Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (13)

Тринадесета глава

Прекараната вечер бе повече от добра. В продължение на няколко часа Тара не можа да заспи — лежеше и за кой ли път си повтаряше мъчителните подробности от срещата с Джили, като добавяше нови и нови късчета към мозайката, която старателно изграждаше от толкова време насам. Когато най-сетне успя да заспи, сънят й бе нервен и накъсан и не след дълго тя отново се събуди, още по-изтощена от преди. В такива случаи с особена болезненост я измъчваше тягостната мисъл за възрастта й — липсваше й способността на двайсетгодишните да изкарват без сън и въпреки това сутрин да изглеждат свежи и румени. Призракът, който се вторачи в нея от огледалото на банята, почти я накара да отложи тазсутрешните снимки, но пък от друга страна хич не й се искаше да си навлича гнева на Джейсън с подобно непрофесионално поведение.

В крайна сметка Тара избра компромисно решение и пристигна в студиото много рано, така че момичетата от гримьорната да имат достатъчно време за прикриване на следите от безсънната нощ. Но дори и тези предварителни мерки не помогнаха и Джейсън отдавна бе готов и чакаше, а тя продължаваше да се бави, което го правеше още по-сприхав. Откакто Тара отби опита му за обяснение в любов, Джейсън не бе подхващал темата отново, но съвсем ясно даваше да се разбере, че никак не му е безразлична. Той съвсем открито ревнуваше от Грег и ясно показваше, че играе старата игра на изчакване. Всичко това пораждаше известно напрежение в отношенията им — нещо, което напълно отсъстваше в началото на тяхното приятелство и за което Тара много съжаляваше, тъй като смяташе, че дружбата им си е отишла безвъзвратно, без да остави нищо след себе си.

На Джейсън му омръзна да чака и буйно нахлу в съблекалнята на фотомоделите — малка и претъпкана стаичка към студиото, която сега от неговото присъствие съвсем отесня.

— Колко още ще ми се мотаеш, Никол?

— Пет минути, не повече — механично отвърна гримьорката.

— А какво прави досега, по дяволите! — изведнъж избухна Джейсън, за да излее насъбралия се гняв. — Нови сексуални пози ли измисляше? В търсене на по-дълбока тръпка, а?

— Пет минути, Джейсън, нали ти казах? — В гласа на Никол се долавяха заплашителни нотки. — Освен ако не искаш тъмните кръгове и торбичките под очите да се виждат…

— Така да бъде. Пет минути — отстъпи Джейсън. — Но не повече. Всички сме готови — само тебе чакаме. И побързай, за което ти благодаря — ехидно добави той и възмутено напусна съблекалнята.

— Да ти гръмне апаратът, дано! — кресна тя след него и отново се зае с работата си. — Хм-м. Май няма да мога да направя кой знае колко, за да прикрия белезите от безсънната нощ. Като гледам, било си е направо древноримска оргия.

— Съжалявам — измърмори Тара.

Вътрешно тя се проклинаше, че снощи не взе солидна доза от приспивателното, което Дан Маршал й бе дал на остров Орфей, за да може да заспива след операциите. Още си го пазеше в тоалетното шкафче в банята. Но пък се боеше, че на сутринта щеше да изглежда мудна и сънлива, а Джоана я беше подлудила с приказките си, че за да успее, човек трябва непрекъснато да е във форма. Изведнъж й се доплака, но щеше да развали грима. Тя безпомощно затвори очи.

Изведнъж някой силно почука на вратата.

— Изчезвай, Джейсън! — изсумтя спокойно Никол. — Петте минути още не са минали. Махай се!

Но вратата се отвори.

— „Влез“ ли чух? — Гласът бе нежен, топъл и някак познат. — Здравей, Тара.

Тя отвори очи и се загуби в погледа на онзи, когото упорито се опитваше да забрави.

— Здравей, Дан — отвърна Тара отпаднало.

Той изглеждаше великолепно в новия си добре скроен костюм и разкошната риза и вратовръзка. От бутониерата му се подаваше червен карамфил и този крехък символ на любовта и надеждата трогна Тара почти до сълзи. Присъствието му изпълваше малката стаичка с някакво особено излъчване, а благите му кафяви очи сякаш се опиваха от вида на Тара.

Внезапно иззад Дан се подаде главата на Джейсън, който, без да им обръща никакво внимание, злобно се обърна направо към Никол:

— Ще те помоля, когато манекенката свърши с гаджетата си и престане да обръща студиото ми на бардак, да й напомниш, че ни чака работа.

Без съмнение беше побеснял от ревност. Излезе и тръшна вратата след себе си. Тара припряно бръкна в чантичката си, извади визитна картичка с домашния си адрес и я подаде на Дан.

— Извинявай, Дан — прошепна му тя. — Ела довечера в осем. Става ли?

 

 

Но до осем имаше много време и вкиснатият Джейсън си го върна за всичко и й взе здравето от работа. Все пак на път за в къщи Тара успя набързо да напазарува, за да приготви вечеря за двама, и дори поразтреби и се преоблече, преди Дан да е дошъл. Той се появи точно в осем, но не спомена, че преди това бе обикалял почти цял час просторните улици на Елизабет Бей. Толкова искаше да я види, че чак изпитваше физическа болка. Дори днешният ден му се стори далеч по-непоносим от изминалите месеци, след като Тара напусна острова.

Това бяха месеци на очакване и надежда, копнеж и отчаяние, и те не само че го изнервиха, но и го принудиха да се откаже от решението си да забрави Тара и да обърне нова страница. В крайна сметка той разбра, че не му остава нищо друго, освен да дойде в Сидни и да направи опит да се срещне с нея, за да й предложи любовта си и да я убеди да я приеме. Беше пристигнал вчера и цяла нощ се мята между надеждите и страховете си, подобно на ученик пред важен изпит. Когато Тара му отвори, сърцето му щеше да изскочи. Тя изглеждаше толкова прелестна, че той загуби ума и дума — стоеше и не знаеше какво да каже.

— Влизай, Дан, влизай. Заповядай.

Той забеляза, че Тара усеща смущението му и се опитва да му помогне с оживеното си бъбрене, но го правеше някак по-обиграно от преди, макар че и при нея се долавяше известна напрегнатост. Спокойно, приятелю, смъмри се той. Разтреперил си се като глупак.

Тара му помогна да си свали шлифера и го въведе във всекидневната, където, точно както тя тайно се надяваше, прозорецът с великолепния си изглед веднага го грабна.

— Гледката е приказна! — възкликна той и Тара се изчерви от удоволствие.

После тя се зае да приготвя питиета, а Дан започна да оглежда наоколо. Обстановката му подейства успокояващо и той полека-лека започна да се отпуска. Стана му много приятно, когато видя на бюрото й раковината, която й бе подарил на остров Орфей, и то на най-видното място сред няколко други.

— Виждам, че още пазиш колекцията си от раковини — отбеляза той, като се стараеше да звучи неангажиращо.

— Така е. Непрекъснато ми радват окото.

— Приятно ми е да го чуя, защото съм ти донесъл нещо. — Дан бръкна в джоба си и й подаде малка седефена раковинка, чиито спирали и извивки блестяха с мека матова светлина.

— О, Дан! Разкошна е! — Виждаше се, че наистина й е драго. — Благодаря ти.

— Да ти напомня за Орфей — шеговито рече той, но истинският смисъл бе изписан на лицето му.

Тара смутено побърза да каже:

— Извинявай, веднага се връщам. Само да видя какво става във фурната.

Тя изтича в кухнята, облегна се на стената и въздъхна дълбоко. Неочакваната поява на Дан я бе изкарала от равновесие. Животът й и без друго беше изпълнен с несигурност, но това бе нещо, което не допускаше, че ще се случи. Радваше се да го види отново — в това нямаше никакво съмнение. Мислеше си за красивото му и изразително лице и за очите, които я гледаха така, сякаш на този свят не съществуваше нищо друго. Сега широкоплещестата му фигура й се виждаше по-стройна от преди и някак издължена. Дали не е отслабнал? Трябва да го пита. Ами ако е боледувал? Тази мисъл направо я проряза. Значи не й беше безразличен. Не, не. Не бива да допускам подобни мисли. Всичко, което съм планирала, тъкмо започва да действа и точно сега не мога да се връщам към стари истории — иначе цялата работа ще отиде по дяволите…

Сепна я Дан, който влезе в кухнята и я погледна някак особено — с добре познатия й отпреди поглед. После одобрително огледа спретнатата малка кухня и лавиците с билки и подправки.

— Имаш ли нужда от помощ? — запита той.

— Да! — Тара сграбчи най-близкия буркан и му го подаде. — Не мога да го отворя — и се засуети около печеното във фурната.

— Май вече си започнала да се интересуваш от готвене.

— Донякъде — засмя се тя. — Но честно казано всички тези билки и глупости са по-скоро за украшение. Не очаквай кой знае колко пищна вечеря.

— Мислех, че първият ти опит щеше да е бекон с яйца — тихо каза той.

— Че кой яде бекон с яйца на вечеря? — шеговито го сряза Тара. — Липсват ви елементарни навици на хранене, докторе.

— Добре, добре. Предавам се. Но каквото и да има във фурната, миризмата му е божествена.

— Да се надяваме и вкусът му да е такъв.

Тара започна да подготвя зеленчуците, хляба и маслото и да ги пренася във всекидневната, където ги подреждаше на масата до вълшебния прозорец. Дан се наслаждаваше на всяко нейно движение и му се струваше, че я опознава отново. Тя цялата го изпълваше.

— Станала си доста известна — отбеляза той по едно време. — Лизи живо се интересува от новата ти кариера и вероятно аз съм единственият лекар в Куинсланд, който редовно си купува „Вог“.

— Четеш „Вог“, така ли? — разсмя се Тара. — Не мога да си го представя.

— Знаеш ли, Тара, станала си страшна красавица.

— Предупредих те още тогава, че трябваше да увеличиш сметката ми за операциите.

— Не това исках да кажа. Имах предвид не само физически. Просто забелязвам в тебе нова увереност, някаква лекота и уравновесеност — един вид чувстваш се добре в новата си външност. За което заслугата си е изцяло твоя.

— Не бъдете толкова сигурен, докторе. Подценявате собствените си усилия.

Тара се чувстваше чудесно. Дан не я притесняваше с нищо. Точно обратното — присъствието му й действаше успокоително и отпускащо. Спомни си, че той се държеше така и на остров Орфей — вдъхваше доверие и оптимизъм, без при това да се натрапва — просто й показваше, че не му е никак безразлична. Обзе я някакво приятно спокойствие, а усещаше, че и той се отпуска.

— Щастлива ли си? — запита Дан.

Тя помисли малко, очевидно за да му отговори с онази присъща й откровеност, на която той толкова се възхищаваше.

— Да, мисля, че съм щастлива. Обичам работата си.

— То се вижда от снимките ти. Но аз не се интересувах само от работата или професионалните ти успехи…

— Разбрах. Прав си. Те ми дават много, но то не е всичко.

Дан се чудеше как по-деликатно да зададе следващия въпрос, но не успя да измисли нищо и затова направо запита:

— Колко мъже има в живота ти?

Трябваше да знае, макар и да му бе ясно, че за такива неща не се пита. Тара замръзна пред хладилника, от който тъкмо посягаше да извади бутилката вино. Отначало реши да го излъже — едно от уменията, които Стефани Харпър не притежаваше, но с които Тара Уелс успешно си служеше — после погледна лицето на Дан и се отказа. Какъв смисъл имаше да лъже този тъй деликатен и скромен човек, който несъмнено не искаше да я жегне или уязви, а просто се интересуваше воден от добрите си чувства към нея?

— Нито един.

Дан се засмя. От облекчение, или защото не й вярваше, запита се Тара.

— Мда-а… аз естествено ти вярвам, Тара, макар че ми звучи невероятно. Знаеш ли… ъ-ъ-ъ… непрекъснато си мисля за теб.

Тара реши, че именно сега е моментът да си постави ватираните кухненски ръкавици и да бръкне в дълбините на фурната, за да проучи какви тайни се крият вътре, след което се изправи поруменяла и отбеляза с вбесяващо равнодушие:

— Още не си ми казал какво правиш в Сидни.

— Ами-и… Дошъл съм на някаква медицинска конференция.

Тя не се сдържа и го погледна изненадано. Това сякаш го окуражи и той продължи по-смело:

— Всъщност, дойдох, за да те видя, Тара. — Гласът му звучеше приглушено. — Просто не можех да понеса мисълта, че… че вече те няма. Вярно е, опитвах се да те забравя. Какво ли не правих, но нищо не помогна. Трябваше да те открия, а то не беше толкова трудно, след като лицето ти вече е едно от най-известните в този град… — Той замлъкна сконфузено и после добави с някаква трогателна искреност: — Тара, не смяташ ли, че там, на острова, между нас възникна нещо?

Въпросът му увисна във въздуха. Тара се чудеше какво да прави и как да отвърне, така че да запази деликатното равновесие, без да развали магията на мига. Отначало мислеше да му каже истината, но нима можеше да изрази всичките си чувства — и предишни, и сегашни — и да му разкрие същинския си замисъл? От неловката ситуация я измъкна пронизителният звън на часовника на фурната, чиято настойчивост не признаваше никакви други съображения.

— Печеното май стана! — възкликна Тара.

Дан тъжно сви рамене. Мигът бе отминал безвъзвратно.

— Къде е тоалетната? — запита той.

— През спалнята, после вдясно.

Дан остави чашата си с вино на масата и излезе от кухнята. Тара се втурна към печката и освободи насъбралите се чувства като припряно се зае да приготвя вечерята, да вади месото от фурната и да разпределя порциите върху подноса, който после щеше да пренесе във всекидневната. Изведнъж през главата й като светкавица премина една мисъл — снимките на Сара и Денис! На минаване през спалнята Дан непременно щеше да забележи двете снимки, поставени върху нощното й шкафче. За миг Тара замръзна от ужас. После се втурна към спалнята, като гледаше да не вдига шум. Вратата към банята беше затворена и Дан явно бе още вътре. Бързо и тихо тя взе една по една снимките, сгъна стойките им и ги напъха в горното чекмедже на нощното шкафче, а после, все така безшумно, изтича обратно в кухнята и трескаво се захвана да довършва приготовленията. Когато Дан се върна, тя весело си тананикаше нещо — като човек без нито една грижа на този свят. Само дето той вече знаеше за две от грижите й, за които не подозираше, преди да прекоси спалнята. И сега със свито сърце си мислеше, че дори не може да попита за такава съществена част от нейния живот, като имената на децата й.

После разговорът, сякаш по взаимно съгласие, премина на неутрални теми.

— Ще налееш ли виното? — запита Тара, докато сядаха на масата.

— Разбира се.

— Как ти се струва апартаментът ми?

— Съвсем приличен е, а изгледът е направо вълшебен.

— Така е, чуден е.

— Имала си късмет с това жилище.

— Винаги съм обичала залива на Сидни и ми се щеше да живея някъде около него, откъдето да мога да го виждам.

Значи си от Сидни, помисли си Дан. Ето къде би трябвало да търси сержант Сам Джонсън… Но външно той не промени изражението си и каза:

— И аз, макар че от известно време му се наслаждавам най-вече чрез пощенски картички и снимки. Все пак друго си е да го гледаш на живо.

— В Сидни ли си роден?

— Да, и съм живял тук през целия си живот, докато не отворих клиниката на остров Орфей. Но ще ти издам една тайна — и той се засмя.

— Каква? — усмихна се Тара.

— Всъщност то си е цяло признание. Не знам дали ще повярваш, но никога не съм стъпвал в новата опера.

— Не си стъпвал в операта?! — Тара се престори на шокирана от възмущение. — Но това е истинско престъпление! Непременно трябва да отидеш, докато си тук. Точно този сезон постановките са великолепни. Играят се доста от най-любимите ми опери… — На лицето й се изписа замечтано изражение.

— Обичаш музиката, така ли? — почти влюбено запита Дан.

— На моменти само тя ме е спасявала.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо. Ще ме придружиш ли, ако намеря билети, докато съм тук? — Въпросът му прозвуча колебливо и неуверено.

— С удоволствие. — Тара цялата сияеше от радост.

— Уредено е значи — вдигна чаша Дан. — Да пием за операта, музиката и… и за доброто прекарване — привидно весело приключи той.

— Наздраве. За всичко това — отвърна Тара, а й се искаше да добави „и за нас двамата“.

Същото искаше и Дан, и то отчаяно. Но никой не посмя да го изкаже гласно. Истинският тост всъщност си остана тих копнеж, неизречен и недостижим блян.

 

 

Винаги щом Джейсън решеше да прави снимки на открито, Джоана изпадаше в ужас. Навън всичко, и особено времето, бе напълно непредсказуемо. „Кой, по дяволите, е решил, че това е страната на слънчевите дни?“, крещеше тя на помощниците си, когато вместо очакваните осем часа слънце, небето се оказваше забулено от плътен слой облаци. Още по-лошо ставаше при внезапните порои, които се изливаха за секунди от уж ясното небе, и правеха и най-скъпия уникален тоалет на парцал, преди още манекенката да се е втурнала към най-близката сушина.

От друга страна обаче, тя признаваше, че в снимките на открито Джейсън винаги постигаше онова почти неосезаемо нещо, което ги правеше уникални — например деликатното съчетание между коприна и шифон върху фона на тухлена сграда, иначе неосъществимо в изкуствените условия на студиото. Друг път случайно улавяше в кадъра лице на минувач, с неговата непресторена реакция на изненада, гняв или невъзмутимост. Понякога Джейсън пускаше в ход неотразимия си чар и успяваше да убеди околните зяпачи да му позират без никаква предварителна подготовка. Джоана още помнеше как веднъж той хвана някакви улични работяги да участват в снимки за реклама на дамско бельо и великолепната комбинация, която се получи — манекенките по бикини и сутиени небрежно се разхождаха сред полуголите яки мъжаги и всичко беше от естествено по-естествено, с лек привкус на дръзка изтънченост.

В момента също предстояха снимки на открито и тя вътрешно се подготвяше за тях, докато шофираше към красивото предградие Падингтън с терасовидно разположените елегантни къщи и улици, избрани от Джейсън за снимките. Сидни е една чудесна стара мозайка от най-различни интересни кътчета, мислеше си тя и одобрително оглеждаше живописните стари сгради и сложната решетъчна плетеница на железните им огради. Хубавият стар Падингтън. Приличаше й на съвсем отделно градче, да не говорим, че плажът Бонди бе само на десет минути път пеша. Джоана неволно започна да се озърта за надписи „Продава се“ — толкова й харесваше гледката.

Мястото на снимките се виждаше отдалече, защото Джейсън бе помъкнал със себе си целия необходим реквизит, измежду който изпъкваше един стар модел бугати със свален сгъваем покрив. Помощниците му се суетяха около него, докато самият Джейсън, с полароид в ръка, го снимаше от различни ъгли, в подготовка за същинската работа. В момента се бе покатерил на една висока двукрака стълба, олюляваше се заплашително, щракаше и издаваше заповеди, без да обръща внимание на височината. Затова пръв забеляза Джоана и изграчи за поздрав:

— Добро утро, мамче! Кварталът е изключително добре запазен, какво ще кажеш? Също като тебе, а?

— Затваряй си устата, Джейсън — добродушно го сряза тя и след тази ритуална размяна на обиди двамата се заловиха за работа.

Тара пристигна към единайсет, когато Джоана вече си бе тръгнала, но всичко останало „кипеше и ферментираше“, по думите на Джейсън. Той бе приключил с така наречените „масови сцени“ с по няколко от момичетата на Джоана и вече нетърпеливо очакваше появата на Тара. Веднага я напъхаха в първата рокля и после в бугатито, където седяха още двама фотомодели мъже. Работеше се трескаво, да не би случайно вдъхновението на майстора да пресекне. Джейсън наистина направо гореше, докато нареждаше на триото кой къде да седне, така че да се получат желаните от него очарователно прелъстителни пози.

— Хей, ти там, русият! Облегни се назад, а ти Тара се отпусни небрежно на рамото му. На рамото му, казвам, а не в скута… Това са семейни снимки, всичко трябва да е прилично. А ти, Джони, постави едната си ръка на волана и се обърни към двамата на задната седалка. Добре, точно така. А сега настроението. Ще получите чаши с шампанско, но те са само за снимките — да не вземете да ги изпиете! Значи трябва да се докара това шампанено чувство, така че си мислете за нещо хубаво… нещо златисто и лъчезарно, което ви очаква… Пари, например. Тъкмо сте извършили банковия обир на века и ви очакват насладите на безгрижния живот…

Както винаги, и сега абсурдните сценарии на Джейсън си свършиха работата, моделите се отпуснаха и започнаха да се кикотят, но той не им обръщаше внимание и продължаваше да бърбори:

— Идеално, излиза страхотно. Малко напред, Тара — този момък не ти е легло… И ти, русият, също се поизправи леко и си придай вид на германец — все едно си фон Рипмоф или нещо подобно. Тара, гледай в апарата, а вие, момчета — в Тара. Чудесно, почти го получихме. След секунда снимам…

Тара задържа позата с професионализъм, който от няколко месеца вече й бе станал нещо като втора природа, а погледът й лениво обхождаше виещата се зад Джейсън улица. Внезапно тя с ужас установи, че отдолу се задава познатият й открит ролс-ройс, чийто водач видя снимачния екип и веднага свърна към тях. Още няколко секунди и Грег вече бе спрял отсреща с лице, полузакрито от тъмните слънчеви очила. Тара изпадна в паника, макар и външно да не й личеше. Не бе виждала Грег от вечерята в ресторанта, отчасти защото не искаше да я смятат за лесна плячка, но най-вече понеже срещата с него силно я разстрои и имаше нужда от малко време за възстановяване, преди да опита отново. Знаеше, че е невъзможно той да открие домашния й адрес, тъй като никой от модната къща нямаше да му го даде, а телефонният й номер още не бе включен в указателя. Но не беше предвидила, че лесно може да бъде намерена на снимачната площадка, защото твърде много хора знаеха къде предстоят да се правят снимки.

За изненада на двамата й партньори централната част на композицията изведнъж се измъкна от сцената. Тара се изправи, излезе от колата и отиде в подножието на стълбата при Джейсън.

— Джейсън, време е да смениш филма във фотоапарата — подвикна му тя.

— А? Какво?! Та аз още не съм почнал да снимам!

— Дай ми пет минути — рече тя и бързо се отдалечи.

— Какво става, по дяволите? Тъкмо всичко беше готово! — Джейсън озадачено се огледа и лицето му помръкна като забеляза белия ролс-ройс, неподвижния му шофьор и тичащата натам Тара, като че ли животът й зависеше от това.

— Май ще играем тенис — горчиво отбеляза той. — Фон Рипмоф, случайно да знаеш някои от мъченията на гестапо? Измисли нещо, а?

Грег седеше в ролса, впил хладен поглед право пред себе си. Дори не поздрави, нито кимна на приближаващата се Тара. Това беше последният му опит. Преследването на жените му доставяше огромна наслада, но в случая плячката отказваше да излезе от дупката си, а тогава и най-големият ловец губи интерес и зарязва лова. От друга страна му беше ясно, че в ресторанта Тара съвсем недвусмислено му намекна, че няма нищо против ухажванията му. Изненадващото й изчезване след вечерята отначало го заинтригува, а после го вбеси. Последен опит, обеща си той, а след това — финито. Лошото бе, че не понасяше жена да му отказва — направо не можеше да си го представи.

Тара тичаше към него подобно на древните воини, които предпочитат сами да се хвърлят върху мечовете на противниците си, вместо покорно да чакат насичането си на късове. Почти останала без дъх, тя спря до колата.

— Защо не се обаждаш? — попита Грег.

Тара мълчаливо сведе поглед към ръцете си.

— Оставях ти бележки из целия град. А и така ме изигра онази вечер. После проверих — ти изобщо не живееш в сградата, пред която те оставих.

— Никога не съм ти казвала, че живея там. Помолих те да ме оставиш на това място, защото исках да се поразходя пеша.

— Виж какво — натъртено и хладно каза Грег, — щом не ти е приятна компанията ми, кажи си го направо. Не съм идиот и ще престана да ти досаждам.

— Не става въпрос за такова нещо. — Време беше да го омае отново, че току-виж го изтървала. — Просто ми се събра много работа. Нови снимки, телевизионни реклами и цял куп други истории. Не е живот това постоянно да тичаш насам-натам… Но си мислех за тебе… не съм те забравила…

Отзад долетя скърцащият глас на Джейсън, който явно бе решил, че две минути почивка стигат.

— Великият творец се съсипва от работа, за да създаде снимките на века, а през това време най-скъпоплатеният му модел си е отворил приемна! — Той вече виеше от възмущение. — Тара, любима, върни се в обятията ми!

Грег го изгледа със злъчен поглед.

— Кой е този?

— Приятел. — Някакъв инстинкт й казваше на първо време да не му доверява твърде много.

— Близък ли?

— Донякъде. Връзката ни е на професионална основа.

— След две минути слънцето ще се скрие зад онзи облак! — продължаваше да стене Джейсън.

Тара се изкиска:

— Обичам го този тип. Не виждаш ли колко е луд?

Грег омекна. И дума не можеше да става за конкуренция. Пък и очевидно Тара се радваше на срещата им.

— Искаш ли да пием по едно кафе?

— Тара! Тара! — Джейсън явно бе достигнал върха на трагичната си роля.

— Трябва да се връщам. Имам още работа, но благодаря все пак.

— Какво ще кажеш за уикенда, тогава?

— Нямам никакви планове. — Лицето й бе безизразно, но отвътре нещо я зачопли — Грег захапваше въдицата и тепърва щеше да става интересно…

— Ела ми на гости. Да разгледаш къщата.

На Тара й се струваше, че се задушава и едва успя да продума на пресекулки:

— У вас? В… в къщата на жена ти?

— Точно така.

Тя забеляза, че това определение никак не му се понрави.

— Не зная… Не ми е удобно…

— Ако се притесняваш за репутацията си, можеш да бъдеш спокойна. Ще имаш на разположение отделен апартамент. Има и прислуга, иконом и какво ли не. Икономът е голям терк, но сигурно ще го харесаш.

— Добре, ще дойда — съгласи се тя.

— Чудесно — запали се Грег. — В събота ще мина да те взема към десет сутринта. Ако ми довериш адреса си, разбира се.

— Ще ти се обадя по телефона, за да уточним подробностите.

— Само гледай да се откажеш! — награди я той с ослепителната си усмивка.

Господи, Грег, все още си оставаш най-красивият мъж на този свят, помисли си Тара. Какви ги върша и аз? Ще ми стигнат ли силите за това начинание?

— Няма да се откажа — отвърна гласно тя.

— До събота, в такъв случай. — Той й изпрати въздушна целувка, отпусна съединителя и потегли.

Тара се обърна назад и видя, че бугатито си стои както го беше оставила. Там бяха и колегите й, дори и позите им бяха същите. Но Джейсън никакъв не се виждаше — нито на стълбата, нито някъде наоколо. Тя панически се огледа и забеляза една дребна фигура, която бързо се отдалечаваше по улицата. Отвратеният Джейсън си отиваше.

— Джейсън! Хей, Джейсън! Върни се, моля те!

И тя се втурна след него така, както си беше — с рекламната рокля-уникат и обувките на висок ток.