Розалинд Майлс
Завръщане в Рая (11)

Единадесета глава

Наближаваше краят на един дълъг и изтощителен ден. Тара хвърли критичен поглед в огледалото на тоалетната стая и веднага забеляза издайническите белези на умората. Тази вечер ще си легна рано, реши тя. Прибирам се, хапвам нещо леко и право в леглото с някоя хубава книга. Взе си чантичката, огледа се да не е забравила нещо, загаси осветлението и пристъпи в празното студио на Джейсън.

Беше уморена, но доволна. След доброто начало на работния ден с отпразнуването на успеха й, тя остави чашата и се хвана за работа. Джейсън обаче продължи да си пие шампанското през целия ден, докато снимаха и сега бе в леко приповдигнато настроение. Застанала на вратата, тя го гледаше с умиление как обикаля студиото и гаси прожекторите, без да знае, че е наблюдаван. После се приближи до мотоциклета си, използван като част от реквизита при един от сеансите, и го възседна с малко несигурни движения, като продължаваше да държи чашата шампанско в ръка.

Тара излезе от сянката и се изправи пред него.

— Довиждане, сфинкс! — весело й подвикна той. — Не знам дали знаеш, но вече познавам лицето ти по-добре от своето, а за самата теб не зная нищо. Ако те осветя с мека и разсеяна светлина, няма да изглеждаш на повече от двайсет и една. Но на слънце — я да видим… Трийсет и пет? Двайсет и девет?

Тара мълчеше.

— Не казваш, а? Точно като сфинкса. Безсмъртната женска красота, която отнася тайните си във вечността. — Той я гледаше право в очите и Тара се смути от дълбочината на погледа му. — Какво знам за теб? Нищо. Струва ми се, че те познавам от векове, а всъщност познавам само очите ти и чудесната ти усмивка. За мен ти си загадка, мис Тара Уелс, която ме занимава все повече и повече.

Беше съвсем ясно какво се опитва да каже Джейсън. Тара скришом въздъхна. Тя подозираше, че нещо подобно може да се случи, но не го очакваше толкова скоро. Но понеже за пръв път попадаше на човек като Джейсън, за когото никога не можеше да се каже кога се шегува, и кога — не, тя и сега не можеше да прецени доколко той говори сериозно. Все пак реши да внимава и се стегна вътрешно, докато го слушаше.

— И за какво ли си мисля само за тебе? — продължаваше Джейсън с лукава усмивка. — Причината е същата от времето на Адам и Ева, на Ромео и Жулиета, на…

Тара реши, че е време да се намеси.

— И на Абът и Костело — прекъсна го тя шеговито.

Инстинктите й казваха, че не бива да му позволява да прави никакви декларации и обяснения, за да не се усложняват нещата.

— Знаеш ли какво си ти, Джейсън? — продължи тя със същия тон. — Един романтик. Виждаш нещо в най-обикновено трудово момиче, което то просто не притежава.

— Имах една тайна и ти я разкри — тъжно й се усмихна Джейсън с неподозирана сериозност.

Явно беше разбрал намека й и нямаше да постоянства в ухажването. С театрален жест той вдигна чашата си.

— За наше здраве тогава. И за добре пазените тайни.

— Лека нощ, Джейсън. — Тара му се усмихна с признателност и тръгна към вратата.

— Хей, Тара! — Гласът му я сепна, тя спря и се обърна. — Да те закарам ли с мотоциклета?

— Не, благодаря.

Останал сам в празното студио, Джейсън вдигна чашата над главата си и, с древния церемониален жест за вземане на сбогом, я обърна с дъното нагоре и я разби в пода.

 

 

Тара се прибираше пеша и си пробиваше път сред многолюдните тълпи, изпълнили вечерните улици на Сидни. Благодарение на внезапните си успехи като фотомодел, тя вече изкарваше добри пари и бе напуснала мизерния хотел. Сега живееше в луксозния квартал Елизабет Бей, чиито обитатели се наслаждаваха на великолепен изглед към залива. Уморена и разстроена от мисълта за Джейсън и неведомите пътища на любовта, тя взе асансьора и след малко се прибра в новия си дом.

Още щом затвори вратата след себе си, я приветства мяукането на едновремешното котенце, което вече се бе превърнало в огромен котарак.

— Здравей, Макси, момчето ми. — Тя го вдигна и го притисна нежно към себе си. — Как си? Как прекара деня?

Тара захвърли обувките си и с въздишка на облекчение пристъпи боса по килима на всекидневната.

— Ще ти издам една тайна, Макс. Лицето ми може да е като на двайсет и осем годишна жена, но краката ми са на четирийсет!

Тя остави котката върху дебелия килим и отиде при стереоуредбата. Откакто се премести тук, отново можеше да се наслаждава на старата си слабост — музиката.

А след изкараните курсове по модерни танци и аеробика, музикалните й вкусове вече не обхващаха само любимите й класически изпълнения. Тара натисна бутона и стаята се изпълни със звуците на песента: „Вече не ми носиш цветя“, изпълнявана от Барбра Страйсънд и Нийл Дайъмънд, а тя се отпусна върху просторното и уютно канапе и доволно се огледа наоколо.

И наистина имаше защо да е доволна. Стаята беше обзаведена с много вкус в меки тонове. Единственият по-ярък цвят беше кораловото на килима, но то се поемаше от белите стени. Мебелите бяха от хром и стъкло, с италиански дизайн, но модернистичният им ефект се смекчаваше от плътните, стигащи до пода завеси на огромния прозорец, от който се разкриваше приказна гледка към залива. Всъщност именно гледката, която никога не й омръзваше, я накара да купи това жилище. Водите на залива отразяваха настроенията на небето с предаността на верен любовник, и промените им винаги я омайваха. Харесваше й както танцът на дъждовните капки, така и играта на безмилостните слънчеви лъчи. Можеше с часове да седи край прозореца и да гледа навън и това бе най-добрата й почивка.

— Днес много се уморих, Макси — каза тя на котката и бавно се изправи. — Работих като куче. Това е шега, момчето ми. Би трябвало да се засмееш.

Но цялото внимание на Макси бе насочено към кухнята, защото знаеше, че ще го хранят.

— Какво мислиш за новия ни дом? — продължаваше Тара, докато отваряше консервата му. — Малко е скъпичък, но мисля, че сме го заслужили. Сами сме си спечелили парите, Макси. За пръв път в живота си го правя и знаеш ли какво? Страшно ми харесва. Трябва да опиташ някой път.

Тя се наведе и постави на пода чинията на котката, която през цялото време се усукваше около краката й в предвкусване на удоволствието.

— Дали да не ти намерим работа, а? Като фотомодел, искаш ли? Или по-добре да ти намерим приятелка, та да не ти е скучно, докато ме няма. Какво ще кажеш? Във всеки случай от теб искам само едно — да не ме изоставяш. Ще се чувствам ужасно самотна, ако ме напуснеш, Макси.

Тя му говореше, като едновременно шеташе наоколо и пооправяше това-онова. Домакинската работа беше още едно от нещата, с които на Стефани Харпър никога не се бе налагало да се сблъсква, но пък Тара се справяше чудесно. Тя отиде в спалнята, свали работните си дрехи и след като се протегна, нахлузи някаква стара и удобна домашна рокля, която отдавна не ставаше за нищо друго.

— Твърде стара съм за тези младежки облекла — обясняваше тя на Макси. — Макар че целта оправдава средствата…

Тара остави тази тъмна мисъл недовършена. По-късно щеше отново да се върне на нея.

Когато се прибра, бе захвърлила всичко, което носеше, зад вратата и сега отиде да го прибере. На път за вкъщи мина през едно магазинче и излезе оттам с пакет, който също се търкаляше на пода. Тя го взе и го отнесе в спалнята, където го отвори. Вътре имаше две увеличени снимки, поставени в красиви рамки. Тара напрегнато ги гледаше. На първата едно момиче с вдъхновен вид и отметната назад глава свиреше на пиано. На втората едно момче играеше футбол в училищния двор и тъкмо се гласеше да ритне топката. Сара и Денис. Потънала в унес, Тара дълго седя надвесена над снимките на децата си. По едно време в скута й дойде Макси, но бързо избяга, прогонен от солените капки, които непрекъснато падаха върху носа му. Още малко, съкровища мои, шепнеше тя и целуваше студеното стъкло на рамките. Имайте търпение.

После си направи чай и се настани на малката масичка, която й служеше за бюро. Запали настолната лампа и извади доста набъбналия албум с изрезки от вестниците. Тара Уелс продължаваше да събира своите материали. Днес тя бе постигнала първата си цел — да стане светска красавица, за да може да пристъпи към отмъщението си. Настана време за активната част, помисли тя. До албума имаше и някакъв спортен ежедневник, „Дъ Спортс Ривю“, където на първа страница с големи букви пишеше: „ШАМПИОНИ И БЛАГОТВОРИТЕЛНОСТ“. „Бившият шампион от Уимбълдън, Грег Марсдън — започваше статията, — ще играе в благотворителен мач за набиране на средства за спортисти инвалиди. Очаква се многобройна публика, предимно от висшето общество и видните стопански фигури на Сидни. След мача е организирана среща със звездата на тениса. Марсдън, който продължава да е в траур по повод трагичната и мистериозна загуба на съпругата си, богатата наследница Стефани Харпър…“

Тара посегна към ножицата и старателно изряза статията, снимките и талона, чрез който се купуваха билети за мача. Докато я залепваше в албума, от снимките я погледна лицето на Грег — красиво, мъжествено и порочно. У него нищо не се бе променило. Отмъщение, отмъщение, отмъщение, викаше цялото й същество.

 

 

На кортовете Холдърн Павилиън Грег Марсдън демонстрираше световната си класа, която го бе извела до Уимбълдън. Мощният му сервис запращаше топката ниско над мрежата с такава сила, че ако съперникът му имаше нещастието да подложи ракетата си, той като нищо можеше да я изтръгне от ръката му. Точният му форхенд забиваше топката на милиметри от линията, но винаги в очертанията на игрището. Същото важеше и за високите топки, прелитащи над главата на противника му, ако той се бе изнесъл прекалено близо до мрежата, които неизменно падаха в най-отдалечения край на корта. А за бекхенда му просто не си струваше да се говори — често той бе по-ужасяващ и от форхенда на мнозина от съперниците му. Всеки удар на Марсдън бе наслада за окото и неизменно му носеше точки. Въздухът кънтеше от ентусиазирания рев на почитателите му.

За съжаление цялото това великолепно представление ставаше във въображението на Грег, а не на действителния мач. Той се стягаше, за да изпълни страховития си сервиз, а вместо това топката едвам прелиташе над мрежата и противникът му не изпитваше никакви затруднения да го разкове с някое забиване. В мислите си виждаше майсторски изпълнения, преодоляващи всякаква съпротива, а на практика все едно плюеше топките. Дори не можеше да отсече като хората. Грег знаеше, че не е във форма, защото отдавна не бе тренирал, но не знаеше, че е толкова зле. От време на време играеше в клуба си и дори веднъж за своя радост успя да победи Лу Джаксън — новото дете-чудо на тениса — но това не бяха редовни тренировки. Бе приел поканата да бъде звездата на благотворителния мач, защото разчиташе на старата си слава. Щеше да играе с някакъв младеж и предполагаше, че организаторите са му подбрали не особено силен противник — добър за състезание, но слаб за шампион като него. А и появите по благотворителни мероприятия бяха добри за имиджа му. Всъщност дори много повече го интересуваше срещата с почитателите му след мача, защото там щяха да присъстват истинските богаташи на града. Де да знаеш, може пък да срещне още една Стефани Харпър — само че този път ще гледа да е по-секси.

Но когато за първи път видя съперника си в съблекалнята, Грег изпита чувството, че си е направил сметките без кръчмаря. Момъкът му се беше наточил здравата и си мърмореше нещо сам, а на корта изведнъж се превърна в разярен тигър. Успя да побърка Грег още през първите пет минути и той разбра, че работата се затяга. Единственото му желание вече беше да не загуби с твърде позорен резултат.

— Четирийсет — петнайсет — проехтя гласът на съдията над внезапно смълчалата се тълпа.

Всички погледи бяха приковани в тях и по-точно във високата и арогантна фигура на Грег. За разлика от по-младия си противник, Грег чудесно усещаше очите на почитателките си, които горещо аплодираха всеки негов удар и страстно желаеха той да е победителят. Грег им отвръщаше с ослепителни усмивки, защото знаеше, че поне външно не бива да се вкисва, макар че отвътре го изгаряше дива ярост при всяка загубена точка.

Сред поклонничките му имаше и една, чието сърце биеше с омраза, по-силна от обичта на всички останали. Седнала до внушаващата спокойствие Джоана Рандъл, Тара наблюдаваше мача с противоречиви чувства. Бе очаквала с ужас появата на Грег на корта, но за нейна изненада всичко мина безболезнено, понеже изходът на съблекалните се намираше чак от другата страна на корта и неясните очертания на фигурата с ракети и хавлии изобщо не й напомниха за мъжа, който бе направил опит да я убие и за малко да я остави обезобразена за цял живот. Но с приближаването му страховете й отново я обзеха, а по време на мача близостта му силно я развълнува. Тя се насили да седи привидно спокойна и безучастна.

— Навремето Грег направи добра кариера — обади се Джоана. — Като беше по-млад изглеждаше страхотно перспективен, но нещо му стана. — Тя замлъкна за момент и се изсмя дрезгаво: — Чувах, че не можели да го измъкнат от леглото, ако разбираш какво искам да кажа.

Сърцето на Тара се сви и я прободе ледена болка.

— Издъни се човекът и това е — прозина се Джоана и си погледна часовника. — И сега пак се издънва. Погледни го само какви ги върши. Но аз съм за бой, че те послушах и се оставих да ме замъкнеш на някакъв си благотворителен мач и то по средата на работния ден. Като че ли си нямам друга работа. Поне да беше футбол.

— Гейм за мистър Уайтман. Уайтман води с два сета.

Тара пое дъх и запита:

— Хей, Джоана, не каза ли веднъж, че познаваш Грег Марсдън?

— Познавам го не само аз, но и половината жени в Австралия. Преди година-две го срещнах на една друга такава благотворителна глупост. Тогава беше модно ревю. Защо питаш?

— Как ти се стори?

— Като уличен котарак, но с лъскави и претенциозни маниери. По едно време му се усмихна късметът и се ожени за една богаташка — Стефани Харпър, сигурно си чела във вестниците. А по време на медения месец тя загина при злополука — нападнал я крокодил. Ужасна история. — Джоана потръпна и се намръщи.

Наистина ужасна, беззвучно си рече Тара.

— Всички разправяха, че се оженил за нея заради парите й — продължаваше Джоана. — Не познавах жена му. Тя не водеше никакъв светски живот, макар че с парите и положението си щеше да е добре приета навсякъде. Но я съжалих като научих за злополуката. Дори не бих се учудила, ако се окаже, че и той има пръст в тази работа — и тя се огледа наоколо. — Искам да ти кажа, че без нас двете, тук няма жена, която ако Грег й нареди, не би се хвърлила веднага под влака. Виж ги само! Всичките са обзети от малките си фантазии за великата звезда на тениса и за това какво има в гащите му!

— Ш-шт! — ядосано изсъска някой зад тях.

Тара се изчерви. Джоана я погледна с крайчеца на окото си и каза:

— И ти си от тях, така ли? Направо не мога да повярвам. Значи сме дошли заради Грег Марсдън?

— Разбира се, че не! — възмутено отвърна Тара. — Просто обичам тениса, това е.

Тогава на Джоана й хрумна, нещо и тя се оживи:

— Трябва да хванем Джейсън да ти направи няколко снимки на тенис корта. Напомни ми.

— Професионалист, както винаги — усмихна се Тара и насочи вниманието си към корта, където драмата наближаваше своята развръзка.

Грег се луташе насам-натам като пиян и гонеше последните топки на гейма. Беше загубил. Аплодисментите за победителя не бяха особено топли, но него това не го интересуваше, защото сияеше от радостта на неочакваната победа. Безпогрешният усет на Грег за реакциите на публиката и този път му каза какво да прави и той щедро и бащински поздрави противника си, а усмивката не слизаше от лицето му. После двамата играчи напуснаха корта.

По-късно, на организираната среща с него, Тара установи, че се чувства съвсем спокойна. Напрежението й бе изчезнало и тя знаеше, че се владее достатъчно добре за онова, което й се струваше, че ще последва. През цялото време Джоана изобщо не бе забелязала емоционалните проблеми на Тара и сега се присъедини към нея с две чаши шампанско, които бе взела от бара.

— Билетите струваха майка си и баща си. Поне да наваксаме с безплатното пиене — обяви бодро тя и отпи от шампанското, но изведнъж се намръщи. — Не бих казала, че е от най-добрите реколти.

Залата беше пълна с хора. Внезапно шумът на тълпата се промени, което означаваше, че се е появила някоя важна клечка. От една странична врата бе влязъл Грег Марсдън. Той дори не се беше преоблякъл, нито се бе измил, защото добре съзнаваше какъв ефект оказва миризмата на потното му тяло върху почитателките му. Шумът отново избухна с още по-голяма сила и мацките се устремиха към него.

Джоана презрително изсумтя:

— Можеше да влезе и гол! Погледни какво правят онези разгонени кобили.

Тара се извърна бавно към другия край на залата. Грег раздаваше автографи и флиртуваше, с когото му падне. Изведнъж обаче той сякаш усети погледа й и вдигна глава. Дори улови очите й, но тя се обърна с престорено равнодушие. Обаче бе сигурна, че той я е забелязал, и с цялата сила на волята си започна да му внушава да дойде.

— Грег Марсдън е известен с това — обади се отново Джоана, — че го привличат новите лица. Особено си падал по богати светски мадами, манекени, фотомодели и тем подобни. Голям сваляч е. После да не кажеш, че не съм те предупредила? Не се обръщай, защото идва право към нас. Като муха на мед.

— Здравейте.

Меките ласкави нотки в гласа му трудно можеха да се сбъркат. Студена и твърда като скала, Тара се обърна към него и изведнъж установи, че вижда същите очи, които наблюдаваха паническите й движения в блатото, преди крокодилът да я дръпне под водата.

— Аз съм Грег Марсдън — ухили се по момчешки той. — Май не се познаваме.

Този човек се опита да ме убие и разби невинното ми съществуване на хиляди късчета. Собственият ми съпруг, който ми бе по-скъп от всичко друго. Човекът, който…

— Не — отвърна Тара и протегна ръка с очарователна усмивка. — Не се познаваме.

 

 

Неблагодарно нещо е това секретарската работа, мислеше си Сузи, едно от момичетата на Джоана. В момента тя беше сама в службата, чистачката още не бе дошла, телефонът звънеше непрестанно, а на всичкото отгоре през пет минути пристигаха цветя и тя трябваше да тича като луда от горния етаж, за да отваря и да ги приема. Най-после, заедно с поредната кошница, пристигна и Джоана.

— Какво става, за бога! — изуми се тя, като видя, че целият етаж е пълен с цветя.

От друга страна цветята не бяха чак толкова необичайно нещо, защото след всяко успешно модно ревю, Джоана винаги получаваше букети и кошници. А снощното ревю също мина бляскаво, но подобно количество не бе получавала никога. Докато ги разглеждаше, пристигна и Тара.

Джоана изчака малко, за да се наслади по-пълно на учудването й, и после хвърли бомбата.

— За тебе са.

— Всичките ли?!

— Почти. Има няколко от клиентите ми, защото смятат, че снощното шоу е било голяма работа, но всичко останало е за теб. — Джоана кимна към купищата карамфили, гладиоли, рози и хризантеми. — Познай от кого са?

Тара отиде до най-близката кошница и погледна визитната картичка, прикрепена към нея. „Каня ви на вечеря — пишеше на нея — довечера или когато и да е. Всяка вечер.“ Вместо подпис имаше само инициал. „Г.“ Сърцето й триумфално заби, но тя не издаде чувствата си и се обърна към Джоана, чието любопитство не познаваше граници.

— Какво стана снощи? Забелязах, че напусна партито след ревюто заедно с него.

— О, нищо. Само ме изпрати до колата.

— Кола ли? Откога имаш кола?

— От вчера. Реших, че мога да си го позволя, след като вече съм известна и участвам в най-големите модни ревюта на Сидни. Нали уж съм най-добрата?

— Страхотно! Първо нов апартамент, а сега и кола. Работодателят ти сигурно е много оправен.

— Най-добрият, който може да се намери — отвърна Тара и я прегърна.

— Кажи сега какво да правим с всички тези цветя? Гаджето ти направи работата на етажа невъзможна.

— Раздай ги — небрежно я посъветва Тара. — Подари ги на момичетата, ако им харесват, или ги изхвърли. А той не ми е гадже, защото се прибрах в къщи сама. Отказах му поканата за вечеря.

— За бога, не знаете ли, че имам алергия! — обяви пристигането си Джейсън с физиономията на човек, поразен от нервнопаралитичен газ. — Махнете веднага тези боклуци. Кой е почитателят ти, мамче? — Той се зачете във визитните картички и свъси лице. После се обърна да си ходи, но на вратата спря и каза: — Ако знаех, че се интересуваш от тенис, щях да си купя ракета — и излезе.

— Има му нещо — озадачено рече Джоана. — Но Джейсън сега не ни интересува. Какво ще правиш с Грег Марсдън?

— Какво да правя с Грег Марсдън? — спокойно отвърна Тара.

Джоана не се бе издигнала в живота благодарение на прекалената си деликатност и затова запита направо:

— Харесваш ли го?

Тара мълчеше, защото не знаеше какво да каже. Без да се смущава от това, Джоана продължаваше да нахалства:

— В крайна сметка всеки има нужда от полов живот. Дори и ти, така ли е?

Тара вдигна поглед към нея и устните й някак свенливо оформиха думата „не“. Джоана не можеше да повярва и мълчеше стъписано.

— Нямам време — заяви Тара. — Или по-скоро ми липсва желание.

Джоана учудено поклати глава:

— Непрекъснато ме озадачаваш. Повечето момичета са полудели на тема секс, музикални и люлеещи се легла, и какво ли не още, а най-добрият ми модел дрънка старомодни глупости… Ще ме побъркаш! Не мога да повярвам.

Известно време тя мълча, а после добави:

— И той няма да повярва. Грег Марсдън не си пада по старомомински свян. Внимавай с него, моето момиче — загрижено я предупреди тя. — Ако сама не се грижиш за себе си, няма кой да ти помогне в този лош свят. И дръж в течение старата си майка, разбра ли? Обещай ми, че ако решиш да ходиш с Грег Марсдън, непременно ще ми кажеш.

— Ще ти кажа, разбира се. Веднага щом самата аз реша какво да правя — усмихна се загадъчно Тара.