Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (14)

Четиринадесета глава

Има някаква особена меланхолия в това да чакаш любимата си, а тя да закъснява, мислеше си Дан, докато обхождаше фоайето на сиднейската опера и се оглеждаше за Тара. С присъщата си страст към точността, той бе пристигнал твърде рано. Взе билетите, поръча напитки за антракта и се подготви да посрещне Тара, но нея я нямаше. Първият четвърт час измина неусетно в приятно очакване и мисли за Тара и за промените, настъпили в нея след остров Орфей — новата грация в походката й, великолепната прическа и седефената белота на маникюра й. Както всички влюбени, така и Дан можеше да мисли за всяко едно от тези десет очарователни перлени нокътчета поотделно и представата как би ги целувал го изпълваше с неутолим копнеж.

След това реши, че ако Тара не пристигне всеки момент, значи ще закъснее. Всъщност вече беше закъсняла. Изведнъж го обзе страх, че може и изобщо да не дойде. Наоколо хората постепенно оредяваха — всички влизаха в салона и Дан се чувстваше като корабокрушенец, изхвърлен от вълните на пустинен остров. Няма нищо по-самотно от това, да си единственият останал във фоайето на операта. Дан се повъртя още малко и после излезе навън.

Пое по алеите на Бенилонг Пойнт, върху който сградата на операта бе кацнала подобно на гигантска птица. Вървеше и продължаваше да си мисли за Тара. Както винаги. И все пак не знаеше почти нищо за нея. Облегна се на перилата над водата и се загледа към другия бряг на залива. Там, на пристана, един огромен презокеански лайнер величествено се поклащаше на котвата си, окъпан целия в ярка светлина. Малко по-нататък вдясно весело проблясваше градският лунапарк. Цялата гледка вдъхваше мир и спокойствие, но не стопляше сърцето на Дан. По принцип той имаше тънък усет към красивото във всичките му форми и прояви, но тази вечер нищо не можеше да угаси любовната му мъка. „Това е най-нелепото нещо, което ми се е случвало някога“, ядосано си мислеше той, — „да се влюбвам все повече и повече в някаква си мистериозна жена, която дори не ми е казала истинското си име!“.

В този момент зад гърба му се чуха забързани стъпки. Дан се обърна и видя Тара, задъхана и зачервена от бързането и като че ли позагубила обичайното си душевно равновесие, защото му се стори притеснена.

— Ох, така се боях да не си си тръгнал! — въздъхна с облекчение тя и това моментално обезоръжи Дан. — Щях да убия Джейсън. Заради него закъснях. Влязла му беше някаква муха в главата и повторихме една и съща сцена поне хиляда пъти — останала почти без дъх, тя замлъкна и хвана ръката му. — Извинявай, Дан. Наистина съжалявам.

Ръката на Дан бе топла и силна и Тара изпита почти непреодолимото желание да я притисне към гърдите си. Вместо това обаче, тя изведнъж сякаш се засрами от мислите си, пусна я малко рязко и се насили да се усмихне.

— Няма нищо. Не се притеснявай — успокои я Дан.

— Много ли закъснях? Колко е часът, че съвсем загубих представа за времето?

Дан си погледна часовника:

— Боя се, че представлението е започнало — не можах да ги убедя да поотложат началото — смигна й той закачливо, — затова ще трябва да изчакаме антракта. Но можем да пийнем по нещо в бара.

— По дяволите! — Тара изглеждаше истински разочарована. — Това е любимата ми опера. Жалко, че изпуснах първото действие. — Тя издаде напред долната си устна като обидено дете.

Дан веднага се зае да я утешава:

— Ако искаш, ще дойдем пак, за да я видим цялата, а сега да отидем някъде другаде. Става ли?

— Идеално! — възкликна Тара.

— Какво ти се прави?

— А на теб? — върна му го тя с престорено заядлив тон.

— Искам да те заведа на едно място. Ако нямаш нищо против, разбира се…

Тара изпъшка:

— Където и да е, стига само да седна и да си отпусна краката.

— Решено, значи! — зарадва се Дан на неочакваната промяна в плана. — Ще взема билети за друг ден, когато няма да си заета с онова малко чудовище.

Двамата се засмяха, обърнаха гръб на операта и се запътиха към града.

Мястото, което Дан имаше предвид, не беше далече в географски смисъл, но във всяко друго отношение приличаше на съвсем отделен свят. Пърмонт сякаш нямаше нищо общо със Сидни. Разположено над Дарлинг Харбър и набраздено от железопътни линии и шосета, предградието с многобройните си кейове и складове приемаше всички товарни кораби и захранваше със суровини и стоки цялата страна. Сега, на лунна светлина, районът приличаше на изоставена строителна площадка — със замрелите пристанищни съоръжения и кранове и с нескопосаните си тухлени постройки и грозновати къщи, сгушили се под внушителните надлези, сякаш се бяха намърдали там незаконно. На всичкото отгоре наблизо имаше и електроцентрала, която макар и отдавна спряна от експлоатация, не допринасяше за красотата на предградието. Да не говорим за рибните пазари, предлагащи най-прясната риба в града, но и най-зловещата миризма на стотици метри околовръст. Стефани Харпър никога не бе идвала в Пърмонт.

Дан показваше пътя на шофьора на таксито по разни забутани задни улички и накрая му нареди да спре пред някаква порутена кръчма. Любопитството на Тара растеше. Докато плащаше на шофьора, Дан улови въпросителния й поглед и поясни:

— Реших, че е крайно време да те запозная с произхода си.

И без да добави нищо повече той я хвана за ръка и я въведе в заведението. Вътре имаше няколко грубовати и брадясали мъжаги, които ги огледаха с високомерното презрение, присъщо на постоянните клиенти. Стените бяха покрити с противно зелени плочки и навсякъде висяха хамалски въжета и други атрибути на занаята. Вонеше на бира и цигари, а подът беше циментов, без да е покрит с нищо.

— Типична пристанищна кръчма — усмихна се Дан, докато се оглеждаха за места. — Част от детството ми.

— Разкажи ми.

— Израснал съм тук, в Пърмонт — започна той. — Това бе любимата кръчма на баща ми. Ако знаеш само колко хиляди часове съм прекарал отвън на стъпалата да го чакам да излезе… Не беше най-доброто възпитание, но какво да се прави.

Те отидоха на бара, където някакъв сбръчкан дядка неохотно се помести и им направи място. Тара беше като омагьосана и безмълвно поглъщаше всичко наоколо. Значи такова е било детството на Дан! Тя го сравни със собственото си детство в Рая и й стана жал за нещастното момченце.

— Странно, но навремето кръчмата беше винаги пълна — отбеляза учудено Дан.

— Времената се менят — меко му отвърна Тара, за да не разваля магията на докосването си до част от живота му.

— Баща ми обикновено седеше ей там — кимна Дан. — Идваше всеки ден след работа, без неделите. Може да се каже, че той издържаше цялата кръчма. Аз трябваше да идвам и да го прибирам в къщи, но никога не ми се удаде да го изкарам отвътре. В един момент се появяваше майка ми и го отвеждаше, за да можем да вечеряме.

В това време спомените на Дан бяха прекъснати от някакъв дрезгав крясък:

— Хей, ти! Познах те! — Цялата светнала в усмивка, към него се втурна кръчмарката.

— Здравей, Дот.

Само че поздравът на Дан почти се загуби в буйния й изблик на чувства.

— Дани Маршал! Цял-целеничък! Господи, трийсет години не съм те виждала! Кой би повярвал? Момченцето на Франк Маршал.

— Точно така.

— Чакай, чакай. Ти не искаше ли да ставаш доктор?

— Така беше.

— Спомням си, защото постоянно превързваше котката ми — и Дот се разсмя така заразително, че Тара не издържа и се присъедини към нея.

Дан също се усмихна. Цялата работа очевидно го забавляваше неимоверно. Чудесен е, мислеше си Тара. Във всяка ситуация.

— Оттогава малко се поусъвършенствах и вече ми позволяват да практикувам с хора — пошегува се Дан.

— Да не искаш да кажеш, че наистина си станал доктор? — ококори се Дот.

— Позна.

— Не мога да повярвам. В тази дупка всеки говори какво му се нрави, но никой нищичко не е постигнал. Значи трябва да ми прегледаш подутите палци на краката.

Тук всички весело се разсмяха.

— Дот, искам да ти представя Тара.

— Приятно ми е, Тара. Кажете сега какво ще пийнете?

— За мен бира — отвърна Тара.

— Две да бъдат, Дот.

Прекъсна ги сприхавият глас на един от картоиграчите в дъното на кръчмата, на когото очевидно вниманието към новодошлите никак не се нравеше.

— Хей, Дот! Тук няма ли да донесеш по бира?

— Чакай малко! — сряза го величествено Дот. — Затвори си проклетата уста и потрай. — Тя отново се обърна към Дан и Тара и изви мелодраматично очи към тавана. — Капчица възпитание нямат тези дървеняци.

— Сигурно познаваш Дан повече от всеки друг? — запита Тара. Тази огромна добродушна жена с раираната си като дюшек рокля веднага й хареса и тя искаше да научи от нея колкото може повече за човека, който толкова много я привличаше.

— Дани Маршал ли? — Смехът на Дот отново им позволи да огледат всичките й златни зъби. Големи късове кехлибар се затресоха върху необхватния й бюст. — Познавах го още когато едва стигаше до коленете на врабчетата. Същински дявол! Хората оставяха на външните си стъпала парите за млекаря, а той им ги задигаше.

Тара учудено погледна Дан.

— Така беше — смутено си призна той. — Докато не ме пипнаха. Дръпнаха ми един хубав бой и оттогава и през ум не ми минаваше да посягам.

— И така да е — забавляваше се Тара, — пак ми е трудно да си представя, че си бил малолетен престъпник.

Дот обаче промени насоката на разговора:

— Живеехте на Уедърил стрийт, нали?

— Да, в една малка дървена къщурка.

— Дот! — обади се пак сприхавият клиент от дъното на кръчмата. — Умирам от жажда! Кожата ми се напука вече!

— Идвам — отвърна му Дот и добави към Дан и Тара: — Нищо няма да му давам, че току-виж хвърлил топа от преливане. А вие се настанете удобно на някоя маса. След секунда ще ви донеса бирите. Аз черпя.

Те станаха от бара и се преместиха на една малка масичка. Между двамата вече се долавяше някаква особена топлота, споделено доверие, за което знаеха само те. Тара се бе отпуснала напълно и без да му мисли, събу обувките си под масата. Нали единствено Дан знаеше истинската възраст на тялото и краката й! В компанията му й беше толкова приятно, че не изпитваше никаква необходимост да се преструва. Дот дойде с бирите и веднага забеляза елегантните кожени обувки с висок ток, които биеха на очи върху осеяния с цигарени угарки под.

— Чудесно те разбирам, миличка — възкликна тя съчувствено.

— Наздраве, Дот — вдигна халба Дан, докато тя с достойнство се оттегляше към бара като римски галеон, лавиращ сред подобните на очукани шлепове стари клиенти. После той замислено се върна към детските си спомени: — Дворът ни беше толкова малък, че при попътен вятър можех да плюна от единия до другия край. Всяка събота и неделя през лятото ходехме с останалите деца от квартала на пристанището и се гмуркахме да вадим монети, които туристите подхвърляха във водата. Бяхме толкова мършави, че акулите изобщо не ни закачаха.

Тара слушаше като омагьосана и с вида си го подканяше да продължава.

— А може и да не са били гладни. Баща ми казваше, че в залива е пълно с отпадъци, много по-привлекателни за акулите от нас. Тайно обаче той много се гордееше с мен. „Моят Дани“ — викаше той, — „е най-смелото хлапе в квартала“. А с извадените пари му купувах цигари…

— Ще ми се да те бях познавала тогава — тихо промълви Тара. — Щяхме заедно да се гмуркаме и да вадим монети.

Той нежно я хвана за ръката, защото чудесно усещаше какво става в сърцето й.

— Няма значение. Нали сега сме заедно.

Известно време те седяха мълчаливо, в пълна хармония. Тара никога преди това не се бе чувствала толкова приятно с мъж. Открито и доверчиво, той я привличаше все повече и повече. Имаше само един начин да изрази откровено това, което изпитваше.

— Дан — прошепна тя, — искаш ли… после да отидем в хотела ти?

Той я изгледа с невярващ поглед и изведнъж го обзе дълбоко щастие, защото разбра от лицето й какво иска да му каже. Затова и не отвърна нищо, а просто се наведе и я целуна. После още дълго седяха мълчаливо и си държаха ръцете.

Това нежно мълчаливо разбирателство продължи и по пътя към хотела. Качиха се до стаята на Дан и влязоха. През отворената балконска врата надзърташе обсипаното със звезди небе.

— Недей да палиш лампата — каза Тара и излезе на балкона, за да се наслади на приказната нощ.

Дан я последва. Известно време те безмълвно стояха един до друг, а после той постави ръка на рамото й и я извърна към себе си. Тя се къпеше в близостта му. Дан въздъхна, прегърна я и я привлече към себе си. Целият беше напрегнат, но ръцете му бяха топли и нежно притискаха кръста й. После се наведе и я целуна.

Устните му бяха великолепни. Струваше й се, че цял живот е копняла единствено за тях. Внезапно обаче я обладаха всичките й стари страхове, тя се разтрепери и се отскубна от него.

— Дан… извинявай… не мога…

И се извърна към спящия град, за да не вижда болката в очите му. След малко Дан пристъпи към нея и бащински я сгуши в прегръдката си. Във въздуха между тях витаеше някаква кротка тъга. Те постояха така известно време, а после Дан нежно й пошепна:

— Тара, любима, не е нужно да доказваш нищо. Просто бъди себе си. У теб не ме привлича красивият и известен фотомодел от кориците на модните списания. Обичам онази топла и интелигентна жена, с която се запознах на остров Орфей. Която не се срамуваше от познанството си със забутания провинциален лекар. И която обичаше музиката… вечерите на открито… морските раковини…

Той леко целуна косата й. Ароматът й го опиваше. Притихнала като дете, тя мълчаливо го слушаше.

— Обзалагам се, че като малко момиченце, тя също е била най-смелото хлапе в квартала. Ето тази жена обичам повече от всичко на света — нашепваше й той.

Тара почти се разплака. Но в мъката й прозираше и щастие, и то изпълваше душата й. Сякаш от само себе си тялото й откликна на неговото, тя повече не можеше да издържа, извърна се към него и го целуна. След това вече нищо не можеше да я спре — целуваше го като в омая и се наслаждаваше на божествените устни, които явно подсъзнателно бе желала да целува от мига, в който видя Дан за първи път. После обхвана лицето му в длани и с пръстите си почти неосезаемо проследи извивките му — широкото чело, копринените клепачи, косата и изваяната челюст. Прокара показалеца си по устата му и отново впи устни в неговите. И пак, и пак, и пак.

Дан нежно галеше тила и раменете й и като в унес шепнеше любовни слова. Сатенът на кожата й изгаряше пръстите му — до такава степен я желаеше, че едва се сдържаше, но трябваше да бъде търпелив. Дланите му внимателно се плъзнаха върху гърдите й, едва закривани от леката ефирна вечерна рокля. Идеше му да извика от щастие и копнеж, когато усети набъбналите й зърна и разбра, че й тя е възбудена, и то от него. Тара въздъхна, опипом намери силните му ръце и ги притисна още по-силно към гърдите си, почти примряла от удоволствие. После го прегърна и се остави на ласките му.

Дан внимателно я отведе на леглото, свали ризата си и легна до нея. С безкрайна нежност и грижовност започна отново да я гали, като покриваше с целувки лицето й, очите, шията и раменете — без нито един натрапчив жест. Тя напълно се отпусна върху вълните на насладата, предвкусвайки всяка ласка, преди още да са я докоснали, като вече жадуваше за следващата. Едновременно с това я изпълваше някакво особено спокойствие — доверяваше се напълно на Дан, точно както навремето Макси й се беше доверил, когато тя за първи път го взе в ръце. Бавно и някак неумело Дан започна да разкопчава роклята й, напълно загубил обичайната си сръчност под силата на любовта си. Тя нетърпеливо се измъкна от дрехата и го изчака да й свали сутиена.

За Дан щеше да остане незабравим мигът, в който видя за първи път зашеметяващата красота на гърдите й, отразили меката белота на лунната светлина. Изпъкналите зърна сякаш неудържимо го приканваха. Той се наведе и прекара устни по свежата кадифена кожа, а после внимателно целуна зърната. Тара обгърна раменете му и прокара пръсти по гърба му. Обичам всяка костичка на това тяло, мислеше си тя замечтано. Дан вдигна глава и отново трескаво потърси нетърпеливите й устни, а после я положи по гръб. В главата й имаше само една мисъл — „О, Дан, ела в мен, по-бързо… Искам те…“.

И изведнъж любовта й, за кой ли път, се превърна в страх. Господи! Толкова го обичам и така го искам, нима е възможно? За бога, само това не! Едва сега Тара осъзна дълбочината на чувствата си и силата на любовта си към Дан. Но някакъв вътрешен глас й казваше, че сега е невъзможно да се отдаде безрезервно на страстта си. Не мога, не мога… всичко ще проваля! Обзе я ужас и тя потръпна. Изуменият Дан усети как тялото й се стегна и вече не откликваше на ласките му.

— Дан! — извика мъчително тя. — Дан!

— Кажи, любима? — Него също го обземаше ужас. — Какво става?

Като насън Тара скочи от леглото и бързо започна да се облича. Изведнъж беше станала предишната тромава и несръчна жена, за която смяташе, че е безвъзвратно погребана във водите на блатото…

— Извинявай… съжалявам — мърмореше тя и за малко да се изсмее истерично на абсурдността на тази толкова обичайна за Стефани фраза. — Извинявай…

Дан лежеше неподвижно.

— Какво има, Тара? — една чуто запита той. — Моля те, ако аз наистина знача нещо за теб, довери ми се. Вярвай ми.

— Вярвам ти — отвърна монотонно тя. — Просто направихме грешка, това е.

Вече напълно облечена, Тара се втурна към вратата. Дан енергично скочи от леглото и й прегради пътя. Цялото му същество излъчваше гняв и обида.

— Каква грешка? — извика той. — Не разбирам. Нищо не разбирам. Довери ми се, по дяволите, и ми кажи какво става!

Тя за първи път го чуваше да ругае, за разлика от Грег, който раздаваше псувни наляво и надясно. Мъжкият гняв винаги я стряскаше, но някак успя да се овладее.

— Не можем да се виждаме, Дан. Съжалявам. Грешката беше моя. Наистина съжалявам.

Тара не можеше да издържа повече и се разплака, защото отсега усещаше загубата му — все едно, че го изтръгваха от сърцето й. Със замъглен от сълзите поглед, тя пристъпи към вратата, отблъсна ръката му и излезе.

— Тара! — догони я по коридора отчаяният зов на Дан.

— Прости ми, Дан! Прости ми… Сбогом… — промълви тя, докато тичаше надолу, без въобще да е сигурна, че той я е чул.

Дан цяла нощ се мята безутешно в леглото си. Вече нищо не можеше да го успокои, понеже беше съвсем сигурен, че без тази жена животът за него е невъзможен. Дори и сега, когато явно трябваше да се примири със загубата й.

 

 

— Бавно! Твърде бавно е! И снегът не става! Прилича на курешки!

Напоследък Джейсън беше вечно кисел. Тайните си имат свой живот и свой начин на разгласяване, дори и когато никой не ги издава. Сътрудниците на Джейсън вече бяха забелязали, че сприхавостта му става особено непоносима винаги, когато в снимките участва Тара. Иначе той вършеше дори и най-досадната работа с характерния си, макар и странен, ентусиазъм. А днешният ден очевидно щеше да е изпитание за всички — правеха се рекламни снимки на зимно облекло сред зноя и изтощителната влага на австралийското лято. На всичкото отгоре Джейсън не бе доволен от изкуствения сняг. А още по-недоволен беше от основния си фотомодел.

Вече бяха минали доста дни, откакто Тара видя за последен път Дан, но с времето мъката й не намаляваше. Струваше й се, че е загубила част от себе си. Нищо не можеше да я утеши. В душата си тя се впиваше все по-здраво в тайната си цел, но и това не бе в състояние да й върне безценната любов на Дан. Чувстваше се като убиец. Но пък и нямаше право да си позволява отклонения от избрания път и да остави Грег — истинския убиец — да се скита на свобода като тигър-човекоядец и да набелязва поредната си жертва. Именно това разбра тя в стаята на Дан — че не може да е свободна, преди да се е освободила от Грег. Не можеше да отдаде живота си на друг мъж, докато сянката на онзи, който продължаваше да й бъде съпруг, я преследваше безмилостно насън и наяве, като някакъв демоничен любовник. Страстта й трябваше да се превърне в отмъщение. Просто нямаше друг начин. Макар че беше трудно и сърцето й се разкъсваше от болка. А Джейсън я преследваше като джебчия.

— Хей, ти там! Госпожицата в кожите. Тара Уелс, ако не греша? — Сарказмите на Джейсън също бяха болезнени, но не можеха да се сравняват с другото. — Мудна си и излиза тромаво! Искам да танцуваш и да летиш през снега като феята от приказките! Разбра ли? Хайде сега да те видя!

— Съжалявам, Джейсън — механично измърмори тя и отмахна шепа снежинки от устата си.

— Охо, дори съжаляваш! Чувате ли, тя съжалява? — информира той цялото студио. — Добре. Хайде пак отначало.

Тара покорно се завъртя и затанцува сред снега, а Джейсън, преустановил временно потока от подигравки, яростно защрака с фотоапарата. Но крехкото му търпение не изтрая дълго и Тара вече не знаеше докога ще й стигнат силите да се разправя с него.

— Изправи главата! Вдигни погледа. Покажи, че имаш очи на това лице, майка му стара! Стига, стига! Стоп. Край. Спрете снега.

Тара замря. Джейсън пристъпи към нея и бавно и студено каза:

— Сигурна ли си, че не можеш повече? Още малко? Не зная какво ти става днес и какъв вятър те вее, но очевидно умът ти е някъде другаде. Реакциите ти са като на добре отлежал мъртвец. — Той отново се самонавиваше за поредната порция бяс, този път не само срещу Тара. — Спри снега, ти казах! — кресна Джейсън на помощника си. — Спри проклетата машина, преди да съм те убил! И вентилаторите, глупако! Господи, откъде се взеха всички тези идиоти, с които работя! — Той отново се обърна към Тара, съвсем побеснял. — Само едно нещо ще ти кажа и го чуй добре. Аз съм професионалист и нямам никакво време за губене с разни аматьори! — После направи широк жест с ръка към останалите: — Не стойте като девици на среднощно бдение! Вървете си. Свършихме за днес, свободни сте — и се втурна към малкия си офис в дъното на студиото, влезе вътре и с всичка сила тресна вратата след себе си.

Мина известно време без никой да помръдне. Тара беше на ръба на силите си. Свърши се, мислеше си тя. Това е краят. Изведнъж вратата на Джейсън леко се отвори и той се появи, все едно че нищо не е било. Гневът му беше преминал и сега изглеждаше като току-що изповядало се момченце. Отиде при Тара и я хвана за ръката.

— Нека всички хубаво да си починем като изкараме един дълъг уикенд. Предлагам събота, неделя и понеделник да не работим. Ела във вторник сутринта. Всичко ще се оправи, моето момиче. Не забравяй, че те обичам. Да си останем приятели, а?

 

 

Не е никак трудно да ти стане жал за задържаните в полицейския участък. Дори и в големия град измежду провинилите се пред закона, истинските престъпници не са толкова много спрямо обикновените нарушители, които по принцип са хора като всички нас, само дето са малко объркани. Така си мислеше Тед Друит, сержант от полицейския участък на Кръглия кей, и именно тази философия често му помагаше да запази достатъчно човечност в трудни минути и да предлага по цигара на някоя заблудена душа, вкарана за една нощ в ареста, или да се обажда на домашните, за да не се тревожат излишно.

Но имаше и такива, на които нито можеше, нито желаеше да помогне. Една от тях беше добре облечената млада дама, която тази нощ доведоха в участъка. Тя беше пияна и крещеше и буйстваше през цялото време. Още от самото начало му стана ясно, че ще бере ядове с нея. Повечето пияници изтрезняваха веднага, щом пристъпеха прага на участъка. Но не и тази. Двамата яки полицаи едва я удържаха и не смееха да я предадат на колежката си, защото жената беснееше като луда и се опитваше да я удари. Най-сетне успяха да я напъхат в килията и я заключиха вътре.

— Май имахте късмет, че се отървахте без телесни повреди — отбеляза Тед, когато колегите му се върнаха в стаята.

— Вярно — отвърна Бари, старшият на патрулната двойка, и кимна към килиите. — Така се е натряскала, че изобщо не чува какво й се говори, а непрекъснато крещи: „Нямате никакво право да ме арестувате, мъжът ми е адвокат!“ — и той имитира писклив женски глас.

— Къде я намерихте?

— Тъкмо се нахвърляше върху някаква друга жена под предлог, че й отмъкнала таксито, което тя била спряла. Пак има късмет, че на другата жена не й се занимава с нея и няма да я съди.

— Ако продължава да се държи така, ще я осъдим ние за оказване на съпротива при задържане — каза Тед.

— Между другото дамата не изглежда никак зле, сержанте — замислено добави Бари. — Дори за проститутка е доста хубава. Като се успокои нищо чудно да се уредите за през нощта.

— Знаеш ли, синко — въздъхна Тед, — понякога си мисля, че и за полицай не ставаш. Официално ти напомням, че подобни неща не се предвиждат в Правилника за вътрешния ред. Карай по буквара и няма да сбъркаш. И не забравяй — възможно е мъжът й наистина да е адвокат.

 

 

След пропадналите снежни снимки, Тара се прибра в къщи емоционален труп, напълно изтощена. От утре започваше уикендът й с Грег, който според нея трябваше много да я доближи до целта. Но и изпитанието щеше да е голямо — да прекара с Грег толкова дълго време, а и да се срещне със старата прислуга в имението. Особено с Мейти, въпреки че никой нямаше да я познае. Слава богу, поне Сара и Денис нямаше да бъдат там. Срещата с тях едва ли щеше да е по силите й. Но тя бе сигурна, че по това време на годината децата й щяха да бъдат в пансионите си. Децата… Виж, с тях беше съвсем друго… Засега трябваше да се подготви само за най-предстоящото. Време беше да се поглези, да разтовари напрежението и да стане онази Тара, която Грег щеше да очаква в десет часа на следното утро.

Така че тя си даде вечер на активно мързелуване и отпускане. Първо си направи гореща и ароматизирана вана, в която се изтегна неподвижна като статуя и остави напрежението да се оттече от уморените й крайници, а после си приготви греховна вечеря от хрупкав черен хляб, крем-сирене, краставици, чушки и домати, заедно с чаша сухо бяло вино. Върхът на всичко бе нещо, което Тара рядко си позволяваше — обилно парче вкусен шоколадов кейк. Всичко това тя изяде в леглото си, докато се запознаваше с последните модни новости от списанията, а Макси се бе изтегнал върху краката й, като дремеше и мъркаше едновременно. В един момент и на нея й се приспа, тя се отпусна и задряма.

Но не за дълго. Макар и с нежелание, Тара се върна към действителността от звъна на телефона, който агресивно атакува слуха й в шест часа сутринта. Докато бавно идваше на себе си, тя отчаяно се мъчеше да се пребори с притесненията и страховете, характерни за всички позвънявания по необичайно време. Все още сънена, вдигна слушалката:

— Ало?

— Здравей, Тара, аз съм.

— Кой… коя си ти?

— Джили.

— Джили…?

— Извинявай, Тара, зная, че е ужасно неприятно да те будят толкова рано, но имам нужда от помощ.

Тара се поразсъни още малко и запита:

— Откъде се обаждаш?

— От полицейския участък на Кръглия кей. Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?

— Да… Разбира се… Ще дойда, чакай да видя… след около половин час.

— Благодаря ти много. Наистина. О, Тара, ти си истински приятел!

— Дочуване, Джили.

Тя хлопна слушалката. О, Джили! С какво ли още ще ме изненадаш?

Само че, като отиде в полицейския участък, Джили съвсем не й се стори разкаяна. Беше уморена и изглеждаше зле, но предизвикателността й си оставаше — същата онази предизвикателност, която й бе докарала всичките беди, се усещаше във въздуха почти като неприятна миризма.

— Всъщност не става въпрос за нищо сериозно — каза Джили, сякаш се оправдаваше, докато Тара я придържаше по стълбите пред участъка. — Бях пияна и наруших обществения ред, но това не е престъпление.

Тара мълчеше. Джили все още не можеше да се крепи на краката си и трябваше да й помага. Стройната й фигура се огъваше под тежестта на Джили и тя с усилие успяваше да я държи изправена.

— Извинявай, Тара. Не беше редно да те занимавам със себе си.

— Няма нищо.

— Много съм ти задължена. Съвсем сериозно. Просто нямаше на кого да се обадя. Филип не е в Сидни, а не съм виждала други хора от хиляда години. Навремето имах купища приятели — тъжно добави тя, — но… вече ги нямам.

Тара зададе единствения въпрос, чийто отговор живо я интересуваше:

— А защо не се обади на Грег?

— Не можех… Просто не можех… — В гласа на Джили се прокрадваше истерия. — Не ми е за първи път, а той страшно се ядосва. Дори буйства — и тя неволно вдигна ръка към лицето си, сякаш си спомни нещо.

Вече бяха стигнали до колата на Тара, която първо настани Джили, а после седна зад волана. Почувствала се в безопасност, Джили първо изпадна в сантименталност, после започна да споделя и накрая премина към заплахи, като изливаше душата си по обичайния за нея себичен начин.

— А би трябвало да мога да разчитам на Грег Марсдън! Но напоследък нещо не върви в отношенията ни и става все по-зле. Не сме правили любов от един господ знае колко време — дори забравих кога беше последният път. Не зная как да постъпя — и тя се извърна към Тара: — Знаеш ли, че откакто Стефани умря, непрекъснато му давам пари? От няколко седмици насам му плащам и всички сметки. А той да се отнася така с мен! — Тя заплака от самосъжаление, но после настроението й отново рязко се промени и добави отмъстително: — Ако искам, мога да кажа много неща за Грег Марсдън, но няма да го направя. О, Тара, нали между тебе и него няма нищо? Страх ме е да не го загубя. Няма нищо по-лошо от това да загубиш човек, когото обичаш… — Джили отново се разхленчи.

Тара седеше неподвижно и слушаше с презрение излиянията на Джили. Патетичната й слабост достатъчно я наказваше, мислеше си тя, докато гледаше разрошената фигура до себе си. Прическата на Джили бе станала на нищо, роклята й беше мръсна и раздърпана и едното й коляно се подаваше през скъсания чорапогащник. В хладния сумрак на ранното утро тя приличаше на някаква призрачна купчина боклук — лицето й бе бледозеленикаво, а очите гледаха с изцъкления убит блясък на риба. Тара си спомни сватбеното тържество и Джили с нюйоркския й тоалет от Пето авеню и огромната шапка, и я обзе мимолетно чувство на съжаление към нея. Но сега не беше време за това и тя побърза да каже:

— Хайде, Джили. Да тръгваме към вас — и запали двигателя.