, мен и сина ми, може ли?

— С удоволствие — съгласи се Филип. — Но нека повикаме и Сара, за да ви снимам и тримата.

Стефани се намръщи.

— Днес дъщеря ми май не е особено благосклонна към мен. Като се върна, ще трябва да си поговорим с нея.

— Не се притеснявай, ще се оправи — каза Денис примирително.

— Да се надяваме. А при тебе как е?

— Всичко е наред. Хайде, чичо Фил. Снимай.

Филип взе камерата и я насочи към тях.

— Готови ли сте? Внимание, усмихнете се на птичката.

Стефани се засмя, прегърна Денис и разроши косата му.

— Обичам те, синко.

Денис я погледна с блеснали очи. Камерата забръмча.

— Хайде, Денис, кажи нещо, че иначе ще излезем като манекени на витрина.

Денис вдигна чашата си шампанско и я огледа с критичния поглед на дегустатор.

— Хм, реколтата е била добра. Наздраве.

— Хей, това шампанско беше само за снимката! Какво ще каже класният ти, като те види насмукан до козирката?

— Той не дава пет пари — безгрижно отвърна Денис. — Пък и всичките ми съученици пият.

Стефани избухна в смях и целуна разрошената му коса.

— Добре стана — каза им Филип.

— Благодаря, Фил.

Докато Филип връщаше камерата на Стефани, забеляза, че към тях се приближава Джили. Изглеждаше много по-добре. Спокойна и отпусната, тя се насочи към Стефани и й се усмихна:

— Как си, мисис Марсдън? Как вървят нещата?

— Чудесно, Джили. Толкова съм щастлива! Струва ми се, че сега се женя за първи път.

Денис замря, разкъсван от болка и обида. След това, без дори да погледне Стефани, се обърна и вдървено тръгна към къщата. Джили стисна ръката на Стефани.

— Спокойно. Той разбира, че не това искаше да кажеш.

— Не е точно така. — Стефани погледна Джили с големите си сериозни очи. — Защото казах каквото мисля. — Лицето й изведнъж се проясни и очите й се насочиха към нещо зад Джили. — Но всичко ще се оправи. Виж кой идва.

Грег вървеше и внимателно оглеждаше всички женски фигури, покрай които минаваше. След като безуспешно обиколи къщата в търсене на мистериозната дама с неспокойните жълтеникави очи, внезапно му хрумна, че е оставил Стефани сама, и реши да се върне при нея и да се прави на грижовен съпруг. Рече си, че няма какво толкова да се притеснява. Ще я намери. Огледа се за Стефани и я видя да разговаря с някаква мацка с огромна шапка. В себе си се закле, че от утре никога няма да любезничи с непознати и пристъпи към тях с приятна усмивка на лицето.

— Скъпи! — Стефани се разтапяше от радост. — Не съм те запознала с Филип Стюарт.

— Приятно ми е — разтърси ръката му Грег.

— А това е приятелката ми Джили.

Грег се обърна. Стандартната усмивка замръзна на лицето му, защото погледът му се сблъска с котешките очи на жената от верандата. Тя го гледаше, без да мига.

— Здравей, Грег. Честито!

— Благодаря.

Без изобщо да усеща невидимата буря, бушуваща наоколо, Стефани продължаваше весело да бъбри:

— Вие и двамата сте ми особено скъпи. Освен децата ми, вие сте другите двама, които обичам най-много на този свят. Много исках да ви запозная и ще се радвам, ако станете приятели. Ще станете, нали? Заради мене?

Звучеше като ирония на съдбата. На Джили й се струваше, че ще изкрещи. Не смееше да вдигне поглед към Грег, макар и да усещаше, че той не отмества очи от нея.

— Хей, Джили, Грег! Застанете един до друг. Искам да ви снимам. — Стефани вече беше отстъпила няколко крачки и приготвяше камерата.

— Не, Стеф, недей. Току-що съм слязла от самолета и от часовата разлика изглеждам ужасно.

— Изглеждаш чудесно, скъпа. Както винаги — възторжено й отвърна Стефани.

— Хич не ми се вярва.

— Нали ти казвам. Просто си великолепна.

Джили съзнаваше, че Грег я е доближил, но се стараеше да гледа само към Стефани.

— Още по-близо един до друг — командваше Стефани.

С опитен жест Грег постави ръка върху кръста на Джили и я придърпа към себе си. От сега нататък тя никога нямаше да забрави това първо докосване, тази връзка между телата им и допрените ханшове в уханната градина. Желаеше го толкова силно, че започна да трепери. Тежкият аромат на цъфналите храсти направо я замайваше. Радостните възгласи на Стефани стигаха до нея някак отдалече. Цялото й същество беше насочено към ръката на кръста й, към бедрото, опряло се в нейното, към мъжа до нея. Извърна глава към него, погледна го и разбра, че и той знаеше.

— Кажи нещо, Джили — рече й Грег.

— Мармала-а-а-д — едва смогна да промълви Джили.

 

 

Най-после се мръкна. Щастливата двойка отпътува с луксозната двайсетметрова яхта, която ги очакваше, закотвена на частния кей към Харпър Маншън. Гостите изпратиха младоженците и се разотидоха. В дома си на Хънтърс Хил Джили отклони възпитаните ухажвания на Филип под предлог, че е твърде уморена за правене на любов, и след това цяла нощ се мята в леглото си, като си представяше щастието на Стефани, любовната й игра и как после изтощено и доволно се отпуска и заспива. По същото време, в каютата си на яхтата, Стефани също не можеше да заспи. Лежеше в леглото си и се измъчваше. Съжалявам, съжалявам, съжалявам — тази мисъл направо я смазваше. Взираше се в тъмнината и се опитваше да види спящия до нея Грег. Нима е възможно човек да обича някого толкова много и същевременно да не може да го обича както трябва? Не се притеснявай, беше й казал той, преди да заспи, аз също те обичам, пък и имаме достатъчно време. Само дето в момента Стефани се чувстваше толкова отчаяна, че въобще не й се вярваше с времето нещо да се промени.