Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (18)

Осемнадесета глава

Малкото самолетче започна да се спуска към миниатюрното петънце, което беше Рая, като описваше елегантни спирали в безоблачното небе.

— Ето го — каза Грег, извърна се към Тара и взе ръката й в своята. — Дано не измами очакванията ти. Както виждаш, не е нещо особено — усмихна се той. — Ще се наложи сами да си създаваме развлечения.

— О, сигурна съм, че все ще измислим нещо. — Тара автоматично отвърна на усмивката му.

Има нещо много особено в това да се уча да флиртувам, мислеше си тя, и дори да прелъстявам… собствения си съпруг. Тя сведе поглед към ръката на Грег, която лежеше в скута й. Силна и жилеста, с добре очертани мускули от дългогодишно спортуване, тази ръка бе красива като всичко останало у него. Пръстите й почти неуловимо пробягаха по златистите косми, които я покриваха, но изведнъж в нея нахлуха неканени спомените за ръцете на Дан — също златисти, но по-тъмни, пръстите по-дълги и по-тънки от тези на Грег, ноктите добре подрязани. И косата му бе по-тъмна… несъзнателно, тя силно стисна ръката на Грег.

— Хей, какво правиш, скъпа?

Грег бе приятно изненадан от нейното внимание. Верен на себе си, веднага щеше да й отвърне, най-малкото с целувка, ако не беше тясната кабина и близостта на пилота. Това за Рая май се оказа великолепна идея, помисли си той.

Имението вече се виждаше чудесно, като къщичка за кукли, заобиколено отвсякъде с обилна зеленина. Точно пред сградата блестеше огледалната повърхност на плувния басейн. А наоколо, докъдето поглед стигаше, се простираше монотонната и обливана от ярките слънчеви лъчи червеникава пустош. Сърцето на Тара преливаше от възторг. Не разбираше как Грег може да смята, че мястото не е нещо особено. Рая бе съвсем отделен свят и я задоволяваше напълно. Дори и повече, защото сега щеше да й помогне при окончателното осъществяване на замисъла. Стефани Харпър най-сетне щеше да бъде свободна и в същото време — погребана завинаги. Тя скришом погледна Грег, който наблюдаваше през прозореца приземяването на самолета. Стана й мъчно за него — за този мъжествен профил, за високото чело и правия нос, за чувствените устни. Истински красавец! Колко жалко, че трябваше да бъде унищожен.

Грег усети погледа на Тара и му стана много приятно. Вече не се интересуваше от въпроса защо тази жена бе станала толкова важна за него. Той не си падаше особено по самовглъбяването, нито го занимаваха вътрешните му мотиви и стремежи. Най-важни бяха потребностите и капризите на собственото му его, които той следваше и задоволяваше без никакви угризения на съвестта. Същото важеше и за отношението му към Тара. Само че сега, по собствената му фраза, беше „много вътре“ — далеч повече от когато и да било през богатия му сексуален живот. Но пък това никак не го притесняваше. Точно обратното — дълбокото задоволство, което изпита, когато Тара му се обади по телефона и предложи да отидат в Рая, още не го бе напуснало. Дори с всяка изминала минута, прекарана с нея, се чувстваше все по-добре. Ако това е любовта, то не било никак зле, мислеше си той. Шапки долу пред майстора.

— Всеки момент ще се приземим — рече пилотът. — Поставете коланите.

Долу на земята почти всички служители в Рая се бяха събрали за посрещането на самолета и неговите пътници. Покатерил се на върха на старата водонапорна кула Крис бе първият, който забеляза металната птица, и очите му проследиха курса й с обичайната си вглъбеност, докато тя не увисна почти над главата му. Той бе заел наблюдателния си пост от най-ранни зори, но не защото очакваше пристигането им толкова рано, а понеже изпита нужда от някакво високо и усамотено място, където на спокойствие да се отдаде на мистичната си връзка с природата и предстоящите събития. Клекнал неподвижно върху най-горната площадка на примитивната дървена кула, той наподобяваше древногръцки хор, запознат с действието и очакващ появата на главните герои в последната част на драмата.

Застанала под сянката на няколко евкалипта, Кейти също чу воя от двигателите на приближаващия се самолет. Тя набързо приключи с храненето на кокошките и захвърли кофите със зърното до вратата на кухнята. Избърса ръце в престилката си и изтича към пистата зад къщата, за да посрещне нежеланите гости. Умишлено бе решила нито да се преоблича, нито да си оправя косата. Не желая да давам повод на онова мръсно копеле да смята, че ми е драго да го видя, сприхаво си мислеше тя. Дребната й съсухрена фигура яростно крачеше към пистата, а краката й тъпчеха червеникавата пръст с такава сила, сякаш стъпваше по лицето на Грег Марсдън. И ще го направя, твърдо се зарече Кейти. От конюшните зад нея се измъкна безшумно Сам, който тъкмо бе нахранил и напоил конете вместо Крис. Той прескочи оградата между двора на къщата и фермата и също се отправи към пистата. Брат му Крис се спускаше от кулата, тъй като самолетът вече захождаше за кацане.

„Чесна“-та се плъзна плавно по полосата, като оставяше след себе си облаци прах. Самолетът рулира и спря, вратата се отвори и Грег Марсдън чевръсто скочи на земята. Веднага след това той се зае да помага на една висока и стройна жена, чието лице бе полузакрито от слънчева шапка. Тя обаче не се възползва от услугите му и грациозно се спусна долу без чужда помощ.

— Здравей, Кейти — внимателно и сдържано поздрави Грег, който бе съвсем наясно с чувствата й към него и твърдо смяташе да не дава на дъртата особнячка никакви допълнителни поводи за по-нататъшно влошаване на отношенията им. — Изглеждаш чудесно. Запознай се с мис Тара Уелс. Хей, Крис, Сам, как сте, момчета?

— Здравей — отвърна Кейти с каменно изражение и дори не погледна към Тара.

Слава богу, рече си Тара, която трудно би понесла придирчивия оглед на Кейти. Това бе най-трудното изпитание за новата й самоличност. Старата жена я познаваше от бебе и бе живяла с нея в продължение на цели двайсет години. Но всичко мина успешно. За Кейти Басклейн бе под достойнството й да показва, че изобщо е забелязала гостенката.

— Тара идва чак от Сидни — намеси се Грег, като полагаше усилия да създаде атмосфера на непринуденост и доброжелателност.

Интересът на Кейти към тази информация бе още по-слаб. Все едно й беше дали ще е Сидни или луната — и двете бяха еднакво отдалечени от собствения й свят.

— Получих съобщението ти — рече тя равнодушно на Грег. — Елате да ви покажа стаите.

Кейти се обърна и пое към къщата, а Крис и Сам отидоха да вземат багажа от пилота. Малката процесия тромаво се отдалечи от пистата, където самолетът се подготвяше за обратния път.

След изгарящата жега на обедното слънце прохладната вътрешност на каменната къща беше същинска благодат. Със сърце, преливащо от възторг, Тара прекоси просторната веранда и влезе в старинното преддверие. Дори я обзе някаква собственическа гордост — та това е моята къща! Отново беше на своя земя. Увереността й растеше с всеки изминал миг.

Кейти ги поведе по тъмния коридор, стигна до стълбището, но го подмина.

— Вече не използваме горния етаж — каза тя и рязко добави: — Откакто стана… злополуката.

— Сигурно не ви е било никак леко — тихо се обади Тара. — Доколкото знам сте били много близки с мисис Марсдън.

— Стефани Харпър ми беше като дъщеря. — Кейти наблегна на фамилното име и възмутено се обърна към вратата вдясно, без да забележи изражението на Тара. — Ето, това е вашата стая — посочи й тя спалнята за гости.

Грег се намръщи. Предчувстваше, че може да се случи нещо такова и трябваше да се намеси. Все пак господарят на къщата бе той.

— Кейти — започна с любезен тон, но в гласа му прозираха заплашителни нотки, — нали те бях помолил да подготвиш стаята на мис Стефани. Искам гостенката ни да се чувства максимално удобно.

— И тази предлага същия изглед — упорито измърмори Кейти, макар и да знаеше, че няма да може да опази стаята на Стефани.

Тя продължи по коридора и намусено отвори друга врата.

— Ето я. Напълно готова, както си е била. — После отиде до съседната врата и също я отвори: — А за теб е стаята на Макс, както ми поръча. Обядът е след половин час — с тези думи Кейти се извърна и ги изостави.

Ако не беше такъв инат, бабичката щеше да е много забавна, помисли си Грег. Само че, скъпа, когато стана законният наследник, ти ще си първата, която ще уволня. Дори и сред тези пущинаци все ще се намери по-добра икономка от тебе. Загрижен да не би поведението на Кейти да развали настроението на Тара, той се обърна към нея и й каза:

— Не обръщай внимание на Кейти. Всъщност тя е отгледала Стефани, тъй като майка й е умряла при раждането — вероятно от липсата на квалифицирана медицинска помощ в този забравен от бога край. По онова време Макс още не бил купил самолетчето. Явно си е мислел, че на него подобни непредвидени неща е невъзможно да се случат. След смъртта на жена му, той решил, че за всичко е виновно бебето и не искал да има нищо общо с него, така че Стефани сигурно е щяла да умре от глад, ако не била Кейти. Това е накратко цялата история. — Той направи малка пауза и после продължи, все едно, че не желаеше да скрива нищо от Тара: — Дори съм сигурен, че тя продължава да ме обвинява за смъртта на Стефани. Никога няма да ми го прости. Така че, ако искаш да се разбираш с Кейти, което май не е най-лесното нещо на този свят, не бих те съветвал да наричаш Стефани мисис Марсдън, в случай, че говорите за нея. Става ли?

— Добре. — Тара се стараеше гласът й да звучи нормално.

— Аз съм в стаята на стария Макс — кимна Грег към съседната врата. — Съвсем до твоята, за да съм ти подръка.

Той се ухили и едва успя да сподави изкушението да посегне към гърдите й или да я сграбчи за задника. Само че при Тара този подход нямаше да мине. Спокойно, момко, спокойно, рече си Грег. По-полека. Само така ще тръшнеш тази Дева Мария. Гласно обаче се постара да звучи нежно и романтично:

— Радвам се, че си тук, Тара.

Взе ръката й и я поднесе към устните си. Гледаше я топло и с копнеж. Зад гърба му през отворената врата се виждаше огромната спалня на Макс и голямото дъбово легло, в което той бе починал. И откъдето започна моят кошмар, помисли си тя. В сърцето й бушуваха смесени чувства на тъга и възмущение. Защо не ме възпита така, че да мога сама да се оправям в този свят, мълчаливо обвиняваше баща си тя. Защо ме остави толкова беззащитна, че трябваше да търся сила и опора от други хора? Защо? Устните на Грег леко докосваха ръката й, подобно на пърхаща пеперуда. Обзе я някаква необяснима възбуда, но внезапно усети, че някой ги наблюдава. По коридора почти безшумно пристъпваше Крис с багажа от самолета. Тара бързо издърпа ръката си. Грег се огледа и на лицето му се изписа раздразнение.

— Оставям те да се пооправиш, а аз отивам да видя какво става с обяда. — Личеше си, че едвам сдържа гнева си.

Той се размина с Крис и го изгледа свирепо, но вътрешно се ругаеше, че се е оставил някакво си аборигенче да го ядоса. От друга страна нещо му казваше, че те с Крис са непримирими противници. Както и да е — Грег решително прогони мисълта за Крис от главата си и продължи по коридора.

Тара се отдръпна от вратата, за да пропусне Крис, който внасяше чантите й в стаята, и му обърна гръб.

Знаеше, че не е способна да го гледа в очите и да продължава с маскарада си.

— Остави ги където и да е, няма значение — рече му тя, като полагаше усилия гласът й да звучи естествено, и му направи път да излезе.

На вратата Крис се спря и не че я погледна, а сякаш някак улови присъствието й, вдъхна нейната същност. Тара замря неподвижно. Изведнъж изградената от нея привидност й се стори много крехка — стигаше само една дума или жест от този човек, и цялата илюзия рухваше. Но Крис не каза нищо, обърна се и изчезна.

Тара тихо въздъхна, затвори вратата и за момент се облегна на нея, за да си поеме дъх. После се изправи и се огледа наоколо. Стаята бе обзаведена в топли кремави тонове и към нея имаше отделна баня. Всичко бе запазено така, сякаш не я бе напускала нито за миг. На тоалетната масичка още си стояха старите й гребени, четки за коса и украшенията от детските й години. Най-много биеше на очи снимката на Макс, поставена в старинна сребърна рамка. Той и тук се налагаше по същия начин, по който го бе правил в живота. Водена от някакъв неясен импулс, Тара взе снимката, целуна образа зад хладното стъкло, и я прибра в чекмеджето. Сбогом, Макс, рече си тя. Вече сама ще се оправям, без чужда помощ. Сбогом, татко.

Едната стена бе заета от вграден гардероб. Тя го отвори и видя всичките стари дрехи на Стефани, грижливо и спретнато подредени. Очите й се плъзгаха по претъпканите рафтове, а Тара с удивление откриваше колко много дрехи бе имала Стефани, които никога не й бяха доставяли никакво удоволствие, а просто закриваха тялото й или пък бяха купени само защото продавачките в магазините я уверяваха, че й стоят добре, макар и тя да не им вярваше. С тъжно поклащане на главата забеляза и дантеленото неглиже, което навремето бе донесла със себе си от Харпър Маншън за медения месец. Как ли е могла да облича подобни безвкусни боклуци? Дори и сватбеният й костюм, макар и в нелош син цвят, доста простееше. Липсваше му стил. Тя го извади, разстла го върху себе си и се погледна в огледалото. Носех го в деня на сватбата си с Грег, чудеше се Тара, докато отражението й в огледалото показваше колко много се е променила оттогава насам. Костюмът изглеждаше старомоден и вече щеше да й е доста голям. Бедната Стефани. С решителен жест Тара прибра закачалката обратно в гардероба.

Стефани така и не успя да се научи да проявява интерес към модата, доброто облекло, различните кремове, гелове и начини за гримиране. Тара заряза гардероба и отиде при великолепната стереоуредба — другата й голяма гордост, измествана единствено от любимия й черен жребец, Кинг. Беше подарък от Макс, който, верен на природата си да притежава най-доброто от всичко, бе свързал уредбата с всички стаи в къщата, така че Стефани да може да я слуша независимо къде се намира. Тара с обич огледа старите си плочи и касети. Тук бяха всичките й любими изпълнения — Бранденбургските концерти на Бах и Петата симфония на Бетовен. Но в момента й се слушаше нещо по-леко — може би малко хеви метъл или пък Били Холидей. Човек направо не може да те познае, моето момиче, доволно си рече тя.

Спокойна и същевременно приятно възбудена, Тара отвори френските прозорци и излезе на верандата, която обикаляше къщата. Вдясно от нея бяха прозорците на спалнята на Макс, където довечера щеше да спи Грег. Тя стоеше и се наслаждаваше на прохладната сянка на каменната веранда, която хем й позволяваше да е навън и да не се чувства затворена, хем я предпазваше от изгарящите лъчи на слънцето. Вдишваше дълбоко наситения със спомени топъл въздух и очите й попиваха всичко наоколо — подрязаните ливади, милата й розова градина и басейна. По-нататък се виждаха домакинските постройки и бараките на фермата, а отвъд тях започваше безкрайната и изсушена от слънцето равнина. Ето тук е моето истинско място, помисли си тя. Земята на сърцето ми. Аз съм част от нея и тя е част от мен.

Внезапно отново я обзе чувството, че я наблюдават и се огледа наоколо. Вляво, на доста голямо разстояние от верандата, под евкалиптите на кухненския двор, стоеше Кристофър. Той не правеше нищо, но Тара усещаше очите му върху себе си. Но дори и да бе по-близо, тя пак не би успяла да разгадае потайните дълбини на погледа му. Наблюдаваше я с такава съсредоточеност, каквато Тара друг път никога не бе виждала. Какво ли си мислеше? Едва ли някой би могъл да каже, но във всеки случай не беше нещо заплашително. Точно обратното. От погледа му лъхаше спокойствие и подкрепа, които Тара необяснимо как чудесно долавяше. Тя замислено се взираше в неподвижната му фигура, тъй дребна на фона на гигантските евкалипти. После се обърна и се прибра в стаята си. Избра една касета на Моцарт, пусна я тихо и се отпусна върху леглото. Жизнерадостната музика нахлу в стаята като песен на славей. Тара лежеше, а мелодията кротко я унасяше. Беше си в къщи.

 

 

Денят днес не беше особено добър за Джоана Рандъл и модната й къща, където както обикновено кипеше творчески хаос. Току-що бе пристигнал поредният наперен младок от рекламната агенция с последните промени в сценария за предстоящите снимки, които бяха толкова драстични, че се налагаше да отпадне една от най-добрите й манекенки и да се снима само рекламираното изделие. По дяволите, мислеше си Джоана. Тъкмо се справиш с един, и на негово място изскача друг. После позвъни Тара и съвсем ненадейно и необичайно за нея си отложи снимките с няколко дни, понеже заминавала извън града. И накрая — накрая ли, запита се ехидно тя, тъй като денят бе в разгара си — Джейсън днес беше особено непоносим и непрекъснато й досаждаше с обаждания по телефона във връзка със снимките. Джоана му повтори хиляда пъти, че това дали върху предния капак на автомобила ще има момиче или не, няма да се отрази на хонорара му, но той все едно, че не я чуваше. Бедният Джейсън, рече си тя, още не може да прежали Тара и това си е. Чувствата на Джейсън към Тара, както и неуспехът му, не бяха тайна за никого. Милият дребен нещастник, и той като всички копнее за малко обич и внимание. Но аз какво да кажа, продължаваше Джоана вътрешния си монолог, като ме смятат за майка на всички? Кой го е грижа за мене?

В един момент Джейсън не издържа и лично се появи в службата на Джоана, за да помогне, по собствените му думи, в битката с рекламаджията. Той нахлу в кабинета й точно когато тя отчаяно се опитваше да се наложи.

— Вижте какво, занимавам се с тази дейност още от времето, когато сигурно са ви приемали в гимназията!

Ако не и от преди това, помисли си рекламаджията, но учтиво каза:

— Подходът ни е съвсем нов.

— А защо не ме предупредихте по-рано? Момичето ми вече е готово и…

— Момичето изобщо не ни трябва. Интересува ни само колата. — Търпението на младока явно се изчерпваше.

— Не ви трябва момичето ли? Що за педерастки подход — намеси се Джейсън, на който му беше все едно как ще се реши въпросът, но искаше да се позабавлява. — Нека ти разкажа нещо за обикновения човек, приятелче. На него момичетата му харесват. Харесват му и леките коли. И най-важното — не вижда причина защо да няма и двете — нещо като бира и пържени картофи.

— Джейсън е прав. Момичето е част от притегателната сила на цялостната композиция — добави Джоана.

— Особено щом става дума за ваше момиче, нали мис Рандъл?

В това време откъм преддверието към кабинета се чуха някакви гласове.

— Бих желал да видя Джоана Рандъл. Нямам уговорена среща, но въпросът не търпи отлагане.

— Боя се, че в момента тя е много заета. Мога ли аз да ви помогна с нещо?

— Вижте, ужасно е важно. Трябва да говоря с нея…

А Джоана вече бе кипнала от обидата, че иска да пробута момичето си, за да прибере петнайсетте процента комисионна.

— Виж какво, мръсно и жалко подло копеле! — кресна тя на младежа от рекламната агенция. — Писна ми да ти слушам глупостите!

— Не се нервирай, мамче — рече й Джейсън. — Пак ще ти избият петна. Какво става сега, да снимам ли или не?

— Да!

— Не!

Вратата на кабинета се отвори и вътре нахлу някакъв мъж, следван от протестиращата секретарка.

— Джоана Рандъл? Трябва спешно да говоря с вас.

Рекламаджията с благодарност сграбчи падналата от небето възможност.

— Ще ви се обадя по-късно — рече той и се измъкна, преди някой да успее да го спре.

Джейсън и Джоана зяпнаха натрапника с учудване. Пръв се окопити Джейсън и разпозна в новодошлия същия онзи мъж, който веднъж се бе появил в студиото му да търси Тара. Отново го побиха познатите тръпки на ревност, и то тъкмо когато се опитваше да я забрави, така че той също реши да си ходи.

— Чао, мамче — изсумтя Джейсън и изчезна.

Лицето на Джоана вече не бе чак толкова червено, колкото косата й, макар и да си оставаше доста алено. Чудесен случай да си го изкара на този навлек, дето си позволяваше така да й прекъсва работата.

— Вижте, мистър… — започна заплашително тя.

— Извинете — прекъсна я той, като я гледаше в очите, — но става въпрос за нещо извънредно важно. Приятел на Тара съм.

Джоана бе силно впечатлена от убедителния му тон. Лицето на мъжа бе строго, а маниерите му — делови.

— Казвам се Дан Маршал. Мога ли да седна? — и без да чака отговор, той се отпусна на стола пред бюрото на Джоана и продължи: — От Куинсланд съм. Дойдох в Сидни, за да видя Тара и преди няколко дни се върнах в Куинсланд, където от три-четири месеца очаквах да получа известна информация.

— Извинете, как казахте, че ви е името? — Джоана нищо не разбираше. Какво ли иска този тип?

— Маршал, Дан Маршал. Онова, което узнах, ме накара да хвана първия самолет и веднага да пристигна тук. Става дума за Тара.

— А вие откъде я познавате?

— От Куинсланд… Но това сега няма значение. — Той се поколеба. — Вижте, мис Рандъл, зная, че Тара ви има доверие.

— Е… — на свой ред се поколеба Джоана. — Доверие е силно казано.

— Разказвала ли ви е за себе си?

Джоана вече съвсем нищичко не разбираше.

— Защо? — запита тя.

Дан се изчерви, но продължаваше да я гледа в очите.

— Обичам Тара — рече той. — Помолих я да се омъжи за мен.

— Гледай ти. — В главата на Джоана ехтяха алармени камбани. Този явно бе някакъв луд с мания да преследва красиви и известни жени.

— Но тя ходи с друг. Искам да зная кой е той.

Джоана повече не можеше да издържа. Нямаше никакво желание да се занимава с личните проблеми на всеки ненормален, който страдаше от копнеж по момичетата й. Тя си пое дъх и каза:

— Това ли е всичко, мистър Маршал?

Той обаче си знаеше своето:

— Грег… Грег Марсдън ли е?

— Вижте, правите ми впечатление на възпитан човек. Наистина. И затова ще ви кажа, че не се занимавам с личния живот на моите модели. Сигурна съм, че ако…

— Ами ако ви кажа, че човек с името Тара Уелс не съществува?

— Какво-о?

— Именно.

— Да не искате да кажете, че… че Тара Уелс не е истинското й име? Само че много модели правят така.

— Има и нещо друго.

На Джоана й се зави свят. Какви ги плещеше този, по дяволите?

— Добре тогава. Щом не е Тара Уелс, коя е?

Отговорът доста се забави, а когато прозвуча, Джоана съвсем се замая.

— Стефани Харпър.

Стори й се, че минаха часове, преди да се съвземе. А през това време Дан продължаваше да говори, настойчиво и убедително:

— Стефани Харпър не е загинала при онази злополука. Нито се е удавила, нито е била изядена от крокодилите, както се смяташе. Успяла е някак да се спаси, макар и доста обезобразена. След известно време се появява в една клиника в Северен Куинсланд, където в продължение на няколко месеца й правят серия пластични операции, които напълно променят външния й вид. А после отива в Сидни под името Тара Уелс.

— Ха! И сигурно очаквате да ви повярвам? По-шашаво нещо в живота си не съм чувала!

— Уверявам ви, че е истина. Плюс това, освен мен и един познат от полицейското управление в Куинсланд, занимаващ се с издирване на изчезнали лица, вие сте единственият друг човек, който знае.

— Да, но… Стефани Харпър гонеше четиридесетте.

— Още ги гони… Ако продължава да е жива!

Джоана се обърка окончателно и реши да сложи край на цялата история:

— Боя се, че днес ми е много натоварен ден, мистър Маршал. Бих ви помолила…

— Доктор Маршал! — ядосано я прекъсна той. — Аз съм лекарят, който я оперира. Член съм на Австралийската лекарска асоциация, може да проверите. Специалността ми е козметична и възстановителна хирургия. Всъщност аз допринесох за създаването на Тара Уелс.

— Вие сте лекар?

— Точно така! И досега не съм нарушавал лекарската тайна. — Той за миг заряза професионалната си дистанцираност и простена мъчително. — Но и не се бях влюбвал в някой от пациентите си. Мисля, че в момента Тара се намира в голяма опасност.

— Опасност ли?

— Да. Всичко е толкова ясно, че направо се чудя как не съм го забелязал още преди да зная коя е.

Дан набързо обясни желанието на Тара да промени до неузнаваемост външността си, важните й планове, заради които била склонна да зареже любовта, та дори и живота си, и изтръгнатото от нея признание, че има и друг мъж, макар и той самият да бил убеден, че тя не е влюбена в загадъчния съперник — всичко това сочело в една посока.

— Лично аз смятам, че тя търси справедливост, макар и на едно по-първично ниво — продължаваше той. — Иска да си отмъсти, защото не вярва, че обществените институции ще я обезвъзмездят. Представяте ли си колко смел трябва да е човек, ако не и глупав, за да се изправи отново срещу мъжа, опитал се вече веднъж да я убие? Защото той сега просто ще трябва да я убие, няма да има друг избор. Мис Рандъл — Дан направи пауза и се опита да събере цялата сила на внушението си, — мис Рандъл, моля ви, кажете ми името на мъжа, с когото тя се среща. Кой е той?

Джоана бе като онемяла. Устните й сякаш сами прошепнаха:

— Грег Марсдън.

Лицето на Дан пламна:

— Къде мога да намеря Тара?

— Не зная.

— Хайде, моля ви! Няма как да не знаете!

— Мисля, че Грег продължава да живее в Харпър Маншън на Дарлинг Пойнт. Възможно е Тара да е при него.

— Благодаря, мис Рандъл. Вие сте истински приятел. — Той се втурна към вратата и й се усмихна, при което загорялото му лице цялото светна.

Я гледай, рече си Джоана с известно съжаление, как така не забелязах, че този лекар хич не изглежда зле?

 

 

Дотук добре, мислеше си Тара, докато крачеше по коридора към кухнята. Продължавай в този дух и всичко ще се нареди чудесно. Обядът бе минал много приятно, признаваше го, и Грег през цялото време се държа мило и очарователно, както когато я ухажваше навремето, та дори и повече. Сега направо излъчваше някаква непресторена грижовност и внимание. А как лесно се заблуди Стефани! Нали дотогава никога не бе знаела какво значи да бъдеш обичана и веднага се поддаде на фалшивите ласкателства.

В кухнята зачервената Кейти гузно побърза да прибере бутилката с шери за готвене, докато Тара оставяше в мивката чиниите, които носеше от трапезарията като предлог за идването си.

— Тъкмо щях да ходя да ги взема — подозрително я изгледа Кейти. — Нямаше нужда да идвате.

Тара се приближи към нея и внимателно каза:

— Всъщност исках да ти благодаря за чудесния обяд. Знаеш ли, Кейти…

В това време влезе Грег и ги прекъсна:

— А, ето къде си била. Дойдох да те питам какво желаеш да правим следобед? Разхожда ли ти се?

— Зависи къде.

— Искаш ли да пояздим?

— С удоволствие — засмя се Тара. — Яздя от дете.

— Яздиш, глупости — измърмори на себе си Кейти. — Жалко, че не си виждала Стефани върху гърба на Кинг. Още от петгодишна възраст яздеше като дявол. По-добър ездач от нея едва ли някога е имало. — Тя изведнъж се сепна и каза високо: — Ако ще яздите, помнете, че Кинг е нейният кон и не позволява друг да го язди.

— Никой не възнамерява да язди Кинг, Кейти — сприхаво се обади Грег. — Има достатъчно други коне. Чакам те отвън, Тара.

Грег излезе и отиде да се разпореди да приготвят конете, но Крис и Сам не се виждаха никъде. Проклети аборигени! Като ги търсиш никакви ги няма, а иначе непрекъснато ти се мотаят в краката. Все пак той успя да ги намери и даде необходимите разпореждания, а след малко се появи и Тара. Те отидоха на верандата и седнаха под изящния корниз от ковано желязо да почакат, докато доведат конете.

— Наредих на Сам да избере някой по-кротък кон за тебе — каза Грег. — За да не стане беля.

Тара мълчаливо се усмихна и не отвърна нищо.

— Ето ги, идват — добави Грег.

Появи се Сам, който водеше един едър дорест кон за Грег заедно с друг, по-нисък — за нея. Тара пое юздите и потупа коня по врата.

— Сам! — кресна Грег, докато възсядаше своя кон. — Помогни на дамата да се качи на седлото.

— Няма нужда, благодаря. Мога и сама — усмихна се Тара на Сам и се метна ловко и грациозно на коня.

Грег подсвирна от възхищение:

— Има ли нещо, което да не правиш добре?

Тара се насили да го изгледа многозначително:

— Ще видим. Има време.

После заби пети в хълбоците на коня и препусна по алеята, преди още Грег да е успял да тръгне.

— Хей! Чакай ме! — долетяха до ушите й думите му, докато се опитваше да накара коня си да се раздвижи в следобедната жега.

Но това, което Тара не забеляза, бе Кейти. Любопитството накара старата жена да излезе, за да види ездата на префърцунената градска дама. Тя се появи от кухнята тъкмо когато летящата фигура на Тара се привеждаше с прибрани лакти към врата на коня и му шепнеше окуражително в ухото, а той увеличаваше темпото на галопа си. Кейти направо се вцепени от изненада. Кръвта се отдръпна от лицето й и тя залитна, опря се на една от колоните на верандата и бавно се отпусна и седна на земята.

— Божичко! Ефи! — шепнеха устните й. — Ефи! Най-после си дойде.