Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (19)

Деветнадесета глава

За онези, които не я познават, великата австралийска пустош изглежда безводна и скучна, ялова и дори заплашителна. Безкрайната пустинна равнина им се струва отчайващо монотонна и отегчителна — изобщо земя, където на човек не му остава нищо друго, освен да полудее или да загине от жажда. Но това е и земята на вълшебните съновидения, а онзи, който е в състояние да долови музиката им, усеща и особената семпла красота на пейзажа и неповторимото чувство за свобода, което дава откритото пространство. Не са много хората с такива необикновени дарби, но пък те откриват в тази древна земя жадувания душевен мир. Към тях принадлежеше и Стефани Харпър, тъй като навремето Крис я бе научил как да се отваря към природата или по-скоро, как да позволява на природата да нахлува в нея и да я изпълва. За нея цялото това открито пространство бе нещо повече от храм — там тя не само се молеше, но и си отдъхваше, страдаше и ликуваше. Сега отново усещаше познатото й чувство на свобода, което бе почти непознато на градския жител и, с преливащо от безграничен възторг сърце, насочи коня срещу подухващия откъм равнината лек ветрец. Чувстваше се като новородена.

Те препускаха под палещите лъчи на слънцето, а отпочиналите и добре гледани коне истински се наслаждаваха на състезанието помежду си, опъваха вратове и чевръсто прескачаха препятствията по пътя си, преследваха стадата кенгуру и вдигаха във въздуха шумните и многочислени папагали. Грег бе добър ездач, но въпреки всичките му усилия, по-дребният кон на Тара винаги оставаше начело, и когато стигнаха до горичката край реката, която беше нещо като финал, се видя, че победителят е Тара.

Останала почти без дъх, зачервена и с пулсираща във вените кръв, тя слезе от коня и го заведе до водата. Умело свали долния ремък на юздата и разхлаби колана, за да може животното да се напие, наплиска си лицето и отведе коня на сянка под дърветата.

— Страхотно беше — каза тя на нацупения Грег, който, за разлика от нея изобщо не се бе погрижил за коня си и я гледаше, свъсил поглед. — Само не ми казвай, че не понасяш да те побеждават жени.

Тара улучи толкова точно причината за лошото настроение на Грег, че той се видя принуден да отрече:

— Глупости!

— Защо си се намръщил тогава?

— Не съм — побърза да се усмихне той.

Това вече не бе чак толкова трудно, откакто отново усещаше близостта на Тара, лъхаща на здраве и бодрост, очевидно освежена от ездата. Гледаше я и в сърцето му нахлуваха непознати чувства.

— Знаеш ли, че чудесно подхождаш на околния пейзаж? Също като на онова модно ревю в Сидни. Я ми кажи, откъде си се научила да яздиш толкова добре? Непрекъснато ме изненадваш с нещо.

— Вие мъжете все си мислите, че всичко ви е известно — засмя се Тара. — А ние, бедните момиченца, вечно крием по някой трик в ръкава си.

— Като се смееш си направо прелестна — възхитено рече Грег. — Макар че рядко ти се случва. Ох, Тара, толкова си хубава!

Без да мисли, той изведнъж я привлече към себе си и я целуна. Устните им се срещнаха и Тара се отпусна в прегръдката му, като отвърна на целувката му с такъв плам, че Грег щеше да полудее от вълнение. Това бе първият път, когато я целуваше и прегръщаше стройното й тяло, за което жадуваше още откакто се запознаха, и действителността надмина всичките му очаквания. Тара усещаше ръцете му около себе си и реакцията й бе по-скоро инстинктивна. Тя подлагаше лицето си на целувките му и жадно пиеше от любовта му, все едно че от това зависеше животът й. Отвори уста, пое езика му и притисна тяло към неговото, като по чисто женски начин се наслаждаваше на твърдостта му. Желаеше го. Господи, как го желаеше!

Внезапно, за голямо учудване на Грег, тя се отскубна от прегръдката му и го отблъсна със свити юмруци.

— Какво има? — изумено запита той.

Тара мълчеше, но го гледаше с някакъв особен, бунтовен блясък в очите. Той грубо я сграбчи и отново я притисна към себе си, доближи лице към нейното и й каза, меко и същевременно заплашително:

— Жените, които си играят с мен, много ме ядосват! — и заби ханш в нейния, за да подчертае думите си. — Ти предложи да дойдем в Рая. Само не ми казвай, че си дошла заради конете. А дори и да е така, аз не съм прелетял цялото това разстояние, за да подишам чист въздух!

— Причиняваш ми болка, Грег!

Той ядосано я пусна и прокара ръка през косата си:

— Толкова много те искам, че направо ще полудея.

— Виж какво, Грег. Сигурно знаеш какво изпитвам към теб — поклати глава Тара. — Но има и още нещо…

— Какво?

— Всеки път като ме докосваш, аз… си мисля за жена ти. Когато ме прегръщаш, все едно, че вършиш предателство спрямо нея.

— Това било значи!

— Съжалявам, Грег, но просто не мога да си я избия от главата.

Грег мълчеше яростно. Как да убеди Тара, че няма защо да се притеснява от мъртвата Стефани? Никой не знаеше истинските му чувства към нея, тъй като той старателно се правеше на скърбящ съпруг и спекулираше със съчувствието на околните. Докато Тара някак неусетно се бе превърнала в най-важното нещо за него. Трябваше да рискува и да й каже истината, макар и да имаше опасност да я загуби, след като й станеше ясно, че той съвсем не е онзи безупречен джентълмен, за който се представяше. Щеше да й обясни цялата ситуация. Да покаже, че е достоен за любовта й.

— Искам да ти кажа нещо — тежко започна той. — Истината е, че се ожених за Стефани Харпър заради парите й. Нещата при мен не вървяха добре. Конкуренцията в тениса ставаше все по-силна, а имах и някаква болка в коляното. Да не говорим за Макенроу и разни други, чиито звезди тепърва изгряваха. С една дума, вече не бях най-добрият.

Той млъкна за малко. С лице, подобно на каменна маска, Тара сякаш попиваше всяка дума.

— Запознах се със Стефани на някакъв благотворителен мач — продължи Грег. — Тя ме хареса и си рекох, защо пък не? Три месеца по-късно вече бяхме женени. Но те уверявам, че независимо от цялото й богатство, Стефани Харпър никак не я биваше. Беше стара и дебела и ме отегчаваше. На всичкото отгоре бе и фригидна. Трябваше да се напивам, преди да легна с нея, а дори и в такива случаи се налагаше да я уведомявам две седмици предварително чрез вестоносец с факла. Господи, как я мразех!

Тара стоеше с наведена глава, все едно, че около нея бушуваше буря. Лицето й бе скрито. Грег внезапно смени тона, взе ръката й в своята и нежно каза:

— Всъщност, Тара, ти си всичко онова, което жена ми не беше. Обичам те!

Тя безмълвно си издърпа ръката, изтича до коня, яхна го и препусна в безразсъден галоп. Отначало Грег реши да скочи и да я последва, но след това му хрумна да я остави да се прибере сама в имението. Нека има време да преглътне шока, рече си той. Несъмнено признанието му й бе направило неприятно впечатление. Независимо от всичко, той беше уверен, че е изиграл най-добрата си карта. Нали самата тя му бе казала, че изпитва някакви чувства към него. В най-лошия случай Грег беше сигурен, че Тара го желае физически, че иска да спи с него. Целият му предишен опит с жените говореше за това. Съвсем скоро щеше да му кацне като птичка. Обичаше я и нямаше как да не успее. Той стана и без да бърза тръгна към имението.

А Тара препускаше така, сякаш я гонеха всички дяволи от ада. Препускаше и плачеше, крещеше неистово и проклинаше черното сърце на злодея, който така ловко я бе заблудил. Сега вече го чу от собствената му уста и нямаше повече никакви съмнения, както по отношение на правотата на избраното от нея отмъщение, така и в непочтеността на мотивите на Грег. Когато се целунаха, тя силно се изненада и дори се ужаси от бурната реакция на тялото си, но сега реши, че може да използва това като част от наказанието. Тялото й го искаше и щеше да го има. Нещо повече — щеше с удоволствие да се възползва от него, точно както той бе направил с нея. И тогава болката му щеше да е същата, след като узнаеше, че с любовта му са се подиграли и са я захвърлили като ненужна вещ. Трябваше само още малко да го подържи в напрежение и неизвестност и после брадвата й щеше да се стовари върху него.

 

 

Когато Кейти се посъвзе от прималяването си на верандата, в главата й вече бе узрял план. Все още леко замаяна от силния шок, тя стана и с несигурни стъпки влезе в кухнята. Опипом намери бутилката с малката си тайна, за която продължаваше да мисли, че никой не знае, и жадно си наля водна чаша шери за готвене. Гаврътна я на един дъх и сладникавата топлина на напитката укрепи разклатените й нерви. После напълни отново чашата и се отправи към спалнята на Стефани. Там бе мястото, където щеше да открие доказателства и потвърждение на отчаяната надежда, появила се в сърцето й, откакто видя бесния галоп на Тара Уелс по алеята към безкрайните простори на откритата равнина навън. Имаше неща, които никаква пластична хирургия не можеше да промени. Кейти бе онази, която научи малката Стефани да язди. Начинът, по който човек седи на седлото и стилът му на езда са неповторими като личния почерк. А подобни неща се скриват трудно. За Кейти нямаше никакво съмнение, че Тара е Стефани. Сега оставаше само да го докаже.

Кейти влезе в спалнята и затвори вратата. Остави чашата с шери на нощното шкафче и се залови за работа. Започна да отваря едно по едно чекмеджетата на тоалетката, като методично проверяваше съдържанието им. Не откри нищо особено — няколко фланелки, сутиени и бикини, които не й говореха нищо. После попадна на джинси, къси гащета и елегантен италиански цял бански костюм. Последното й откритие я накара да се замисли. Стефани не умееше да плува и не обичаше водата. Навремето Кейти имаше едно много палаво куче, Скипър, което веднъж блъсна малката Стефани в басейна и тя без малко не се удави. Да не говорим и за различните размери. Кейти внимателно огледа етикетите на дрехите. Стефани имаше такъв ханш, още когато беше на дванайсет години.

Озадачена, Кейти продължаваше да се рови. В друго чекмедже попадна на полупрозрачно секси бельо в черно и бяло, което дълбоко възмути пуританската й душа. Стефани никога не би облякла подобно нещо, тя открай време си ходеше с най-обикновено памучно бельо, в това Кейти бе съвсем сигурна. Тя повдигна с отвращение тези боклуци, за да се увери, че под тях няма нищо друго, и затвори с трясък чекмеджето. После седна на леглото и се замисли.

Възможно ли бе да греши? Дали пък не я лъжеха очите от това, че така силно копнееше да види отново Ефи? Тя поклати глава. Оставаше само куфарът. Кейти го отвори и попадна на няколко чифта обувки и сандали с нисък и висок ток, дебел пуловер в случай, че нощите захладнеят, и няколко списания за мода. Това също й се стори твърде лекомислено за Стефани. В кратките мигове, когато не се занимаваше с балансите и документацията на „Харпър Майнинг“, тя обикновено отваряше някоя прилична книга, а не подобни дивотии, мислеше си презрително Кейти. Но на дъното на куфара, под списанията имаше още нещо. Пръстите на Кейти напипаха платнен калъф, съдържащ нещо меко и еластично. Тя бръкна вътре и за свое голямо удивление измъкна перука. По цвят и дължина косата бе досущ като на Стефани — за миг в сърцето на Кейти отново се промъкна плаха надежда, но тя бързо я отхвърли. Ако тази жена наистина е Стефани, за какво й е перука, след като може да си пусне собствената коса? Нямаше никаква логика. Съвсем объркана и озадачена, Кейти прибра всичко обратно и затвори капака.

Нищо. Загубила надежда, Кейти се обърна да си ходи, но в този момент погледът й се спря върху плътно затворената чантичка с тоалетните принадлежности на Тара, сложена върху поставката под огледалото над мивката в банята. Кейти дръпна ципа и я отвори. Беше пълна с кремове, мазила, гримове, лосиони и гелове. Тя бръкна вътре и ръката й започна внимателно да рови. На дъното имаше нещо твърдо. Кейти го измъкна и видя, че е четвъртито пакетче, увито в меко копринено шалче. Вътре имаше две снимки — на Сара и Денис.

— Господи, децата! — изумено възкликна Кейти и приседна на ръба на ваната, отметна глава назад и се разплака. Ето доказателството, което търсеше.

Слава тебе господи! О, Ефи! Главата й кънтеше от объркани мисли на радост и възхвала. Сепна я тропотът на копита откъм задната част на двора, които се насочваха към конюшните. Ездачите се връщаха. Кейти панически опакова снимките и ги натъпка обратно в чантичката, закопча ципа и я остави както си беше върху поставката на огледалото. На излизане се спря и оправи леглото, където беше седяла, а после изтича към кухнята. Само че забрави да вземе със себе си издайническата чаша от шерито, която си остана върху нощното шкафче на Тара.

 

 

Завеждащият „Вътрешни линии“ на аерогара „Маскът“ беше жена и може би това се оказа решаващото качество за проблема, с който колегите й мъже не успяха да се справят. Този проблем всъщност беше друга жена, пристигнала на аерогарата в състояние на силна възбуда. Тя отчаяно се опитваше да наеме самолет за директен полет до някакво забутано място в северните територии на страната, за което никой не беше чувал. От „Резервации“ любезно й предложиха да опита с редовен полет до най-близката точка в нейната посока, но това я накара съвсем да побеснее и в крайна сметка служителите се видяха принудени да я препращат от гише на гише, което в един момент я изправи пред бюрото на началничката. А самата началничка не се бе издигнала до този пост случайно, така че след няколко телефонни обаждания и две-три административни магии, въпросът се реши. Не след дълго Джили Стюарт вече летеше към Рая.

 

 

Има някаква особена прелест в наситените с хиляди аромати вечери, прекарани в пустошта. Грег и Тара се разхождаха в розовата градина, наглед заедно, но иначе на мили един от друг. Той напрегнато я изчакваше да направи първия ход. Когато се прибра след ездата, Тара вече беше в стаята си, оставила строги разпореждания да не я безпокоят, за да вземе душ и да си почине. Грег нямаше кой знае какъв избор, освен да чака вечерята и да използва времето като се погрижи за собствения си външен вид — нещо, което той не си спомняше да е правил друг път, за да се хареса на жена. Навремето, когато беше на върха на славата си като тенисист, бе точно обратното — колкото по-разчорлен и потен изглеждаше, толкова повече привличаше жените. Той се ухили на приятните си спомени, докато се бръснеше, къпеше и грижливо подбираше кои дрехи да облече. Но Тара изискваше специално отношение и го държеше в постоянно, макар и не съвсем неприятно, напрежение. Дори и сега, докато вървеше към трапезарията, Грег все още не бе сигурен какви са й плановете за вечерта и дали изобщо ще дойде за вечеря. Но за негово огромно облекчение, тя се появи малко след него — отпочинала, освежена и прелестна във великолепната си вечерна рокля, която накара Грег да си спомни колко необмислено я бе съветвал да не взема със себе си много дрехи. Храната беше превъзходна и вечерята мина чудесно — очевидно Кейти бе положила специални усилия. Но разговорът нещо не вървеше, говореха си само на тривиални и скучни теми и Грег не можеше да се отърве от неприятното усещане, че Тара не го допуска до себе си. Затова много се зарадва, когато тя прие предложението му след вечеря да се поразходят в градината. Още един шанс за сближаване.

От трапезарията излязоха на верандата и поеха към басейна. Заобиколиха го, минаха покрай фонтана с дискретното подводно осветление и се озоваха в розовата градина, където седнаха на една пейка. Нощта бе тиха и безметежна, а въздухът беше изпълнен с опияняващия аромат на цъфналите рози.

Тара първа наруши мълчанието:

— Рая — замечтано се обади тя. — Много уместно име.

— Кажи какво искаш да правим сега? — След днешните си откровения, Грег се притесняваше да не излезе, че й се натрапва, и затова се стараеше да й покаже, че нейните желания са най-важното нещо за него. — Тук, в този пущинак, нямаме голям избор от нощни развлечения. Приличаме на Адам и Ева — и те са имали същия проблем.

— Грег — пресече Тара опитите му да се шегува, — благодаря ти за честното отношение днес следобед.

— Теб просто не мога да те лъжа. — Истина е, рече си Грег безпомощно. Господ да ми е на помощ. — Исках да знаеш що за човек съм, та дори и с риск да те загубя.

— Не можеш да ме загубиш — твърдо отвърна тя. — Уважавам откровеността. А истината невинаги е приятна.

Думите й успокоиха Грег. Значи бе постъпил съвсем правилно като й разказа за чувствата си към Стефани. Всичко се нареждаше чудесно.

На верандата зад тях се появи Кейти и гласът й прониза мрака:

— Ще има ли още нещо?

— Не, благодаря, Кейти.

— Благодаря и аз за вкусната вечеря — добави Тара.

Кейти се прибра и отиде да си легне, а Грег рече:

— Знаеш ли, че тя всъщност готви за Стефани?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами това, че тази вечер ядохме любимите неща на Стефани.

— Наистина ли?

— Да — засмя се Грег. — Бабето е упорито като муле. Нищо не може да го убеди, че Стефани е мъртва.

— И аз забелязах. Още не може да я прежали. Сигурно се чувства доста самотна.

— Така е. Пък и вече е твърде възрастна, за да работи. Мисля да я пенсионирам и да я изпратя в дома за стари хора в Дарвин.

— Грег! Чуваш ли се какво говориш? Та тя от четирийсет години насам живее в Рая и това е единственият й дом!

— Много съжалявам — весело отвърна Грег, — но такъв е животът.

Тара мълчеше. Бездушното отношение на Грег към Кейти й напомни пълната му липса на съчувствие към проблемите на когото и да било, с изключение на собствената му особа. Тя изведнъж се почувства много уморена и реши да се прибира.

— Извинявай, Грег, но май ще си лягам. Като пребита съм. Вероятно е от ездата или от чистия въздух.

По лицето на Грег пробяга сянка на раздразнение. Тара пак щеше да му се изплъзне! И докога, в края на краищата, възнамеряваше да го държи на една ръка разстояние? Тя сякаш долови мислите му и попита:

— Имаш ли нещо против?

— Да! — прямо отвърна той и бързо добави: — Не, разбира се.

Опитваше се да звучи шеговито и непрекъснато си напомняше, че няма закъде да бърза. Все пак днес бе едва първият им ден в Рая. А и с Тара не биваше да се действа припряно. Така или иначе, скоро щеше да му падне в ръчичките, мислеше си той, докато възпитано я придружаваше до стаята й. Цялото чакане просто щеше да увеличи удоволствието му.

Тара си позволи да се отпусне, едва след като се прибра в стаята си. Вечерята се оказа огромно изпитание за нея. Същият този човек, седнал срещу нея, който сега я отрупваше с грижи и внимание и по всякакъв начин се стараеше да й засвидетелства чувствата си, някак не се връзваше с онзи, унищожил навремето и без това малкото й самочувствие и опитал се да я убие. В нея се бореха противоречиви чувства. Нима е възможно да съществува някакъв съвсем друг Грег Марсдън, така както имаше и друга Стефани Харпър? Да не би с Тара Уелс той да въплъщаваше всички онези добродетели, които дълбоко в себе си винаги е искал да притежава? Никога не бях допускала, че Грег ще бъде толкова откровен с мен и ще си признае хищническите мотиви за брака със Стефани, мислеше тя. Само дето малко е закъснял. Вече нищо не може да поправи стореното от него зло.

Не, не биваше да се отпуска в никакъв случай, нито да се поддава на чаровната му усмивка, на романтичния му профил в светлината на свещта по време на вечерята и на влюбените погледи, които той непрекъснато й хвърляше дори и след това, когато вече седяха на пейката в градината, под обсипаното със звезди небе. Красив мъж беше Грег, нямаше спор. Красив, но обречен. Разумът на Тара й казваше, че няма много време за губене и трябва час по-скоро да пристъпи към осъществяване на плановете си. Невъзможно беше да успее още дълго да се преструва, че никога преди не е била в Рая, или да продължава да се държи влюбено с човека, когото мразеше от дъното на изранената си душа. Пък и за довършването на мозайката й оставаше само едно късче. Утре пристигаше Джили. Тогава сцената щеше да е напълно готова и представлението можеше да започне.

Но преди да си легне, имаше още едно нещо, което трябваше да свърши. Тара излезе през ниския френски прозорец и безшумно тръгна по верандата към задната част на къщата. Откри стаята на Кейти и почука.

— Влез! — От озадачения тон на Кейти се разбираше, че възрастната жена не е свикнала на подобни посещения.

Вътре Кейти бе приседнала до масата, а пред нея лежеше отворена стара тенекиена кутия от чай, пълна с пожълтели снимки, две от които тя държеше и съзерцаваше. Двете жени се гледаха, а между тях сякаш протичаше електрически ток.

— Аз… ъ-ъ-ъ… тъкмо разглеждах някакви стари снимки.

Старата жена очевидно бе силно смутена от внезапната поява на Тара. Без да мисли, тя с рязък жест й подаде снимките. Тара ги взе и видя себе си върху гърба на Кинг, а на другата снимка бе заедно с Кейти, след смъртта на Макс. Дали Кейти не подозираше нещо? Какво и колко?

Тя бавно постави снимките на масата и погледна Кейти в очите:

— Влизала си в стаята ми, докато съм била на езда.

— Не съм! — бурно отрече Кейти. — Не върша такива работи.

— Чашата ти от шери бе на нощното ми шкафче.

Кейти се изчерви.

— О, вярно — неловко изрече тя, сякаш едва сега си спомняше. — Точно така, отбих се само за миг. Исках да видя дали съм сменила кърпите — и погледна Тара. — Не желая да ме смятат за лъжец.

— Нямам предвид такова нещо — усмихна се Тара. — Е, аз да си тръгвам.

Тя пристъпи към вратата. И двете мълчаха, защото нито една от тях не желаеше да е първата, която ще смъкне тънкото було помежду им.

— Благодаря ти още веднъж, Кейти, за чудесната вечеря. — Тара леко наблегна върху думата „чудесна“ и това накара Кейти да се усмихне.

— Няма защо — отвърна тя. — Лека нощ.

— Лека нощ, Кейти.

Подобно на някакво нощно създание, Тара с тихи стъпки тръгна обратно по верандата към стаята си. Като минаваше покрай прозореца на библиотеката, вътре нещо мръдна и тя замря в сянката на стената от страх да не я видят. В стаята бе влязъл Грег и отиваше към барчето с напитките. Наля си чаша и се изправи до камината, като отпиваше замислено от златистата течност. Над главата му висеше портретът на Макс. Тара си спомни тостовете, вдигнати към портрета, в деня, когато Стефани застана начело на „Харпър Майнинг“. А сега, на светлината от настолната лампа, се виждаше доволното изражение на Грег — новият господар на Рая, заел мястото на Макс. Тара го гледаше и си мислеше за поразителната прилика между двамата мъже, независимо от разликата във външния вид и възрастта им. И у двамата имаше някаква ефектна пищност и й приличаха на хищни птици, готови да се нахвърлят върху по-слабите от тях и безмилостно да ги унищожат. Грег стоеше и самодоволно се усмихваше. Изглеждаше спокоен и дори очарователен, но от вида му лъхаше заплаха. Интересно, с какво я привличаше толкова много?

Не знаеше. Тя стоеше като омагьосана и продължаваше да наблюдава Грег, който не подозираше, че не е сам. Без да бърза, той си допи чашата, остави я на масата и излезе. Тара продължи крадешком по верандата и скоро се добра до стаята си. Тъкмо се канеше да влезе, когато някой запали кибритена клечка в мрака. Пламъчето освети лицето на Крис. Тара се усмихна, защото си спомни митовете и легендите на аборигените, с които бе израсла. Там се разказваше за раждането на огъня и за това как великият уиринун, или шаман, споделил тайнството с всички живи същества като запалил един мравуняк, от който всеки можел да си вземе горяща главня. Огънят бил най-големият дар, предоставен на хората от древните бащи на великото съновидение. А на тях им го бил дал самият праотец, за да спаси създанията си от мрака и студа. Огънят ни дава живот и служи на живота. В студенината на самотното си сърце, сега Тара усещаше силата и утехата на топлия благослов на Крис. Вече не беше сама.