Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (16)

Шестнадесета глава

Понякога, когато искаш да си сам, все пак е хубаво някой да намине и да види как си. Така си мислеше Денис, докато вървеше през градината на имението надолу към водата, където, в любимото й убежище под старата върба, се надяваше да открие Сара. Когато се върнаха от излета с яхтата, нея я нямаше в къщата, което значеше, че най-вероятно се е скрила зад спускащите се до водата клони на дървото. Той отмести светлозелената филизена завеса и се намъкна в хладния сумрак на скривалището. Сара бе седнала върху някакъв камък и приличаше на водна нимфа, а в краката й се изтягаше Кайзер. Тя с нищо не даде да се разбере, че е забелязала появата му, но Денис я познаваше добре и не се учуди. Той безшумно се отпусна до нея и остана така, без да казва нищо.

Всъщност появата на Денис силно трогна Сара — толкова силно, че трябваше да положи големи усилия, за да скрие слабостта си. Самотата отдавна й бе омръзнала и макар и често да се присмиваше на детинските занимания на Денис, в много случаи вярната му обич й бе единствената опора. Но гордостта не й даваше да му покаже благодарността си, така че тя продължаваше да мълчи и да чака Денис да подхване разговора, което в края на краищата неизменно ставаше.

— Ти обаче я хареса, нали, Сас? — започна той направо. — Само се престори, че не я харесваш.

— Не разбирам какво искаш да кажеш?

— Не видя ли колко мило се държа с тебе, докато обядвахме, пък и…

— Глупости! Тя почти не говори с мен.

— Това, че е негова приятелка — упорстваше Денис, — съвсем не означава, че и тя е като него.

— Ох, Денис — драматично въздъхна Сара. — Какво разбираш ти от тези работи?

Денис дипломатично остави тези думи да минат покрай ушите му и опита друг подход.

— Хей, Сас — замислено сбърчи чело той, — тя не ти ли напомня за някого?

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Но знам, че съм я виждал и преди. Помниш ли, че ти бях разказвал за една жена, която дойде в училището и ме снима, докато играех футбол? Това е тя! Питах я на яхтата, а Тара рече, че нямало такова нещо. Сигурно било някаква грешка. Но аз съм сигурен, че беше тя.

— Какви ги дрънкаш, Денис! — остро го сряза Сара. — Съвсем си се чалнал. От къде на къде Тара Уелс ще седне да се мъкне до загубеното ти училище, че и да снима тъпия ви футбол? Я не се занасяй!

— Знам само, че съм я виждал и преди — упорито държеше на своето Денис.

— Естествено, че си я виждал и преди, глупако! По страниците на всички тези списания, с които къщата е пълна от вече не знам колко време — ядосано въздъхна Сара.

— Все пак, Сас… признай, че в нея има нещо… нещо особено?

— Не. Няма — натърти Сара. — Тя по нищо не се отличава от останалите мадами, дето го преследват. Забелязах блясъка в очите й, когато е с него. Иска й се и това е.

Изглеждаше, че крехкият романтичен образ на Тара, който Денис бе успял да си изгради, ще рухне всеки момент и той побърза да се намеси, за да го защити:

— Не ти вярвам. Главата ти е пълна със секс, защото караш пубертета.

— Глупости! — засегна се Сара. — Все едно, той няма никакво право да я мъкне в нашия дом. Мразя го! — и тя избухна в плач. — И нея мразя! Не мога да ги понасям и двамата! — хлипаше тя. — Противни са ми…

Денис с братска любов постави ръка на рамото й, а тя продължаваше да изплаква мъката си. Другата му ръка напипа рунтавата глава на Кайзер и започна да го чеше зад ушите. Кучето тихо изръмжа, а Денис замислено го потупа по врата.

— Но ти не я мразиш, нали, момчето ми? Забелязах, че я обикна от пръв поглед. Не е ли странно, а? — размишляваше на глас той.

Кайзер изплези розов език, лизна Денис по бузата и отново задряма. Само той знаеше тайната, но тя бе скрита дълбоко в кучешката му душа и въпросите на Денис останаха без отговор.

А през това време двамата възрастни в къщата се оттеглиха по стаите си, за да се изкъпят и да поотдъхнат след изтощителното плуване. Грег продължаваше да е във все същото настроение — смесица от две равни части похот и гняв, които непрекъснато нарастваха. Докато бяха на яхтата той опита още веднъж да понатисне Тара, но срещна енергичния й отказ:

— Грег, моля те! Помисли за Денис!

Грег се чувстваше като някакъв пубер на последния ред в киното.

— Смяташ ли, че него това го интересува? — запита той, като си мислеше, че тя нарочно го дразни.

— Мен ме интересува! — Блясъкът в очите й говореше, че казва истината.

Усилията му отново отидоха на вятъра и той поде някакви безцелни разговори, за да разсее възбудата си.

— Ти май нещо твърде много си се загрижила за този момък. Поне успяхте ли да намерите общ език?

— Не съм сигурна.

— Така е. Буйнички са тези деца. Настроението им е на моменти — кисело отбеляза Грег. — Като че ли не трябваше да идват в къщи за уикенда.

— Напротив! — възпротиви се Тара малко по-рязко, отколкото бе необходимо, но се овладя и продължи по-спокойно: — Беше ми много приятно да ги видя. Дори ми е мъчно за тях. Последните няколко месеца сигурно са били ужасни.

— Не се безпокой. Млади са и ще се оправят. — Грег до такава степен бе обзет от самосъжаление, че изобщо не забеляза особения смисъл на думите й.

— Надявам се. Силно се надявам.

И сега, докато Грег размишляваше какъв нов подход да приложи, Тара реши да потърси Сара. Беше я зърнала само на обед, и то за кратко, така че желанието да види отново дъщеря си бе непреодолимо. Откри я в спалнята по музиката, която се чуваше отвътре. Тара почука на вратата и влезе. Сара мигновено скочи на крака, изключи уредбата и припряно започна да събира търкалящите се по пода плочи и касети. Обиденото й мълчание и това, че се преструваше на заета, показаха на Тара колко много е необходимо, за да преодолее недоверието на момичето. Тя някак неуверено и плахо пристъпи в стаята и каза:

— Нямаше нужда да спираш плочата. Обожавам Моцарт. Ободрява и вдъхва кураж, дори когато човек е тъжен.

— Какво желаете? — Сара не се и опитваше да прикрие враждебността си.

— Да видя как си. Съжалявам, че не дойде с нас на разходка в залива.

Всъщност така тя постави пръст точно в една от раните на Сара.

— И вие не трябваше да ходите! Тази яхта беше на мама! Според адвокатите ни, той няма право да докосва нищо, което…

Малко мое момиченце, въздъхна наум Тара. Опитваш се да се бориш с него с оръжията на възрастните.

— Мисля, че той го направи заради мен. Да ми достави удоволствие — рече й тя.

Сара й хвърли поглед, пълен с презрение.

— Да ви впечатли, искате да кажете. Цялата работа е отвратителна. Да ви води тук, в дома на майка ми да прави любов с вас…

— Сара!

Тара не знаеше как да реагира. Но пък Сара не й обърна никакво внимание и спокойно продължи:

— Любовник ви е, нали?

— Не, не е!

Думите се изплъзнаха от устните й с такава ярост, че Сара се сепна и тя побърза да използва преимуществото си:

— Грег не ми е любовник и освен това в този дом няма да стане нищо, което майка ти не би одобрила. Обещавам ти!

— Не разбирам. Как е възможно човек като вас да… да се занимава с Грег Марсдън?

Тара внимателно взе ръцете й в своите и я погледна в очите:

— Понякога не всичко е така, както изглежда — бавно каза тя. Душата й се късаше като гледаше как Сара се опитва да го разбере. — Ох, Саси… Как ми се ще… Искам да бъдем приятелки, ако нямаш нищо против.

— За какво ви е да се занимавате с мен? — Лицето на Сара потъмня от неприязън към самата нея. — Вие сте толкова красива. Как искам и аз да съм като вас.

Жалните й думи отекнаха в сърцето на Тара като болезнено ехо на собственото й моминство, на грозното пате, което беше и тя някога. Непременно трябваше да сподели с това объркано дете — с любимата си дъщеря, която я смяташе за чужд човек — огромното откритие на своя живот — че във всяко пате се крие красив лебед, очакващ своето време, че жената трябва да се осмели да бъде красива. Като продължаваше да държи ръцете на Сара, тя я отведе до леглото и двете приседнаха върху него. Тара си пое дъх и започна:

— На твоите години бях същата като тебе — притеснена и потисната, с ниско самочувствие. Носех и скоби на зъбите. Бях доста пълничка и това допълнително ме смущаваше. През ум не ми минаваше, че мога да стана красива. Живеех с мисълта, че никой не би могъл да ме хареса, освен ако няма някакви скрити мотиви… — Тя замълча, но Сара я слушаше напрегнато, впила поглед в килима. — … Затова започнах да се преструвам, че не ме засяга. Безропотно приемах вниманието на всеки, независимо от причините. А така човек попада на купища ужасни хора. След някои от връзките си се чувствах унижена. Дори огорчена. Изобщо доста време ми отне, докато се отърва от страховете и несигурността си…

Сара трескаво обмисляше чутото.

— Да, но… но сега вече знаете, че сте красива?

— Всеки си има своите мрачни моменти — усмихна се Тара. — Най-добре се чувствам, когато мисля за нещо друго, а не за себе си.

— И майка ми беше същата — изненадващо смени темата Сара. — Понеже не бе красива, смяташе, че хората я харесват, единствено защото е Стефани Харпър… жената с парите.

— Понякога, с малко късмет, става така, че… — Тара старателно подбираше точните думи, защото искаше да каже нещо много важно. — Изведнъж се появява някой, който ти показва, че истинската красота е вътре в тебе и винаги е била там. От теб се иска само да й се довериш.

Довери й се, детето ми, внушаваше тя на дъщеря си. Повярвай ми, така е.

— Естествено, външният вид също има значение — продължаваше Тара, като инстинктивно усещаше, че са я разбрали и вече е време да премине на по-лека тема. — Например, ако си дръпнеш косата назад и откриеш челото си, красотата му веднага ще се забележи. Защото сега косата ти служи за завеса, зад която се криеш. Понякога си струва и да се облечеш добре — в някоя красива рокля или екзотичен панталон — вместо непрекъснато да носиш едни и същи джинси и фланелка, все едно са униформа.

Сара слушаше с неприкрит интерес. Но и този път инстинктът каза на Тара, че засега това е достатъчно. Дъщеря й все още изпитваше известни резерви и не биваше да се прекалява с чувствата й. Тара чудесно я разбираше, пък и вече времето беше на нейна страна.

— Както и да е, Сара. Приемаш ли да бъдем приятелки?

Сара се замисли.

— Може би — отвърна най-после тя и леко се усмихна.

Тара тихо затвори вратата след себе си и в приповдигнато настроение слезе по стълбите. Не че подценяваше затрудненията и проблемите на Сара — точно обратното, тя самата много живо си спомняше собствените си неудачи на тази възраст, които бяха съвсем същите, затова страданията на Сара не й бяха никак чужди. Но вече бе уверена, че най-важната стъпка е направена. Между нея и Сара се изграждаше онова доверие, чрез което тя би могла да помогне на дъщеря си да избегне поне част от нещата, изстрадани от Стефани, когато беше на нейните години в далечното имение Рая и също й липсваше майчината любов.

Тя тръгна да търси Денис. Не го бе виждала от разходката с яхтата, а й се щеше отново да поговори с него. Докато пресичаше преддверието, забеляза, че вратата на кабинета е открехната, и надзърна вътре. Това бе една от най-любимите й стаи в къщата — малка и уютна, тя някак си я привличаше много повече от просторната всекидневна и определено отговаряше в по-голяма степен на стила на Стефани. Огледа удобните ниски канапета, веселите гравюри по стените и останалите мебели, всеки от които носеше явните белези на Кайзер, и вдъхна от покоя и спокойствието, излъчвани от кабинета. Печеля, мислеше си тя. Печеля.

Денис се бе свил върху едно канапе и гледаше домашните видеофилми. Той видя Тара и й махна да седне до него. На екрана пред тях пробягваха призраци от миналото — Стефани и Макс яздеха в Рая, Стефани сама, върху малко и дебело пони, Стефани върху могъщия Кинг, който препускаше към камерата, Стефани на яхтата заедно с Кайзер, и най-после — Стефани със Сара и Денис. Нямаше звук, но въпреки това Тара тихо прошепна, за да не развали атмосферата:

— Преча ли?

— Не, не. Сядай.

Те продължиха да гледат, а на екрана Стефани тъкмо вкарваше двете деца в басейна на Рая и зорко ги наблюдаваше, докато те се плискаха и лудуваха във водата.

— А това е майка ми с дядо Макс.

Сърцето на Тара се сви от вида на познатата огромна фигура, която решително крачеше с гордо изправена осанка, независимо от годините. Отдавна не бе гледала тези филми. Както си вървеше, Макс внезапно се извърна и замахна към камерата. Тя още веднъж изпита въздействието на това хищно ястребово лице и на жестоко стиснатите устни и си спомни арогантното му отношение към нея — като към нещо, от което няма никаква полза. За момент тя пак се превърна в онова наплашено дете, несигурно и неуверено в себе си. Струваше й се, че отново е дебела и тромава и никой не я харесва. Кога ли за последен път бе изпитвала тези усещания? Естествено, че с Грег! С него винаги се беше чувствала така. Изведнъж я осени прозрение, от което й прималя. На пръв поглед между Макс и Грег нямаше нищо общо, но все пак… Нима бе възможно? Нима чрез брака си с Грег, тя всъщност се бе омъжила за… собствения си баща? За егоизма и презрението му към всички останали, за пълната му липса на съчувствие и любов към ближния?

Докато се опитваше да подреди обърканите си мисли, кадърът свърши и се появи нов.

— Тази част е особено хубава — възторжено каза Денис. — Това вече съм аз.

На филма се виждаха Джили и Филип Стюарт в по-щастливите си дни, когато играеха тенис с Денис и Сара на корта на Харпър Маншън. Тара добре си спомняше тези снимки, защото по онова време често събираше на тенис малцината си приятели. С известна тъга тя наблюдаваше как красивата и млада Джили пъргаво подскача по корта и очевидно се наслаждава на играта с децата. Филип също се смееше весело и демонстрираше добра форма. После, някак с нежелание, Тара си припомни и онова, другото парти, и първото фатално сближаване между Грег и Джили. Сърцето й отново преля от горчивина и желание за мъст — нещо, което нерядко й се случваше напоследък.

— Мейти!

За голямо изумление на Тара, гласът на Джили съвсем неочаквано я върна към действителността. Викаше иконома и изглежда стоеше в преддверието, точно пред вратата на кабинета.

— Мейти! Къде си, по дяволите? — повтори по-високо тя.

— О, мисис Стюарт… — дочу се и гласът на Мейти, укорително сдържан.

За сметка на това пък темпераментната Джили не се отличаваше с голяма тактичност.

— Извинявай, че така ненадейно се изтърсих, но трябва да говоря с Грег. Къде е той? — Тя нервно се засмя и изведнъж викна гръмогласно: — Казвай къде е господарят на къщата?

Пияна е, помисли си Тара.

— На горния етаж е, мадам. — Мейти полагаше усилия да възстанови реда и приличието. — Но се боя, че той не ме е предупредил за вашето идване…

— О, Мейти, я зарежи тези дивотии! — сопна му се Джили. — Иди и му кажи, че съм тук и това е! Ясно?

— Много добре. Отивам да го уведомя.

— И да му кажеш, че нося добри вести — извика след него Джили.

Тара излезе от кабинета — тъкмо навреме, за да види изкачващия се по стълбището Мейти, пълен с достойнство и неодобрение. Джили бе извадила от чантичката си пудриера с огледалце и, като се олюляваше, се опитваше да си напудри носа и да пооправи разрошената си коса.

Тара, следвана от Денис, застана зад Джили.

— Здравей, Джили — тихо й каза тя.

— Здравей, лельо Джили.

Ефектът от появата им бе поразителен. Джили сепнато скри пудриерата и направи опит да се овладее. Зениците й се разшириха, а лицето й сякаш посивя.

— А, ти ли си, Джили?

Грег забързано слизаше по стълбището. Вестта, която му съобщи Мейти, здравата смути следобедния му покой и той изтича, за да предотврати срещата между Джили и Тара.

— Каква приятна изненада! — весело възкликна Грег. — Но трябваше да ни предупредиш, че идваш. Тара Уелс, това е Джили Стюарт. Джили — и той й се усмихна топло, — е стара приятелка на семейството.

Атмосферата бе наелектризирана от напрежение, подозрения и дори някаква особена заплашителност. Грег побърза да вземе мерки:

— Извини ни, Тара, но Джили е дошла да обсъдим един изключително важен делови въпрос. През това време Денис ще ти прави компания — нали, приятелю?

И без да дочака отговор, той сграбчи Джили за ръката и я помъкна към трапезарията.

— Това е леля Джили. Тя пие много — съобщи Денис с присъщата детска наблюдателност. — Хайде да продължим да гледаме филмите. Има един от зимната ни почивка, за която ти разказвах.

 

 

В трапезарията Грег веднага заряза приветливия си вид и яростно се нахвърли върху Джили:

— Какви ги вършиш, по дяволите?

— Какви ги върша ли? — не му остана длъжна Джили, пияна, но твърдо решена да не отстъпва. — Копеле! Мръсно копеле! А какви ги върши тя тук, мътните да те вземат?

Грег я изгледа с отвращение.

— Ти си пияна.

— И какво от това? Отговори ми само на един въпрос — ходиш ли с нея?

Неочаквано и за самия него, този въпрос прозвуча на Грег като неоснователна клевета и силно го жегна.

— Предупреждавам те, Джили… — започна той.

— Ходиш ли с нея? — изпищя тя.

— Не! Не ходя! — Грег се ядоса на себе си, че допусна толкова лесно да загуби контрол и сега се опита да запази спокойствие. — Няколко пъти сме излизали заедно и това е всичко.

Само гледай да не я вбесиш още повече, съветваше се той. И без това е като буре с барут и й трябва само една искра. Внимавай.

— О, скъпа — въздъхна той. — Ела насам.

Раменете на Джили хлътнаха и гневът й сякаш започна да се оттегля.

— Хайде ела, не се превземай — кротко й каза той.

Недоверчиво, като някакво изгубило се дете, тя бавно се приближи към него и той я взе в обятията си, притисна я към себе си и погали разрошената й коса.

— Опитай се да ме разбереш, скъпа. Така съм организирал нещата, че от време на време да ме виждат и с други жени. Идеята е да отклоним подозренията за евентуална връзка между мен и теб. Пък и при твоето непредсказуемо поведение съм длъжен да направя нещо, не е ли така?

— Истина ли е това, което казваш?

— Напълно.

Джили мълчеше. Искаше й се да вярва, но се боеше, да не би да я лъжат. Той започна да целува косата й и да милва гърба й, като ръката му се спускаше все по-надолу, докато не се поуспокои.

— Така е, скъпа. Нима допускаш, че мога да върша нещо с почти непозната жена, и то в дома на съпругата ми? Нали и децата са тук? Между другото, като говорим за съпруги, не забравяш ли нещо? Нали се разбрахме да не идваш тук? Колкото и да е, и ти си семейна.

— О, Грег! — Джили внезапно се развълнува и доброто й настроение се върна. — Всъщност, скъпи, именно затова дойдох! Да ти кажа, че повече не е необходимо да се крием от хората. Филип е съгласен да се разведем! — и тя го прегърна възторжено. — Значи после ще можем да се оженим! Не е ли страхотно? — На това място тя ни в клин, ни в ръкав затананика с всичка сила „Сватбения марш“, и то доста фалшиво. После млъкна и учудено го изгледа: — Усмихни се, скъпи! Какво ти става? Хайде, усмихни ми се!

 

 

В стаята на горния етаж Тара си събираше багажа. Това не й отне много време, защото не носеше кой знае колко неща със себе си. Нямаше никаква представа какво става между Грег и Джили долу в трапезарията. Но пък то й даваше чудесната възможност да се измъкне, тъй като бе сигурна, че тази вечер Грег ще направи опит да преспи с нея, а тя още не бе измислила убедителен начин да го избегне. Не можеше да отказва до безкрай. Пък и Грег не приличаше на специалист в древното китайско изкуство да не бърза, за да увеличи крайната наслада. Пиянската поява на Джили й предоставяше идеалната възможност.

А смяташе и, че това е един вид поетическа правда — да ги остави сами с проблемите им. Тара вече бе почти сигурна, че и Джили има пръст в мотивите за „злополуката“, и дори подозираше, че тя може да се окаже скритият подбудител. Най-малкото и двамата с Грег се явяваха морални съучастници. Сами се бяха избрали и си бяха лика-прилика. И понеже все повече и повече се оплитаха в собствените си пъклени злодеяния, явно започваха да се нахвърлят и един срещу друг със същата безумна жестокост, с която подходиха и към нея. Тара искаше да си отиде и да ги остави на собствените им разрушителни стихии, за да ги използва като инструменти на отмъщението си. Идеята й хареса. Дори не ставаше въпрос за отмъщение, а за справедливост.

Докато, следвана от Денис, слизаше по стълбището с чантата си, от трапезарията внезапно се появи Грег и с решителен вид й пресече пътя.

— Какво става?

— Май е по-добре да си вървя, не мислиш ли?

— Не е необходимо.

— Не, не. Предпочитам да си ида — вдигна поглед към него Тара. — Дори и да остана, вече няма да е същото.

Личеше си, че Грег е много ядосан.

— Ще те откарам — предложи той.

— Благодаря, но няма смисъл. Денис вече ми е поръчал такси.

— О, нима? — Грег хвърли унищожителен поглед към Денис.

— Аз го помолих — поясни спокойно Тара.

— Виж сега. — Грег вдигна ръка и я прекара през косата си. — Искам добре да ме разбереш. Джили беше най-добрата приятелка на жена ми. Плюс това е кръстница на Сара. Все едно, че е от същото семейство.

— Разбирам. — Тара умишлено вложи ледени нотки в гласа си.

Отвън се чу клаксонът на таксито и Тара си грабна чантата.

— Дай да ти помогна.

— Е, довиждане, Денис. — Тя рискува и го целуна, а после избърса червилото от лицето му. — Пак ще се видим. И не забравяй да кажеш на Сара довиждане от мен. Моля те.

Те стигнаха до таксито и Тара се качи в него. Грег направи последен опит да спечели компанията й:

— Сигурна ли си, че не искаш аз да те откарам? Чувствам се много неловко — така изведнъж си тръгваш… Тара, искрено съжалявам…

— Не се безпокой. — Тя гледаше право пред себе си.

— Джили… Джили беше пияна.

— И сама се досетих.

Грег разбра, че е загубил и каза:

— Ами добре. Ще ти се обадя по-късно.

— Чудесно. Карайте към Елизабет Бей, моля.

Тя не позволи на Грег да й целуне ръка през прозореца на колата, шофьорът даде газ и те потеглиха.

А Грег се върна в къщата с желанието да убие Джили. Той не бе свикнал да губи в отношенията си с жените, така че разчистването на сметките му с Тара Уелс за него придобиваше все по-голямо значение. Но досега всичките му планове се осуетяваха. В конкретния случай не можеше да я обвинява, тъй като явно всичко се обърка от появата на онази пияна гъска, но сега вече Тара кой знае какво щеше да си мисли за него. В сърцето му бушуваше буря, която трябваше да се излее някъде.

От трапезарията Джили чу заминаващото си такси и я обзе триумфална радост. Изтича до барчето и си наля голямо уиски. В момента, в който поднасяше чашата към устните си, влезе Грег и затвори вратата след себе си. Тя се извърна към него с прелъстителна усмивка. Едва сега забеляза яростта му и преди да успее да предприеме каквото и да било, той с всичка сила я зашлеви. Джили политна и изтърва чашата, която се разби на пода.

— Повече да не съм те видял да идваш тук без предварителна уговорка! Особено, ако си пияна. Чуваш ли? Чуваш ли, питам?

Джили стоеше пред него с безжизнен поглед и се олюляваше, полуразплакана от болката при удара. Грег внимателно я закрепи на краката й и я удари отново. Пръстите му жигосаха лицето й като дамга. Главата й отскочи подобно на боксова круша, но Джили не оказа никаква съпротива. Това още повече разяри Грег. Искаше да я накаже и унижи, да я стъпче окончателно. Заслепен от гнева си, той сграбчи роклята й на гърдите и с един замах я разпра. Ефирната материя се скъса и той яростно я смъкна от раменете й. Отдолу Джили не носеше почти нищо. Приготвила се е за чукане, проклетата му кучка, помисли Грег. И сега ще си го получи. С някаква налудничава методичност той започна да смъква част по част тънкото й бельо, като старателно го разкъсваше, преди да го хвърли на пода.

След малко тя вече бе напълно гола, застанала сред останките на съсипаните си дрехи. Грег дишаше тежко, а Джили стоеше като в транс — било от уплаха, било от алкохола, не беше ясно. Той брутално напъха два пръста в пролуката между краката й и установи, че тя е топла, влажна и вече го очаква. Само че щеше да почака малко. Гневът му още не бе отминал. С една ръка той здраво обхвана китките й и я извърна странично, вдигна високо другата и я стовари върху задника й.

Джили потръпна и приглушено извика от болка. Изви се, успя да освободи ръцете си и, изпаднала в сляпа ярост, се нахвърли върху Грег. Удряше, драскаше и хапеше като дива котка, изпълнена от невиждан прилив на сили. Одра шията му до кръв и заби зъби в ръката, която я беше ударила. Върна му го с лихвите. Грег също не й остана длъжен, раздавайки щедри шамари, където свърнеше по незащитеното й тяло. Само че тя сякаш не усещаше ударите и го нападаше със същата страст, с която се чукаше с него. Беше като някаква богиня на войната. Изглеждаше, като че ли това е единственият смисъл на живота й. Грег също се разпалваше все повече и повече, макар че вече гледаше предимно да се защищава. Скоро битката се превърна в някаква игра между двамата — игра, която изведнъж му се стори много по-възбуждаща от обикновеното сексуално боричкане. Джили се метна върху него, събори го на пода и започна да го въргаля насам-натам подобно на палава мечка гризли, като от време на време забиваше нокти в тялото му. Откопча му джинсите, измъкна възбудения му пенис и се опита да го налапа, но Грег ловко се измъкна, обзет от сладък ужас при вида на острите й зъби, които при тази ситуация тя като нищо можеше да използва. После я обърна по гръб и проникна в нея. Оргазмът и за двамата не закъсня и те задъхано свършиха почти едновременно, обзети от някаква примитивна наслада. След това, задоволени, продължиха да лежат на пода, като животни, които си ближат раните. От стената над тях ги гледаше портретът на Стефани Харпър. Подобна гледка невинните й очи виждаха за първи път.