Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (15)

Петнадесета глава

— Десет часа! Съвсем точен си, Грег!

— Винаги на услугите на мис Уелс. Ролс-ройс с шофьор. Дай да ти помогна за чантата.

Тара се остави да я настанят на предната седалка на луксозната кола, Грег седна зад волана и те потеглиха. Той беше в чудесно настроение и тихо си тананикаше нещо. Тя се досещаше, че Грег я смята за спечелена и му остават само техническите подробности по встъпването във владение. Но изненадите тепърва предстоят, мистър Марсдън, хладно си мислеше тя, макар че лицето й представляваше маска на любезната вежливост.

На Тара не й бе никак лесно да събере сили за предстоящия уикенд, особено след злополучната среща с Джили преди няколко часа. За щастие тя успя да се прибере навреме за редовната си половинчасова утринна гимнастика — упражненията ги знаеше още от остров Орфей и те вече й бяха станали нещо като втора природа. После взе тонизиращ душ, разтри цялото си тяло и си направи масаж на лицето. Към десет часа вече бе напълно готова и дори очакваше предстоящия дуел на остроумия с известно нетърпение.

Грег караше към Харпър Маншън спокойно — нямаше смисъл да бърза. Това позволи на Тара да се подготви за срещата си с хилядите до болка познати й подробности от маршрута, така че да не се издаде с някой неволен жест. Най-сетне се показа и познатият портал. Грег задейства дистанционното управление в колата, вратите се отвориха и голямата бяла къща се разстла пред очите й.

— Пристигнахме — каза Грег. — Как ти се струва?

— Изглежда чудесно. Разкошна къща. — Тара внимателно си подбираше думите.

— Къщата наистина е хубава — отбеляза Грег, отпусна съединителя и колата тръгна по алеята, — но планирам известни промени във вътрешното разпределение. Интериорът е дело на жена ми след смъртта на баща й. Изглежда е искала най-после да се измъкне от сянката му и да докаже, че и тя е човек.

Грег беше много доволен от себе си. Така го извъртя, че хем показваше подходящо уважение към паметта на покойната си съпруга, хем се дистанцираше до известна степен от нея.

— Къщата ми харесва — продължи той. — Но все пак искам да я подредя по свой вкус и да махна нещата на жена ми. Ще видиш какво имам предвид.

О, няма спор, че ще видя, помисли си Тара.

— Преди да слезем от колата, искам да те предупредя за нещо. Приготвил съм ти изненада. Тук са децата на Стефани. — Тара изстина. — Помолих да ги пуснат от пансиона за уикенда. Те и без това често излизат. Бил Макмастър редовно ги взема и ги води у дома си през почивните дни.

Тара беше онемяла от ужас. Грег забеляза притеснението й и побърза да каже:

— Предполагам, че нямаш нищо против. Реших да те убедя, че дълбоко в сърцето си съм човек на дома и семейството.

Пристигнаха пред къщата, Грег спря и я погледна право в очите.

— Виждаш ли, Тара — въздъхна той, — ти си първата жена, която водя в тази къща след смъртта на Стефани. С една дума… не очаквай особено топло посрещане от страна на децата. И не се разстройвай. Сигурен съм, че до обед вече ще сте станали първи приятели.

Грег й стисна ръката, усмихна се окуражително и слезе от колата. Отиде откъм нейната страна и церемониално отвори вратата. Докато слизаше, Тара мярна някакво движение по верандата над входа и вдигна очи тъкмо навреме, за да забележи фигурата на момиче, което бързо се скри в спалнята. Сара. Тара замря неподвижно и се опита да успокои бесния ритъм на сърцето си.

Междувременно се появи Мейти и се зае с багажа. Грег ги запозна и той й хвърли бегъл поглед, но после я изгледа по-продължително. Без съмнение това бе същата жена, която срещна пред имението преди няколко месеца. Сега разбираше всичко. Явно е била хвърлила око на мистър Марсдън и е идвала на разузнаване. Какво пък, операцията е излязла успешна. Той се обърна и влезе в къщата. Тара си отдъхна. Почти бе забравила за случайната среща с Мейти, тя беше толкова отдавна — отпреди още да е станала фотомодел. Слава богу, сега всичко мина безпроблемно. Но дали нямаше да има нови неловки ситуации?

Сякаш в отговор на безмълвния й въпрос, отвътре се чу басов лай и след секунда през вратата изскочи огромна немска овчарка. В бурната си радост кучето се хвърли върху Тара, като почти я прекатури, и започна весело да я лиже и по своя си начин да я приветства с добре дошла. Грег изумено наблюдаваше пантомимата.

— За бога, сигурно си нещо много специално — бавно каза той. — Това е Кайзер, кучето на Стефани. Той обикновено не си пада по непознати.

— Глупости, просто обичам животните и те го усещат — нехайно отвърна Тара и се наведе да погали Кайзер, за да поуспокои почти полудялото от радост куче. А ако върху кадифената му козина паднаха няколко сълзи, тях ги усети само Кайзер.

— Заповядай вътре. — Грег я хвана за ръка и я поведе към вратата.

Кайзер продължаваше да следва Тара по петите и да подскача около нея, но щом прекрачиха прага Грег се извърна и, без да обръща внимание на жалостивото му скимтене, го изрита навън и затвори вратата.

— Най-после те отървах от този досадник — рече той. — Ела да ти покажа твоята стая.

Тара с любопитство се огледа наоколо. Всичко си беше както го бе оставила някога. Прониза я болка като си спомни за щастливите мигове, прекарани в това имение — преди Грег да се бе появил в живота й. Тук промени нямаше, но нима тя продължаваше да е същата? Чувстваше се като странник в собствения си дом.

— Ще ти покажа стаята — повтори Грег, без да забелязва душевните й терзания, — после ще отида да се погрижа за обяда. Освободил съм целия персонал, само Мейти оставих, а за днес съм наел готвачка, но кой знае дали ще се справи. Добри готвачки днес трудно се намират — говореше Грег и си мислеше колко ловко се оправя с битовите разговори. — Да се надяваме, че ще се чувстваш добре. Искам всичко да е съвършено… Всичко.

Той я поведе нагоре по стълбите, минаха по коридора покрай главната спалня, където навремето спеше Стефани, и влязоха в апартамента за гости. Тара си поотдъхна. Грег остави багажа й на пода и тръгна да излиза.

— Ще бъда наблизо — рече той многозначително и спря на вратата, — така че, ако ти потрябва нещо, независимо кога, просто ми се обади…

— Няма проблеми, не се безпокой.

Изведнъж й хрумна, че за първи път от раздялата им, е сама с него в спалня.

— Страшно се радвам, че дойде — каза Грег.

Тара знаеше, че му трябва съвсем малко окуражаване от нейна страна и той щеше да пристъпи към нея. Нервите й бяха опънати като струни на цигулка.

— И аз се радвам, Грег — усмихна му се тя. — Но би ли ме оставил за малко сама, да си събера впечатленията…

— Разбира се, разбира се. Ще се видим по-късно — и той излезе.

Тара се приближи до отворения прозорец и дълбоко пое от свежия въздух, след което въздъхна с облекчение и си рече, че трябва да се стегне. Нямаше да е лесно през тези два дни, но се налагаше да издържи. В това време някой тихо почука на вратата.

— Влез! — отвърна тя.

Вратата се отвори и вътре влезе Денис. За миг Тара бе почти пометена от бурни чувства на възторг, щастие и радост, последвани от страх да не бъде разкрита. Едвам се удържа да не се втурне към него и да го грабне в обятията си, но разумът й навреме я възпря. Но пък очите й попиваха всяка подробност от външния му вид и хранеха зажаднялото й сърце с толкова отдавна липсващите му съставки.

— Вие сте Тара Уелс, нали? — възторжено запита той.

— А ти сигурно си Денис? — Гласът й бе странно пресипнал.

— Познавам ви — продължи той с доверителния тон на младите. — Зная всичко за вас. Сестра ми си изрязва вашите снимки от списанията. Нали е момиче — пада си по модата. Искате ли да ви разведа наоколо?

Тара го погледна. Беше станал по-висок, но иначе си оставаше все същият — същите умни и любознателни очи, дето все искаха всичко да знаят, същата късо подстригана коса и същите познати лунички. Дори и същите телени скоби на зъбите. Вярно, че сега погледът му излъчваше и някаква тиха скръб, но все пак младата му природа явно бе надделяла. Още малко остана, милото ми момченце, съвсем малко, обещаваше му тя в сърцето си, както вече го бе правила хиляди пъти, докато гледаше снимките на децата си сред самотата на новото си жилище и безмълвно целуваше хладното им стъкло. Много скоро ще бъдем пак заедно. Можеш да бъдеш съвсем сигурен.

— Предлагаш ми обиколка с екскурзовод, така ли? — запита тя. — Приемам с удоволствие.

Те излязоха от стаята и тръгнаха по коридора. Откъм главната спалня се носеше музика.

— Кой е там? — запита Тара.

— О, това е Сас — сестра ми Сара. Пада си по хубавата музика. И майка ми беше същата.

— А ти?

— Аз ли? Аз съм нещо като протестант с католически вкусове.

Тара се усмихна. Толкова лесно се общуваше с него, все едно вече му беше стара позната.

— Като те гледам, май си падаш по рокендрола?

— Нещо такова — ухили се той.

Те слязоха по широкото стълбище и спряха под огромния портрет на Макс Харпър.

— Това е дядо ми — посочи го Денис. — Казват, че съм се метнал на него, но аз не вярвам. Не съм толкова амбициозен. Всъщност парите и властта изобщо не ме интересуват. По-скоро си надам по приятната страна на живота.

— На твоите години и той едва ли е бил по-различен — засмя се Тара. — Изчакай малко и после говори.

Терасата на гостната бе примамливо обляна от утринното слънце и сякаш ги канеше да я посетят.

— Искате ли да разгледаме градината? — запита я Денис.

— Защо не? — отвърна Тара и, докато се разхождаха сред изрядно подрязаните морави, го запита на свой ред: — Денис… притеснява ли те това, че съм тук?

Той помисли малко и каза:

— Не, никак. По-скоро Сас, сестра ми — всъщност тя ми е полусестра — го приема по-навътре…

— Доколкото разбирам и ти, и Сас, не харесвате кой знае колко Грег, така ли е?

— Горе-долу. — Той се поколеба, после очевидно реши, че може да й се довери, и продължи: — Виждате ли, за нас той е просто поредната грешка на мама. Тя така и не се научи да търси нещата, които наистина иска от живота. А беше семпъл човек и не искаше много. Но оставяше другите да й се качват на главата, вместо да следва себе си и да бъде такава, каквато е. Виж, Сара е съвсем друго нещо. Всъщност именно тя прилича на стария Макс — същият инат като него е.

— А ти на кого приличаш? — Сърцето на Тара щеше да се пръсне от любов към това момче, което с няколко думи така чудесно бе уловило характера на Стефани. — На баща си ли?

— Глупости! — засмя се весело Денис. — Той беше съпруг номер две. Американски учен. Сега си живее в САЩ.

— Обажда ли ти се? — Тара дори не знаеше какъв отговор желае да чуе — „да“ или „не“.

— Естествено. Изпрати ми съболезнователна картичка след злополуката.

Тук вече и двамата избухнаха в смях и продължиха разходката си из градината в дух на съвършено разбирателство.

На връщане към къщата Тара вече усещаше, че е преодоляла началната неловкост от това да гостува като гадже на Грег, и й се струваше, че между нея и Денис се е установила трайна връзка. Те заедно изкачиха стълбището и отново минаха покрай главната спалня.

— Тази ли е била спалнята на майка ти? — запита Тара.

— Как познахте?

— Първия път като минахме покрай нея, ти погледна натам някак особено — усмихна му се тя.

— Ще ми се да ви я покажа, но по-добре да не влизаме. Там е бърлогата на Сара — уединява се и слуша музика на мамината уредба — а днес е особено вкисната. Откакто е дошла, не е подала глава навън. — Но ще огладнее и ще излезе. — Той направи пауза и й се усмихна заговорнически: — Не искате ли да видите моята стая?

— Не мислех, че ще ме поканиш.

— Така е. Когато развеждат гостите из къщата, обикновено стаята ми се прескача, защото вътре е голям хаос.

Те прекосиха площадката и той с комичен жест отвори вратата на стаята си — типично момчешка, разхвърляна и неподредена. Стените бяха покрити с плакати и снимки на реактивни самолети, а от тавана висяха модели на всякакви летателни апарати. Денис се засуети наоколо, като полагаше напразни усилия да пооправи царящата неразбория. Явно здравата се е трудил през последните няколко месеца, помисли си Тара, тъй като забеляза доста нови образци в колекцията му. Тя се огледа и се престори на изненадана:

— Божичко, твое дело ли е всичко това?

— Да — гордо отвърна Денис. — Продават ги на части, така че аз сам ги сглобявам. Ето този например, беше много труден — и той й показа един зловещ на вид фокевулф от Втората световна война.

— Вярно, но пък си го направил майсторски.

Денис целият светна от удоволствие.

— Като завърша училище, искам да стана летец-изпитател — довери й той.

— Не е ли опасно?

— Възможно е, но ще се справя.

Тара изведнъж бе обзета от добре познатите й майчини грижи и притеснения и рече:

— Не смяташ ли, че имаш достатъчно време, преди да решиш окончателно какъв искаш да станеш?

— И майка ми така викаше. Само дето не възнамерявам да си губя времето с глупости и да си провалям живота. Всяка секунда ми е ценна.

В гласа му се долавяше твърда решимост. За бога, защо и аз не мислех така, каза си Тара. А загубих толкова много време и пропилях младостта си в търсене на принца…

Тя изведнъж се сепна, ужасена от свирепите си мисли. Добре че най-после и на мен ми дойде умът. Сега вече е съвсем друго. Та нали това е моят живот и го живея аз, а не някой друг… И ще го изживея още по-добре после… след като си свърша работата. Ще го изживеем заедно с тебе, синко. Скоро, много скоро…

Сякаш уловил мислите й, Денис отиде до леглото си, взе от шкафчето някаква снимка и й я подаде.

— Това е майка ми.

Тара внезапно се оказа срещу притеснено усмихнатото лице на Стефани, срещу погребаната си предишна същност. Тя внимателно разгледа снимката. Като че ли наистина бе съвсем друга жена, без нищо общо между нея и сегашната Тара. След малко събра смелост и зададе въпроса, който от дълго време я измъчваше:

— Как се справяш без нея?

— Ами… не е много трудно. Тя и преди често пътуваше по работа. Понякога дори ни вземаше със себе си, а веднъж отидохме заедно на зимна почивка, да караме ски. Страхотно беше! — Споменът изглежда го оживи. — Само дето паднах и си счупих крака, и изкарах цялата почивка в леглото. Мислех, че ще умра от скука, защото Сас излизаше сутрин с останалите деца и се прибираше вечер. Но мама прекара цялото време край леглото ми — четеше ми книги, играехме разни игри… Дори й преместиха леглото в моята стая, ако ми потрябва нещо през нощта… — Денис сякаш отново изживяваше цялата сцена и говореше като в унес. — А преди това бях сигурен, че майка ми не ме обича — колко глупаво от моя страна… — Той изведнъж се извърна към Тара и рязко добави: — Пет пари не давам какво се говори! Аз самият просто не вярвам, че майка ми е мъртва. Сигурен съм, че ще дойде ден и тя ще се върне. И тогава някои хора доста ще се изненадат.

Денис й обърна гръб и побърза да отиде до прозореца, за да скрие сълзите си.

Пребледняла, Тара стоеше като парализирана и не знаеше какво да каже. Мъката й бе толкова голяма, че я усещаше като буца на гърлото. Изпитваше непреодолимото желание да се разплаче заедно с Денис и трябваше да забие нокти в дланите си, за да не го стори. Едва успя да се овладее, приближи се до Денис и постави ръка на неукрепналото му детско рамо. Нямаше нужда да се казва нищо и те дълго стояха така.

 

 

Подобно на Тара, и Филип Стюарт чудесно знаеше какво означава да се чувстваш като странник в собствения си дом. Отначало, когато Джили му позвъни в кантората в Ню Йорк, той много се зарадва, че му се е обадила, и дори в сърцето му проблесна плаха надежда при думите й, че иска да го види. Бяха се разбрали щом се върне в Австралия веднага да се прибере вкъщи, вместо да остава в клуба си, което бе обичайната му практика през последните няколко месеца, и по думите на Джили щяха „да си поговорят като хората“. В самолета на път за Сидни той дори си представяше как Джили ще го посрещне на летището, ще се приберат вкъщи и ще си приготвят приятна вечеря за двама с бутилка шампанско…

Но когато късно през нощта пристигна на аерогара „Маскът“, навън валеше студен дъжд, таксита почти не се мяркаха, а от Джили нямаше и помен. Нещо по-лошо, той се прибра в къщи и установи, че тя си е легнала, а за вечеря и дума не можеше да става — в хладилника имаше само парче сирене. Филип влезе в спалнята на пръсти, но предпазливостта му се оказа напълно излишна — Джили спеше като заклана и шумно хъркаше, а въздухът в стаята бе пропит с миризма на уиски. Отвратен и отчаян, Филип излезе и прекара нощта в спалнята за гости.

На другата сутрин той стана рано, изкъпа се, обръсна се и се облече за рекордно кратко време с твърдото намерение да напусне къщата, обитавана от призрака на разбития му брачен живот. За свое учудване, докато слизаше по стълбите, той чу някакво движение на първия етаж и намери Джили будна, да прави кафе и препечени филии за закуска. Лицето й бе подпухнало и посивяло и погледът й беше мътен, но поне се бе постарала да си среше косата и да облече върху нощницата си прилична домашна роба. Филип влезе в трапезарията и приседна на масата.

— Кафе?

— Да, благодаря.

Чакаше я да заговори, но тя мълчеше и затова той продължи:

— Какво става с тебе, Джили? — Връзката им се рушеше пред очите му и това го изпълваше с тъга. Навремето, когато все още бяха влюбени, Филип никога не би си позволил да й говори по този рязък начин. А може би именно тук сбърках, помисли си той с горчивина. — Напоследък рядко се храним заедно и ми се струва, че ти го правиш умишлено. — Мълчанието й го вбесяваше и той почти й кресна: — Кажи ми какво искаш?

С треперещи пръсти Джили запали цигара, но гласът й бе учудващо тих и спокоен:

— Искам развод.

Филип й отвърна инстинктивно, почти без да мисли:

— Чудесно. — В момента дори не изпитваше никакви чувства, толкова беше претръпнал. — Но защо чак сега се реши на тази стъпка? — Джили се престори на изненадана, но той не се поддаде и продължи: — О, Джили, стига с тези игри! Отдавна го очаквах.

— Нима си съгласен? — Слисана, Джили чак се засегна от лекотата, с която Филип приемаше нещата.

— Малко се поуморих от всички тези истории, скъпа — мрачно се усмихна той. — Досега някак си търпях, с надеждата, че ще прозреш истинската същност на Грег Марсдън, но честно казано не ми се струва особено етично да продължавам да издържам любовника на жена си.

— Но… но щом си знаел — стъписано прошепна Джили, — защо не направи нещо… Защо си мълча?

— Защото те обичах. Преди Грег ти имаше и други връзки и аз някак си ги изтрайвах, докато приключат. Смятах, че и с него нещата ще отминат бързо.

— Обичал си ме?

— Точно така. Обичах те. Минало време. В един момент всичко свърши. Това е.

Нестабилният нрав на Джили отново се прояви и тя кипна:

— Значи през цялото време един вид си ми правил услуга, така ли?

Филип помисли малко и отвърна:

— Възможно е, донякъде. Дори през по-голямата част на съвместния ни живот. Виждаш ли, това, че не можеш да имаш деца, бе голям удар за тебе. Може би само аз знам колко дълбоко го изстрада. Затова и си търсеше утеха тук и там… Съвсем наясно бях, че не ти стигам…

Джили се изсмя презрително, но Филип не й обърна внимание и продължи:

— Аз също си имам своите недостатъци, Джили. Може би е моя вината, че се ожених за много по-млада жена и я обрекох на сив и скучен живот — по цял ден сама в празната къща. Това и аз не бих го издържал. Но от друга страна, не съм ти баща, ти си достатъчно зряла и щом си решила да се въргаляш в калта, не съм аз онзи, който ще те вади оттам.

— Откога знаеш? — разпалваше се Джили.

— От самото начало — уморено отвърна той. — От деня, в който гостувахме на Стефани и играхте тенис със семейство Ръдърфорд. Така ли е?

Точното му попадение вбеси още повече Джили.

— Грешиш! — изсъска тя. — Началото беше много по-рано.

Филии остави тази реплика да мине покрай ушите му и попита:

— Стефани знаеше ли?

Споменаването на Стефани сякаш отрезви Джили.

— Не, разбира се — измърмори тя.

— Добре тогава. Да не протакаме излишно. Трябва да си наемеш адвокат, а що се отнася до мен, аз мога и сам да представлявам себе си. Ще се постарая при развода да не се налага да ти плащам твърде голяма издръжка. Никак не ми е приятно да издържам Марсдън, още повече, когато ти и той вече ще почнете да го давате съвсем на семейни начала, така да се каже.

Джили го гледаше злобно като капризно дете. Тя май изобщо не се бе замисляла за финансовата си обезпеченост, смутено си рече Филип.

После изведнъж се досети, че вероятно това е последният им истински разговор и се опита да й даде искрен съвет:

— Моля те, Джили, изслушай ме внимателно. Не знам какво се е случило, когато ти беше в Рая и Стефани… м-м… умря. Но се пази. Струва ми се, че от Марсдън може да се очаква всичко.

Джили сякаш се стегна и със студена злоба в гласа бавно изрече:

— Не ме поучавай, Филип. И не се дръж с мен като че ли съм ти клиент. Възнамерявам да се омъжа за мистър Грег Марсдън! Твърдо съм го решила и никой не може да ме спре!

 

 

Без нищо да подозира за така обявения годеж, Грег Марсдън насочваше усилията си в съвсем друга посока. По всяка вероятност тазсутрешното му ухажване на Тара щеше да даде резултат и той вече не се съмняваше в крайния успех на кампанията. Идеята му да докара децата в къщата се оказа гениална — веднага се виждаше, че е добър и грижовен човек, а не някой дето само се опитва да й смъкне гащичките. Нямаше значение, че добрината му на практика се простираше именно до гащичките й. Той се ухили на себе си. Дори имаше шанс да й прости, задето не го покани в леглото си още след вечерята в ресторанта, макар че такова нещо му се случваше за първи път. Добре, добре. Всъщност, дори успя да му вдъхне уважение. Но сега, след прекараните няколко часа в близост до това чудно тяло, до фантастичния задник и разкошните цици — по дяволите! Искаше я веднага, а беше едва обяд. Той кръстоса крака и огледа масата в трапезарията.

Тара бе потънала в разговор с Денис — факт, на който Мейти гледаше с особено одобрение, докато с присъщите си тържествени маниери поднасяше различните блюда и наливаше виното.

— Харесва ли ти храната? — попита го тя.

— Разбира се, че му харесва — намеси се Грег с характерната си безцеремонност, преди още Денис да е отговорил. — Кажи сега какво ще правим следобед? Решавай, Тара.

— Не зная… Предложи нещо.

— Добре тогава. Можем да се къпем в морето, да излезем с яхтата, да ловим риба и… да играем тенис — засмя се предизвикателно той.

— Не, не. Нека не ловим риба — тихо се обади Денис, но забележката му ядоса Грег.

— Не съм те питал!

— Не обичаш ли риболова? — обърна се Тара към Денис.

— Мразя убиването на живи същества — по детски смутено промълви той и сведе поглед.

Грег го изгледа презрително. Явно подготвяше отговор, с който да го смаже. О, Грег, как съм могла да си мисля, че от теб би излязъл добър баща? Сърцето на Тара се сви, като си спомни за мечтите на Стефани да си имат бебе с Грег. А той вече високомерно поучаваше сина й:

— Човек убива, за да оцелее, Денис. Природен закон. Викат му естествен подбор. Нима на нищо не са те научили в престижното ти училище?

— Хората убиват и по други причини, Грег. — Тара не можеше повече да се сдържа и го погледна право в очите. — Някои са си… чисти убийци.

Тя умишлено направи тази пауза, но Грег дори не трепна, а продължи да говори все едно нищо не бе чул:

— Това е част от човешката природа. Открай време е било така и едва ли нещо ще се промени заради тебе, приятелче.

Не чува, помисли си Тара. Не иска да чуе. Отказва да се погледне. В този миг тя прозря истинската същност на Грег — този човек беше нравствен имбецил^[1]. Други хора убиваха и други хора бяха престъпниците, но не и Грег. В собствените си очи той се виждаше като напълно нормален човек, а останалите… останалите просто се изпречваха на пътя му. Само че някой трябва да те спре. Грег Марсдън, мислеше си тя. Ти си като влак, останал без машинист, който лети напълно неуправляем.

А Грег продължаваше да се заяжда с Денис.

— … достатъчно е да погледнеш храната пред себе си. Да не мислиш, че това теле е умряло от старост?

По лицето на Денис се изписа погнуса и той отблъсна чинията си. Грег доволно се ухили:

— Достатъчно — рече той. — Хайде да си говорим за нещо весело.

Прекъсна го появата на Сара, която влезе със сведен поглед и нацупено зае мястото си на масата.

— Нали ви казах, че ще дойде, щом огладнее — пошушна Денис.

Тара внимателно огледа дъщеря си. Сара също беше пораснала и бе понапълняла. Да не е от нерви, притесни се майка й. Наднорменото тегло и неугледния й вид бяха точно като на Стефани на нейната възраст. Гъстата й коса падаше напред и ограждаше лицето на Сара, което съвсем се бе изкривило от възмущение. Същинска илюстрация на пубертетните страдания.

— Здравей — тихо и нежно й каза Тара.

— Сара, това е мис Тара Уелс — обърна се към нея Грег със същия надут глас, с който говореше на Денис. — Тя е много известен фотомодел. Виждала си я в телевизионните реклами. Кажи й добре дошла.

— Зная коя е — студено отвърна Сара и като се извърна към Тара, отчетливо произнесе: — По случай вашето посещение, с брат ми ни пуснаха от училище за уикенда. За да ви светим, предполагам…

Тара хвърли мигновен поглед към Грег. Той едва се сдържаше да не избухне и само процеди през зъби:

— Мейти, можеш да сервираш на Сара.

— Да, сър — послушно отвърна Мейти.

Тара изпитваше отчаяна необходимост да говори с дъщеря си.

— Много си красива — тихо й каза тя.

— Не съм! — сопна се Сара. — Приличам на мама.

На Грег цялата работа започваше да му писва и той се намеси със заплашителен тон:

— Мис Уелс е гост на този дом, а ти би трябвало досега да си разбрала, че не ми е приятно да говориш за майка си. Ако ще ми се държиш като невъзпитана малка уличница, по-добре напусни масата!

Сара скочи. Гласът й леко потреперваше, но видът й бе решителен.

— Не ми нареждай какво да правя! Тази къща не е твоя! И не можеш да ме уплашиш! — Тя се врътна и изтича навън.

Браво, Саси, рече си Тара. Гордееше се с дъщеря си. Как само му го каза право в очите! Тара почти се изкиска гласно от обзелата я детинска радост, а забеляза, че и Денис си мислеше същото. Грег обаче се интересуваше само от себе си.

— Ще излезем с яхтата — внезапно обяви той.

— Звучи добре.

— Идеално — намеси се и Денис. — Да тръгваме.

Грег намръщено го изгледа. Тия деца щяха да го побъркат, и то само за един ден.

— Имам предвид само аз и Тара — отсече той.

Денис се нацупи и млъкна.

— Но, Грег — намеси се Тара с невинна усмивка, — нали си човек на дома и семейството? Не мога да позволя да зарязваш Денис заради мен. Настоявам да дойде и той. Дори ако искате излезте само двамата, а аз ще ви изчакам тихо и кротко тук, става ли?

Тя гледаше Грег с широко отворени очи, но с крайчеца им виждаше възторженото лице на Денис. Все едно, че й казваше: „Браво, Тара! Така те искам“.

Денис определено се радваше на откритата подкрепа на Тара. От друга страна обаче, не можеше да разбере мотивите й и затова, когато вече бяха на яхтата, я запита:

— Кажи ми, Тара, защо харесваш Грег?

Хубав въпрос, няма що, рече си тя и се опита да отговори уклончиво:

— Харесвам много хора, и теб в това число — разроши косата му тя.

— Хей, вие там! — подвикна им Грег от щурвала. — Няма ли да поплуваме?

Тара му се усмихна и слезе долу в кабината, за да се преоблече. Вътре се разсмя на глас, като си спомни кога за последен път е била в тази кабина — по време на медения й месец с Грег. По-скоро, побърза да се поправи тя, по време на медения месец на Стефани. Разстоянието, което сега я делеше от тази жена, неочаквано й вля нов приток на сили и енергия. Ще се справя, реши тя. Вече се справям. Бързо си нахлузи банския и излезе на палубата. Слънцето хвърляше весели отблясъци по водата на залива. Зад гърба им се виждаше задрямалото имение, а пред тях се разстилаше безкрайният простор на Тихия океан.

— Готова съм — провикна се Тара. — Хайде!

— Който скочи последен, губи! — кресна Денис и се метна през борда.

Очите на Грег лакомо се плъзгаха по тялото на Тара. Той направо смъкваше с поглед оскъдния й бански костюм. Страшна е, мислеше си. Какво тяло има само! Тя спокойно му върна погледа, като жена, която е уверена, че може да издържи придирчивия оглед на всеки мъж.

— Хайде, побързай — закачлива го подкани Тара, но зад думите й прозираше сексуално предизвикателство, което опитният му слух веднага долови.

Той си свали фланелката и я пусна на палубата. После бавно и провокиращо откопча горното копче на джинсите си и още по-бавно започна да смъква ципа, закриващ набъбналия му пенис. За голяма негова изненада обаче, Тара нито се изчерви, нито погледна встрани, нито се извърна, както обикновено правят жените. Очите й бяха приковани в тялото му и поглъщаха всяка подробност. На Грег за първи път му се случваше женски очи да го гледат така, докато той се съблича и се перчи като паун. Възбудата му растеше, кръвта пулсираше в жилите му и той усещаше началото на фантастична ерекция. Най-сетне се освободи от джинсите и се изправи пред нея в миниатюрните си черни бански гащета.

Тара продължаваше да изучава внимателно тялото му. Погледът й се плъзна от широките му рамене и мускулестата гръд, премина по плоския стомах и се задържа върху издутината под него. Тя не се смущаваше ни най-малко, защото вече не изпитваше към него абсолютно никакви чувства. Дълбоко в себе си бе умряла за Грег. Въпреки това обаче, като жена, Тара усещаше властта си върху него — виждаше пулсиращата кръв и тялото й несъзнателно откликваше на този зов — естествено на много по-ниско ниво от това на разума и чувствата. Вътре в нея се разгоря малко пламъче и тя усети влажната му топлина между краката си. В същото време й беше ясна и цялата ирония на ситуацията — онова, което Грег не бе сторил за влюбената в него Стефани, сега щеше да го направи за изпълнената от омраза Тара.

Всеки момент той щеше да посегне към нея с арогантността на човек, свикнал да борави с жените единствено за свое собствено удоволствие, но не и за тяхно.

— Мен ли чакаш? — нахакано запита тя и се хвърли през борда.

Хладната вода отначало подейства като шок върху кипналата й кръв, но после я ободри и тонизира. Тя изплува на повърхността и извика от възторг. Обзе я някакво чувство на свобода и на наслада от собственото й тяло, чийто единствен господар бе самата тя.

— Хайде да се надбягваме, Денис! — подвикна на момчето, което плицикаше около яхтата, и двамата се понесоха напред, като се заливаха от смях.

Изоставеният на палубата Грег трябваше да се справя с древния боен проблем, свързан с крупната ерекция и липсата на врагове наоколо. Побеснял от ярост, той скочи в студената вода, за да го ликвидира с един замах, вместо да кисне на палубата и да чака да му спадне. Освен това го измъчваше и вече известната му, макар и още непривична мисъл, че си играят с него и го правят на глупак. Той се втурна към Тара и Денис, като се мъчеше да уталожи подозренията си и да стигне до някакъв разумен извод. Сигурен беше, че тя му е навита. Беше видял как зениците й се разширяват. Дори почти бе надушил възбудата, излъчвана от тялото й, докато се събличаше пред нея — в това нямаше никакво съмнение. Но нещо я възпираше. Е, няма да е вечно. Искаше я и щеше да я има. Тогава тя щеше да си плати за всяка секунда от нереализираните му ерекции. Така е. Друг начин нямаше. Тара видя израза му, когато той ги доближи с великолепния си кроул, и за малко не извика победоносно. Пипнала го беше! Сега вече нямаше как да й се изплъзне!